Светлините изгаснаха. В сградата на старото училище стана тъмно. Нели нарами раницата си и излезе. Заключи вратата. Стисна ключа за последно в ръката си преди да го прибере в джоба на якето си.
Нели беше дванайсетокласничка и като такава отговаряше за реда и дисциплината в гимназията, за украсата и още куп неща, свързани с вече отминалото Коледно тържество.
На фона на цялата тъмнина едно тясно прозорче светеше долу на първия етаж в училището. Портиерът, в своята малка стаичка, все още беше буден...
На стъпалата пред гимназията, сред не особено хубаво изринатия сняг, който детските крачета бяха изпотъпкали и превърнали в киша, се въргаляха опаковки от подаръци, панделки, станиоли...
Нели си купи топла напитка от близкото кафене. Размени няколко думи с продавачката, Леля Мери, и седна на една маса до прозореца. Загледа се навън, където валеше сняг. Средно големите снежинки се сипеха бавно, всяка със свое собствено темпо.
Нели стискаше в ръце чашата си с надежда да се стопли. Кафенето беше празно и Леля Мери вече беше започнала да чисти. Скоро щеше да затваря. Нели й хвърли един бърз поглед. Замисли се. Колко спомени само пазеше това кафене!... Продавачката, тази мила и усмихната женица, която за учениците в гимназията беше свещен човек, беше свидетел на толкова много детски неволи и радости. Пазеше тайните на толкова поколения.
Нели се отпусна на стола си. Пиеше и размишляваше. Леля Мери свърши с метенето. Огледа заведението си – време беше да си даде малко почивка. Погледна с умиление към Нели. Придърпа си един стол и седна до нея.
- Защо си тъй оклюмала, Нели? – попита тя.
Нели просто сви рамене. Продавачката го прие като отговор и продължи:
- А не бива! Коледа е!
- Да... Последната ми Коледа тук... В тази гимназия...
- Сега си абитуриентка!... Четири години мечта за този ден и ето, че той скоро ще дойде!... – тя направи пауза – Помниш ли, мечтаеше каква рокля ще облечеш... Какви обувки... Къде ще отидеш...
Нели се усмихна тъжно.
- Знаеш ли, Лельо Мери, - обърна се Нели към възрастната женица. – днес, когато погледнах елхата, си дадох сметка, че това всъщност ми е последната Коледа тук... Дадох си сметка, че не зная какво ме очаква и, че не съм напълно сигурна какво точно искам... Нито дали ще се справя с живота...
Леля Мери хвана ръцете й и се постара да я успокои:
- Нели, ти си просто едно младо и объркано момиче на прага на съзряването. Но ако се успокоиш, ще видиш, че нищо не е толкова страшно, колкото ти се струва. Няма непреодолими препятствия. – Леля Мери направи кратка пауза, сякаш да осмисли какво още иска да й каже. Нели я слушаше със затаен дъх. – Ако не знаеше какво искаш, сега нямаше да си тук! ... – продължи Леля Мери.
- Иска ми се да мога да бъда гимназистка завинаги... – някак замечтано промълви Нели.
Леля Мери се засмя искрено:
- Нищо не трае вечно, мила Нели! Винаги идва един момент, в който разбираш, колко близо всъщност е края... Нищо не е вечно, Нели! Дори и аз!...
- Не говори така! – прекъсна я Нели.
- Има ли смисъл да бягаме от истината?... Ако я признаем, ще ни бъде по – лесно да я приемем!... – Леля Мери въздъхна тежко и продължи – Един ден ще си ида... И ще бъда щастлива ако съм успяла да ви налея поне малко мозък в главите. Ако сте ме запомнили с нещо хубаво!
Нели не каза нищо. Пет години беше идвала за сандвич и топла напитка в това кафене, беше споделяла с Леля Мери повече отколкото с когото и да е било другиго. Нели се просълзи.
- Работя тук от много години. – наруши мълчанието Леля Мери – Знаеш ли колко млади души са се превръщали във възрастни хора именно тук, в това кафене, с топла напитка в ръце?... Раздялата винаги е тъжна, но аз никога не съм плакала. Плаче само слабият, Нели!... Хайде сега, изтрий сълзите от очите си и се усмихни!...
Нели направи някакво усилие да се усмихне.
- Толкова беше весело!... Всичките онези купони!... – продължаваше да се самосъжелява тя.
- Занапред ще е още по – весело! Очакват те още много купони!...
Нели кимна. Леля Мери я потупа по рамото:
- Хайде, отивай да празнуваш! Стига си седяла тук!
Нели отново само кимна. Изправи се бавно, някак с мъка и тръгна към вратата. Преди да излезе се обърна и каза:
- Ще се върна! Независимо къде съм! Независимо с кого съм! Независимо какво правя! Винаги на Коледа ще се връщам! Защото тук е истинската Коледа! Най – хубавото Коледно тържество с най – прекрасните хора! Това тук е вълшебство!...
Леля Мери се засмя:
- Няма да се върнеш. Ще забравиш... Ще видиш...
Нели поклати глава:
- Ще се върна! Обещавам!
Леля Мери отново се засмя. Нели излезе навън. Зави се с шала си и се огледа. Тръгна към училището. Влезе в двора. Седна на стъпалата от задния двор.
Топлата й напитка вече отдавна не беше толкова топла. Освен това тя почти я беше изпила.
Нели вдигна глава нагоре. Небето беше кадифено синьо и чисто. Няколко звезди блещукаха. Снегът все още се сипеше. Посипа се и по бузите на Нели. Няколко снежинки паднаха на носа й. Нели се засмя. Спомни си първата си Коледа в гимназията. С приятелите й танцуваха на снега и се забавляваха когато малките ледени снежинки падаха по нослетата им. Тогава те бяха най – малките в гимназията. Не мислеха за деня, в който ще са най – големите. Струваше им се, че вечно ще си останат изтърсаците на училището, че светът винаги ще се върти около тях. Те бяха осми клас – първа година в гимназията. Бяха горди със себе си!
Втората Коледа. Имаше концерт по желание в гимназията, направо във физкултурния салон. Публиката крещеше и се забавляваше. Нели и приятелите й вече бяха девети клас, забравили илюзиите и фалшивата гордост от миналата година. В захлас слушаха историите на дванайсетокласниците и си мислеха, че те никога няма да станат като тях.
Но ето, че още една година изтече, някак неусетно. Станаха десети клас. Най – големите от смяната, а иначе златната среда. Отново бяха горди. Ползваха се с уважението на по – малките. А Коледното тържество!... О, Коледното тържество беше магия! Това беше най – дивият и щур купон, който някога бяха правили! С балони, фойерверки, бенгалски огньове и не на последно място с много, много музика и танци. Но... Неусетно и десети клас свърши. Едва тогава Нели си даде сметка, че пораства...
Единадесети клас. Тази Коледа беше по своему незабравима, защото беше споделена с точния човек. Нели не отиде на Коледното тържество в гимназията. Тя имаше с кого да прекара Коледа. Беше влюбена. Имаше си приятел и за нея беше важно да бъде с него. Прекараха си прекрасно! Тя беше щастлива и доволна. Имаше усещането, че винаги ще се чувства така.
И ето, дванадесети клас. Последната година в гимназията. Винаги си бе представяла, че на Коледа в дванайсети клас отива на някой див купон и се забавлява цяла нощ. Не си беше мислила, че ще седи сама в двора на училището, ще мачка пластмасова чашка и ще е тъжна. Да, наистина, тя беше много тъжна. Не знаеше какво я очаква занапред. Мислеше за изпити, курсове, университети, лекции... Мислеше и за миналото, за всичко, което е правила или не е правила... “Винаги идва един момент, в който разбираш, колко близо всъщност е краят...”, в главата й прозвучаха думите на Леля Мери...
“Защо?...”, започна да размишлява Нели.”Не можем ли просто да спрем времето?... Да замразим часовниците си, да ги накараме да спрат?... Тогава аз винаги ще си остана гимназистка... Мога да повторя дванайсети клас. Да! Това е идея!... Но е неосъществима... С моя висок успех, ще повтарям само ако много се помоля на директорката... А и плюс това какъв смисъл ще има това начинание, ако няма да съм с приятелите си?... Никакъв вероятно...
А какво ли ще стане с нас?...Сега сме приятели, а догодина ще сме непознати. Дали всички ще дойдем на годишната среща?... Иска ми се винаги да останем заедно... Толкова яко си изкарваме заедно!... И все пак, налага се да се разделим... Какво ли ще стане с всички нас след години?...
Всеки казва, че ние сами ще градим живота си. Сигурно след десет години ще имаме тази възможност, но сега все още не... Всичко зависи от учителите... Това не би трябвало да ме притеснява... Уверена съм, че ще завърша с отличие. Но, по дяволите, това не е най – важното!... Важното е, че имам страхотни приятели, които обичам и които ме обичат!... Сигурно трябва да съм щастлива... Защо не съм?...
Чувствам се ужасно самотна!... А не зная защо!... Почти никога не мога да открия причината за чувствата си, а така ми се иска да можех!... Например да знаех защо съм щастлива или нещастна...
Когато бях малка, на Коледа, сядах на масата до прозореца, гледах навън, прегърнала едно мече и си пеех “Тиха нощ, свята нощ”...
Казват, че има някаква магия в Коледната вечер. Сигурно. Но я има само ако я усещаш със сърцето си. А за целта трябва сам да си я направиш. Защото няма феи, няма Дядо Коледа, няма Снежанка... Всичко това е измислица. Фантазия на онези, които искат да избягат от реалността. А не трябва. Трябва да приемем действителността такава каквато е, дори и да не ни харесва. Защото ако стиснем зъби сега, ще ни е по – лесно занапред!... По дяволите!... Та аз в момента правя точно каквото не трябва!... Не искам да порасна, искам да остана гимназистка завинаги. Бягам от реалността. Колко глупаво от моя страна!... Не мога да спра времето, дори и да искам. Животът си тече... Е, добре, тогава ще се нагодя към неговото темпо, защото обратното е наистина невъзможно.
... Само се питам дали някога отново ще срещна толкова прекрасни хора като тези, които тук бяха мои съученици?... Ние наистина бяхме едно голямо семейство!... Свързваше ни нещо красиво, нещо лично наше!... Леля Мери не ми вярва, но аз ще се върна! Обещавам! Независимо къде съм! Независимо с кого съм! Независимо какво правя, винаги за Коледа ще се връщам тук, защото празника, който организират учениците от гимназията наистина е нещо велико! Тук е вълшебството на Коледната вечер!...
Обещавам!... Обещавам ви на всички! Обещавам ти, Лельо Мери! Обещавам ти, Нели!...”
Ето такива объркани мисли се въртяха в обърканата главица на това объркано момиче!...
Декември. 30. 2002г.
.jpg)
No comments:
Post a Comment