Връщам се за Коледа (Drivin Home For Christmas)

І.

До Коледа оставаха няколко дни. Навсякъде цареше празнична обстановка. Улиците в градовете бяха заснежени и украсени...

Вечерта се спускаше незабележимо. По пътя, бавно, със запалени фарове, се движеше една кола. Шофьорът й, младолик мъж, чиято възраст обаче не можеше да бъде точно определена, се беше съсредоточил изцяло върху пътя, вперил поглед пред себе си, като само от време на време поглеждаше в огледалцето, сякаш да се увери, че зад него нямаше други коли. А той наистина беше сам на шосето.

Антъни, въпреки студът навън, беше отворил леко прозореца на колата си. Тихо беше пуснал радиото. Превозното средство беше изпълнено с тих, но успокояващ, шепот. Но Антъни сякаш не го чуваше – беше потънал в мислите си. Сега, дни преди най – християнския празник, той пътуваше към родното си градче. От години не се беше връщал там и изведнъж, просто ей така, спонтанно, бе решил да го направи.

Караше спокойно и размишляваше. Когато преди години беше напуснал малкия град за да отиде в големия и да гради кариера, той бе оставил там всичко – не само дома и приятелите си, ами и всичките си мечти, копнежи и спомени... Дори и любовта, заради която някога бе живял...

Спомените започнаха да го връхлитат отвсякъде. За миг се запита дали след толкоз много време имаше смисъл да се връща. И все пак, той беше любопитен да види някогашните си приятели, съученици... Да разбере какво се беше случило с тях... Искаше да види Тереза...

За Антъни годините в гимназията бяха най – хубавите в живота му. С усмивка си спомняше за тях. Тереза, неговата ученическа любов, беше една от причините за това...

Пътуваше бавно, докато се изгуби в далечината...

ІІ.

Пристигна късно вечерта. Регистрира се на бързо в един местен хотел, тъй като нямаше желание да отсяда при родителите си. Антъни беше взел това решение, да се върне, наистина изневиделица. И това личеше от факта, че не носеше почти никакъв багаж със себе си – само един спортен сак, в който беше събрал малко дрехи и някои други неща от първа необходимост.

Излезе навън. Вече отдавна се беше стъмнило. Улиците бяха пусти, но въпреки всичко навън не беше абсолютен мрак – уличните лампи светеха; снегът, отразяващ лунната светлина, блестеше. Антъни се чувстваше някак си особено щастлив – по един странен и неописуем начин. Вървеше и оглеждаше къщите, украсени с венци и малки лампички. Наслаждаваше се на всичко, което виждаше, изучаваше го. През всичките тези години много неща се бяха променили и сега той се чувстваше като в напълно непознат свят.

Някъде в една от къщите, на фона на заспалия град, все още имаше живот. Пердетата на прозореца бяха отворени. Почти оскъдната светлина отвън влизаше в помещението и огряваше лицето на една жена. Тя лежеше на леглото си, с поглед вперен в нищото. Тя беше потънала в носталгия – мисли и спомени, които я отвеждаха в едно по – добро и по – хубаво време...

Чу се детски плач, който извади Тереза от уединението в мислите й. Тя се сепна. Хвърли един поглед към отворената врата на стаята и се заслуша. Чу още веднъж детското гласче. Стана бързо, наметна си нещо и отиде в детската стая. Запали лампата и се приближи до малкото креватче. Взе бебето в ръце и започна да го люшка. Пееше му тихичко. След няколко минути детето отново заспа. Тереза го остави нежно в леглото и го погали по главичката. Излезе тихо и бавно от стаята, загасейки лампата след себе си. Върна се в спалнята. Обаче не си легна веднага. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Това щеше да бъде първата й самотна Коледа от години насам...

ІІІ.

Антъни се прибра в хотелската си стая. Разтвори сама и изръси съдържанието му на леглото. Започна да рови, да тършува. След като откри, че това, което търсеше, не беше сред дрехите, отново отвори сака. Подробно огледа дъното му. Онова, което му трябваше обаче не беше и там. Изправи се и се замисли. Къде ли го беше сложил?... Клекна отново до сака. Отвори предния джоб и прегледа всичко, което беше там. Най – накрая го намери – тефтера му с телефони от гимназията. Прелисти го. Тази малка, но изключително важна книжка не беше отваряна от години. Листата бяха пожълтели, мастилото на места – избеляло...

Антъни го прегледа набързо и остави върху мощното си шкафче. Клекна отново до сака и от предния джоб извади няколко снимки, които накратко представяха ценностите му, и които той носеше винаги и навсякъде със себе си: кучето му, приятелите му, Тереза... Легна на леглото и за пореден път започна да се взира в тях...

ІV.

На сутринта Тереза се събуди от силен детски плач. Стана бързо и изтича в детската стая. Успокои бебето си и слезе в хола. Въздъхна тежко и се отпусна на креслото. Огледа хола си. По средата му стоеше гола елха. А пода на помещението беше осеян с различни по големина кутии, пълни с коледни играчки, лампички, гирлянди. Тя все още не беше намерила време да си украси елхата, а по всичко личеше, че няма и желание. Не виждаше смисъл. Беше сама и така или иначе никой нямаше да забележи отсъствието на Коледното дърво.

На вратата се позвъни. Тереза стана лениво и отиде да отвори. Беше Джейн, най – добрата й приятелка още от гимназията.

- Здрасти! – ведро я поздрави Джейн и я прегърна.

Тереза стоеше като кукла – бездушна и неподвижна. Машинално затвори вратата зад гърба на Джейн.

- Какво ти е? Нещо случило ли се е? – запита тревожно Джейн.

- Спи ми се. – беше краткият, но ясен отговор на Тереза.

Джейн я изгледа с умиление. Прегърна я през рамо и я поведе към собствения й хол, напомняйки й отминалите времена:

- Помниш ли когато ти идваше да учим у нас?...

Тереза кимна, а Джейн продължи:

- Правехме си палачинки и топъл шоколад... – Тереза отново кимна – Искаш ли да ти направя? – предложи й Джейн.

- Моля. Имаш пълна свобода на действията.

Джейн пъргаво се запъти към кухнята. Тереза поседя още няколко минути в хола, след което се качи на горния етаж. Преоблече се и взе бебето си в ръце. Слезе при Джейн.

Тереза изглеждаше някак си тъжна и меланхолична. Сякаш нещо я притесняваше. Седна на един стол и се отпусна. Наблюдаваше как Джейн правеше палачинките. Джейн й хвърли един бегъл поглед.

- Какво ти е? – запита тя.

- Не знам... Чувствам се някак странно... Това ще ми е първата Коледа, която ще прекарам сама...

- Недей да съжаляваш! Джони просто не те заслужаваше!...

- Но аз го обичах!... – тихо прошепна Тереза. Звучеше тъжна и унила. Джейн клекна до нея и взе ръцете й в своите:

- Миличката ми! Май нямаш късмет с мъжете!... Първо Антъни, а сега и Джони...

- Знаеш ли, сякаш усещам присъствието му!...

- На Джони ли? ... Об яснимо е, все пак колко време живяхте заедно тук, в тази къща...

- Не! Говоря за Антъни!...

Джейн я изгледа още по – странно от преди:

- Миличка, това е просто невъзможно! Антъни напусна този град преди 15 години!...

- Зная!...

Тереза се изправи. Отиде до прозореца и пооправи бялото перденце.

- Но... Тази нощ сякаш пак го почувствах... Сякаш отново беше близо до мен!...

Тереза говореше бавно и някак замечтано, гледайки през прозореца. Джейн само поклати глава и отново се зае с приготвянето на закуската.

Тереза се огледа наоколо. Загърна се с вълнения шал и пристъпи напред. Излезе навън пред къщата. Разчисти снегът от стъпалата и седна. Всичко беше заснежено. Беше студено. А снежинките не спираха да се сипят от небето. Посипаха се и по косата й. Тереза се загледа някъде напред и потъна в спомените си. Изведнъж пред очите й изплуваха най – различни моменти от връзката й с Антъни, все хубави моменти... В спомените й двамата тичаха. Правеха снежни човеци, замеряха се със снежни топки, целуваха се, прегръщаха се... Но не говореха. Сякаш думите само разваляха красотата на момента...

Спомни си и Джони. В отношенията им всичко беше наред докато не се роди детето. Оттогава той сякаш се промени... Сети се за Джони съвсем за малко и после отново се върна на Антъни... Във връзката им определено имаше нещо вълшебно!...

V.

Вечерта настъпи. Антъни имаше нужда да се разведри. Отиде в един от местните барове. Някога това беше младежко заведение, където той често ходеше с приятелите си или с Тереза. А днес беше превърнато в нощен бар.

Той влезе плахо. Седна на бара и поръча една бира. Музиката гърмеше. На импровизирания дансинг, който между другото се намираше точно по средата на заведението, се вихреха също толкова импровизирани танци. Антъни пиеше спокойно и размишляваше.

Някой се доближи до него. Той усети една топла и нежна ръка върху врата си. Обърна се, но там вече нямаше никой. Обърна се на другата страна. На стола до него седеше една жена – русалява и симпатична, облечена в черна предизвикателна рокля с огромно дикулте.

- Джин с тоник, моля, и нека бъде двоен. – поръча тя.

Барманът бързо се справи с поръчката и постави напитката на плота пред нея. Антъни отново се наведе над чашата си. Не беше в настроение за свалки.

- Да не си нов в града? – попита тя просто информативно.

Антъни не отговори, само отпи от чашата си.

- Аз съм Фани.

Жената с черната рокля кръстоса предизвикателно крака. Антъни надигна глава. Отдавна не беше чувал това име. Той познаваше една единствена Фани; тя беше негова съученичка от гимназията.Винаги щеше да помни това момиче.

Фани Паркър никога не е била обикновено момиче. Беше отворена и нахална, но в нея имаше нещо особено. Предизвикателно, нещо пленително. Имаше дълги руси коси, които сплиташе на две плитки и кръгло румено лице. Беше свежа и весела. Днес тя вече беше жена – предизвикателна и съблазнителна.

Откакто беше напуснал града, Антъни не беше чул това име втори път.

Той се извърна и я погледна. В очите й видя онзи пламък, който някога виждаше да блести я очите на съученичката си.

- Фани Паркър, нали? – плахо попита той. Боеше се да не е сбъркал нещо, да не се е припознал.

- Да, но после станах Тайлър. Омъжих се.

Тя отново отпи от чашата си и кръстоса крака наобратно. След това отправи поглед към дансинга и помаха на един мъж, който разговаряше с други двама. Той й помаха в отговор и вдигна чашата си.

- Това е съпругът ми. – поясни Фани. – А междудругото, откъде знаете фамилията ми?

Антъни се впери в нея, сякаш се стремеше да й отговори без думи.

- Фани, не ме ли помниш?

Тя го огледа целия и отново само отпи от чашата си.

- Май не си спомням много добре. – отвеяно каза тя.

- Аз съм! Антъни! – извика й той, колкото силно можеше.

Фани се впери в него. Огледа го от глава до пети. Наистина беше той! ...

- Господи, Тони, станал си мъж! – възкликна с усмивка тя, сякаш не можеше да го повярва. – Какво правиш тук?

- Върнах се.

- За постоянно или само за празниците?

- Не съм решил още... В големия град нищо не ме задържа, а тук, ... Не зная още!...

Настъпи мълчание. Фани отпи от питието си и го попита, със снишен глас и сериозен тон:

- Видя ли се вече с Тереза?

- Та аз съм тук едва от една вечер! Имах време само да осъзная колко много се е променил града! – възмути се той.

Фани го изгледа с едва доловим укор в погледа:

- Върви да я видиш.

Антъни се озърна около себе си. Не криеше, че иска да я види – това желание му беше изписано на лицето. В същото време се боеше. По всяка вероятност животът й вече се беше променил. Страхуваше се, че там нямаше да има място за него.

- Хайде, Тони, тя ще се зарадва. – подкани го Фани.

- Мислиш ли? – подозрително и недоверчиво попита той.

Фани кимна:

- Разведе се със съпруга си преди известно време. Сега е сама. Има дете. Мисля че ще ти се зарадва...

- А ако не се зарадва?...

- Поне ще си опитал. Няма ли да ти стане по – добре?...

Антъни се замисли. Наистина щеше да се почувства по – добре ако я потърси. Поне да я види, ако не друго... Изпи питието си на екс и без да каже каквото и да е било, взе якето си и излезе. Фани се усмихна доволно.

Антъни вървеше бавно. Обмисляше какво да й каже. Оглеждаше къщите и магазините. Спря се пред една цветарница. Замисли се за кратко. След което пъргаво влезе вътре. Размени няколко думи с продавачката и купи една червена роза. Излезе от магазина. Спря се за малко. Усмихна се. Спомни си как в гимназията, винаги когато излизаха с Тереза, той й купуваше червена роза именно от тази цветарница. Това може би беше едно от малкото неща, които той си спомняше ясно от миналото и което все още си беше на мястото. И продавачката си беше същата. Хубаво е да знаеш, че има нещо, което не се е променило. Безкрайно много се зарадва, когато видя същата онази женица, която преди години винаги му беше запазвала най – красивата и най – червената роза...

Навън стана по – студено. Отново заваля сняг. Антъни прибра свободната си ръка в джоба. Вървеше бавно. Не бързаше за никъде...

Стигна до дома на Тереза. Застана на прага й. Все още се колебаеше. Ами ако тя не го приеме? Или пък, по – лошо, ако не го познае? Ако не се сети кой е? Ще изглежда като глупак... За миг се разколеба. После обаче отново се реши. Пристъпи по – смело напред. Почука на вратата. Постара се да изглежда весел и щастлив. Държеше алено червената роза пред себе си. Почука отново.

- Идвам! – чу се отвътре. Нещо в сърцето му трепна.

Вратата се отвори. На прага пред него застана висока и стройна жена с черни къдрави коси и маслинено черни очи. Тя се усмихваше. Стори му се още по – красива от преди.

-Тереза... – тихо поде той и бавно и плахо й подаде розата.

Усмивката бавно започна да се изпарява от лицето й. Тя плахо взе розата. Доближи я до лицето си. Вдъхна аромата й. Нещо трепна в сърцето й. Розата й напомни миналото. Срещите с Антъни... Нима беше възможно това да е той?... В душата й се появи надежда.

Антъни си пое дълбоко въздух:

- Здравей, Тереза! ... – каза го бързо и на един дъх.

Ах, този глас! Макар вече отдавна мутирал и превърнал се в глас на мъж, той все още си оставаше Неговият глас! Познат до болка и така любим! Сигурно би го познала дори и след стотина години!...

Тереза се усмихна щастливо. Очите й се насълзиха от радост. Не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Цялата трепереше от вълнение. Разпери ръце. Внезапно обаче се сепна. Спря се. Направи няколко почти неадекватни движения с ръце. Беше толкова притеснена и развълнувана, че не знаеше какво прави. Накрая не се сдържа и го прегърна.

- Антъни! – прошепна тя.

Той само кимна. Сложи ръцете си на кръста й и я целуна по врата. Фани се оказа права – Тереза наистина се зарадва да го види!

- Влизай, Тони! – каза му тя, а гласът й трепереше.

Влязоха. Точно преди да затвори вратата зад гърба си, Антъни се обърна назад и погледна небето, милионите греещи звезди... Винаги си беше мислил, че има някаква сила горе на небето, която го пази и направлява. Сега повече от всякога го вярваше...

- Благодаря! – тихо прошепна той, гледайки към небето и се усмихна едва забележимо.

Затвори вратата зад себе си. Затръшна я силно, сякаш да не се отвори никога повече. Закаченият венец се олюля леко... Отново задуха вятър... От небето се засипаха снежинки...

VІ.

Антъни влезе в хола. Тереза вече беше започнала да украсява елхата. Големите картонени кутии бяха отворени. Беше извадила най – различни играчки и гирлянди, които се търкаляха по пода и по креслата. Върху иначе голото Коледно дърво се мъдреха няколко червени топки. Антъни огледа стаята. Хубаво я беше подредила!... Тереза се впусна да прибира играчките от пода.

- Нужда от помощ? – попита той.

- Не!... – смутено, хълцайки, отвърна тя. – Само малко да поразтребя!...

- Имах предвид с подреждането на елхата...

Тереза се засмя. Смехът й обаче прозвуча глупаво и неуместно, но тя беше твърде развълнувана за да се държи естествено. Седна на едно от креслата и покри лицето с ръце. Беше щастлива, но някак си странно щастлива. Като че ли дори се чувстваше неловко, макар да не можеше да си обясни защо. Антъни седна до нея. Прегърна я нежно и я целуна по бузата. Тя се облегна на рамото му.

- Имах усещането, че си тук... – каза му тя след като се поуспокои. Антъни не отговори, само я целуна по косата.

Вдигна поглед към елхата, която все така си стоеше единствено с няколкото червени топки. Тереза държеше в ръце една гирлянда. Пусна я на земята. Антъни се наведе и в вдигна.

- Няма ли да я украсим? – попита най – накрая той.

- Не знам... Има ли смисъл?... – отегчено отвърна тя.

- Не може Коледа без елха... Хайде, дай да я украсим! ... – подкани я той.

Тереза кимна. Изтри сълзите на радост от очите си и отново кимна. Изправи се. Двамата се заеха да украсяват елхата. Както някога, когато това занимание се превръщаше в най – щурата и забавна вечер в годината. И която по традиция завършваше с чипс пред телевизора.

Настъпи вечерта. Елхата вече беше украсена. Величествено се извисяваше насред хола; с червени матови топки и малки лампички. Запалиха камината – тя внасяше допълнителна романтика в иначе вече празничната обстановка. Тереза и Антъни се сгушиха пред телевизора с пакетче чипс, както някога. Предпочетоха това пред излизане навън. Чувстваха се добре заедно, макар да бяха минали толкова години. Сякаш времето не беше успяло да убие любовта им.

Чу се детски плач. Тереза стана и отиде в детската стая. С Антъни й беше толкова хубаво, че беше забравила за бебето си! Полюля го и скоро то пак заспа. Тереза се върна в хола. Извади бутилка шампанско от барчето и две стъклени чаши. Шампанското, макар и да не вървеше с чипс, беше част празничната вечер. Антъни пусна музика – съвсем тихо, за да не им се натрапва. Тереза го гледаше палаво, изпод вежди, и въртеше ръба на чашата по устните си. Сякаш го предизвикваше и съблазняваше. И в крайна сметка в това нямаше нищо лошо, те бяха вече големи хора, които отдавна бяха наясно в чувствата си и с живота си. Антъни се доближи до нея. Взе чашата й и я остави над камината. Подаде й ръка и я покани на танц. Прегърнаха се леко. Тя облегна глава на рамото му. И двамата бяха някак плахи. Сякаш се бояха от чувствата си; или по – скоро се бояха да не се наранят отново...

Тереза вдигна глава и го погледна в очите. Той не чакаше покана. Наведе се и я целуна. Тя отвърна...

Това със сигурност щеше да е най – хубавата Коледа и за двамата от години насам!...

VІІ.

На сутринта Антъни се събуди щастлив. Имаше чувството, че има всичко на тази земя, че светът е негов. Тереза спеше върху гърдите му. В съня си тя се усмихваше, като че ли сънуваше нещо хубаво. Антъни я целуна по главата. Той понечи да стане, но това беше напълно невъзможно без да я събуди.

Тереза се размърда леко и отвори очи. Вдигна глава и го погледна. Усмихна се. Целунаха се, а тя попита:

- Кога ти е обратния полет?

- Не зная! ... – сви рамене той. – Може би никога...

Тереза се усмихна отново, а той добави:

- Иска ми се да остана тук с теб...

Тереза пак само се усмихна. На него му се искаше да остане с нея, а на нея – да му вярва. И преди беше слушала колко много иска да бъде с нея и как няма да я изостави. И все пак той го беше направил вече веднъж – беше си заминал и я беше оставил сама. Какво му пречеше да го направи отново?...

- Сега се връщам. – каза по едно време той и прекъсна мислите й.

Тереза се отдръпна леко. Легна и се загледа в тавана. Антъни стана, препасвайки се с една хавлия. Слезе долу. Камината все още гореше – никой не се беше сетил да я загаси предната вечер. Загледа се в пламъка. Наля си шампанско и продължи да гледа огъня. Отпи от шампанското. Беше топло и с ужасен вкус. Антъни направи недоволна гримаса. Остави чашата си на масичката. Огледа се за якето си. Съзря го върху дивана, небрежно метнато. До него се търкаляха някакви малки играчки, които не бяха намерили мястото си на елхата. Антъни бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам обратния си самолетен билет. Той беше дошъл до съседния град със самолет, а от там беше взел кола под наем. Обичаше да се разхожда, да пътува и да наблюдава около себе си, но не би могъл да измине целия път на колела – би му отнело дни... Погледна билета. Беше дошъл без да знае защо. Имаше усещането, че нещо липсва в живота му, искаше просто да се опита да запълни празнината в съществуването си. И ето, че беше открил онова, което търсеше от години – любов!... Приближи се до камината. Хвърли последен поглед на билета и го метна със замах в пламъците. Взе чашата си от масата. Пиеше с кисело изражение на лицето. Наблюдаваше кака онази хартийка, която трябваше да го отведе у дома, гореше. Той почувства, че неговия дом бе тук, където беше оставил сърцето си!...

Билетът изгоря. Антъни въздъхна. Отпи за последен път от топлото шампанско и изля остатъка в огъна. Остави чашата над камината и тръгна да се качва нагоре, все пак Тереза го чакаше...

Холът беше разхвърлян. Кутиите от играчки все още не бяха прибрани. На пода се въргаляха гирлянди. Елхата стоеше величествено, а лампичките върху й мигаха. Камината все още гореше, а с нея и останалите почти микроскопични парченца от самолетния билет. Две чаши с недопито шампанско, оставени върху камината, все още напомняха за прекрасната вече отминала Коледна вечер....

Декември. 20. 2001г.

Beverley Craven - Promise Me: http://www.youtube.com/watch?v=U_efZerCZoU

Chris Rea - Driving home for Christmas: http://www.youtube.com/watch?v=THcbQyFtCqg