Mark Knopfler - The Long Road

Изгубени Във Франция (Lost in France)

... Една история, която по – скоро задава въпросите, вместо да им отговаря.

“ ... Аз знам, че ще се върна отново, и ще бъда със всички неизгрели звезди...”

...

          Странно, и понякога бих казала глупаво, нещо са това човешките взаимоотношения. Приятели, любовници... Кога разбираме къде свършва едното и къде започва другото?... Какво значи една целувка? А кога е точният момент за нея?... Коя целувка е по – важна – първата или последната?... Все въпроси, на които никой не може да си отговори. А понякога толкова много ни се иска да знаем отговора...

          ...Странно е какви игри си играе времето с хората понякога. Понякога нещата просто се случват и човек няма какво да направи, за да им помогне или да им попречи. ...

Greatest Hits

2010: 

We are the cartoon heroes! :)

Има моменти, когато се питам дали да не хвана лопатата скоро и да ги почна наред! ? Аман от комплекси, ама от тъпанари! И от дървени философи, които има проблем да приемат чуждото мнение, различността (ако те не са в ролята на „различният”) и, които държат да ти наложат мнението си – ако не си съгласен с тях, ти си в грешка, неук си, не разбираш нищо и …. на прост език : много си зле!! Всеки на тоя кирлив свят се бори за нещо. Ок, съгласна, ама има хора, които се борят просто ей така, за да има бой и сеир!  

Монолог с Любовта

          … Със сигурност няма да помня най – хубавата кукла или друга играчка, която съм имала; или най – хубавия купон, на който съм била. Но определено ще запомня най – хубавия съвет, който някога съм получавала – Не се влюбвай!... За съжаление го получих доста късно. Вече се бяха влюбила...

Завинаги в паметта

          Това се случи през един от последните августовски дни, когато лятото все още не показваше, че има желание да си отива, въпреки че есента незабележимо, но настойчиво се приближаваше.
          Виктор пътуваше през ранния следобед през Разлог към Велинград, доволен от свършеното през деня. Караше бавно по пътя, който лъкатушеше между хълмовете, и с възхищение наблюдаваше природата около себе си. Настъпващата есен вече бе  извадила своята златиста палитра и бавно започваше да нанася върху гората наоколо тънки и деликатни щрихи със своята четка. На места бяха ярко жълти, на места – медно – кафяви, на места -  тъмно червени. Всички те със своето цветово разнообразие, допълваха много красиво различните зелени оттенъци на гората. Всеки пейзаж, който се появяваше пред него, бе по своему неповторим. Навсякъде от двете страни на пътя се изправяха все още зелени дърветата, а зад тях се виждаха хълмовете, които поради голямото разстояние до тях, изглеждаха тъмно сини. А над върховете им се простираше сапфирено синьо небе, избледняващо в дале4ината, по което на отделни места безгрижно плуваха малки нежни облачета.

Zombie

          Колийн слезе от влака. С едната си ръка придържаше раницата на гърба си. Якето й беше разкопчано, а шала – увит като въже около врата й. Беше с ръкавици, а шапката си беше напъхала небрежно смачкана на кълбо в единия джоб на якето. Едно типично 15 – годишно момиче, радващо се, че си е у дома.