ХІ.
... Третото име беше Стивън, само че никога нямаше да бъде дописано. Единственото, което тези имена значеха бе, че Те бяха там. И щяха да си останат там ... Една младежка ярост, породена от злоба, завист и желание да победят...
... Матю, Пол и Стивън се шмугнаха в оградата. Матю метна топката на настрани и отиде до самата ограда, за да остави якето си. Винаги правеха така. Сваляха връхните си дрехи и ги зарязваха на земята. Не ги беше грижа дали щяха да ги изцапат или не... Една част от игрището беше символично преградена с ярки, жълти конуси. Матю се доближи до нея. Огледа я с любопитство и се усмихна. Обърна се назад към приятелите си, които живо си подмятаха топката. Вече бяха започнали играта.
Дерек се появи тичешком. Заобиколи оградата и влезе при тях. Метна якето си набързо на земята. Беше изпотен и дишаше тежко.
- Какво има, Дерек? – попита го Матю, притеснен от необичайно превъзбуденото му състояние. Това го откъсна от всички идеи, които имаше в главата си, породени от прясният цимент.
- Видях Лу... – опита се да им обясни той.
- И какво от това? – надменно попита Стивън и спря играта си с Пол.
- ... Стори ми се... – Дерек направи пауза и се наведе напред за да си поеме по – лесно въздух. - ... Стори ми се, че нещо не беше наред....
- Дерек, това си е нейна работа. – махна с ръка Стивън и промени темата – Да започваме играта.
Един по един приятелите му кимнаха. Тичаха почти в кръг и си подаваха топката. Играеха грубо, бутаха се и се спъваха. Всеки от тях беше обладан от идеята неминуемо да надделее и да победи, поне този път, защото следващият може би нямаше да има тази възможност. Бяха съперници на терена и неразделни приятели в живота. Играта обаче ги превръщаше във врагове. Не можеха да си простят ако загубеха...
- И все пак, нещо ме притеснява, - поде Дерек, докато тичаше. - ... Лу...
Той беше може би единственият от тях, който този път не проявяваше агресия и не се стараеше да победи. Умът му беше зает от по – важни неща. Беше видял уплашената Лу да тича и да се оглежда нервно из гората. А даже не беше успял да я спре и да я попита какво се беше случило. Толкова бързо се беше изпарила от очите му, някъде между дърветата, в тъмнината.
Дерек беше сърцато момче. Любопитно. Поначало никога не беше обръщал внимание на Малката Лу или някой от приятелите й. Струваха му се достатъчно пропаднали, за да не иска да го виждат с тях. Подобно на всички в този прокълнат град и той страдаше от предразсъдъци.
Четеримата приятели не приемаха особенно добре и Джеси, но все пак го търпяха. Не криеха, че не им е симпатичен. Той не се притесняваше от това. Беше свикнал хората да не го харесват и да вярват, че от него “няма да излезе човек”... Предразсъдъците в този град се бяха родили преди жителите му...
- Стига с твоята Лу! – сопна му се Стивън. – Каквото си е надробила, това ще си сърба!...
Дерек не обърна внимание на досадата в гласа на приятеля си, породена преди всичко от това, че макар да не се интересуваше в момента от играта, Дерек пак беше по – добър от него. Това не беше типичната досада, с която Стивън обикновено говореше. Това беше по – скоро завист. Злоба.
- Тя тичаше през гората и се оглеждаше нервно. Мисля, че някой я преследваше... – продължи да си дълбае в темата Дерек, без да се замисля над ходовете си в играта. Дерек поначало беше най – добрият от тях. Баскетболът сякаш беше в кръвта му.
Стивън се прицели и стреля към коша. Топката се удари в квадратчето над самият кош, завъртя се на ръба на мрежата и падна от другата страна.
- Мамка му! – изпсува ядосано Стивън и се ядоса още повече.
Взе търкалящата се топка от земята и със сила и злоба я метна към Матю. Приятелят му започна да обикаля в кръг игрището, събирайки сили, подготвяйки се за удара си. Тишината го зареждаше с енергия и му даваше увереност, че щеше да се справи по – добре от Стивън.
- Добре не ви ли е поне малко интересно, какво е станало?... – наруши мълчанието Дерек.
Матю вече се беше приготвил в мига, в който Дерек зададе въпроса си; той се разсея за кратко и топката не достигна коша. Матю се ядоса на свой ред.
Матю се доближи до Дерек и изненадващо за всички го хвана за яката. Упря го на оградата и започна да крещи в яда си:
- По дяволите с Малката Лу! Не ме интересува какво й се е случило! Надрусала се е! Не разбираш ли?!... – той спря за миг, опитвайки се поне малко да контролира яростта си.
Матю го пусна. Дерек нямаше вид да се е уплашил особено много от неочакваната реакция на приятеля си. Оправи яката си и се опита да се защити:
- Не можеш да си толкова коравосърдечен! Може да е в беда...
- Като ти пука толкова за нея, защо не остана там където си я видял! ... Ти и без това си от тях! ... – Матю надали мислеше това, което говореше. Беше подвластен на яда си. Детински яд, провокиран от желанието му да победи и реалността, която за него означаваше поредната загуба от Дерек.
Тримата се впериха в Матю. Не бяха разбрали какво искаше да каже той. А Пол, той само наблюдаваше и предимно мълчеше. Имаше своите причини да го прави и да не навлиза в сериозни спорове на тази тема... За или против Малкта Лу и другите като нея...
- Тоест?... - запита Дерек с ръце на кръста. Най – накрая и в него беше започнала да се надига ярост.
- Тоест... – Матю не можеше да се контролира. По – добре беше да замълчи. Не можеше да се изрази точно и ясно, както би искал. - ... Тоест ... Майната му!...
Матю ритна яростно няколко спокойно лежащи на земята камъчета и се насочи към цимента. Този пресен цимент го беше заинтригувал.
- Слушайте, - поде Пол спокойно и кротко – защо не си продължим играта?... Като се успокоите, ще се разберете...
Пол не беше по – различен от тях. Беше също толкова амбициран да победи, също толкова обзет от ярост, също толкова ядосан на Дерек за непрестанните му опити да им насочи вниманието към нещо, което не ги интересуваше. Просто беше по – стралив от Стивън и Матю. Не му стискаше да се обади и да каже на Дерек да замълчи, или да го удари, за да го накара да го направи... Или поне така си мислеха...
Матю кимна, малко поуспокоен и се върна в игра. Продължиха от там докъде бяха стигнали. Беше ред на Дерек да стреля към коша. Тримата се впериха в него със затаен дъх и примряли сърца. Как само им се искаше и той да не улучи. Матю и Стивън тайно се молеха това да стане. За Пол знаеха, че шансът да уцели коша беше минимален. Пол беше най – слабият играч.
Дерек се прицели за много по – кратко време от Матю и стреля без да се замисля. В момента не го интересуваше дали ще уцели или не. Беше разяждан от любопитство...
Топката се удари в квадратчето и влезе в коша. Дерек се зарадва сам за себе си. Матю му хвърли един злобен поглед. Стивън не издържа. Цяла вечер се беше ядосавал на Дерек, цяла вечер му беше насъбирал...
Той засата пред него и започна да го бута:
- Лъжеш! Нали?... Играеш нечестно! Не хвърляш от където трябва! Целиш се от по – близко!... – говореше му докато го буташе. – Копеле!... Ще видиш ти!...
- Просто съм добър, Стивън! Приеми го! – защити се Дерек. Стивън се ядоса още повече и го блъсна силно. Дерек падна на земята. Изправи се леко и седна. Покри лицето си с ръце.
Стивън застана над седящия Дерек и започна да му се подиграва:
- Ти си нещастник! Погледни се! Живееш в дупка!... – всичките живееха в дупки и това беше една от причините за агресията им към света около тях. - ... Не играеш честно и даже не ти стиска да си го признаеш! Лъжеш приятелите си!...
Дерек нямаше намерение повече да го слуша. С мъка се изправи и му метна топката ядосано:
- Играй си сам честно!... – изропта той. Дотътрузи се до оградата и седна на земята. Отново покри лицето си с ръце.
Ясно беше, че за тази вечер това беше баскетболът. Бяха ядосани и афектирани. Не можеха да играят в това състояние. Рискуваха да се избият заради едната глупава игра и желанието да победят...
Матю се приближи до пресния цимент, ограден от ярките конуси. Стивън го последва. Застана зад него. Матю взе от земята един по – голям камък и започна да го оглежда внимателно.
- Какво си намислил? – запита Стивън тихо, наведждайки се към приятеля си.
- Ще си напишем имената в прясно излятия цимент. Нещо като това, което всички правят с маркер по тоалетните: “Тук бях аз”, само че нашият надпис никой никога няма да може да изтрие... – обясни Матю спокойно. От яда и яростта му не беше останало нищо.
Стивън кимна.
Пол се беше вперил яростно в Дерек. Дерек вдигна глава нагоре. Впери се в Пол на свой ред.
- Лъжеш, нали?... Винаги си лъгал, затова си най – добрият?... – в недораслото му съзнание не се беше появило друго обяснение на силата на Дерек.
- Ядосваш се, защото си слаб. – отвърна на нападката Дерек.
Пол се вбеси още повече и се нахвърли въхру Дерек, без много да се замисля какво върши. Тихият, кротък и страхлив Пол най – накрая беше освободил с години стаяваният гняв. Не в най – точния момент и не срещу най – точния човек, но все пак беше успял да се освободи от мъчещата го злоба. Двамата започнаха да се бият. Удряха се силно, сякаш не бяха приятели, а смъртни врагове. Матю се беше залисал в изписването на имената дотолкова, че не им обърна внимание. Стивън метна топката настрана и се опита да ги разтърве. Пол удряше силно и безмилостно лицето на Дерек. Блъсна главата му толкова силно, че той я удари в цимента. Дерек се отпусна и повече не помръдна. Около главата му се образува малка локвичка кръв, която ставаше все по – голяма и по – голяма. От устата му потече кръв.
Пол се уплаши. Леко се надигна и започна да тресе Дерек.
- Дерек, събуди се! Дерек, какво ти е, бе копеле?... – викаше му той.
Стивън, изпаднал в паника, започна да го дърпа за ръкава.
- Да се махаме, Пол! Хайде, ставай, да се махаме! ... – Стивън трепереше.
Още не осъзнал какво беше направил, Пол се надигна и позволи на Стивън да го помъкне след себе си. Стивън взе якетата, мачкайки ги, и дръпна Матю.
- Матю, копеле, да вървим. Да се махаме от тук!.. Загазихме!...
Матю също не беше намерил време да разбере какво се беше случило. Тръгна послушно след Стивън, гледайки стреснато безжизненото тяло на Дерек. Очите му бяха уплашени. Разширени зеници, широко отворени очи... Пол трепереше.... Даже нямаше сили да се обърне и да погледне за последен път Дерек....
... Така на прясно излятият асфалт останаха три от четерите имена. “Матю, Пол и Сти...”... Третово беше Стивън и щеше да си остане недописано. Матю беше забравил за четвъртото и беше поставил едно неуместно “и”... Но какво значение имаше това сега?... Липсата на четвъртото име само спестяваше въпроси, на които никой не би имал смелост да отговори... Името на Дерек само би възбудило нечие любопитство и би накарало търсещи истина хора като Алекс да попитат кой е бил Дерек и какво бе станало с него...
“Матю, Пол и Сти...”... Наистина никой никога нямаше да може да изтрие тези имена. Те щяха да останат там завинаги, показващи единствено, че Те бяха там... Будещи множество въпроси и пазещи деянието им завинаги там, на старото баскетболно игрище...
...
ХІІ.
... В главата на Алекс се лутаха разни образи, без настояще и с объркано минало. Образи, които той не можеше да подреди в някакъв ред. Знаеше за тях само това, което виждаше в съзнанието си. Само някакви откъснати случки, отвеждащи ги до финала на тяхния живот. Всеки от тях имаше своята трагична съдба, своя пропилян живот. И всеки един от тях все повече и повече го отдалечаваше от смъртта на Джеси. Сякаш някой искаше Алекс да разкрие и много други загадки, превърнали се единствено в градски легенди....
Той тръгна из крайният квартал на града. Там където някога живееше Джеси. Караваните. Бедняшките домове на колела.
Поставени хаотично, без какъвто и да е било видим смисъл, тези малки кутийки изграждаха един свой свят; една своя картина... Беше трудно човек да си помисли, че тук можеха да живеят хора, не по – различни от другите, само малко по – нещастни и отвхрълени... Такива бяха Малката Лу, Роби, Били Джоунс... Матю, Пол, Стивън и Дерек... Такъв беше и Неговият Джеси...
Алекс вървеше спокойно без страх. Не мислеше, че имаше какво да го заплаши в този късен час. Той не трябваше на никого... На кого ли бяха притрябвали Малката Лу и Джеси?... Те бяха отхвърлените... Онези от които никой не се интересуваше...
Стигна до края на пътя. Там където Малката Лу винаги бе чакала Били Джоунс и Роби и там, където намери смъртта си... Той седна на земята и запали цигара. Огледа всичко подробно. Искаше му се да намери някаква следа, нещо, което да му помогне да свърже нейната смърт с тази на Джеси и с трите имена на старото игрище...
Пръстта беше тъмна, черна и студена. Не искаше да му помогне... Дори и да криеше нещо, Тя никога не би го издала. Алекс примижваше и се взираше във всяка купчинка пръст около себе си. Нищо... Просто нищо...
Допуши цигарата си кротко и стана. Тръгна надолу към Мотела “Дефилето”... Може би там щеше да намери нещо за Джеси, или за Лу... Кой знаеше?... Алекс добре съзнаваше колко малка беше вероятността да е останал някакъв спомен от тогава по тези места, но все пак една част от него не спираше да се надява...
Стигна до мотела... Изоставената сграда му напомняше за Джеси... Телефонът все още беше там... От кога ли само Алекс не беше идвал до тук?... От много време... Вече не виждаше смисъл да се връща при мотела “Дефилето”... Не му доставяше удоволствие да се разхожда в тази част на града... Никога не му се беше струвала привлекателна идеята да се ходи до това място, но когато беше с Джеси, се чувстваше някак по – сигурен... Джеси обичаше този мотел! Обичаше всичко свързано с този град и неговата тъмнина!...
... Алекс и Индианецът слязоха от колата и се приближиха до малката къщурка, един от невзрачните домове в края на града, между нормалната му част и караваните... Точно на границата...
Индианецът почука леко и дискретно. Не му се искаше да притеснява живеещите в тази къща, още повече че си представяше лицата им когато ги попита за това, за което бяха дошли...
Една жена отвори вратата и се показа страхливо. Впери се в тях и зачака да й кажат нещо. Индианецът си пое дълбоко въздух и попита:
- Вие ли сте госпожа Милър?...
Възрастната жена кимна и добави:
- Вече Картър...
- Приятно ми е, госпожо Картър. Аз съм Шериф Конър, а това е Шериф Купър. Бихме желали да поговорим с вас за сина ви, Робърт Милър.... – Индианецът вече очакваше тя да му откаже; да затръшне вратата пред носовете им и да ги напсува.
Жената ги огледа внимателно в продължение на няколко минути и след това отвори вратата по – широко.
- Влезте. – покани ги тя с каменно изражение на лицето.
Двамата мъже влязоха боязливо, а тя затвори вратата зад гърбовете им, заключвайки я здраво. С ръка ги упъти кък хола. Те тръгнаха послушно натам и се озоваха в едно средно голямо помещение. Малкото мебели бяха много добре подредени и създаваха усещането за уют и топлина.
Жената седна кротко пред тях и зачака да започнат да й задават въпроси. С години се беше подготвяла за това. Беше разочарована, че никой не се зае да търси сина й след изчезването му. Надеждата й обаче никога не беше умирала и тя винаги се беше надявала, че един ден в дома й ще дойдат полицаи и ще й кажат нещо за Нейния Роби...
- Години наред чаках той да се върне.. – ненадейно започна тя, недочаквайки въпросите им. - ... А него все така го нямаше...
- Видяхте ли го в онази нощ през август 1995, преди да изчезне? – започна Индианецът. Временно загубената му увереност мигновенно се беше завърнала.
- Не точно същата нощ. Роби го нямаше у дома, когато запалиха дома ни. – тя направи пауза. Двамата полицаи се спогледаха. Колко много неща от цялостната история на този град, на Тяхния Град, им се губеха! – Живеехме в каравана. Вече се беше стъмнило, когато дойдоха някакви хора. Познавах някои от тях. Започнаха да викат и крещят, накрая попдпалиха дома ни. Всичко изгоря!... – горчивината в гласът й беше ясно доловима. Макар и след толкова години, тя все още сякаш тъжеше по миналото си и по онази стара каравана. За Алекс винаги е било странно как хората толкова много се привързваха към тези свои домове на колела.
- И Роби не е бил в къщи, когато е станало това? – Алекс се чувстваше длъжен да я попита нещо.
- Не. – поклати спокойно глава майка му. – Със сестра му бяхме сами. За щастие успяхме да се измъкнем на време и не пострадахме. Целият ни живот обаче изгоря, всичко, което имахме!... – по гласът и интонацията й можеше да се усети колко много беше преживяла, колко мъка беше имало в живота й. – ... Известно време живеехме при роднини на няколко часа път от тук. После се омъжих и отново се върнахме тук.
- Как така решихте да се върнете отново в Каламърс Гроув? – Алекс беше любопитен. Звучеше повече като желаещ да научи нещо интересно слушател, отколкото като полицай.
- Не ми беше лесно. Но това е моят град. Израстнала съм тук и не искам за нищо на света да се сбогувам с него. А и мисълта, че един ден Роби може да се върне и да ме потърси именно тук, именно в Каламърс Гроув, ме накара да се върна.
- Кога го видяхте за последен път? – Индианецът, заразлика от Алекс, предпочиташе да се придържа стриктно към работата си. Поначало той се стремеше да разделя личният си живот от професионалният. Стараеше се да не допуска емоции и чувства да се намесят в работата му, макар при този случай да не му беше никак лесно да спазва това свое правило.
Жената се замисли. Това беше толкова отдавна! Не си спомняше много добре каквото и да е било...
“... Роби излезе на обяд. Стори ми се, че беше добре. От няколко дни беше малко притеснен, но специално тогава беше необичайно спокоен. Сякаш беше намерил някакво удовлетворение, сякаш беше решил онези проблеми, които го бяха мъчили.
Роби беше кротко и тихо хлапе, затворено. Не споделяше с мен. Предпочиташе да таи онова, което го притеснява в себе си и да се справя сам с положението. Честно казано нямах и идея какво ставаше в живота му. Той излизаше и се прибираше когато си искаше. Нямах време да се занимавам и с него. Правеше това, което си искаше, но не беше убиец. Зная го!...
… - Робърт! – извика майка му силно и малко ядосано. – Преди да излезеш да се шляеш, изхвърли боклука! …
Отговор не последва. Роби изникна от стаята на караваната, нарамил раницата си. Майка му му хвърли един бегъл поглед. Не обърна особено внимание на това, че раницата му беше претъпкана и съществуваше реална опасност скоро да се пукне по шевовете си.
- Изхвърли боклука! Чу ли ме? – повтори му тя.
Роби само се усмихна и взе черния чувал. Завърза го на възел и го стисна.
- Мамо, не ме чакайте за вечеря. На купон съм.
- Все с тия купони! ... Поне пестим от храната! ...
Майка му вече се беше отчаяла. Роби непрестанно го нямаше в къщи. Или беше на купон, или се мотаеше някъде из града с приятелите си. А когато все пак се прибереше у дома си, беше толкова изморен и неадекватен, че направо заспиваше. Горката жена беше толкова уморена и утрудена, че дори не се замисляше на какво се дължеше това негово поведение. Нямаше как и да предположи, че той беше напушен или надрусан, ако тези две понятия не се припокриват...
Роби не отговори отново. Нарами черният чувал на свободното си рамо и се устреми към вратата. Едва беше направил първата си крачка, когато майка му го спря с въпрос:
- Няма ли да ми кажеш какво се е случило с онова момиче?...
Майка му се притесняваше за него. А тези гласни и негласни обвинения, които градът отправяше към синът й, я плашеха.
Роби се обърна и впери в изморената жена.
- Не съм я убил, мамо!... Не съм аз!...
- Зная, че не си! Само не мога да разбера защо прикриваш копелето, което го е направило!... – отчаянието на майката беше исписано на лицето й.
- Ако знаех кой е, нямаше да го прикривам! Повярвай ми!...
Роби също беше отчаян, но се стараеше да не му личи. Той се доближи до майка си и остави боклука на земята до себе си. Прегърна я и прошепна:
- Всичко ще бъде наред, ще видиш! Ще се погрижа!...
Тя само кимна. Стисна зъби. Болеше я за него. Знаеше, че той никога не би наранил никого. Не разбираше защо го обвиняваха... Имаше толкова много неща, които не знаеше за живота на сина си и може би никога нямаше да разбере... Роби беше една загадка, почти като Джеси...
- Не ме чакайте за вечеря! – отново повтори той и излезе.
Буквално изфръкна от дома си и се затича напред към гората. Майка му дръпна пердето на прозореца и проследи с поглед отдалечаващата се фигура, докато не я загуби от очи...
... Пoвече не го видях... Той наистина се беше погрижил за всичко. Просто изчезна, за да може ние със Сара да продължим живота си... “
- Не се ли обади повече? – Алекс все пак таеше някаква надежда. До сега всичко изглеждаше до такава степен загубено и лишено от логика, че може би беше време и те да се обезкуражат.
Жената само поклати глава:
- Не... Какво ви накара да извадите досието му?... – тя беше любопитна да разбере защо именно сега, двайсет години след случилото се, полицаите се бяха сетили за Нейния Роби.
Индианецът въздъхна тежко. Тя заслужаваше да знае за какво ставаше дума.
- Изчезването на Роби може би има връзка с едно убийство, което така и остана неразкрито. Той споменавал ли е името Джеси?...
Майката отново се замисли. Да се разбере нещо за Роби беше почти толкова невъзможно, колкото и да се разбере нещо за Джеси...
Тя поклати глава. Не беше чувала това име, или поне не можеше да се сети вече...
Индианецът извади няколко снимки и ги разстила пред нея.
- Виждали ли сте тези лица? – попита той кротко и малко предпазливо.
Джеси... Малката Лу... Били Джоунс... Карл ... Приятелите и хората от обкръжението на Роби. Индианецът не знаеше какво мислеше за тях майката на Роби. Боеше се от реакцията й...
Тя ги огледа внимателно. Вглеждаше се във всяка снимка. Напрягаше се. Опитваше се да си спомни нещо...
- ... Мисля че да... – отвърна най – накрая колебливо тя. - ... Понякога идваха тук.
- Това е Луис Арлийн. – Алекс посочи Малката Лу. – Момичето, за чието убийство е обвинен Роби.... – Можете ли да си спомните нещо за нея?...
- Боя се, че не. Виждала съм я няколко пъти... Винаги беше доста изнервена и подозрителна... Нищо повече не мога да ви кажа за нея...
Тя отново огледа снимките. Взе снимката на Джеси и промълви:
- ... Това момче като че ли го помня най – ясно... Казвам ви, мина много време, незная долколко моите спомени ще са ви от полза...
- В момента те са единственото, което имаме, госпожо! – Индианецът ясно съзнаваше колко трагично беше положението. Това беше загубена кауза, само дето не можеше да я остави. Изпитваше един вид дълг към Джеси. Чувстваше, че му дължи много .... – Какво точно си спомняте за това момче?
Тя остави снимката на малката масичка пред себе си и зарея поглед някъде надалеч.
“... Не е много... Роби поначало избягваше да води приятелите си тук. Не зная защо, но не искаше да ги виждам. Това момче го бях виждала не повече от два – три пъти. Запомних го, защото беше някак различно... По – мило и по – учтиво. Странно, но разбрано. Имаше някакъв много особен поглед. А и с тази дълга коса... Веднага го запомних...
Спомням си една вечер, може би около седмица или две преди Роби да изчезне. Двамата бяха тук. Отначало седяха в кухнята и си шушукаха, тъй като аз бях в стаята и шиех. Когато дойдох да приготвя вечерята, излязоха навън. Говореха си нещо тайно. ...
Роби не беше на себе си от няколко дни. А единственото, което аз знаех, беше, че е убито едно момче и, че Роби е вероятният й убиец. И го бях научила от клюките на хората. Целият град го сочеше с пръст.
Дочух някакви викове и караница. Двамата се караха пред караваната. Открехнах леко прозореца, за да ги чувам. Не зная дали е трябвало да го правя, поначало нямах желанието да се меся в живота на Роби. Но любопитството ми беше по – силно от мен...
- ... Не мога повече, Джеси! Те вече са го решили!... – извика отчаяно Роби, сочейки на посоки в страни. – Налага се! ...
- Не можеш просто да избягаш! Не можеш! Те ще те намерят, където и да си!... – Джеси се опитваше да шепти, но не се получаваше особено добре.
- Мога. Препоръчвам ти и ти да го направиш!
- Роби, няма смисъл, това ти обяснявам! Трябва да останеш тук и да накараш Карл да си плати!...
- Защо си толкова уверен, че е Карл?... Да не би да знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш?...
Роби беше ядосан. Джеси също. Примирението на Роби го вбесяваше. Много добре знаеше какво му е, вече го беше преживял.
Джеси го хвана за рамене и го разтресе:
- Повярвай ми, необходим си ни тук! Точно сега и точно тук! Кой друг ще се справи с това, ако не ти?... Роби, никой не може да реши твоите проблеми! Никой не може да изживее живота ти вместо теб!... Заслужава си да помислиш!...
- Това живот ли е според теб, Джеси?... – Роби го блъсна грубо. Джеси залитна, но не реагира. Знаеше, че Роби не би му навредил. – Живот ли е, Джеси?... Кажи де!... – Роби се беше ядосал. Бутна го отново. Джеси само го гледаше. Сякаш премисляше какво точно да му каже.
- Трябва да спрем.... Ще кажем на Карл, че повече няма да се занимаваме с това... Роби, заслужава си да опиташ! ...
- Джеси, по дяволите, излез от твоя розов свят! Криси вече я няма и Лиза никога няма да заеме мястото й! Знаеш го! Тя те обича, защото не знае кой си! ... Мислиш ли, че това момиче би било с теб, ако знаеше, какво правиш?... Кажи де! ...- Джеси само мълчеше. Донякъде Роби може би и беше прав... - ... По дяволите, Джеси, животът ти е една голяма халюцинация! Животът на всички ни е една голяма халюцинация!...
Джеси само го гледаше без да реагира. Беше вперил студените си очи в него. Направи една крачка назад и поклати глава. Сякаш се беше засегнал от думите на Роби.
- Прави каквото си искаш. Това все пак е твоят живот, но аз няма да бягам с теб.
- Ти си глупак, Джеси!...
- Запомни едно нещо, те ще те намерят! Не можеш вечно да бягаш! В този проклет град има хора, за които истината значи нещо и които няма да се успокоят докато не я намерят. Ако искаш се крий, но те ще те намерят и ще разберат всичко онова, което знаем аз и ти!... Запомни го от мен!...
Джеси тръгна към гората, пушейки бясно. Толкова много искаше да спре Роби, да го накара да остане и да се бори за себе си, за живота си, за спомените си, за мечтите си, за паметта на Малката Лу...
- Но те няма да могат да ми върнат изгубеният живот, нали?... – провикна се Роби подире му. Джеси вече беше достатъчно далеч, за да не го чуе...
... Не можах да разбера точно за какво ставаше дума. Говореха за някакво бягство. За някакъв таен живот и таен път, поне на мен така ми се стори. Не разбрах за какво точно ставаше дума. Не можех и да чуя всичко, което си казваха. Шептяха някои думи....
Не попитах Роби за какво ставаше дума... Реших, че това е неговият живот и аз нямам право да се меся в него... Може би не бях добра майка за него... Но бях твърде млада, не знаех какво да направя за да мога да издържам семейството си и в същото време да бъда приятел на децата си и да им отделям достатъчно време...
Повече не видях това момче... Известно време след тази караница, Роби изчезна... Няколко дни по – късно прочетох във вестника за убито момче в двора на училището. Уплаших се да не е моят Роби... ”
- Другите виждали ли сте ги? – запита Индианецът.
Жената посочи снимката на Били и кимна:
- Това е Били, нали? С Роби израстнаха заедно. – тя премести поглед на Карл – А този не... Понякога Роби споменяваше, че отива у някой си Карл, но нищо повече...
Индианецът се хвана за тези нейни думи и наостри уши:
- Нещо друго споменавал ли е за този Карл?...
Тя поклати глава:
- Не... Обикновено това означаваше, че няма да се прибере цялата нощ. Идваше си на сутринта, смазан и неадекватен. Лягаше и заспиваше. Не веднъж беше проспивал училище. Аз не му казвах нищо. В този отвратителен сив живот той имаше нужда от малко веселие и забавление.
- Само когато отиваше при Карл ли беше толкова смазан и неадекватен? – попита Алекс.
- Не... Пoнякога излизаше с приятели, но отново се връщаше много изморен. Казваше, че е танцувал много и малко е пийнал няколко бирички за настроение. Казвах му, че е малък да пие, но Роби никога не ме е слушал...
Индианецът и Алекс се спогледаха. Не толкова разказите на тази жена ги потресоха, колкото това, че тя вярваше във всяка своя дума. Даже не се беше замисляла и не беше търсила причината за сънливостта и неадекватността на Роби...
- Мислите ли, че има шанс да е още жив?... – в погледа на клетата жена се четеше надеждата, която я беше крепяла толкова години.
- Надяваме се да има... Той е единственият спомен от всичко, което се е случило тогава... – Алекс говореше спокойно и кротко, със снишен глас.
- Какво се е случило? Кога? – майката на Роби нямаше особено ясна представа за някогашните събития. Честно казано и самите те допреди няколко дни не бяха имали...
Каламърс Гроув беше странен град, живеещ с миналото си и само донякъде с настоящето. За бъдещето си не се и замисляше. Град на мъртъвци, все още не намерили покой...
Погледът на жената се стрелкаше между двамата мъже срещу нея. А те не знаеха какво точно трябваше да й кажат и как да й го кажат. На самите тях не им беше ясно какво точно се е случило и какво е съчинило съзнанието им...
- ... За много кратко време умират няколко деца. Случаите са потулени. Никой нищо не знае... – така накратко звучеше онова, което мозъкът на Индианеца беше успял да осмисли от всичко, което знаеха.
- И мислите, че Роби има нещо общо?...
Двамата кимнаха.
- Луиз Арлийн, с която Роби е имал връзка, е убита след един от купоните на Карл. Самият Карл, според официалната версия, се удавя около година след това. А убитото момче в двора на училището е Джеси Паркър, същото момче, което по спомените ви се е скарало с Роби няколко седмици преди изчезването на сина ви... – резюмира Алекс всичко, което искаха да й кажат. Може би не беше правилно да споделят всичко това с тази жена, но тя се беше отнесла много добре с тях, беше им помогнала с каквото можеше, би било проява на невъзпитание да не й кажат поне част от това което знаеха.
- Роби не е направил нищо! – майката като че ли беше разбрала погрешно думите му.
- Никой не го обвинява. Но той е единственият останал жив. Само той може да ни заведе при убиеца на Джеси... – Алекс усещаше колко глупаво беше всичко.
- Роби беше ли близък със сестра си? – поинтересува се Индианецът, който до момента прилежно си беше водил бележки.
Тя кимна:
- Да. Сара много страдаше когато той изчезна.
- Къде бихме могли да я намерим?
- Омъжи се преди няколко години и сега живее в края на града. Тя обича този град точно толкова колкото и аз. Никога не би го напуснала.
- Ще ни дадете ли адреса? – Индианецът не виждаше смисъл да досаждат на тази жена повече. Тя им беше казала каквото знаеше. Надали тези нейни спомени щяха да им помогнат особено много, но все пак бяха нещо.
Тя кимна и без възражения написа адреса на един лист. Подаде го на Индианеца. Той му хвърли един бегъл поглед и се изправи. Алекс го последва.
- Благодарим ви за вниманието, госпожо Милар. – ръкува се той с нея.
- Ако го намерите, кажете му да се върне! Липсва на всички ни! ...
Индианецът кимна. Алекс се ръкува на свой ред с нея и тя ги изпрати до вратата. Двамата мъже излязоха умислени. Опитваха се да навържат това, което тя им беше казала, с всичко друго, което знаеха до момента. Идейно, събитията имаха някаква връзка, но все още липсваха толкова малки неща, незначителни вероятно подробности, без които явно нямаше да стигнат до никъде...
Качиха се в колата мълчаливо. Известно време караха така, без нито единият от тях да продума.
- Нека се опитаме да съберем парченцата до момента... – поде темата Индианецът. – Не можем да посетим Сара Милар без да имаме някаква ясна идея какво сме открили до момента.
- Ти ги подреди, аз не мога...
- Алекс, на всички ни е тежко, но се опитай да ни бъдеш малко от полза.
- Лоран, вече не съм сигурен, че Роби е единственият спомен от всичко онова. Виждам образи, хора, които вече не съществуват вероятно. Хора, които не съм сигурен, че познавам! Тях ги няма, а когато се опитам да се разровя в миналото им, се сблъсквам с някакви тайни, които не мога да разгадая. Една дебела стена от мълчание. Струва ми се, че трябва да намерим много хора, да разкрием много убийства, преди да се заемем със случая на Джеси. Неговата смърт е финала на някаква много сериозна чистка в кръга на хора, за които даже не сме и предполагали, че съществуват!...
Алекс звучешпе отчаян. Индианецът го погледна изпод вежди и поклати глава:
- Говориш толкова странно, че започвам да се замислям за твоето психическо състояние.
- Още е рано да се замисляш, но ако не стигнем до някъде, съвсем скоро ще се наложи да го направиш!
- Алекс, не можем да тръгнем от никъде другаде, освен от смъртта на Джеси, защото както сам казваш, другите даже не сме и предполагали, че съществуват.
- Но тях ги е имало и те са били част от живота на Джеси...
- Знам, Алекс, знам...
Настъпи мълчание.
- Джеси е искал да спре... – промълви накрая Алекс.
- Замисли се само, Алекс, звучи реално и правдоподобно. Джеси се уговаря с Карл да се видят, като не му казва за какво става дума. Двора на училището е перфектното място, където никой няма да ги види и няма да има никакви клюки за тях. Джеси му казва, че иска да спре и му отправя директни обвинения за смъртта на Малката Лу. Карл се ядосва. Двамата се спречкват и Карл го убива.
- И така да е, Карл го няма за да отрече или потвърди...
- Може би случаят ни вече е решен...
- Нека намерим Роби. Убийството на Джеси не е единствената мистерия...
- Мислиш, че може да са се видяли преди Роби да избяга?...
Алекс го погледна за части от секундата и кимна:
- Джеси не би оставил нещата така. Със сигурност се е опитал да го разубеди...
Индианецът спря пред една голяма и на вид хубава къща със странна архитектура. Двамата слязоха, затваряйки вратите с трясък.
- Дано си е в къщи... – промърмори изморено Индианецът и тръгна напред. Почука на вратата. Никой не му отвори. Той почука отново, този път малко по –силно и настойчиво.
Вратата се отвори и на прага й застана русалява красива жена със сърдито изражение на лицето.
- Сара Милар? – попита Индинецът.
- За какво става дума? – отвърна на въпроса с въпрос тя.
- Аз съм Шериф Конър, а това е Шериф Купър. Бихме желали да поговорим за брат ви Роби...
Тя ги огледа внимателно и подозрително. Определно не им изглеждаше толкова добре настроена колкото беше майка й.
- Влезте. – каза студено тя и се отдръпна от вратата. Двамата мъже влязоха, пристъпвайки тихо. Тя затвори вратата зад тях и ги изпревари малко, въвеждайки ги в огромен хол, чийто смахнат вид отговаряше на странната архитектура на къщата.
- Видяхте ли Роби в деня на изчезването му? – направо започна с въпросите Индианецът. Струваше му се, че тя е делова жена, която няма нужда от увъртане и излишни глупости.
- Да. Сутринта преди да изчезне. Той излезе от вкъщи и каза да не го чакаме за вечеря.
- Забелязахте ли нещо необичайно в него?
- Не. Беше весел и в доста добро настроение.
Тя отговаряше бързо на въпросите, без да се замисля, което за тях беше добър знак – не прикриваше нищо...
- Това ли беше последният път когато го видяхте?
Тя се замисли. За Индианецът и Алекс това беше индикация, че имаше нещо, което не искаше да каже.
- ... Да.. – колебливо отвърна тя.
- Сигурна ли сте? Госпожо Милър, важно е да не прикривате Роби, той може би е единственият ключ към едно неразгадано убийство!
Тя се замисли. Определено знаеше нещо, но не беше сигурна дали имаше правото да го каже или не. Искаше й се да предпази Роби по всички възможни начини.
Най – накрая събра смелост и сили; реши, че ще е по – добре да го изрече на глас. Нямаше смисъл, мислеше си тя, да се крие каквото и да е било. Те все някак щяха да го разберат...
- Преди няколко години, ... – започна неуверено тя и седна - ... започна да ми праща картички. За Коледа, за рождения ми ден... Всяка една беше изпратена от различно място, даже от различен щат...
- Можем ли да ги видим? – Алекс все пак се почувства длъжен да се включи в разпита.
Тя кимна. Стана и се доближи до един скрин. Отвори го и извади кутия от обувки. Алекс се сети за Джеси. Някога неговият приятел държеше доста голяма част от вещите си в кутии от обувки.
Тя им подаде малка купчинка с писма. Картичките бяха запазени заедно с пликовете. Индианецът ги заразглежда мълчаливо, подавайки всеки вече огледан плик на Алекс. Клатеше глава недоволно. Един от последните пликове привлече вниманието му. Поредният нов адрес, поредният щат. Само че този път плика беше различен, малко по – голям и малко – по бял от другите. И адресът беше написан с друг почерк.
- Алекс, виж. – подаде му той плика, оставяйки останалите настрани. Надеждата отново се настани у него. Започна отново да усеща как това не беше загубена кауза. Тази малка и на пръв поглед нищо не значеща разлика му даваше сили да вярва.
Двамата се вгледаха в плика, сравнявайки почеркът върху него с този от другите писма. Определено беше различен.
- Може да е помолил някой приятел или приятелка... – загатна Алекс.
- Защо да го прави? Досега е надписвал писмата си сам....
- Може ли да задържим плика? – обърна се Алекс към Сара. Тя само сви рамене. Не знаеше защо беше запазила картичките с пликовете им. Не й трябваха особено много...
- На мен и без това не ми трябва... – отвърна тя и взе картичката в ръцете си. Извади я и им подаде плика. Индианецът внимателно прибра “находката” в тефтера си. Чувстваше се необичайно доволен и обнадежден. Необичайно предвид случая с който се занимаваха...
- Мисля, че засега това ще е достатъчно. Благодарим ви за вниманието. – той кимна леко на Сара. Тя му върна жеста и ги съпродоводи до вратата:
- Ако има още нещо, ще се радвам да ви помогна. И аз искам да видя Роби... – заключи тя преди да ги изпрати.
- Ще ви позвъним ако се налага! – отвърна на учитивия жест Индианецът и двамата напуснаха къщата.
Спуснаха се по стълбите и бързо се качиха в колата. Потеглиха доста по – бързо отколкото бяха дошли. Надеждата им се беше появила отново.... Може би все пак имаше шанс да намерят убиецът на Джеси... Може би... А може би даже и не трябваше да се заемат със случая... Понякога човек не бива да се меси в градските легенди и да се опитва да ги пренаписва... Те са си добре и така – неясни, непълни, страшни и зловещи...
ХІІІ.
... Лизавета влезе в кабинета на Алекс, без дори да почука. Не се чувстваше длъжна да го прави. Внезапното й появяване привлече вниманието на Алекс. Накара го за миг да излезе от мислите си.
- Намерихме го. – каза директно тя. Не смяташе да се впуска в излишни приказки. – Олтън, Илинойс. Жената, чийто адрес е написан на плика, е Мириам Джаксън. Мъж на средна възраст й е дал писмото на бензиностанцията в едно от преградията и я помолил да го изпрати от Олтън, Илинойс. Тя обаче го забравила в джоба на якето си. Завалял я дъжд и тя се намокрила, заедно с якето й. Не могла да разчете адреса и затова написала своя.
- Запомнила ли е мъжът?
- Горе – долу, но, Алекс, не се надявай да го намерим там. Сигурно просто е минавал... Може да ни покаже къде точно го е видяла.
Алекс само кимна.
- С Тамара и Георги заминаваме тази вечер. С Лоран ще дойдете утре при нас. Вече говорих с него.
Лизавета говореше твърдо, с интонацията на човек, който не търпи да й се противоречи. Алекс отново само кимна, бяха свикнали тя да решава вместо всички тях и да ги ръководи. Правеше го от както се познаваха; Лизавета беше прекалено силен характер. А и той, точно сега, нямаше сили да каже каквото и да е било. Важното беше, че имаха някакъв напредък. Честно казано, Алекс се съмняваше да открият Роби точно там, в Олтън, но това поне беше някакво начало.
... Алекс слезе от колата и се огледа. За миг се почувства малко разочарован. Може би беше очаквал нещо повече от тази бензиностация... Защо ли? Всички бензиностанции си приличаха... Тръгна напред, без да знае защо. Спря се след няколко крачки... Въздъхна тежко...
Индианецът излезе от колата и заключи, внимателно проверявайки всички врати. Включи алармата. Поначало рядко го правеше в Каламърс Гроув, но това тук не беше неговият град... Не му се струваше особено добра идея да остави колата си незаключена на някаква бензиностанция, далеч от дома...
В далечината пред тях, както и зад тях, бяха само неясните очертания на природата. Потънала в мъгла и навяваша смут, подтискаща... Индианецът се намръщи. Прибра ръцете си в джобовете и се сви символично в якето си. Не му беше студено, поне не физически – душата му замръзваше...
- Лоран, какво по дяволите търсим тук?... – запита Алекс, малко разочаровано и нервно.
- Роби Милър, вероятно...
- Той не е тук....
Индианецът се приближи до Алекс. Погледът в очите на приятеля му изразяваше същото онова разочарование и безнадеждие, което преди броени дни беше обхванало и самия него. Сега Алекс беше загубил своята вяра...
- Знам, Алекс, но може би някой тук ще ни каже къде да го намерим... – той се огледа с очакване и добави – Да изчакаме Лиза, Тамара и Георги и ще огледа наоколо.
Алекс само кимна. Ритна няколко камъчета, които се намираха до крака му и тръгна напред. Искаше да огледа, или по – точно да разгледа. Трябваше да знае къде бяха... Имаше нужда да се запознае с това място. Толкова много неща тук му напомняха детството!...
До самата бензиностанция имаше уличен телефон – стара, улющена кабинка, почти без стъкла, цялата мръсна и на вид неприветлива. Точно като онази, която до ден днешен стоеше до вече изоставения мотел “Дефилето”... Точно като онази, която свързваше Джеси със света в тъмните му и самотни вечери... Алекс никога нямаше да разбере какво намираше Джеси в онзи мотел и в края на града. Какво толкова го привличаше, та седеше там с часове и гледаше залеза или изгрева. Не веднъж и самият той го бе правил. Само дето за него това беше поредното им изживяване с Джеси, докато за самият Джеси в мотела имаше някаква романтика...
- Алекс!... – разнесе се гласът на Индианеца.
Алекс се обърбна. В далечината пред себе си видя Индианецът, който се опитваше да му привлече вниманието, махайки високо с ръка.
Той въздъхна тежко и се върна, изминавайки бързо разстоянието. Лизавета, Тамара и Георги бяха дошли.
- Дълго ли ни чакахте? – запита Лизавета, докато палеше цигара.
Индианецът й хвърли един бърз поглед и дръпна туко – що запалената й цигара от ръцете. Внимателно я загаси в асфалта и й я подаде с думите:
- На бензиностанция сме... После ще пушиш.
Лизавета се замисли за части от секундата и кимна. Не се беше сетила.
- Пристигнахме преди малко... – отвърна той, за кратко вадейки ръцете си от джобовете, и после пак прибирайки ги.
Тамара се огледа и сгуши в жилетката си. И на нея й се строи неприветлива цялата тази обстановка.
- Там има същият телефон, както при мотела “Дефилето”... – промълви почти замечтано Алекс.
Лизавета го погледна със съжаление. Дори и за нея спомените не бяха чак толкова тежки. Дори тя се беше справила с миналото и загубата на Джеси. Но като че ли за Алекс всичко е било и винаги щеше да бъде различно...
- Вижте, на мен тази обстановка не ми харесва! Не съм фенка на бензиностанциите, така че да намерим някой, който евентуално ще ни помогне и да се махаме! В хотела ми харесва повече! – понякога Тамара много мрънкаше. Не само на нея не й харесваше да се намира тук...
Петимата се насочиха към малкото магазинче пред тях. Там трябваше да има някой...
Влязоха неуверено. Стъпваха тихо, бавно и внимателно, оглеждайки се на всяка крачка. Иззад изпровизираното перде от висулки, се появи един мъж. Средна възраст, малко запуснат, с незапалена цигара в уста. Той ги огледа точно толкова подробно, колкото до сега те бяха оглеждали всичко около себе си и накрая каза:
- Не сте местни, с какво да ви помогна?
- Ще ви прозвучи странно... – промърмори под носа си Тамара, ясно демонстрирайки неприязънта си към това място.
Индианецът се облегна на плота, възможно най – представително, и извади от джоба си няколко снимки.
- Разследваме едно убийство от преди около двайсет години. Убито е момче на 17 години. – той се стремеше да говори колкото се можеше по – авторитетно, съзнавайки колко смешно звучаха думите му, колко нереално. Само те си знаеха, че имат някаква следа, макар и малка. Околните не разбираха. За тях това беше загубена кауза. След като никой не бе разрешил случаят когато му е било времето, значи не може да бъде направено нищо.
Индианецът побутна снимката на Роби, единствената, която бяха успяли да намерят, по – близо до мъжът срещу себе си и попита:
- Търсим това момче. Сега вече трябва да е мъж, надали се е променил особено много. Робърт Милър, ако името ви говори нещо...
Мъжът взе снимката и се вгледа в нея. Поклати глава и сви рамене, безразлично:
- От тук минават много хора! Не мога да запомня всички!... И да е бил тук, не си спомням!... – той продължаваше да се взира в снимката. Накрая добави - ... А името съвсем нищо не ми говори!...
Индианецът кимна. Прибра снимката на Роби във вътрешният джоб на якето си и извади една друга – жена на средна възраст, която може би нямаше никакво отношение към случая, но именно нейният адрес беше написан на последното писмо на Роби...
- Ами тази жена, познавате ли я?...
- Мириам! Какво общо има тя? – мъжът реагира без да се замисля, бързо, даже внезапно.
- Най – вероятно нищо, просто е попаднала в неподходящото време на неподходящото място... – уклончиво отвърна Алекс и се доближи до Индианеца. Бързата реакция на мъжа от бензиностанцията сякаш му беше върнала част от надеждата.
- Мириам Джаксън. Често се отбива. Понякога идва просто да ме види. Някога учихме заедно. Близки приятели сме. Сигурни ли сте, че не е замесена?
Индианецът предпочете да не отговаря ясно на зададения въпрос:
- Благодарим ви за помощта!.. – каза спокойно той, сякаш не го бяха попитали нищо и кимна символично на мъжа срещу себе си.
Премести тежестта на другия крак и се изправи. Алекс му кимна на свой ред и петимата излязоха бързо.
Колите им ги чакага точно така както бяха паркирани. Сега, когато ги виждаха от малко по – далече, те можеха да обърнат внимание на това, колко хаотично и против всички правила, ги бяха паркирали. Но кой се замисля за правила и ред на подобно място – забутана, забравена от бога и света бензиностанция... Да не говорим, че те бяха Реда в този момент...
Индианецът извади ключовете и изключи алармата, още преди да е стигнал до колата. Георги повтори упражнението, като по команда. Разделиха се на две условно наречени колонки – всеки към превозното средство, с което беше дошъл. Колко луксозно и нелогично изглеждаха тези хубави, чисти и запазени коли сред прашният свят, в който бяха попаднали!...
- За какво всъщност дойдохме до тук?... – запита Тамара накрая и се облегна на покрива на колата.
- Търсихме нещо... сигурно... – присви рамене Георги и седна на шофьорското място. Затвори вратата, но спусна прозореца.
- Мисля, че отново ще се върнем тук... – вметна Алекс.
- Никога! – отвърна Тамара и седна в колата.
Лизавета все така стоеше права, някъде по средата – между двете коли. Гледаше ту към едните, ту към другите и следеше всяка тяхна дума. Тя не беше толкова песимистично настроена както Тамара, не показваше всичко, което я дразнеше. Но и не беше изпълнена с толкова много глупава надежда, като Алекс и Индианеца. Златната среда. Все още опитваща се да разбере себе си и всичко, което бе преживяла с Джеси...
- Защо мислиш така? – запита тя Алекс и го погледна, прибирайки косата си на една страна заради вятъра.
- Защото това място страшно много ми напомня мотела “Дефилето”... Джеси обичаше оново място, а аз така и не разбрах защо... – Алекс се огледа. Посочи уличният телефон пред тях и продължи - ... Тук има същият телефон,... същият въздух...
Лизавета прехапа устни:
- Може би първо трябва да разберем самият Джеси, за да разберем и смъртта му... Ами ако не е убит?...
Тамара се показа навън и се впери в нея:
- Лиза, Джеси обичаше живота! Дори и този живот, който живееше той! Не би се самоубил!... Никога!...
Лиза погледна Алекс, после за кратко и Тамара и въздъхна:
- Незнам! ... Просто се опитвам да разгледам различни хипотези!...
Лизавета сви отново рамене и седна до Тамара. Вратите от двете страни се хлопнаха почти едновременно. Георги се подаде съвсем за кратко и се обърна към Алекс и Индианеца:
- При Мириам Джаксън ли отиваме?...
Индианецът само кимна. Георги влезе в колата и запали двигателя. Алекс се огледа още веднъж....
- Джеси наистина обичаше живота!... – въздъхна тежко той и се прибра в колата.
И така, “гонещи” се по пустият път, двете коли се понесоха към самия град. Тази малка бензиностанцийка беше важна част от мозайката, дотолкова доколкото може би щеше да им помогне да разберат къде е отивал Роби в някакъв минал момент от своя живот... Може би бе бягал... Може би това просто бе животът му – вечно на колела и никога на едно място... Картичките, изпратени до сестра му, с различните адреси, всичко това говореше за един човек, който сам се е обрякъл да бяга, страхуващ се да не бъде намерен... А някога Джеси му беше казал, че няма смисъл!... И сега Джеси беше мъртъв, останал, борил се за своята истина, но мъртъв... А Роби беше зарязал всичко и вероятно все още беше жив, притаен някъде дълбоко в някое тихико местенце, където няма жива душа...
... Мириам плевеше цветятя в градината си. Внимателно оглеждайки всяко стръкче. И още по –внимателно откъсвайки онова, което не трябваше да бъде там. Една грижовна майка за тези цветя....
Двете лъскави коли от един може би друг свят спряха пред ниската бяла ограда. Мириам вдигна очи нагоре и се вгледа в тях. Искаше да разбере какво правеха там.
Индинецът излезе наперено и уверено от едната кола, оставяйки Алекс да заключи. Един по един приятелите му се показаха, но не мръднаха от местата си. нямаха желанието да занимават горката жена със случая. Просто искаха да научаст нещо повече за мъжа, дал й писмото, а това, което тя можеше да им каже надали би отнело повече от десетина минутки... На практика тя беше един страничен наблюдател, попаднал в неточното време, при неточния човек...
Индианецът извади значката си и я показа, вдигайки високо ръката си.
- Шериф Лоран Конър от Каламърс Гроув. Бих желал да поговоря с вас за мъжа, който ви е дал това... – и той й показа плика от картичката.
Тя ги огледа внимателно и остави всичките си инструменти на земята.
- Влезте. – покани ги тя в къщата си и направи няколко крачки.
Индианецът и Алекс се спогледаха.
- Ами, ... – Алекс се приближи до Индианецът и продължи, неловко - ... Няма да ви задържаме особено много. Няма нужда. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса...
Мириам се върна на мястото си. Огледа ги странно. Не й приличаха на обикновени полицаи. Всъщност те въобщше не й приличаха на такива. Сториха й се твърде недиректни. От друга страна, значката на Индианеца й говореше достатъчно, че са истински, дори и да не й се вярваше. А и онзи плик... Нямаше от къде другаде да го имат...
- Кажете. – рече накрая тя, стояща пред тях с ръце на кръста.
- Спомняте ли си мъжът, който ви помоли да пуснете писмото? – попита Индианецът, неволно присвивайки очи.
- Горе – долу...
- Ще ни го опишете ли? – той извади тефтера си, готов да записва всичко.
- Обикновен, така бих го определила. Среден ръст. Слаб, с тъмна коса. Не си спомням цвета на очите... Нищо особено, като милиони други... Е, може би малко по – мил от всички други, но все пак...
Индианецът записа всичко, казано от нея, после му хвърли един поглед, за да прецени всичко написано и поклати глава. Извади от джоба на якето си снимката на Роби и й я показа:
- Приличаше ли на това момче?...
Тя се вгледа в Роби. Да, наистина онзи мъж приличаше на момчето на снимката. Имаше нещо общо между двамата... Тя присви очи и се вгледа отново. Потърка брадичката си. Почеса се по главата и накрая въздъхна:
- Мисля, че да... приличат си, но ... – тя не звучеше особено уверена.
- Това е единствената снимка, с която разполагаме. – каза Индианецът, ясно съзнавайки шансът да намерят нещо, което поне малко да наподобява търсената истина, само по спомени и легенди. – Това момче трябва да е мъжът, който ви е помолил да пуснете писмото...
Мириам Джаксън отново погледна снимката.
- Познавахте ли го? – попита Алекс, леко помръдвайки на мястото си.
- Не. – поклати глава тя. - ... Видя, че се познавам с Джак от бензиностанцията и ме попита дали съм оттук. След това ме помоли да пусна писното му от Олтън.
- Спомняте ли си още нещо?... – любопитството на Индианеца вече беше възбудено. Той се впери в нея, здраво стискайки химикалката си в ръка.
Тя се замисли.
- Спомням си, че беше доста ... да речем неориентиран. От самото начало разбрах, че търси нещо, но не съм особено любопитна и не обичам да се меся на хората. Беше доста притеснен, но не разбрах от какво...
- Нещо по – конкретно, например колата му, или ако е споменал къде отива?... – Алекс ръкомахаше колкото да запълни празнотата в мислите и разсъжденията си.
Тя отново се замисли. Мириам Джаксън беше една обикновена жена живееща своя обикновен живот. Тя наистина живееше предимно своя собствен живот. Не се месеше на хората и не обръщапе внимание на неща, които не я касаеха. Впечатляваше се само от онова, което наистина се набиваше на очи. Обикновена и част от онова, което Джеси винаги бе наричал стадо.
- Колата... Не точно нея... Спомням си едно слонче, залепено на задното стъкло. – тя ги оглеждаше с надежда в погледа. Наистина вярваше, че поне някаква малка част от думите и спомените й ще са им от полза. Искаше го. - ... Аз съм проста жена, - поде тя, малко извън контекста. – за да забележа нещо, то трябва да е ярко и различно. Като децата съм, хващам се за цветните неща. – това може би трябваше да звучи като оправдание за неловкостта и безпомощността, която изпитваше, изправена пред тези хора, чиято надежда зависеше изцяло от нея. – Онова слонче беше розово, ярко. Направи ми впечатление защото мъжът изглеждаше делови и то ярко контрастираше с вида му. ... Къде отиваше, това незнам. Не го попитах. Даде ми писмото, зареди и тръгна на юг, ако това ще ви помогне. – тя присви инстинктивно рамене. – Повече не мога да ви кажа!... Съжелявам!...
Индианецът затвори тефтерчето си. Прибра го заедно със снимката и кимна на Мириам, ведро подавайки й ръка:
- Благодарим ви за отделеното време! ...
Тя се ръкува простодушно с него и рече в отговор:
- Искренно се надявам да съм ви помогнала!...
Вярата и надеждата в очите й го сразиха. Самите те, предвид малките детайли, които вече знаеха, не можеха да се похвалят с толкова наивна увереност, че всичко ще се нареди, колкото се четеше в погледа на тази жена.
Тя не беше виновна, че не знаеше повече!...
Алекс се качи в колата и отпусна на седалката си. Загледа се в жената, която ги съпровождаше с поглед. Той й кимна и се обърна към Индианеца:
- Дай ми плика.
Спътникът му му го подаде без да задава въпроси. Алекс го завъртя няколко пъти, изследвайки всеки детаил от него.
- Пощенското клеймо е от преди три месеца... Може би онзи на бензиностанцията ще си спомни нещо... – той погледна Индианецът с очакване.
- Искаш да се върнем там ли?...
Алекс само кимна.
- Нищо няма да загубим. – сви рамене Индианецът.
Той запали двигателя и тръгна бавно. Постепенно набра скорост и се понесе по празният път, между планини, малки възвишения и други най – различни красоти на природата.
Алекс гледаше през прозореца с празен поглед....
- ... Кола с розово слонче на задното стъкло!... Колко ли такива има?... – промълви тъжно той. Надеждата отново го беше напуснала.
Някога Алекс обичаше природата, харесваше му да я гледа. Често мечтаеше как ще напусне Каламърс Гроув и ще обиколи света, радвайки се на всяко китно кътче. А сега... Сега гледаше същата тази природа без каквото и да е било чувство... Нямаше сили...
ХІV.
… Алекс вдигна поглед нагоре. Върбата беше толкова висока, че той не можеше ясно да види върховете й. Есенното слънце го заслепяваше. Той сложи ръка пред очите си, правейки си козирка с нея, и присви очи. Колко ли приятелства като тяхното с Джеси беше видяло това дърво?... Колко ли деца бяха седяли под клоните му и бяха мечтали?...
Той погледна земята под краката си. Настъпи я по – силно и по – настойчиво. Опита се да забие обувката си в пръстта. Малки камъчета и бучки пръст се пръснаха около него. Той клекна и погали земята. Толкова скъпи спомени бяха свързани с това място!... Започна да рови в земята. Най – накрая достигна до това, което търсеше. Едно зацапано и пожълтяло парче картон се показа. Това беше животът на Джеси – точно като него, заровен под земята... Алекс продължи да рови, докато накрая кашона се показа достатъчно много, за да бъде издърпан. С мъка и огромни усилия, Алекс го издърпа навън и остави до себе си. Внимателно изтръска ръцете си, след което разряза тиксото, с което беше залепен кашона. Не му беше особено трудно. От годините тази лепенка се беше превърнала в една по – скоро идейна ключалка на спомените му, отколкото реална. Някога, когато бяха заровили живота на Джеси под тази върба, те си бяха обещали никога повече да не го изравят. Но Алекс не можеше да не го направи. Струваше му се, че тогава не бяха обърнали внимание на нещо, което може би е било важно... Те бяха просто едни деца, покрусени от внезапната загуба, които отчаяно се опитваха да притъпят болката си.
Той съблече шлифера си и го остави на земята до себе си, обръщайки го с хастара навън. Клекна до кашона по – удобно и започна да рови. Вадеше нещата едно по едно и ги разглеждаше внимателно, подробно, вече от позицията на полицай... Няколко камъчета, грижливо прибрани в кутийка... Спомени от различни китни, според Джеси, места... Надали имаше нещо особено важно в тях... Да не говорим, че Алекс вече не можеше да си спомни от къде точно бяха те... Не помнеше местата, от които ги бяха взимали... Дрехи... Зацапани и захабени от времето... Любимите протрити дънки на Джеси, на които един от задните джобове се беше скъсал... Алекс ги разгъна и огледа... Усмихна се, спомняйки си, че и той бе имал едни подобни панталони, горе – долу с този външен вид... Сега вече му се струваше смешно някой да носи такива дрехи, но тогава беше нормално. Те бяха едни бунтуващи се тинейджъри, чийто бунт най – често се изразяваше във вида им – размъкнат, неугледен, зацапан... Алекс прегледа джобовете му, надяваше се да намери нещо важно... В здравият заден джоб имаше малко листче, откъснато небрежно от тетрадка, на което беше написан някакъв адрес. Алекс се намръщи... Какво ли значеше?... Какво ли беше това място?...
Той взе листчето и го прибра в своя заден джоб. Може би щеше да им е от полза... Продължи да търси и разглежда. Ключовете му... Четири ключа, закачени на една халкичка и карабинер на нея. Джеси ги държеше в задния джоб на панталона си, закачайки ги за една от гайките на колата си. Четири ключа... Алекс сбръчка вежди. Започна да си спомня миналото, времето с Джеси... Два от караваната, един от шкафчето му на работата... Стават три... От къде обаче беше четвъртият?... Той ги остави настрана и продължи да търси... Няколко плетени гривнички, една от които беше малко разкъсана отстрани и даже леко изгорена... Носеха късмет тези гривнички. Алекс вдигна ръкава си и се вгледа в своята – вече мръсна и толкова стара, че стоеше като статуя на ръката му. Не я беше свалял от години... Носеше късмет...
Алекс се засмя леко и поклати глава.
Надникна в кутията. Имаше много дискове и касетки. Надали обаче те бяха особено важни. Алекс много добре знаеше какво имаше на тях, беше ги слушал хиляди пъти, а някои от тях даже беше и записвал за Джеси. Няколко евтини запалки, очевидно неизхвърлени с времето... Няколко тетрадки на Джеси от училище... Алекс ги извади и седна под върбата, облягайки гърба си на ствола на дървото. Заразглежда ги... Имаше всичко, математика, литература, география, билогия... Накратко това бяха тетрадки по Всичкология... Само от последната година, явно Джеси не си пазеше старите тетрадки. Логично, че кой ли ги пази?... Тук – там между задачите се прокрадваше някоя рисунка или име на песен, подчертано и с удивителна до него. Алекс въртеше листата на всички страни. Повечето рисунки не ги беше виждал... Бяха странни и неясни... Имаше вещици, дяволи с крила, черепи... На места просто геометрични фигури, които се преплитаха в една изморяваща окото гледка. ... Алекс искаше да разбере какво точно значеха всички тези знаци. Това определено беше светът на Джеси, диктуван от музиката му и от всичко преживяно. Джеси явно бе виждал действителността в много тъмни краски... Алекс разлистваше, внимателно отделяйки слепилите се страници... Заровени в земята, като че ли на сигурно място, тези тетрадки все пак бяха пострадали от капризите на природата – намокрени от водата, просмукана в почвата, а от там и в картона, те бяха една истинска реликва. “... Тя е като реката, която тече по неизвестни брегове. Тя е причината, поради която страдам. Тя е нуждата и гладът. Тя е цветето, което не всички виждаме. Тя е едно голямо сърце, свиващо се от преживяната болка, което се бои да не бъде разбито. Тя е онова момче, което никога няма да се научи да танцува като онзи приказен принц, който всички си мислят, че е. Тя е онази мечта, която се бои да се събуди. Тя е шансът, който никога няма да имаме... Тя е една гола душа, бояща се да умре, която никога няма да се научи да живее... Защото тя е вече мъртва, нещастна и слаба наяве, но доволна и щастлива в своето собствено саморазрушение... “. Алекс въздъхна. Кога ли го беше писал това Джеси?... А какво ли значеше?... Толкова неясни мисли, толкова объркани разсъждения, които го потресоха. Една реалност, за която не се беше замислял... А си беше въобразявал, че познава Джеси!...
Алекс продължи да разгръща тетрадките, преглеждайки внимателно всеки лист, всеки сантиметър от него... Рисунки, мисли... Нищо съществено... Алекс ги остави при другите вече прегледани вещи и отново се върна до кашона. Извади няколко книги от него. Онези, които майката на Джеси беше сметнала за лично негови и които не беше счела за нужно да остави в дома си... Философията на Ницше... “Тъй рече заратустрата”... Алекс я прелисти набързо без да се спира на нещо определено – надали щеше да намери някаква особено улика вътре...
За негово най – голямо учудване, обаче, книгата се отвори на точно определено място, съвсем сама, сякаш искаше да му покаже нещо и да насочи вниманието към нещо точно определено... Няколко снимки лежаха между страниците. Алекс ги взе с благоговение в ръцете си... Вглеждаше се във всеки образ, търсейки познати лица... На първата снимка бяха Джеси и Криси на рожденият ден на Криси. Алекс си спомни мероприятието. Усмихна се сам на себе си... Той ги беше снимал... Следващата изобразяваше самият Алекс, нагазил до колене в езерото... Отново Криси... След това те двамата с Джеси... Веселите им и безгрижни мигове преди смъртта на Криси, запечатани завинаги... Очевидно Джеси често се беше връщал към тези си спомени... Той не беше от онези, които пазеха снимки или други такива сантиментални реликви, но след като беше запазил тях, значи онова, което е било, наистина е значело нещо за него... Няколко снимки с Лизавета, Георги и Тамара – петимата... Следващата снимка Алекс вече не можа да разпознае... Две момчета и едно момиче. Той се вгледа по – внимателно. Оглеждаше фотографията от край до край...
- ... Малката Лу... – промълви той, спирайки се по – подробно на момичето в средата.
Същото момиче от виденията му. Онова кротко и измъчено на вид създание, което непрестанно му искаше цигара...
Момчетата трябваше да бъдат Роби и Били... Алекс се загледа в лицето на момичето... Стори му се странно – някак необичайно засмяно и весело, преливащо от енергия... Във виденията му тя беше винаги тъжна и унила, отчаяна... Бяха снимани на фона на някаква сграда, или къща... Не се виждаше много – само една странна врата в старинен стил. Алекс се зачуди какво ли беше това място. Не му се струваше познато... Може би никога не е бил там... Били беше споменал някакъв клуб... Може би именно това беше този клуб...
Изведнъж Алекс се сепна. Един малък детаил от снимката му направи впечатление. Беше гледал лицата им, вратата от фона, и не беше обърнал внимание на нещо толкова набиващо се на очи. Блузата на Лу... Тениска с къс ръкав с розов слон отпред... Спомни си думите на жената от Илинойс. Търсеха кола с розов слон на задното стъкло. Дали нямаше нещо общо между картинката на блузата на Лу и тази на колата на Роби?... Вероятно... Оставаше само да разберат какво точно...
Алекс набързо прегледа другите снимки. Повечето лица даже не ги беше срещал. Не можеше да се сети кои бяха те, а даже нямаше как да предположи, че той ги познаваше до един. Това бяха именно онези хора, които някога се навъртаха около тях с Джеси, и от които той доброволно се беше отдръпнал след смъртта на приятеля си. Какво ли общо с цялата история можеха да имат те?...
Той остави снимките настрана, внимателно поставяйки ги на земята, под ключовете на Джеси, и продължи да разглежда живота на най – добрият си приятел. Намери няколко плаката на любимите групи на Джеси. По краищата им все още личаха следите от тиксото, с което някога са били закачени по стените на караваната... Джобното ножче на Джеси, вече раждясало и трудно отварящо се... Два – три захабени ластика за коса, с които някога Джеси беше връзвал косата си на опашка, както един гребен... Все неща, нужни на живите...
Ако се беше заел с това да търси отговорите на въпросите си в миналото на Джеси преди няколко години, може би не би успял да намери каквото и да е било. Емоционалната реакция би била по – силна от всичко друго. Сега обаче чувствата вече бяха притъпени, спомените превърнати в приказни и недостижими картини, а болката бе станала приятел и наставник... Алекс беше толкова далеч от времето, когато беше скитосвал града с Джеси... От езерото и реката....
Той прибра внимателно нещата едно по едно в кашона и го затвори. Зарови дупката в земята и се изправи. Облече шлифера си. Наведе се и взе кашона на ръце. Отправи се през гората към своята обител... Онази малка къщичка, която му даваше нужното уединение и удовлетворение... Спомена за това, което бе имал някога...
...
- Мисля, че намерих нещо... – поде Алекс и се облегна назад на стола си. Взе чашата си в ръка и я стисна, напълно несъзнателно.
Барът на Боби Маркс отдавна се беше превърнал в нещо като заседателна зала за тези млади и объркани “детективи”. ...
- ... Помните ли, че заровхме живота на Джеси под върбата на езерото?... – поде наново Алекс. Георги кимна от името на всички. - ... Е, аз го изрових...
- Алекс, обещахме си да не го правим никога!... Това беше клетва!... – Лизавета ревностно бранеше свещенността на спомена. А именно това тяхно обещание го правеше толкова свещен.
- Лиза, никога няма да разберем истината, ако не се върнем в самото начало и не се замислим какъв живот е живял Джеси!... – до скоро и Алекс беше придавал огромно значение на клетвата им, но сега беше променил мнението си и беше готов ревностно да брани мнението си.
- Наркомански... – промърмори Георги и се намести на стола си, навеждайки се напред и опирайки се на масата.
- Ти няма да му простиш, нали? – Тамара го изгледа странно. Не укорително, а по – скоро тъжно... Тя отдавна беше намерила сили да прости на Джеси всичко, което си беше причинил и болката, която им бе струвал изборът му.
- Какво откри? – като че ли само Индианецът, от всички тях, гледаше сериозно на историята. Другите прекалено много задълбава в спомените си и влагаха твърде много чувства.
Алекс дръпна чашата си леко встрани и извади на масата бележката, която бе открил в дънките на Джеси, ключовете му и снимките.
Лизавета ги огледа, не намирайки нищо особено в тези предмети и погледна Алекс:
- Защо мислиш, че трябва да разберем какъв живот е живял Джеси, за да стигнем до истината?... Която и истина точно да търсим... – последното тя каза тихо, мърморейки си.
- Защото всичко рано или късно ни отвежда при него. Ако напишем на един лист всички имена, включително и собствените си, и започнем да ги свързваме според това кой с кого е имал нещо общо, ще установим, че всички стрелки ще сочат към Джеси. Повечето от нашите герои не са имали връзки помежду си, или поне не такива, които могат да ни помогнат, но до един са свързани с Джеси. – той ги огледа. Нямаше усещането, че го бяха разбрали.
Алекс въздъхна тежко и се упря на масата, продължавайки да говори:
- Имаме 4 убийства, до едно потулени. Криси, Джеси, Малката лу и Дерек. Никой не знае нищо, а те се опитват непрестанно да ни кажат нещо, да ни насочат... Сигурно ме мислите за луд, но аз ги виждам, чувам гласовете им, знам какво се е случило със всеки един от тях, без Джеси, но не мога да го навържа... Имаме и кола с розов слон на задното стъкло... – той направи кратка пауза и изрови една от снимките. Побутна я към тях и им посочи тениската на Лу - ... розов слон...
- Кой е това?... – изуми се Тамара.
- Момичето в средата е Малката Лу, а момчетата са Били и Роби. Незнам къде са се снимали, не ми е познато това място... Намерих я в една от книгите на Джеси... Има и други... Само дето още не съм открил кои са тези хора...
Снимките бързо преминаха от ръце в ръце. Всеки ги разгледа подробно, клатейки неразбиращо глава. Струваше им се, че не познават тези лица...
- Били спомена някакъв клуб, говорейки за онази вечер у Карл... Може би това е въпросният клуб... – предположи Лизавета.
- И аз така си помислих! – Алекс се почувства много добре да разбере, че все някой от тях мисли като него. Той посочи импулсивно Лизавета с пръст и кимна.
- Джеси е записал този адрес на малко листче и го е прибрал в джоба на дънките си. Не знаем кога точно, но има огромна вероятност той да не е успял да отиде където е трябвало... Ако разберем какво се намира там, това определено може да ни насочи поне към евентуален заподозрян. Ключовете на Джеси. Два са от караваната, един от шкафчето в службата му, четвъртият обаче не знаем от къде е...
- Как предлагаш да разберем?... – запита Тамара и запали цигара.
- Това незнам. – сви рамене Алекс и посочи Индианеца – Той е следователят...
Лиза взе отново снимките и започна да ги разглежда, внимателно взирайки се във всеки детаил, във всеки сниман. ... Опитваше се да си спомни нещо... Дали не беше виждала тези хора преди?... Нямаше начин да не ги беше виждала. Градът беше малък, хората се познаваха... Но ето, че все пак тя не знаеше кой е Карл... Значи не всички се познаваха, или поне тя не познаваше всички...
Нещо й направи впечатление на една от снимките.
- Вижте това. – посочи им тя малкият новооткрит детаил. Остави снимката на масата и я завъртя така, че всички да видят.
Самата снимка беше размазана и неясна, но това, което тя успя да различи бяха две каращи се фигури съвсем в дъното. В центъра беше Били заедно с някакво чернокосо момиче, гримирано силно и неузнаваемо в този си вид. Лизавета имаше усещането, че я познава, и може би щеше да я разпознае, ако я види без многото пудра, която правеше лицето й бяло и без това тъмно червило.
- Това не ви ли прилича на Джеси?... – попита тя, сочейки с нокътя на кутрето си едната фигура.
Алекс взе снимката в ръцете си и я доближи до лицето си, така че да може да се взре в неясната фигура.
- Мисля, че да... Но кое е момичето, което е било център на снимката. Момчето е Били...
- Струва ми се позната, но не мога да се сетя коя е... Може би ако намерим снимка, на която не е с толкова много грим... – Лизавета направи гримаса, която ясно изразяваше мнението й по темата.
Лизавета се отпусна назад на стола си. Взе снимката в ръцете си и се взря внимателно в нея. Беше уверена, че бе виждала това момиче, само дето не можеше да се сети къде и кога...
...
... Алекс влезе в бара на Боби Маркс и затръшна вратата зад себе си. Тръсна глава, опитвайки се да се отърси от студа навън. Усещането, че беше мокър до мозъка на костите си не искаше да го остави на мира. Навън имаше мъгла, а Алекс винаги се чувстваше така – подгизнал, много, много мокър, когато имаше мъгла...
На “тяхната маса” в дъното на заведението седеше Били. Алекс се насочи към него. Кимна му, за да му покаже, че го е видял и се спря пред закачалката в другия ъгъл. Закачи внимателно палтото си и чадъра и се насочи към масата. Седна, отново кимайки на Били. След което се огледа и направи някакъв жест на Боби Маркс. Алекс идваше в този бар толкова често, вече толкова години, че даже не му се налагаше да поръчва – той винаги пиеше едно и също нещо.
- Благодаря ти, че дойде, Били! – учтиво започна разговора Алекс.
- Лиза ми каза, че имате нови улики... – Били звучеше заинтригуван.
- Не са точно улики, но може да станат... – Алекс извади снимките от папката си.
Боби Маркс се приближи до масата им и остави пред Алекс напитката му. Придърпа си един стол и седна мълчаливо до тях. Алекс му хвърли един бегъл поглед за части от секундата и отпи от чашата си, без да откъсва поглед от снимките. Сякаш искаше да ги подреди.
Най – накрая ги подаде на Били и попита:
- Познаваш ли някого от тези снимки?
Били ги разгледа набързо и кимна. Напълно импулсивната реакция на Алекс и Боби Маркс беше да се спогледат. Всеки от тях търсеше в очите на другия израз на собствената си надежда...
- Момичето до мен, на тази снимка, Мелани, най – добрата приятелка на Лу... Двете бяха неразделни. Винаги бяха заедно. Бяха много близки...
- Имаш ли представа къде е сега тя? – запита Алекс, без да го изчака да си довърши мисълта.
Били само поклати глава.
- ... След смъртта на Лу, тя имаше малка афера с Карл. По едно време имаха връзка, която завърши със смъртта му. Сега нямам идея къде е... Тя изчезна от нашият клуб, след като Карл почина... – Били остави тази снимка на масата и продължи да разглежда. Колко много спомени му навяваха тези снимки!...
Той изпсува на ум. Толкова глупави ли са били всички тогава! Били ясно си спомняше какво си говореха те понякога – мислеха си, че са неуязвими, че на тях нищо няма да им се случи; че винаги когато пожелаят ще могат да спрат... Да, някои наистина бяха спряли... Но повечето не бяха доживяли пълнолетието си... Всеки си мислеше, че той ще се спаси... И именно тези самоуверени деца, които вярваха, че света няма да им навреди, си отидоха първи... Малката Лу, Джеси, Карл ...
- ... Повечето са приходящи... Идваха само за купона. Получаваха по нещичко, за което си плащаха и после бяха задължени да си тръгнат. Никой не ги допускаше до истинското царство...
Били имаше нужда да говори докато разглежда тези снимки. Те бяха неговата младост, неговото детство, запечатано завинаги. А тези усмивки, които всеки можеше да види на лицата на приятелите му, бяха само един бегъл спомен... Били помнеше сълзите, караниците, виковете и абстиненцията... Помнеше грозните караници на Карл и Джеси; помнеше как и двамата се държаха с Лу... Помнеше непрестаннните опити на братът на Карл да се добере до нея... Това момче наистина много мразеше Джеси!...
- ... Това е Гари, а до него е Карл... – той им посочи една от снимките. Две момчета прегърнали се, всяко от които държеше шише бира. Очите им блестяха с неистински блясък и това беше видно дори и на снимката.
Алекс и Боби Маркс само го погледнаха с очакване и подкана.
- Братята Милард, Карл и Гари. Всички ги знаеха... Те бяха най – популярните лица в нашия клуб... Гари беше по – малкият брат и по мое мнение доста по – свестен от Карл. Карл беше леке, но всички зависехме от него... Гари тренираше борба в училище, единственото, в което беше по – добър от Карл...
Били направи малка пауза. Не знаеше какво точно да им каже, а и не му беше лесно да говори за това. Макар и да не разказваше нищо свързано със себе си, той все пак трябваше да се върне назад в миналото и да си спомни всичко, за да им бъде наистина полезен.
Алекс се беше облегнал назад на стола си и размишляваше. След като този Гари е тренирал борба в училище, би трябвало да се сети кой е... Спортистите на училището не бяха толкова много, че човек да не ги запомни. Да не говорим, че тези светила на гимназията, и сега бяха светила в града...
- Този Гари беше ли в отбора по борба? – запита Алекс.
Били се усмихна ехидно:
- Какъв ти отбор, той тренираше само една година!... После се контузи и повече не можеше да играе... А в него имаше доста потенциал... – Били сякаш действително съжаляваше Гари...
- Можем ли да го открием? – намеси се твърдо в разговора Боби Маркс.
- Ако не греша, живее в Чеснът Хил... Мога да го потърся... Не ви гарантирам, че ще говори, но можем да опитаме...
Били погледна Алекс и после Боби Маркс. Алекс му кимна, изразявайки съгласието си Били да се свърже с Гари.
- Ако му се обадя сега, би могъл да бъде тук най – рано утре сутрин... – Били наистина много искаше да им помогне. Някога той бе държал на Лу и на Джеси, а сега държеше на паметта им и на истината...
Алекс отново само кимна. Били стана и излезе от заведението. Алекс се удиви колко бързо Били можеше да им докара човек, който да им помогне. Като че ли онези канали от тайственият клуб все още работеха с пълна сила... Колкото повече се ровеше в миналото, толкова повече Алекс се убеждаваше, че цялото разследване не е загубена кауза. Може би не всички знаеха какво се беше случило тогава, но всеки можеше да ги насочи към някой, който да им помогне...
ХV.
... Може би Алекс очакваше прекалено много от Гари... Може би цял живот Алекс бе очаквал прекалено много от хората около себе си... Може би бе време да слезе на земята и да спре да си създава измислени образи, съществуващи само в съзнанието му....
Мъжът който видя, твърдо не отговаряше на очакванията му... Не си беше представял Гари Милард така... След кратък размисъл, Алекс все пак бе успял да се сети кой бе Гари... Карл обаче все още му убягваше като образ... А с Гари никога не се бяха познавали особено много, но все пак имаха идея кой кой е. Както се казва, знаеха се по физиономия. Онзи Гари, който Алекс помнеше, онова високо, атлетично момче, вечно облечено в спортен екип, нямаше нищо общо с мъжа, който видяха. Може би само ръста и спортното телосложение... Това му беше останало... Сега вече беше започнал да оплешивява, имаше нездрав вид. А уплашените му сини очи бяха като индикация, че някога, много отдавна, бе сторил нещо лошо на някого и оттогава непрестанно се боеше да не го застигне възмездие... Поне такива асоциации си правеше Алекс мислено...
Гари влезе в кабинета на Алекс, озъртайки се. Не се чувстваше особено комфортно. Нещо го притесняваше и това не беше трудно да се забележи. Алекс, Лизавета и Индианецът го огледаха скептично. Лиза само поклати глава недоверчиво – този мъж определено не всяваше доверие в душата й; надали именно на неговият разказ би се доверила... За разлика от Алекс, който точно в този момент бе готов да повярва на всичко... Дори и на някоя напълно абсурдна история...
Гари седна на стола пред Алекс. Стойката му издаваше някакво леко притеснение. Алекс го огледа подробно и накрая се наведе леко напред на мястото си.
- Гари, много се радваме, че се отзова!... – Алекс реши, че би било правилно да започне така учтиво разговора, по – точно разпита.
Гари не реагира. След няколко минути само кимна.
- Гари, бихме желали да ти зададем няколко въпроса за вечерта на 25.март.1995. – Индианецът взе нещата в свои ръце. – Ти беше на партито на брат си Карл, нали?
Гари отново само кимна. Лизавета извъртя очи. Сякаш той не можеше да говори. Дразнеше я.
- Спомняш ли си нещо?... Какво се случи?...
- Много неща, но не мога да говоря за това... – сега вече Алекс беше уверен, че бяха попаднали на верния човек; че не са си губили времето. Беше уверен, че Гари знаеше какво се беше случило, оставаше само да го накарат да им каже...
- Същата вечер е убита Луиз Арлийн, момиче от обкръжението ти, което вероятно ти е по – познато като Малката Лу... Обвинен е Роби, приятелят й... – Индианецът се опитваше да го трогне с факти. След като видя, че каменното изражение на лицето му, с открояващите се уплашени очи, втренчено гледащи ги, не се промени, той предприе нова стратегия. - ... Гари, ти си бил там... Опитай се да си спомниш какво се е случило!....
- Никой не бива да се рови в миналото!... Има тайни, които е по – добре да си останат там...
Индианецът, така както беше седнал на бюрото на Алекс, се извърна назад и погледна изпитателно Алекс и Лизавета. Търсеше някакъв съвет в очите им. След като не намери нищо друго освен неодобрение и отегчение, той въздъхна тежко. Явно беше, че Гари нямаше да им помогне, поне не по собтсвено желание, трогнат от всичко онова, с което те се опитваха да го впечатлят. Гари много добре знаеше какво се беше случило онази вечер и по всяка вероятност знаеше и какво беше последвало, но не искаше или не можеше да им каже.
- Не съдействието от твоя страна за нас означава съучастничество. – Индианецът промени не само тактиката си, но и тона, с който говореше.
Гари само го гледаше безразлично и безучастно. Сякаш не му пукаше, помисли си Лизавета.
- Какво искате да ви кажа точно?... – след кратко мълчание Гари започна с нападките. Говореше като човек, чувстващ се застрашен и нуждаещ се от защита. А нямаше кой да го защити, трябваше сам да се предпази. - ... Каквото и да се е случило, то вече е минало. Не можете да промените миналото и не можете да върнете онези хора. Нямате кого да обвините, защото всички вече са мъртви. Всеки един от тях плати висока цена за грешките и греховете си....
Настъпи мълчание. Гари само ги гледаше, местейки погледа си по лицата им.
- Мога да ви кажа, но какъв е смисълът?... Нямате кого да обвините... Няма... Тях ги няма...
Индианецът почувства как за пръв път от много време насам някой го беше изнервил толкова много, че да му се иска да стане и да го удари. Той беше толкова спокоен и сдържан човек, не нападаше, рядко избухваше, но все пак и той, както всички, беше Човек и имаше своите моменти на неистова ярост. За съжаление, или може би за щастие, предпочиташе да ги сдържа в себе си, да таи ядът си и да мълчи. Така както бе направил преди много години, когато Алекс и Русокосия Ричи го бяха обиждали... Пред очите му изникна онзи ден, в който му бяха счупили носа и Джеси беше поел цялата вина върху себе си... Тяхната вина... Така както бе правил винаги – Джеси поемаше чуждата вина и страдаше мълчаливо...
Индианецът стисна зъби и почти смачка химикалката, с която си играеше. Алекс му хвърли един проучващ поглед, който Индианецът инстинктивно върна, сякаш беше усетил с колко много неодобрение го беше погледнал приятеля му. Алекс му направи почти невидим знак с вежди, като че ли искаше да му каже: “Успокой се, де!”.
Индианецът бързо остави наполовина счупената химикалка на бюрото и се впери в Гари.
- Гари, ти познаваше Джеси Паркър, нали? – Лизавета говореше бавно, почти глухо и човек трябваше да напрегне слуха си, за да я чуе.
- Всички познаваха Джеси, макар някои да не искаха да си го признаят. Той не беше като другите.
- Джеси бе намерен мъртъв в двора на училището ни около месец след онзи купон и след смъртта на Лу. Според нас тези събития имат някаква връзка... – тя се премести от другата страна на бюрото на Алекс и си придърпа един стол, на който да седне.
Гари се огледа и въздъхна. Той искаше да говори, от много време таеше тази жестока истина в себе си. Имаше отчаяна нужда да я сподели с някого. Толкова много искаше да говори. Да разкаже какво се беше случило, че вече не издържаше.... А дори и за самият него беше загатка защо се държеше така, защо се преструваше, че не иска да им каже...
Той се огледа:
- Тук мога ли да пуша? – запита той. Алекс кимна, без да се съобрази с мнението на приятелите си и без да потърси с поглед одобрението им. Извади от едно чекмедже на бюрото си пепелник и го постави пред Гари.
Гари му благодари с кимване и лека усмивка. Извади цигарите си и запали. Няколко минути те само го чакаха, а той мълчеше, вторачил невиждащ поглед в запалената си цигара....
ХVІ.
“... Всичко започна много преди онзи купон, но незнам защо никой не търси истината там. Даже Джеси не го направи... Смъртта на Криси го озлоби и направи зомби. Той вече не беше същият човек, когото всички познавахме. Бяха му отнели най – святото, а той даже не знаеше с какво ги бе предизвикал. Беше съсипан, а това, което го нараняваше, беше, че хората не бяха способни да видят истината; те търсеха най – лесните отговори. Именно заради това го обвиниха. Никой не беше способен дори и да си помисли, че това, което нашето човешко общество беше създало като кумири и идоли, като хора с положение и достойни за уважение, беше една лъжа. Огромна лъжа. Ние дадохме на неподходящите хора подходящо извинение да правят каквото си искат...
С Карл, Лу и приятелката й Мелани, бяхме Неразбраните. Онези, които никой не искаше да чуе. Особняците, странниците. Бяхме такива защото сами се правехме на такива. Искахме го. Това за нас беше един начин да докажем на света, че сме различни и за нищо на света, не бихме се подчинили на правилата му. И колкото повече ние се деляхме от останалите, колкото повече се стремяхме да останем сами, да бъде особняци, толкова повече го постигахме. Докато накрая те не ни отлъчиха напълно.
В началото Джеси не беше като нас. Те го бяха зклеймили, без той да ги кара. Но въпреки това, той упорито отказваше да го приеме. Той имаше теб, Алекс, и Криси. След като загуби Криси, той сякаш загуби и себе си. Тогава стана част от нас. По онова време ние вече пушехме трева. Никой не го е карал да се друса. Той сам започна. Отначало го криеше дори и от нас, но после се престраши да ни каже. Все повтаряше, че всички ние сме отрепки, без значение на какво се правим. Говореше с презрение за нас и за себе си. И много скоро с Карл стигнаха до открит конфликт. Карл беше Великият, всички го обожаваха и харесваха; всички зависеха от него. А Джеси беше онзи, без когото можехме когато бяхме друсани, защото тогава неговите мъдри мисли не ни трябваха. А ние бяхме напушени и друсани в по – голямата част от времето си. ...
Малката Лу подклаждаше тази неприязън между двамата. Тя идеализираше Джеси. Поведението й стигаше до някакъв непознат и невиждан фанатизъм. А Карл се дразнеше.
Онази вечер Малката Лу отново дойде на партито с Мелани. Двете бяха най – добри приятелки, но не бяха навсякъде заедно. Лу предпочиташе да движи с Били и Роби, все пак ходеше с Роби. Още един факт, който Карл не можеше да приеме. Той имаше някакво свое, необяснимо влечение към нея и се дразнеше на връзката й с Роби. А тя не беше готова да се раздели с Роби. Даже не съм сигурна, че би го направила и заради Джеси. Сигурно всичките тези интриги и афери звучат странно на фона на подредения живот, който сте имали вие, но при нас не беше ясно кой с кого какво правеше. Понякога си мислех, че компанията беше едно огромно задружно семейство. Оказахме се наистина задружни – дори и потънахме заедно...
... – Карл, ще ни усети... Какво ще му кажеш, ако те попита къде сме били?... – Мелани се оглеждаше уплашено и непрестанно поглеждаше към къщата в далечината, от където се чуваше музика.
- Не му дължим обяснение. – отвърна Лу и надигна шишето. Отпи една глътка, а с втората се поля, опитвайки се в същото време да каже нещо.
Двете момичета се разсмяха. Лу се смееше толкова истерично, че не се държеше на краката си. Остави бутилката на земята и клекна, преви се от смях. Имаше нужда от това – да се свие на кълбо, защото в противен случай щеше да се сгромоляса на земята.
Така както беше клекнала на земята, Лу запали цигара.
- Джеси каза, че не сме му длъжни на Карл. Той не ни е майка. – Лу говореше със силно презрение в гласа и голяма доза увереност.
- Много си започнала да вярваш на Джеси, ми се струва... – закачливо подметна Мелани и запали цигара на свой ред. След което се наведе и взе бутилката вино. Надигна я като закоравял алкохолик и отпи една голяма глътка.
- Той е единствения адекватен от нас, Мелани.
Мелани избухна в силен смях.
- По – адекватен от него надали има! – каза тя. Лу не обърна никакво внимание на ироничната й забележка.
Меланин се огледа и предложи:
- Аре да се връщаме вече.
- Аре да си допуша цигарата.
Мелани се облегна на едно дърво. Двете се бяха скрили надолу по хълмчето зад къщата на Карл. Искаха да си изпият на спокойствие бутилката вино, която бяха успяли да скрият. Там никой нямаше да може да ги види, никой даже нямаше да се сети, че те бяха там.
Малката Лу си дръпна още няколко пъти и се изправи:
- Аре да вървим, че Роби ще се побърка вече.
Лу двигна от земята бутилката и с жест предложи на Мелани. Приятелката й пое шишето и отпи. Лу допи последните няколко капки и запрати празната бутилка настрана. Изчака да я чуе как ще падне и ще се строши. Двете момичета се засмяха и тръгнаха да се връщат в къщата...
... Лу и Мелани влязоха като царици в къщата. Смееха се и пееха. Беше повече от ясно, че бяха пияни и друсани, но тогава това на нас ни се струваше като проява на велик героизъм. Аз бях изпуснал една значителна част от купона, заключен горе с някаква деветокласничка, която беше за пръв път тук, и бях изпуснал момента, в който Лу и Мелани бяха дошли. Така че това тяхно второ появяване с викове и песни, за мен беше самото им пристигане.
С Карл стояхме в коридорчето. Той ме разпитваше за малката девойка, с която се бях заключил горе. Карл се боеше да не ни хванат. Никой не знаеше какво правим тук. Всички знаеха за купоните на Карл, но никой, който не беше член на клуба не знаеше повече. За много хора това беше един обикновен купон като всеки друг, където се пуши трева, където се пие на корем и където се прави безразборен секс.
Малката Лу у Мелани се зададоха по коридорчето. Карл се обърна и се усмихна. Набързо прекъсна разговора си с мен.
- Лу! Къде се загубихте! – възкликна той и посегна да я прегърне. Малката Лу се отдръпна леко. Не искаше. Така както той се опитваше непрекъснато да бъде около нея, следвайки влечението си, така тя изпитваше само дълг и отвращение.
Малко ядосан, Карл я дръпна силно и я прегърна. Извъртя главата й и я целуна. Тя се измъкна ловко от ръцете му и изчезна тиха и кротка в другата стая.
- Кучка!... – промърмори Карл. Мелани му хвърли един палав поглед, което донякъде оправи настроението му. Той протегна ръка към нея, а тя сякаш само това и чакаше. Сгуши се в него и двамата се отправиха на двора.
Аз останах някъде по средата между всички, в безтегловност. Малката Лу дори не ме забеляза. Тя винаги ме премебрегваше. Знаеше за чувствата ми към нея и сякаш нарочно се държеше гадно.
Лу беше хубава и определено беше най – популярното и харесвано момиче на тези купони. Всички я познаваха. Тя беше от онези хора, които привличаха околните към себе си. Не че беше нещо особено, беше малко глуповата и прекалено наивна, но в нея имаше някакво пламъче, което караше хората да я харесват. Чар.
Мелани беше по – лукавата и по – хитрата. Не я харесвах и определено се пазех от нея. Джеси също не я харесваше. Тя непрестанно злословеше по негов адрес и иронизираше Лу задето беше влюбена в него. Но тя поне не ме пренебрегваше. Държеше се мило. Малко лицемерно, но все пак мило. Имах усещането, че го правеше нарочно, за да подкопае Лу.
Та онази вечер Лу на няколко пъти ме пренебрегна. На купони тя се държеше ужасно, може би защото в повечето случаи не беше напълно адекватна. Обикновено беше пияна или друсана. Никога не беше на себе си. Иначе беше едно мило и добро момиче, особено когато бяхме насаме.
... Играхме на шише. Не си спомням чия беше идеята. Всички се бяхме наредили в кръг на двора. Бяхме толкова развеселени, че всичко ни беше смешно. И Джеси беше там; в кръгчето, но не играеше. Честно казано, даже не знам какво точно правеше там. Той сякаш не се чувстваше в свои води... Джеси се чувстваше най – добре на езерото, под върбата...
- Лу, твой ред е! – извика Ерик.
- Ако ми се паднеш ти и този път, няма да те целувам, ясно? – подметна тя и завъртя шишето. Всички го изчакахме да спре да се върти, а през това време говорехме един през друг, смеехме се...
Шишето постепенно намаляваше скоростта си и накрая спря точно пред мен. Малката Лу ме погледна и се изчерви едва забележимо. Мелани започна да я побутва и да й се смее.
- Не... не мога... – Лу се отдръпна и седна малко по – назад. Усмихваше се свенливо, което ме ядоса още повече.
Аз само стоях и я гледах с каменно изражение. Не исках на лицето ми да се изпише колко много ме нараняваше с тази си постъпка тя.
- Хайде, Лу!.. – започнаха да я подканят останалите. Всеки я дърпаше и се опитваше да я накара да го направи.
- Не, не мога... Той е брат на Карл...
- Стига, Лу! Не се прави на светица! Вече целуна две момчета! Какво ще стане, ако целунеш и Гари!... – Мелани я ръгна в ребрата леко. По гласа й можех да усетя отношението й. Сякаш и тя не одобряваше постъпката на Лу. Незнам, може би всичко това е било в моето въображение; може би аз така съм разбрал и усетил ситуацията...
- Не мога, Мел. ... – Лу говореше някак тихо и свенливо; притеснено. Беше цялата червена. Не се чувстваше комфортно.
Мелани, така както си играеше и въртеше шишето в ръце, го остави настрана и прибра косата си зад ушите.
- Тогава, аз ще го целуна. – рече тя и се наведе към мен, придържайки косите си да не й пречат. Целуна ме леко по устните и се отдръпна. Седна отново на мястото си и ми намигна.
Аз й се усмихнах. Малката Лу и Мелани бяха момичета, които всеки можеше да има. Бяха толкова отчаяни и пристрастени към наркотиците, че бяха готови да се продадат на всекиго. И в същото време всички ние ги бяхме издигнали на някакъв пиедестал. Бяхме направили от тези лабилни, изтормозени и наркоманизирани момичета кралиците на компанията.
Малката Лу се нацупи и стана. Тръгна към къщата. Джеси само поклати глава и се изхили.
- Нещо смешно ли се случи, Джеси? – заяде се с него Мелани. Тя все така държеше шишето. Гледаше го злобно.
- Не е важно. – отвърна Джеси с типичната за него лека и ехидна усмивка, без да я гледа. Той дори беше извърнал очи настрана. Сякаш мислено ни се подиграваше на всички.
- Важно е. Кажи да се посмеем и ние. – Мелани продължаваше да се заяжда.
Джеси я погледна със същата онази ехидна усмивка и отпи от чашата си. Мелани се намести на мястото си и остави шишето между краката си, като че ли искаше да го опази само за себе си, никой да не й го отнеме. Вдигна ръце нагоре и започна да си играе с косата, да я увива на кокове и после да я разпусна.
- Смешно ми е какво наричате приятелство. – поде Джеси тихо. – В момента, в който приятелката ти прояви малко морал, ти я осъди. Незнам, Мелани, сама си прави изводите.
Джеси се изправи и запъти към къщата. Мелани го проследи с поглед. С ръце държеше шишето и го галеше, незнайно защо. Гледаше подир Джеси с такава злоба в очите, че дори аз се уплаших. После взе шишето и го запрати напред. То полетя за кратко, после падна и се строши на земята.
Мелани се изправи:
- Толкова сте зле всички! Само Карл струва нещо!... – извика тя, сочейки ни като едно стадо. Тръгна в обратната посока, към малкото хълмче в двора. Вървеше бързо, гризеше си ноктите на едната ръка, с другата, от време на време, периодично, прибираше косата си ту на едната страна, ту на другата.
Един по един всички се прибрахме в къщата и си намерихме друго занимание. Вътре, в хола Малката Лу се беше сгушила в Роби и двамата разговаряха, шепнейки си на ухо. Музиката беше толкова силна, че надали биха се чули иначе.
Карл се появи в помещението. Залиташе. Беше толкова пиян, а в ръка държеше поредната чаша със съмнителен коктеил. Така и не разбрах кой какво слагаше в тези коктейли. Те нямаха някакъв определен вкус, не се усещаше и точно определен вид алкохол, който да е преобладаващ. По – скоро някаква невероятно силна смес от всичко, познато ни.
- Някой да е виждал Джоана? – извика Карл. Отговор не последва. Незнам дали някой го беше чул въобще. Той се приближи до седналите спокойно на едно канапе Лу и Роби и ритна Роби по крака – Къде е Джоана? – запита силно. Лу само го погледна и му се изсмя неадекватно.
Карл се ядоса. Изпи на екс питието си и остави чашата на масата пред тях. Наведе се и с един жест запрати Малката Лу в другия край на канапето. Вдигна Роби за яката и попита отново:
- Къде е Джоана? – този път по бавно и почти на срички. Карл обичаше да се гаври с хората около себе си, с зависимите от него, особено с Роби.
- Откъде да знам, бе братле! – възмутено отвърна Роби и се опита да се освободи от хватката. Карл го пусна демонстративно.
- Гари ми каза, че последен си я видял...
- Е, и? Тя е твое протеже, ти си я търси!
Роби се изтупа. Лу се беше свила на кълбо в другия край на канапето. Гледаше толкова уплашено. Зениците й бяха разширени.
Карл не реагира. Взе чашата си и се запъти към кухнята да я напълни отново. Това не означаваше, че щеше да остави нещата така. Просто за момента се беше поукротил...
- Друсано копеле! – изпсува Роби и придърпа Лу.
Тя седна в него.
- Какво, по дяволите се е лепнал тоя за нас! – продължаваше да беснее Роби. Той запали цигара и взе пепелника в скута си. – Толкова много хора има още!...
Малката Лу мълчеше. Гледаше в пепелника. Не можеше да му каже истината – че Карл я възприема като своя собственост, така както възприема и почти всички други момичета в клуба, тъй като спи с тях, за да им дава наркотик. Това беше тяхният начин да си плащат.
Тя се беше свила в жилетката си. От ръцете й се виждаха само пръстите. Лу протегна ръка към Роби и той й подаде цигарата. Тя си дръпна и тръсна в пепелника. След което му върна цигарата и се наведе да го целуне. Косите й се спускаха около лицето му. Роби само седеше безпомощен под нея. Едната му ръка беше на кръста й, а другата се рееше някъде във въздуха. Цигарата гореше на спокойствие. Лу се протегна и ловко я измъкна от ръката му. Отдръпна се от него и си дръпна. Издиша в лицето му и му върна цигарата.
- Има ли нещо за пиене? – запита тя, оглеждайки се. Гризеше си ноктите. Черният й лак, с който я бяхме запомнили, се беше поолющил на места.
- Лу, достатъчно пи тази вечер. – Роби беше доста съвестно момче, може би най – нормалното от всички нас.
Всъщност Роби и Били се бяха присъединили към клуба покрай Лу. Бяха някакви нейни стари приятели. Двамата с Роби винаги се бяха държали като, че ли ходят, и поради тази причина ми е трудно да преценя точно откога бе връзката им.
- Не ми казвай какво да правя. – тя започна да се върти на едно място, да се извива и да търси с поглед нещо за пиене.
- Никога не съм го правил... – Роби пушеше спокойно и я гледаше. За него това момиче беше всичко, само дето ние късно го разбрахме. Все не вярвахме, че те наистина се обичат...
Лу взе цигарата му отново и си дръпна. После стана и се запъти към кухнята.
- Лу, къде отиваш? – извика й той.
Тя само се обърна и се усмихна. Махна му леко с ръка и му прати въздушна целувка, след което отвърна:
- Да намеря нещо по – така...
Разхождайки се от стая в стая, тя излезе навън. Край басейна седяха Карл, Мелани и Джоана. Аз я последвах.
- Намерили сте се... – подметна Лу, колкото да забележат присъствието й.
- Трябваше Роби да ми я намери... – изсъска Карл.
- Стига, Карл, не се заяждай. – Малката Лу не обръщаше особено внимание на раздразнението му. До тази вечер той никога не й беше посягал и не я беше наранявал. До тази вечер...
Карл се намести по – близо до водата и й направи знак да дойде.
- Седни при нас...
Лу седна до Мелани, леко настрани и потопи едната си ръка във водата. Карл ми метна един поглед:
- Дребният какво прави тука? Ти ли го доведе? – Дребният бях аз, а въпросът беше отнесен към Лу.
Тя ме погледна и ми подаде ръка. Аз тъкмо се приближих и понечих да я хвана, когато тя се отдръпна и отново потопи пръстите си във водата. Седнах зад нея и Мелани.
Мелани и Малката Лу си играеха с водата и я съзерцаваха. Карл и Джоана си шушукаха нещо. А аз само наблюдавах как светлината отвътре се отразяваше върху русите коси на Лу. По едно време Джоана стана и влезе в самата къща.
- Лу! – извика Карл. – Какъв е този потник?... Приличаш на зубрач!... – той се изсмя заедно с Мелани. Аз също се усмихнах. Стори ми се забавно. Лу обаче го възприе твърде навътре.
- Нов е... – каза тя натъртено.
- От някой зъбурски магазин ли? – Карл продължаваше да се заяжда. Шегите му бяха плоски, но за напушения мозък бяха забавни.
Малката Лу стана и си отиде без да каже каквото и да е било. Беше се засегнала.
Скочих след нея.
- Карл, защо се държиш като кретен?
- Върви да я успокояваш! – Карл ме отпрати с небрежно и даже пренебрежително движение с ръка.
Край басейна останаха само Карл и Мелани...
... Мелани протегна ръка към Карл и с палава усмивка взе коктейла му. Отпи леко и се излегна в скута му.
- Това ли са обноските на един бъдещ кавалер, а? – запита тя.
- Това на Лу беше ли облеклото на една бъдеща дама?... – отвърна Карл на думите й. Гледаше я и я галеше по косата. Мелани запали цигара.
- От нас никога няма да станат нито кавалери нито дами... – констатира тихо Мелани и се изправи. Седна до него и опря ръка на коляното му. Гледаха се в очите. Той я погали по бузата и я целуна... Понякога Карл можеше да бъде нежен и мил...Понякога...
...Зад къщата имаше малко баскетболно игрище. Понякога с Карл обичахме да играем. Той винаги ме биеше, но това не ме спираше непрестанно да се пробвам да го надвия. Истината беше, че Карл беше по – добър от мен в много неща. Той беше по – харесваният брат и единственото, в което аз бях по – добрият, беше борбата.
Именно там, на онова наше си игрище, намерих Малката Лу.
- Не се сърди на Карл... – започнах разговора аз. – Знаеш, че понякога той просто не мисли какво говори....
Отначало тя не реагира. Стоеше с гръб към мен и единственото, което можех да чуя беше тихото й хлипане. Лу беше нестабилна и беше способна да ревне от всичко.
Внезапно се обърна и попита нервно:
- Докога?... Докога, Гари, той ще прави каквото си иска и всички ще се съобразяваме с него?... Докога?...
Лу беше толкова ядосана и безпомощна. Разтреперана. Доближих се до нея и я прегърнах. Тя не се отдръпна, както дълбоко в душата си очаквах, че ще направи. Както вече казах, на купони тя се държеше ужасно. Притиснах я до себе си и започнах да я милвам по косата. Малката Лу само ревеше на рамото ми.
- Успокой се. Всичко ще бъде наред, Лу. Знаеш го. И двамата го знаем. Утре Карл няма ще бъде друг...
- Омръзна ми, Гари. – тя се отдръпна от мен и седна на земята. Придърпа жилетката си по – нагоре към раменете и се сви в нея. Запали цигара и ме погледна. направи ми жест с ръка да седна до нея. Не отказах. – Омръзна ми, Гари. – повтори тя. Вече говореше по – спокойно от преди няколко минути. – Карл прави каквото си иска и ние само сме принудени да го търпим. ...
Не знаех какво да й кажа. Бях напълно съгласен с нея, но от друга страна Карл ми беше брат и не би било редно да заставам срещу него. Още повече, че знаех, че Малката Лу няма да е до мен, когато наистина ще имам нужда от някого, ако тогава нямам трева. Тя, както и повечето от този клуб, бяха тук заради наркотика.
- ... Джеси каза, че е време да спрем... – продължаваше тя.
- Той няма да спре, Лу. – бях твърдо убеден, че Джеси, независимо от желанието си, никога нямаше да бъде способен да се откаже. Беше затънал прекалено много.
- Джеси е достатъчно силен човек, за да го направи.
- Лу, Джеси не е по – различен от нас! – ядосах се, защото тя непрестанно го идеализираше. А всички знаехме колко затънал е той. Единственото, което го правеше различен, бе фактът, че той много добре съзнаваше какво правеше. Незная обаче защо продължаваше. Джеси беше странен, дори и за нас, които споделяхме порока му и би следвало да го разбираме по – добре от другите...
- Ти не го познаваш! – Лу не се боеше да ми повиши тон, нещо което никога не би направила на Карл.
- И ти не го познаваш! Никой не знае какъв е Джеси, именно заради това е опасен. Кой знае дали не е протеже на онова полицейски хлапе!...
Малката Лу ме изгледа толкова наскърбено, сякаш бях засегнал самата нея.
- За Джеси Алекс е най – добрият приятел на света...
- За Джеси, Лу. За нас той обаче е заплаха.
Лу не каза нищо. Допуши си цигарата и я загаси в асфалта, оставяйки небрежно фаса на земята.
- И все пак, си мисля, че е прав... Той е решил да спре... Навива и Роби... – Лу продължаваше с темата. Аз само извъртях очи недоволно. Знаех, че дори и Джеси да успееше да се откаже, дори и Роби да го направеше, тя никога не би се преборила. Лу не беше силна. Тя беше зависима.
Не ми се спореше с нея. Прегърнах я и тя облегна глава на рамото ми. Целунах я леко по главата. Тя ме погледна и се усмихна леко. Сгуши се в мен. Аз продължих да я целувам по косата, по челото... Малкта Лу се засмя. Вдигна глава нагоре и ме целуна. После бързо се отдръпна и съблече леко жилетката си от раменте. Седна в мен и опря ръце на гърдите ми. Целувахме се страстно и силно.
Внезапно се стреснахме от някакви викове. Карл ни беше намерил.
- Ей, къде изчезнахте, а?.... – извика ни той. Ние се отдръпнахме един от друг и Лу бързо се изправи. Погледнах го.
- Това е моето яке! – първото, което ми беше направило впечатление беше якето ми от отбора по борба. Карл го беше облякъл, вероятно опитвайки се да се пошегува.
Карл ни огледа ядосано. Бързо беше разбрал какво бяхме правили и това не му харесваше. Той не знаеше за нас. Никой не знаеше за нас. Без да се замисля, и още преди ние да сме успяли да реагираме и да се осъзнаем, той налетя на бой.
- Курва! – крещеше Карл, по – бесен от всякога. – Не съзнаваш ли колко си изпаднала?... Толкова си долна, че си готова да легнеш с всекиго за малко трева!...
- Карл, нищо не е станало, успокой се! – опитах се да го укротя аз.
Той размахваше ръце и посягаше и на двама ни. Лу се беше свила на кълбо и ревеше.
- По дяволите, Карл, престани вече! – изрещя тя през сълзи, заеквайки се и се изправи. – Омръзна ми! Омръзна ми от теб и от всичко тук! ... Аз не съм твоя, по дяволите!...
Малката Лу наистина се беше изморила той да я третира като негова собственост. Тя сякаш се задушаваше, не можеше да диша в този затворен кръг. А това, което най – много я съсипваше, беше, че сама се беше навряла, сама беше влязла в този клуб....
- Мислиш ли? – той пристъпи яростно напред към нея и я хвана за ръцете, извивайки ги назад, за да не може тя да мърда. – Ти си моя когато те пожелая! Зависима курва си ти!...
- Карл, по дяволите, успокой се и я остави на мира! – аз го дръпнах за якето. Той се обърна светкавично и ме удари през лицето. Разби ми носа.
- И на теб ли пуска, а? Тая малка пачавра е готова на всичко, за да се надруса! – сега ядът на Карл се беше прехвърлил върху мен. Той пристъпваше злонамерено към мен. Аз само отстъпвах назад, стараейки се да предпазя и себе си и нея. – Кажи де, чукаш ли я, а?...
Не знаех какво да кажа. Малката Лу ревеше отстрани.
- Карл, остави го! Върви при другите и ни остави на мира!... – извика му тя, хълцайки и заеквайки се – Ние не сме твои роби и не сме ти длъжни!...
Това го вбеси повече от всичко. Той се завъртя бързо и се насочи към нея. започна да я блъска, без да й говори и да я удря. Тя се пазеше доколкото можеше, като държеше ръцете си пред лицето.
Понякога Карл й отказваше трева, просто за да я види как ще лази след него, как ще го моли. Тогава тя идваше при мен. Аз винаги успявах да намеря нещичко за нея. А тя си плащаше по същия начин, по който плащаше и на него – със самата себе си...
Той я блъсна силно и тя падна на земята.
Изведнъж, така както се беше афектирал и ядосал, така се и успокои. Толкова бързо и внезапно. Карл беше подвластен на настроения. Той ни огледа свирепо и изпсува:
- Вървете по дяволите и двамата!
Минавайки покрай мен ме блъсна и след това изчезна в тъмнината. Сигурно беше отишъл в къщата. Аз останах с Лу да я успокоя.
- Ще му мине, не му се връзвай! ... – казах й го, защото на него винаги всичко му минаваше бързо.
Тя само поклати глава:
- Този път няма да му мине, Гари... Той ни мрази...
- Пука ли ти?.... Нали сама каза, че трябва да се отървем от него и да спрем...
- По дяволите! Не можем! Знаеш го!... – Лу хълцаше.
Прегърнах я отново, за да я успокоя. Останахме още известно време така. Накрая, когато тя спря да хълца и да реве, се върнахме в къщата. Тя така пожела. Макар, че според мен това не беше добра идея. Предложих й да я изпратя до тях, или да повикам Роби и да си тръгнат, но тя отказа. Незная дали не беше резултат от наркотика, но тя имаше някакви необясними приливи на сила, които обикновено само я вкарваха в неприятности. Както стана и онази вечер....
Върнахме се и тя се напи. Беше нервна и неадекватна. Сякаш вече не й се живееше... Аз повече не можех да я пазя и да бдя над нея, особено когато тя ме иронизираше и отхвърляше пред всички. Гордостта ми не позволи да се занимавам повече с нея. Роби и Били бяха изчезнали нанякъде сами и единственият, който й беше пред очите и когото още не беше наранила и отблъснала тази вечер беше Джеси.
Пияна, неадекватна, блуждаеща някъде между сосбствената си реалност и абстинентните си пристъпи, тя отиде при Джеси и седна до него, толкова близо, че той се смути и почувства неудобно. Отдръпна се леко.
- Лу, добре ли си? – запитя я той загрижено.
- Не, разбира се! Кой тук е добре?...
- Що не си вървиш?... – Джеси никога не беше много мил с нея, но и никога не я беше отхвърлял напълно. Струва ми се, че това беше неговият начин на поведение. Той беше някак студен с всички нас и в същото време значително добронамерен.
- Ще ме изпратиш ли? – мисля си, че й беше дошло прекалено много, за да се държи адекватно. Последните няколко дни тя беше кълбо от нерви. В пиенето онази вечер беше намерила отдушник.
- Лу, какво си пила?... – макар и напушен Джеси не губеше напълно усета си за света. Той взе чашата й и помириса питието й. Незнам какво имаше вътре, сигурно някаква смъртоносна комбинация от всички видове алкохол, за които сме чували. Реално, всички пиехме такива “миксчета”.
- Дай ми я! – извика тя и дръпна чашата от ръцете му. Джеси не смяташе за нужно да й я дава. Започнаха да се борят за нея, докато накрая я изпуснаха и счупиха. Карл се ядоса и започна да й крещи. Това беше повод да си изкара яда, задето ни беше хванал да се целуваме. Много хора, включително и Роби и Били, твърдяха, че той не я харесва, но аз най – добре от всички знам, че тя му беше някаква слабост; беше я приел за вещ, която му принадлежеше.
- Какво, по дяволите правиш!? – започна да й вика той. Хвана я за китките и й изви ръцете. Тя започна да реве. Всички гледахме безучатсно. – Като не можеш да пиеш, не го прави! Толкова си жалка, че ми се повдига от теб! За нищо не ставаш!...
- Карл, моля те недей!... Джеси е тук... – Лу беше пияна и разстроена. Беше тотално съсипана, а това което Карл не съзнаваше беше, че именно той, с постоянните си наркотични коктейли я беше докарал до това състояние.
- Какво ти пука за Джеси!? Той не е един от нас!... – намеси се Роби и застана до тях. – Джеси е извън клуба.
- Ти да мълчиш! –Карл ненавиждаше Роби.
- Остави приятелката ми на мира! – изкомандва Роби.
- Карл, недей, моля те!... – Лу ревеше и му се молеше. Тя не беше на себе си.
Карл я удари през лицето и блъсна назад. Тя падна на леглото и покри лицето си с ръце. Не можеше да се успокои.
- Тя ми счупи чашата! – Карл поначало беше агресивен, а онази вечер беше и пиян. Не се чувствахме добре, бяхме изнервени. Дилърът на Карл не беше доставил необходимите дози за всички и това ни притесняваше. Ами ако го бяха хванали?... Само тази мисъл ни се въртеше в главите...
- За една чаша ли си? – Джеси се изправи. Изпи на екс питието си и му подаде своята чаша. – Ето, вземи моята. Представи си, че аз съм ти счупил чашата. Можеш да ме изгониш без да ти мигне окото, и без това не съм от клуба...
Карл взе чашата му и я запрати в стената. Тя се строши на малки парчета. Това накара Лу да изкрещи. Наистина не беше на себе си.
- Какво ревеш, курво! – Карл отново вдигна Лу за яката. Започна да я тресе докато най – накрая не видя очите й целите подпухнали от плач.
- Карл, моля те недей, остави ме!... – тя заекваше.
- Остави я! – извика му Роби и го блъсна. Сбиха се.
Джеси погледна ревящата Лу и с помощта на няколко момчета разтърва Карл и Роби.
- Ти си отрепка! – започна да говори спокойно той на Карл. – Какво искаш от нея?... Ти и твоите неясни коктейли я докараха до това състояние. Поне се дръж като мъж и не я обиждай, след като я съсипа. Не виждаш ли, че е пияна?...
Джеси говореше с такава ясна омраза. Той беше много по – добре от нас. Ние все още си мислехме, че всичко е за купона. Друсахме се, за да забравим колко сме жалки. И той започна така. Искаше му се да се отърве от проблемите си. А не можа. Само ги замени с други и се научи да притъпява болката, която му носеха те за определенио време...
Разликата между нас и Джеси беше, че той имаше някаква воля, доколкото ви звучи нормално един наркоман да има воля. Но той наистина беше способен да си наложи определена доза и да я спазва. Внушаваше си, че не му трябва друго... А ние поглъщахме всичко, в каквото количество се намереше и колкото често се намереше. Джеси се държеше, макар не винаги да беше адекватен, а ние... Ние умирахме...
Джеси го блъсна отново и напусна къщата, затръшвайки вратата зад себе си. Настъпи тишина. Карл беше нашият лидер и дилър. А ето, че някой, който даже не беше от клуба, го беше победил.
Роби утешаваше Лу. Карл се изправи и им хвърли един бегъл, но изпълнен с ненавист, поглед.
- Тя да се маха! – изкомандва той. Никой не му обърна внимание. – Казах да се маха!... – Карл беше побеснял. Ето до какво водеше липсата на необходимата доза...
- Тя е част от нас и не можеш да я изгониш просто така! – Роби обичаше Лу и я бранеше с цената на всичко. Дори и след като разбра какво бе правила зад гърба му.
Карл издивя. Дръпна я за ръката и я изхвърли от къщата. Роби се изправи и изтича навън.
- Ще си платиш! – заплаши той Карл. Затръшна вратата зад себе си.
Лу седеше на изтривалката и ревеше. Ръцете й бяха в малки драскотини, целите зачервени. Роби седна до нея и я прегърна.
- Ще му мине... Успокой се. – опита се да я накара да спре да реве.
- Няма да му мине, зная го... И на Джеси няма да му мине... – заеквайки се, хълцайки отвърна тя и се сгуши в обятията му.
- Джеси няма нищо общо. Той само те защити, за което ще му благодаря в понеделник...
- Напротив има... – Лу все така хълцаше.
- Какво става, Лу? ... Май не разбирам... – време беше и Роби да се усети, че зад гърба му ставаше нещо.
Лу изтри сълзите си, като продължаваше да хълца. Нерви, алкохол... Това беше нейното състояние в онзи момент.
- Никога няма да искаш да ме погледнеш повече, ако ти кажа...
Той я целуна по главата и успокои:
- Каквото и да е, не може да бъде толкова страшно... Винаги ще те обичам!...
- ... Не мога... Роби, ти си прекрасен човек, но ... но... Обичам него...
Лу най – накрая му беше казала. Може би ако не беше пияна, ако не беше станала тази сцена, то тя би продължила да го лъже още дълго време. А той щеше да й вярва...
- Карл?...
- Не! Карл е лайно! Мразя го, но завися от него!... Джеси!... – и Лу отново се разрева.
Роби не знаеше какво да каже. Седеше и се опитваше да приеме информацията...
За няколко минутки Лу се успокои и обърна към него, прибирайки косите си зад ушите.
- Казах ти, по – добре беше да не знаеш...
- Защо, Джеси? – запита безчувствено Роби.
- Защото ... защото е различен! Той не е свиня, като повечето момчета, които познавам. И ти не си, за това съм с теб!... – цялото лице на Лу беше зачервено и подуто от плач.
Роби я погледна. Дори и да й се беше ядосал в началото, сега, когато виждаше колко нещатна и загубена беше тя, сърце не му даваше да я остави. Той я обичаше, дори и когато знаеше, че тя мисли за друг. Звучи доста банално като история, но това беше самата истина.
- Обичам те, Лу! ... Джеси има момиче, а аз имам теб!...
Роби я целуна. Всички знаехме, че тя никога няма да остави Роби. С него се чувстваше сигурна, да не говорим, че Лу вече беше толкова зависима от пропадналия си начин на живот, че надали би намерила сили да започне друг.
- А Карл, какво общо има той с цялата история?...
В интерес на истината на всички ни се губеше участието на Карл във всичките ни интриги. Независимо какво ставаше обаче, той винаги беше там и винаги се опитваше да се наложи.
- Джеси го каза... Заради него сме в това състояние...
- Но той с никой от нас не се е държал толкова собственически, колкото с теб...
Лу отново се разрева.
- Не мога, Роби, не мога да ти кажа и това!...
- Защо, мило?
Той се опита да я целуне, а тя се измъкна нервно от прегръдката му.
- Тръгвам си, Роби! Не мога повече!.. – тя тръгна напред, но той я догони и дръпна:
- Какво има между теб и онази свиня?...
Лу започна да се извърта. Очите й бяха насълзени и подпухнали от плач.
- Ти как мислиш, че му плащаме ние, момичетата, за коза?...А? ... Да не мислишп, че му трябват парите ни?...
Роби беше в шок. Не очакваше именно това. Той я притисна до себе си. Вече и той се разплака. Не можеше да понесе това унижение. Чувстваше се предаден от най – святият за наркомана човек – дилъра му.
Лу не издържа и избяга.
- До понеделник, Роби! Обичам те!... – извика му тя и хукна напред.
Тичаше колкото можеше. Искаше час по – скоро да се прибере и да забрави за този ужасен ден...
Роби се прибра в къщата и двамата с Били отново изчезнаха нанякъде...
...
... На следващия ден намерили Малката Лу мъртва на пътя, там където често чакаше Роби и Били. Никой не знаеше какво се беше случило. Тя просто си беше тръгнала. Никой друг освен Роби не я беше последвал... Логично беше той да бъде обвинен. И хората наистина го обвиниха. За тях той беше идеалната изкупителна жертва. Само дето не го беше извършил Роби...
От самото начало Джеси подозираше Карл и именно заради тези си подозрения и заради факта, че ги заявяваше твърде силно и пред когото му попадне, плати с живота си. Макар и да не беше от клуба, Джеси нямаше врагове там. Много хора не го харесваха, но и не му обръщаха внимание. Докато той не дръзна да застане срещу нашия лидер и да го обвини гласно. Докато не се осмели да ни покаже в каква лъжа живеехме...
Може би донякъде и аз имам вина. Знаех кой е убил Малката Лу и тази истина ме измъчваше. Дори и след това; след като всичко свърши; след смъртта на Карл и края на нашия клуб... Дори и след като се подложих на лечение и се отказах от наркотиците... До ден днешен... Незнам какво значение има за вас тази истина сега, след толкова много години...
Всички си мислехме, че Карл е останал с Джоана, някъде горе по стаите. Дори и аз бях решил, че брат ми дави мъката и абстиненцията с нея. Само дето не беше така. Но го разбрах твърде късно... Никой друг не научи. Само аз.
През нощта Карл нахълта в стаята ми с ужас.
- Гари, копеле, събуди се!... – той започна да ме тресе силно, за да ме събуди.
- Майната ти, Карл! Остави ме да спя!... – бях толкова изморен и на всичкото отгоре му бях толкова ядосан за поведението, че даже нямах желание да му виждам физиономията.
- По дяволите, глупако, събуди се, че и ти си в кюба! – той продължаваше да ме тресе и накрая ме удари силно. На бузата ми дълго след това имаше отпечатък от ръката му.
Станах, разтърках очи и понечих да запаля лампата, но Карл ме спря.
- Не го прави, ще привлечеш вниманието!
- Върху това, че ние като собственици на тази къща сме си у дома ли? – реагирах спокойно и запалих лампата. Честно казано никога не ме е било страх от него, независимо от изблиците му на ярост и агресивността му. До онази вечер, когато за пръв път се замислих докъде всъщност можеше да стигне брат ми е агресията си...
Ужасих се когато го видях. Той беше напълно трезвен и очите му бяха разширени. Гледаше ме уплашено и трепереше. Якето ми беше цялото опръскано с кръв. Изтръпнах. Много добре знаех, чия бе тази кръв, но все още не исках да го повярвам. Разбрах какво бе искал да ми каже с това, че и аз съм в кюба. Беше я убил, облечен с моето яке...
Сега беше мой ред да се нахвърля върху него. Хванах го за яката и го вдигнах на стената:
- Какво си направил, тъпако! Убил си я!... Защо? Защо, по дяволите? Какво ти беше направило момичето!... Ти си най – голямото леке на този свят!... – крещях му, а той дори не смееше да се защити. Много добре знаеше, че е виновен и като че ли чувстваше вината си. Поне в онзи момент я чувстваше... Казвам в онзи момент, защото Карл не беше човек, който признаваше грешките си и който приемаше, че е виновен. Но точно тогава беше прекалено трезвен и прекалено стресиран, за да реагира като би реагирал Истинският Карл Милард.
- Исках... исках... исках само да я сплаша и да я накарам никога повече да не се появява тук... – започна да се оправдава той.
- Гарантирам ти, че повече никога няма да се появи!... – извиках му аз и го пуснах, блъскайки го в стената.
Бях толкова ядосан, че не можех да направя нищо. Ядът ми ме правеше безсилен. Огледах го яростно и накрая му изсъсках:
- Свали това яке да видим какво да правим!...
Карл го сълблече и го метна на леглото ми. Огледа стаята ми като някакъв дребен мошеник с набито око, търсещ нещо точно определено и накрая взе кутията ми с цигарите. Запали една. Пушеше бързо и трескаво, дърпайки силно.
Аз го фиксирах злобно. Целият бях настръхнал. Това вече беше много повече от неговите изблици и други глупости. Той беше убил човек...
- Стига, Гари! – извика ми той, малко поуспокоен, с тон на човек, на когото не му пука – Никой няма да се притесни за нея! Тя беше една отрепка!...
- Това не значеше, че не заслужава да живее!... – изкрещях му аз.
Карл се ядоса. Той толкова бързо сменяше настроенията и състоянията си, че понякога дори и аз не можех да го позная. Внезапно се нахвърли върху мен и започна да ме заплашва:
- Ако кажеш на някого, ще убия и теб! Чу ли ме?... Якето е твое, ти ще си виновен, ясно?...
Знаех, че Карл не се шегуваше.... Така тази наша тайна остана само между нас двамата. След смъртта на Карл, можех да разкажа за онази вечер... Незнам защо не го направих... Вероятно ме е било страх... Наистина се боях. Чувствах се прекалено млад, за да поема цялата вина и да свърша в затвора... И даже вече бях спрял да мисля за Малката Лу, която също е била прекалено млада, за да умре на пътя... Някой би казал, че тя сама си го просеше, може би имаше доза истина... Незнам вече... Не съм сигурен, че има и значение... “
ХVІІ.
... На хълма, скрити зад едно старо дърво, стояха две момчета и гледаха тъжно към града. Това им беше последната вечер заедно, като приятели... На следвата сутрин единият от тях трябваше отново да отиде на училище, да се преструва, че всичко е наред, че нищо не се е променило. А другият щеше да гради животът си от самото начало. Двамата приятели, които светът беше решил да раздели... Почти като Алекс и Джеси...
В далечината една много ярка светлина огряваше всичко. Една каравана гореше... Роби гледаше с носталгия към пламъците. Това беше неговият дом, единственото нещо, което беше сигурен, че е негово. Единственото нещо, което знаеше, че винаги ще му принадлежи... Но за хората от града това нямаше значение. Те издигаха когото желаеха и съсипваха, който дръзнеше да не се подчини на глупавите им, неписани правила. А дали имаха представа колко много бъркаха. Почти никога не величаеха когото трябваше и съсипваха истински стойностните хора. Онези, които просто искаха да живеят живот различен от това, което ти предоставя малкият град; хора с мечти, хора, способни да обичат, хора, притежаващи мъдрост, неприсъща за човека...
Роби въздъхна тежко и се обърна към приятеля си:
- Това беше... – каза с мъка той и подаде ръка за сбогом.
- Роби, защо бягаш? – с почти насълзени очи запита Били.
- Защото за мен тук вече няма място ... Не мога да остана, Били. – Роби едва сдържаше мъката си. Опитваше се да изглежда силен. Никога не беше показвал слабост, нямаше да го направи и сега.
Били направи една крачка и прегърна приятеля си. Знаеше, че може би никога повече нямаше да го види. Очите му се изпълниха със сълзи.
- Били, след няколко седмици, всичко ще отшуми и аз пак ще се върна. – опита се да го успокои Роби.
- Обещаваш ли?
- Обещавам! ... Ти си ми най – добрият приятел от първият ми ден в този прокълнат град. Никога няма да те забравя!...
- И аз няма да те забравя!
Роби погледна още веднъж към горящия си дом и тръгна през гората към края на града и мотелът “Дефилето”. Едва бе направил няколко крачки, когато чу гласа на Били зад гърба си:
- Роби...
Той се обърна.
Били не каза нищо. Направи няколко крачки напред. Двамата продължиха през гората заедно. Това щеше да е последната им нощна разходка заедно. Две седемнайсет годишни хлапета, които може би повече никога нямаше да се видят...
Вървяха и мълчаха. Имаха да си кажат толкова много неща, а не знаеха от къде да започнат. Тогава си мислеха, че всичко ще отшуми бързо. Даже нямаха и идея колко дълго ще чакат деня, в който ще се видят отново...
Минаха покрай реката. Тя беше толкова далеч от мотела “Дефилетио” и от пътя, но те имаха цялата нощ. Последната им нощ заедно. Нямаше за къде да бързат. Никой нямаше да ги намери тук в тъмнината... Хората се бояха да ходят в гората дори и денем...
В далечината пред тях, на фона на тъмно синьото, на места даже лилаво, чисто небе, се открояваше една фигура, седяща край реката. И до нея още една, която жизнерадостно обикаляше около първата фигура и махаше с опашка... Ясно различиха движещата се опашка на кучето...
В един момент то се спря и впери в тях. Започна да лае, което привлече вниманието на собственика му и той се обърна към тях.
Роби и Били се приближиха до все още неясната фигура пред себе си. Неясна като силует в тъмнината, иначе те много добре знаеха кой беше това. Имаше само един човек в този град, който идваше тук вечер да разхожда кучето си. Един единствен, който не се боеше от градските легенди, от гората и от реката... Защото той не се боеше от собствения си живот и миналото си...
Седящото момче се изправи и пристъпи към тях.
- Джеси! – поздрави го Роби и му подаде ръка. Джеси се ръкува и с двамата приятели.
- Твърдо ли си решил да заминеш? – запита той Роби.
Роби само кимна. Остави малкото си сакче на земята и запали цигара.
- Хиляди пъти съм ти казвал, нямам работа тук...
- Роби, няма смисъл да бягаш.
- Джеси, никой никога няма да разбере какво се е случило и кой я е убил, макар, че ако един ден все пак го намеря това копеле, лично ще му извия врата! ... – Роби говореше с безсилие и ярост в гласа.
- Никой никога. Сам го казваш. А какво ще правиш ти?... Ще бягаш. Ще се криеш и никога няма да имаш живот... – Джеси знаеше какво чакаше Роби, ако останеше, вече го беше изживял; но въпреки това не виждаше смисъл в бягството. Самият той никога не би избягал... Джеси не бягаше.
- А какъв живот ще имам тук, Джеси?... Знаеш от какво бягам, изживял си го ...
Джеси не каза нищо. Погледна за миг встрани и после поклати глава, сякаш сам на себе си.
- Имаш ли идея къде ще отидеш?
- Имам братовчед край Алтамонт. Той ще ме покрие. Ще стигна на стоп...
- Късмет, приятелю!... – Джеси беше толкова искрен в пожеланието си. Двамата се прегърнаха.
- А ти какво ще правиш?... – Роби попита просто така, информативно.
- Тази вечер ли?... Ще се обадя на Лизавета. Искам да я чуя... После ще отида при Криси... А иначе смятам да започна наново... Без дрогата...
- Твърдо си го решил, а? – подметна Били, докато дъвчеше една тревичка.
- Не мога повече, Били. Искам да имам нормален живот. Съсипах достатъчно много неща, опитвайки се да избягам от проблемите си. Така не става...
Джеси запрати фаса си настрана и свирна на кучето си. Немската овчарка дотича веднага до него и седна пред стопанина си, вперила преданно поглед в него. Той сложи нашийника на врата му и нави каишката на ръката си.
Джеси погледна отново Роби със съжаление, което обаче трудно можеше да бъде видяно в тъмнината. Двамата се прегърнаха за последен път.
- Късмет, Роби! – повтори му Джеси и се тръгна навътре в гората. След няколко крачки се обърна и извика – Обади се като се върнеш!...
- Непременно! – махна му Роби с ръка – Само вие с Били вярвате в мен!...
Джеси се усмихна и му направи жест с ръка за довиждане. Обърна се и тръгна по своя път. Странно момче беше Джеси. Може би единственият, който не се боеше вечер да се разхожда в тъмнината, в гората и край реката...
- Джеси! ... – извика му Роби.
Джеси се обърна.
- Благодаря!...
Джеси не каза нищо. Продължи пътя си. Двамата приятели го проследиха с поглед докато загубиха дори и сянката му от очите си...
Онази последна вечер заедно, Били и Роби бяха изпълнени с толкова много надежда. Вярваха, че съвсем скоро отново ще скитосват наоколо; че пак ще бъдат заедно. ... Вярваха, че Джеси ще се откаже и ще започне наново... В онази последна вечер за тях, те даже нямаха идея какво ги чакаше... Това беше последният път, в който видяха Джеси... Странното момче, което остана неразбрано и отлъчено от обществото. Момчето, което обичаше нощта ... Момчето, за което слънцето не изгря никога повече...
... Джеси стигна до мотела “Дефилето”. Доближи се до уличния телефон, който за него играеше ролята на домашен, и върза овчарката си за вратата на кабинката. Влезе вътре и набра номера на Лизавета. Колко спокоен беше само!... Необеспокояван от нищо. Непредполагащ какво ще се случи...
- Ало? – вдигна Лиза. Държеше телефона с брадичка. Ръцете й бяха заети – белеше си ябълка...
- Здрасти. Искам просто да ти кажа, че те обичам!... - рече той още като чу гласа й.
- И аз те обичам!
- Алекс ми каза за пикника. Ще дойда.
- Наистина ли?
- Да.
- Супер!
Помълчаха известно време.
- Лека нощ! – каза той. – Аз отивам при Криси.
- Предай й много поздрави от мен.
- Ще й предам. Целувам те. Ще се видим утре.
- Чао!
Джеси затвори. Клекна до кучето си и го погали енергично по врата.
- Ще успеем, нали Рино, ще започнем наново!...
Кучето само излая силно в отговор. Беше напълно съгласно със стопанина си. А ехото от този лай отекна в пустошта и тишината. Джеси се засмя и го отвърза. Тръгна бавно към гората. Вървеше спокойно и пушеше. Гледаше в земята. На едната си китка беше вързал каишкта на Рино, а самата си ръка държеше в джоба на панталона си. Колко ли пъти беше изминавал този път?... А колко ли пъти още му предстоеше да го изминава, мислеше си той...
Прекоси гората през смях, с усмивка на лицето. Най – накрая беше намерил сили в себе си да се пребори с всичките си страхове и проблеми. Най – накрая бе намерил сили да се изправи срещу миналото и да преодолее болката от смъртта на Криси... Най – накрая...
Стигна до гробищата. Постоя известно време до гроба на Криси. Не й говореше. Този път не... Само гледаше красивата плоча...
... Извади ръката си от джоба на панталона и размота каишката. Клекна отново до Рино и го потупа зад врата:
- Айде, момче, прибирай се! – Рино само излая силно. – Аз имам малко работа! Ти върви в къщи...
Кучето излая отново и хукна през гората. След няколко метра се спря и обърна назад. Гледаше Джеси с тъжни очи, сякаш не искаше да се прибира само. Като че ли това куче усещапе нещо; може би подсъзнателно знаеше какво щеше да се случи...
- Върви, момче! Ще се видим по – късно!... – Джеси му направи знак да върви и кучето хукна напред. Повече не се обърна. Послушно пое по пътя за дома, за караваната на края на града и онова ежедневие, от което Джеси толкова време се беше опитвал да избяга...
А самият Джеси се запъти бавно към двора на училището. Имаше среща... Стоеше и чакаше... Пушеше спокойно поредната си цигара и размишляваше над живота си... Той наистина вярваше, че бе способен да започне наново... Толкова много вяра и надежда бяха събрани в това момче, което всички отрекоха още преди да опознаят...
Една сянка се появи зад сградата на училището. Джеси се изправи и направи няколко крачки напред. Присви очи, сякаш така щеше да види по – добре приближаващата се фигура. А не можа... Едно момче в тъмен суичер с качулка на главата се приближи и застана точно срещу Джеси.
- За какво ме повика? – запита то и свали качулката си. Това беше Пол, момчето от баскетболното игрище, което уби приятеля си Дерек...
- Да ти кажа, че се отказвам. Ще започна на чисто. – Джеси говореше спокойно и уверено.
- Не можеш, Джеси.
- Мога. Аз не завися от вас.
- Зависиш от мен, копеле. – Пол имаше навикът да ръкомаха и да сочи с ръце когато говори. Като че ли отмерваше някакъв определен ритъм, в който трябва да бъде речта му.
- Вече не. Кажи на Карл и останалите. Аз не желая да го виждам този изверг... – Джеси се изплю на асфалта. Толкова беше отвратен от Карл, че не се сдържа.
- Дрънкаш глупости, момче! Внимавай! ...
- Не ме заплашвай, Пол! Аз никога не съм бил част от вас и никога от никого не съм зависел...
Пол се изсмя. Джеси наистина беше прав, но какво значение имаше това!...
- Знаеш ли какво, - Пол пристъпи към Джеси – Не ми пука дали ще се друсаш или не. Но спри да говориш по адрес на Карл, за да не си изпатиш. Много добре знаеш, че Роби й видя сметката на Малката Лу...
- И двамата много добре знаем, че не беше Роби, а Карл. – Джеси го погледна в очите и направи една крачка напред. Нямаше повече работа тук. Беше казал каквото искаше на своя дилър. Беше чист пред съвестта си, пред самия себе си, пред паметта на Криси...
Само дето Пол нямаше намерение да го пусне да си отиде. Никой не напускаше жестокия свят на наркотиците по собствено желание, сам самичък, просто ей – така, за да започне нов живот...
Пол хвана Джеси за ръката и го спря. За минута двамата се вторачиха един в друг.
- Сигурен ли си, Джеси?... Напускаш ли ни?... – Пол му говореше спокойно, но с тънка ирония в гласа.
- Напълно. Аз никога не съм бил част от вас, а и не искам да бъда.
- Ти не успя да се впишеш в клуба...
- Не съм се старал, Пол. Не съм убиец, не наранявам хора за удоволствие или отмъщение...
Едва бе изрекъл тези думи и Джеси се преви на две стискайки корема си. Нещо го беше проболо. Той вдигна очи нагоре и погледна въпросително Пол. Не разбираше защо... Какво бе направил?... Пол го наръга още няколко пъти... Джеси нямаше сили дори да се защити. Притискаше раните си, а в очите му се четеше въпрос... Свлече се на земята, а очите му останаха отворени...
...Пол го погледна с каменно изражение и с тихи стъпки се напусна двора на училището... Спомни си колко уплашен беше когато” по случайност” уби Дерек... И колко доволен беше сега... Никой не можеше да се откаже просто така от този свят; да срине лидерът и да пожелае свободата си... А Джеси се беше опитал...
... И сега той лежеше на асфалта. Очите му бяха все още отворени... С едната си ръка притискаше раните си... От устата му течеше малка струйка кръв... Той все още беше жив... Колко ли му оставаше?... Час?... Два?... Или може би по – малко?... Крайниците му изтръпваха. Той губеше кръв с всяка изминала минута... Много кръв... Нямаше сили вече... Дори и за едно последно желание...
... Дишаше все по – трудно и по – трудно... Все по – тихо и по – слабо... Сърцето му спираше... Вече не беше сигурен къде се намираше... Не чувстваше нито болка, нито нищо... Само някаква лекота. Сякаш беше в безтегловност – носеше се над някакви красиви полета и градини...
- Джеси!... – чу глас. Видя Криси, която стоеше пред него с разтворени ръце, готова да го посрещне и прегърне... Не беше излъгал Лизавета... Наистина беше отишъл при Криси...
Е П И Л О Г
... Алекс се изправи, затваряйки вестника и оставяйки го на масичката. Индианецът стана след него от удобното си кресло в чакалнята. Тръгна след Алекс, който уверено се беше насочил към един официално облечен мъж на рецепцията. Изтупаният, облечен в черно палто от вълнен плат мъж се усмихна на младото момиче на рецепцията и тръгна по коридора, разглеждайки няколкото бележки, които онова младо момиче му беше дало – съобщенията за него, получени в отсъствието му. С всяка крачка се приближаваше все повече и повече към тях.
Алекс му препречи пътя, спирайки точно пред него. Мъжът вдигна поглед от бележките в ръцете си.
- Лестър Смит? – попита делово Алекс.
Мъжът ги огледа с леко уплашен поглед и кимна.
- Или предпочитате Роби... – добави Индианецът заставайки строго до Алекс.
Мъжът срещу тях потрепера съвсем леко. От години никой не го бе наричал така. Очите му сякаш само се разшириха. Той си пое въздух на няколко пъти, на пресекулки. Никога не беше вярвал, че ще го намерят... Толкова време се беше крил, толкова много се беше старал, а ето, че го намериха. Онези хора, за които Джеси му беше казал... Онези, за които истината значеше нещо...
Индианецът извади значката си и се представи. Беше видял страхът в очите на вече порасналия Роби, а те не искаха да го плашат...
- Аз съм Шериф Конър, а това е Шериф Купър от Каламърс Гроув. Бихме желали само да поговорим.
Роби въздъхна. Успокои се, незнайно защо. Може би не бяха дошли да го арестуват... Кимна няколко пъти, все още подвластен на първоначалния си уплах и им посочи една врата. Стаичката за почивка. Въведе ги вътре. Двамата седнаха и го изчакаха да се оправи. Роби отключи шкафчето си и остави вещите си вътре. Измъкна една закачалка и свали престилката си. Облече я и пооправи табелката с името си. Сега той беше лекар, макар и на значката да не пишеше неговото име... Той беше друг човек, успял да избяга от всичко, от прокълнатия град, от легендите, а вероятно и от миналото си...
- ... Тогава не му повярвах... – поде Роби. Индианецът и Алекс само го слушаха. - ... Но той беше прав... Каза ми, че Те ще ме намерят; че в този дяволски град има хора, за които истината значи нещо... А аз, глупакът, не му повярвах! ... – Роби поклати глава разочаровано. Ядосваше се сам на себе си.
Той ги погледна в очите и каза с ръка на сърцето:
- Незнам за какво сте тук, даже нямам идея кои сте, но, за Бога, аз не съм я убил!... Повярвайте ми, ако наистина вие сте онези хора, за които истината значи нещо!...
Толкова много отчаяние имаше в гласа му. Алекс и Индианецът се спогледаха и въздъхнаха тежко почти едновременно.
- Не сме дошли тук заради Малката Лу. А заради Джеси Паркър... – каза Индианецът.
Роби се усмихна леко. Сякаш камък падна от сърцето му.
- Желаете ли кафе? – попита той и се приближи до машината, в която някой друг преди него вече беше направил кафето за деня. – Надали е особено вкусно, но все пак е нещо...
- Не бихме отказали. – усмихна му се Алекс. Роби извади своята чаша на която пишеше новото му име Лестър Смит, и две други стъклени, след което насипа кафе и в трите. Подаде им го и се облегна на плота.
- ... Джеси все повтаряше, че Карл я е убил, а аз само знаех, че не съм аз... Дори и не се замислях кой би могъл да го направи... А може би й го дължах...
Алекс и Индианецът не искаха да го прекъсват. Като че ли Роби щеше да им каже повече ако го оставят да се върне към спомените си и сам да говори. Той имаше нужда от това. Години наред не беше споменавал онези имена; беше се опитал да забрави онези хора...
- ... Какво стана всъщност? Разбра ли се кой я е убил?... – попита Роби и отпи от кафето си.
- Карл Милард. – отвърна Индианецът.
Роби не можа да повярва на ушите си. Сякаш замръзна на място.
След няколко минути, които явно му бяха необходими, за да се осъзнае и да проумее какво бе чул, Роби попита:
- А Джеси как реагира когато разбра, че е бил прав?
Алекс си пое дълбоко въздух. Как само му се искаше той да беше на мястото на това момче, живеещо в собствения си свят, далеч от действителността на Каламърс Гроув...
- И на мен ми се иска да знам как би реагирал, ако знаеше, Роби! – каза с лека носталгия и усмивка Алекс. - ... Джеси почина. Убиха го на 17. април. 1995...
Роби се беше вперил в тях невярващо. Той едва сега разбираше колко много неща се бяха променили оттогава...
* * *
... На вратата на Били се почука. Никой не отвори. Вероятно Били спеше или гледаше телевизия... Почукването обаче се повтори, този път по – настоятелно и по – продължително...
Били се услуша. Намали звука на телевизора и погледна през прозореца. Навън, до вратата на караваната му стоеше изтупан мъж в шлифер и с куфарче. Били извъртя очи недоволно. Помисли си, че това бе поредният полицай, който ще го разпитва за Джеси, Лу или Роби... И все пак той отвори и застана на вратата в една стойка, която ясно изразяваше досадата му. Мъжът срещу него само го гледаше. Като че ли очакваше нещо. Били се замисли. Твърдо не беше полицай, защото мълчеше и не започваше веднага с въпросите. Тогава?... Кой беше този мъж и какво търсеше тук?...
Били се вгледа в умоляващите му очи. В погледа на мъжа имаше нещо толкова познато. Нещо, което го връщаше в детството... Той продължаваше да се взира подробно във всеки детаил от облеклото и вида му... В съзнанието му изплуваха картини от миналото... Две момчета, весело тичащи по града и едно русокосо момиче, което ги гони и непрестанно вика да я чакат.... Три деца... Този мъж, сякаш напълно непознат, бе успял за няколко минути да го върне в миналото, в щастливите му години, когато всичко беше позволено и никой не плащаше за чуждите грешки...
... Роби!... Изтупаният и елегантен мъж насреща му беше най – добрият му приятел. Отритнатото момче, което някога бе избягало от града, за да се спаси, за да не плаща чуждата вина... Сега това момче беше мъж, по всяка вероятност успял да построи живота си наново...
Двамата се прегърнаха. Едва сега, след толкова години, Роби си позволи да заплаче. Най – накрая беше у дома. Най – накрая беше свободен!...
* * *
... Алекс слезе от колата заедно с Индианецът. Зад себе си водеха Гари и Пол, оковани в белезници... Истинските престъпници... Онези, които бяха живяли толкова време необезпокоявани от никого... А съвестта не ги бе мъчила... Те бяха убили, а даже не се чувствха виновни...
Индианецът каза няколко думи на Алекс и поведе арестуваните към затвора, придружен от няколко обикновени полицаи. Алекс остана навън. На показалеца на едната си ръка въртеше ключовете от колата. Той въздъхна тежко и се загледа пред себе си, надалеч, към края на града... Към пътя и към Мотела “Дефилето”... Макар да не можеше да го види, Алекс знаеше че този мотел бе някъде там; знаеше посоката... Някъде в миналото, в спомените...
... Едно русокосо слабо момиче, с тясно лице, земист цвят на лицето и болнав вид, се приближаваше към него. Тя вървеше към него, свита в жилетката си. Вятърът вееше светлите й коси, а тя непрестанно ги оправяше с ръка и ги прибираше ту на едната страна, ту на другата. Този път изглеждаше доста по – добре от преди... Някак по – спокойна, по – жива... Малката Лу...
Тя застана до колата му и се загърна в черната си жилетка, оставяйки само връхчетата на пръстите й да се виждат.
Алекс я гледаше с лека усмивка. Струваше му се, че тя бе доволна...
- Благодаря!.... – промълви тя и се усмихна. Колко спокойна и адекватна беше сега, когато най – накрая бе намерила покой!...
Малката Лу се усмихна отново и се обърна. Тръгна да се връща там, от където бе дошла... Тя нямаше повече работа тук. Вече можеше да почива в мир. Вече не беше просто една сянка... Тя беше човек като всички други; човек за чието съществуване всички вече знаеха... Тя беше Малката Лу...
Алекс заключи колата и тръгна към гората. Гората на Джеси... Вървеше бавно, спокойно. Никой никога нямаше да може да върне Джеси, той го знаеше... Чувстваше се добре сега, когато знаеше какво се беше случило; когато бе намерил сили дълбоко в себе да си каже: “Той е мъртъв!”. Толкова години се беше залъгвал; толкова години си беше повтарял, че един ден Джеси ще се върне и те отново ще бъдат деца. Толкова години бе тичал по гората и бе скачал в езерото с него някъде в съзнанието си. Алекс не се беше примирил, вярваше и неговата вяра най – накрая го бе отвела до истината. Всеки ден той разговаряше мислено, във въображението си, с Джеси... Разказваше му за деня си... Споделяше с него... И упорито отказваше да повярва, че приятелят му вече го нямаше...
... Той стигна до гробищата и се спря пред гроба на Джеси. Стоеше и гледаше плочата. Очите му се насълзиха. Гледаше снимката... Онова момче. Онзи Джеси... Алекс все така продължаваше да му бъде приятел; да прекарва времето си с него, не способен да преживее мъката и болката. “Ако умра няма да липсвам на много хора!” , спомни си Алекс последните думи на Джеси вечерта преди смъртта му; спомни си и какво бе отговорил: “Сигурно. Но раната, която ще оставиш , ще е много дълбока и никога няма да зарасне.” Толкова много му липсваше Джеси!...
- Шериф Купър, ако не греша ... Алекс Купър... – чу глас зад себе си. Дрезгав и неприятен. Чу стъпки. Тежки стъпки.
Алекс се извърна. Изтръпна когато видя мъжът пред себе си. Години наред го беше чакал да се върне, бе планирал какво ще направи ако види онова момче отново, а ето, че сега когато най – накрая се намираше лице в лице с Русокосия Ричи, не знаеше какво да прави. Боеше се...
- Какво правиш тук? – успя единствено да процеди през зъби Алекс, едва криейки страха си.
- Това е и моят град, Алекс, никога не го забравяй.
- Не ти е тук мястото. Ти вече направи каквото можеше за този град...
Русокосият Ричи пристъпи напред и се усмихна.
- Знаеш ли Алекс, всички се променихме от тогава. – той погледна надгробната плоча на Джеси и я посочи небрежно с ръка – Той ни промени...
Алекс не каза нищо. Само го гледаше и изучаваше. Някога бе способен да разбере това изтървано момче, но сега вече не беше сигурен, че знаеше какво точно му се въртеше в главата. Сякаш вече не го познаваше...
- ... Не съм дошъл тук да си разчиствам старите сметки, Алекс. Всички платихме определена цена за това, което направихме...
Алекс го гледаше с присвити очи и леко настръхнал. Беше готов да се защитава ако се наложеше и да избяга, ако се окажеше безсилен. Русокосият Ричи, макар и да говореше спокойно, даже благо, все така го плашеше.
- ... Аз го видях, Алекс!... – продължи той. - ... В една кола на изоставената магистрала. Беше Джеси, сигурен съм!... Вперих се в него, а той ме напсува, точно както правеше някога!... Не се е променил, нали?...
Алекс се обърна с гръб. Гледаше плочата. Въздъхна тежко и промълви:
- Той е мъртъв, Ричи...
Русокосият Ричи помълча известно време, след което се доближи и побутна леко Алекс. Той изтръпна. За миг си представи нож или някакво друго оръжие, което го пронизва...
- ... Когато го пуснаха от изправителното училище, се ядосах. Мислех си, че той е виновен за съдбата ми. В началото го обвинявах. Мечтаех за деня, в който ще си отмъстя. ... Но с времето разбрах, че Джеси не е виновен за живота, който аз сам избрах да пропилея. Ядът ми изчезна и спрях да мисля за кърваво възмездие. ... Хората се променят, Алекс. Ти се промени, и аз мога... Върви си у дома и остави Джеси да почива в мир...
Русокосият Ричи го потупа по рамото и се изгуби в гората. Алекс не помръдна от мястото си още известно време. Страхуваше се. Най – малко от всичко бе очаквал да чуе нещо подобно от Русокосия Ричи... Същото онова невъздържано и жестоко хлапе, което бе тормозило целият град преди години... В едно обаче той беше прав – хората наистина се променяха. Самият Алекс се беше променил... Джеси го беше променил...
... Алекс тръгна към езерото. Имаше нужда да се върне там от където бе започнал...
... Стоеше и гледаше водата. Вдигна поглед нагоре към скалата. Сякаш видя Своя Джеси как скача и вика: “Алекс! Скачам!...”. Очите му се насълзиха. Някога си беше мислил, че ще му олекне когато открие убиеца на Джеси, а не се беше получило така... Все още му беше тежко... Джеси винаги щеше да му липсва, всичко друго беше без значение... Една присъда, колкото и тежка да беше тя, никога нямаше да бъде достатъчна; тя нямаше да върне Най – добрия приятел и нямаше да излекува раната... Онази дълбока рана, която Джеси остави в душите на хората, които го обичаха...
... – Здравей, Алекс... – чу той зад гърба си. Извърна се назад. До голямото дърво, облегнат на ствола, седеше Джеси. Алекс се усмихна... Понякога едно видение, една фантазия, също помагаше... А тези разговори между двамата приятели, които се случваха само в главата и въображението на Алекс, бяха едно продължение на приятелството им; именно онова от което Алекс имаше нужда... – Сега доволен ли си? ... Намери Твоята истина... Как се чувстваш?...
- Не ми казвай, че не си доволен и ти...
- Алекс, на мен ми е все едно. Аз не вярвах в истината, всички видяхме, че тя не ни помага... Но въпреки това, ако ти си доволен, и аз съм доволен.
Алекс се приближи до него. Джеси му се струваше напълно реален. Онова седемнайсет – годишно момче, което той помнеше...
- Аз им, казах, че е Карл …
- А не биваше да им го повтаряш толкова много ...
- Мълчанието е присъщо само на слабите, Алекс.
Алекс въздъхна и пристъпи напред.
- ... Бях забравил, че ти никога не мълчеше... И не бягаше... – той говореше с лека усмивка на носталгия на лицето - ... Винаги съм искал да бъда като теб, а така и не успях...
- Стига, Алекс! Твоят живот беше прекрасен, подреден; аз бях Човекът от ада...
Алекс не каза нищо. Джеси беше прав...
- Сега ще ме забравиш ли най – накрая?...
- Никога, Джеси!...
- Алекс, - Джеси вдигна ръка нагоре и му посочи нещо напред – погледни скалата и запази спомена за онези две момчета... Аз трябва да вървя... Прекалено дълго ние бяхме бездомните души, скитащи между небето и земята. Време е да се оттеглим... Сбогом, Алекс!...
- Сбогом, Джеси!...
Джеси се изправи и тръгна към реката. Образът му постепенно избледняваше пред очите на Алекс, докато накрая съвсем се изгуби и изчезна. Алекс погледна дървото. Голямата черна птица, кацнала на един от клоните му, разпери крила и отлетя нагоре в небето... Алекс само й помаха... Очите му бяха насълзени... Той прехапа устни и избърса сълзите си … Големите момчета никога не плачеха, би казал Джеси...
- Ще се видим някога, нали, Джеси?!... А сега лети, лети към звездите!....
Декември.18.2004
.jpg)
No comments:
Post a Comment