Декември отдавна вече беше настъпил. Беше вечер. Небето беше чисто – без нито едно облаче. Звездите грееха. Навсякъде животът сякаш беше спрял. Улиците бяха бели, тихи и пусти, покрити със сняг. На големите площади в градовете вече се извисяваха, величествено украсени, коледните елхи. До Рождество Христово оставаха само пет дни.
В нощното небе напълно безшумно летеше самолет. Вътре в самата машина беше толкова тихо, че и карфица да изпуснеш, ще се чуе. По – голямата част от пътниците спяха.
На един от последните редове, съвсем сама седеше една жена. Тя беше будна. Гледаше през прозореца, макар да не можеше да види нищо. Изглеждаше тъжна и меланхолична. Тази нощ пътуваше към родното си градче. Когато преди пет години се беше върнала за последен път, си беше обещала никога повече кракът й да не стъпи там, и въпреки това сега отново се връщаше. Може би влечението към спомените беше по – силно от обещанието, което си беше дала.
Вече беше на 30 години и онези весели времена, когато тя скиташе из улиците с приятелите си и ходеше по купони, бяха далеч зад нея. Знаеше, че още като пристигне, спомените за безславно отминалите прекрасни моменти сами ще я връхлетят. Ще изплуват в съзнанието й... Замисли се колко гаден и несправедлив беше животът. Някога тя беше любимата девойка на всички в училището, популярна и харесвана, пример за подражание. А сега – просто тъжна и самотна жена. Тогава имаше хиляди приятели, а сега като че нито един. Не беше омъжена. Нямаше деца. Дори нямаше сериозна връзка. И всичкото това, защото беше отдала сърцето си на неподходящия човек...
Замисли се за всичко, през което беше минала – неодобрението и недоволството на околните, бунтът срещу установения ред, депресията, несподелената любов, самотата... Всичко това я беше направило безчувствена, гадна и студена към света. В самотата си се беше превърнала в желязна и сякаш се беше самоунищожила в духовен аспект.
Когато беше дете за нея светът беше мил и всичко изглеждаше лесно постижимо Донякъде наистина беше лесно за общително дете каквото беше тя. Тинейджърските години промениха погледа й върху живота, а зрелостта я накара да осъзнае коя е всъщност. И въпреки всичко тя не се беше научила да живее в света, в който беше родена. Лесно завързваше познанства и бързо се доверяваше на хората. Сигурно това й беше грешката.
Едно изречение изплува в съзнанието й: “ Мен простотията не ме разтоварва!”. Едва сега тя разбра колко много смисъл имаше в тези думи, казани някога от една от най – добрите й приятелки. По онова време тя се забавляваше като тормозеше съучениците си, погаждаше им номера... Сега вече като, че беше надраснала този детски инстинкт у себе си. А може би още с пристигането си щеше отново да се обърне към него...
Размишляваше. Помнеше всичките си съученици, приятели и врагове. Пазеше телефонните им номера и адресите , но дали и те я помнеха?... Чувстваше се съвсем сама. Точно така както се беше чувствала винаги – заобиколена от приятели, а всъщност самотна. С тази разлика, че сега наистина си нямаше никого. Беше нещастна да живее именно този живот.
Приятелите й се възхищаваха заради вечната й усмивка, заради настроението, което носеше. Чудеха й се как можеше да е толкова щастлива без значение какво ставаше около нея. Тя се усмихна, спомняйки си лицата им... Винаги успяваше да ги накара да се смеят. Именно тогава се чувстваше най – щастлива. Това беше нейното призвание – да забавлява хората. Харесваше й да го прави. Имаше нужда от много внимание и забавлявайки ги, ги караше да се занимават с нея. Често съучениците й се питаха как й стигат силите. Повечето неща, които говореше и вършеше, ги шокираха, но те със сигурност са съзнавали, че без нея не би било същото. Всички те си мислеха, че я познават. Но всъщност истината беше, че никой не я познаваше. Може би защото самата тя не се познаваше достатъчно добре за да позволи на другите да я опознаят... Колко от приятелите й знаеха коя е наистина тя? Колко от тях знаеха колко самотна, несигурна и нещастна беше? Колко объркана и тъжна?... Вероятно никой...
Липсваха й детските и невинни години. Липсваха й мечтите и наивния поглед върху света. Искаше й се отново да помечтае, отново да погледне света през очите на дете, да получи нов шанс да започне отначало... Може би ако имаше възможност да върне назад времето, би могла да промени хиляди неща. Може би не би се влюбила толкова безнадеждни в онова момче, че да пропилее целия си живот, вярна на чувствата, които изпитва към него. Може би би съумяла да запази приятелството си с единствената си истинска приятелка... И може би не би била толкова самотна...
Отначало е страшно. Боли да си сам. В началото тя се ужасяваше от тази мисъл. Но когато свикнеш със самотата, тя престава да ти прави впечатление. И сякаш нямаш нужда от никого. Така и самотата се беше превърнала в нейна сянка. Беше я научила на много неща от живота. Следваше я навсякъде. В самотния си и празен живот тя беше намерила едно единствено спасение, една утеха. Беше се обърнала за помощ към музиката, защото в музиката всичко беше по – лесно... Тази самотна, несигурна и нещастна жена, сложила маската на веселието и безгрижието на лицето си, беше ТЯ...
Но не само Тя беше тъжна и объркана. Още някой мечтаеше да върне времето назад и да промени ходът на съдбата си...
Навсякъде в родното й градче цареше гробна тишина. Улиците бяха тъмни и единствено снегът проблясваше, осветен от уличните лампи. Нито един прозорец не светеше. Беше тихо и спокойно. В този момент градчето беше идеално за разходки ако си тъжен, унил или просто искаш да останеш насаме с мислите си.
Ако обаче човек тръгне да разглежда подробно къщите и да се вглежда в прозорците им, то със сигурност ще забележи, че обитателят на една от тях все още не си беше легнал. В прозорците се отразяваше светлината на запалената в съседната стая лампа.
ТОЙ седеше отпуснато в едно кресло. Огънят в камината вече беше изгаснал и само недогорелите дървета все още тлееха. В задимената стая се носеше глух шепот... Всъщност Той беше пуснал музика, която обаче едва се чуваше. Това не му пречеше. Точно сега музиката като че беше излишна. Той беше твърде погълнат от мислите си, за да й обръща внимание. На малката масичка до него лежеше прозрачен пепелник и сред многото фасове догаряше поредната цигара. В едната си ръка държеше кутия бира. На земята около него бяха разпилени снимки и писма, до едно пазещи скъпи спомени от гимназията...
Колко неща само се бяха променили оттогава!... И все пак нито едно не го беше отвело далеч. Все така живееше в същото малко градче. Водеше същият напълно неподреден живот. И също беше сам. Самотата го беше завладяла и беше на път да го погуби... Той винаги бе живял в един свой измислен свят и продължаваше да го прави. Нищо друго не му оставаше... Чувстваше се изоставен. Несигурен и самотен. Но за разлика от Нея, Той не желаеше да е дете. Не помнеше детските си мечти... Искаше просто някой, който да го обича и да бъде до него... Някога бе имал възможност да намери своя “Някой”, но бе пропилял шанса си. Не бе забелязал, че има човек, който го обича...
Дните до Коледа се изнизаха мълчаливо и напълно незабележимо. Никой не усети как дойде и най – християнския празник. За Него дните си приличаха в своята скука и еднообразност. Той почти не излизаше. А ако все пак го направеше, отиваше в парка. Сядаше на земята и пушеше. Или просто се разхождаше. Премисляше живота си хиляди пъти. Стараеше да открие онова нещо, което му липсваше... Не го вълнуваше празника. Не се беше подготвил. Нищо вече нямаше значение за него. Някога вярваше в любовта, в доброто. Кроеше планове за живота си. Беше един от многото надъхани и изпълнени с очаквания тинейджъри. Бореше се... И ето, че сега беше един странник. Самотник, напълно загубил вярата си. Дишаше и живееше по инерция...
За Нея нещата не стояха по по – различен начин...
Бъдни Вечер. Целият град грееше. Всички бяха със семействата и приятелите си. Забавляваха се от сърце... Тази вечер в парка, където обикновено седеше Той, имаше друг човек. Друга самотна душа, търсеща своето спасение. Тя. Отново размишляваше над живота си. Всъщност тя това правеше всеки ден, всеки час, всяка минута, всяка секунда... Това се очертаваше да бъде поредната й самотна Коледа...
Някъде по безлюдните улици се разхождаше и Той. За Него това също щеше да е още една празна Коледа... Вървеше и сякаш се превърна отново в малко момче. Тинейджър, който иска да промени съдбата си, а заедно с нея и света около себе си...
Тя стана. Запъти се към дома. В ръце държеше коледна картичка. По отсрещния тротоар, без да я забележи и без да бъде забелязан, мина Той. Разминаха се без да разберат. Бяха погълнати от обзелото ги самосъжаление И ето как някогашните весели и безгрижни тинейджъри, изпълнени с мечти, копнежи и планове за бъдещето си, сега бяха обезверени, обезнадеждени, несигурни и самотни възрастни. Някога бяха влюбени, а сега – непознати...
Тя стигна до дома му. Него все още го нямаше в къщи, но дори и да се беше прибрал, Тя надали би имала смелост да му даде картичката лично. Просто я остави във висящия на вратата му венец – единственото нещо, което показваше, че и в този дом е дошла Коледа. След това бавно тръгна по празните улици. Не бързаше да се прибере – и без това там никой не я чакаше... Вървеше, а по бузите й се стичаха сълзи. Кристални сълзи от отминалите времена...
По – късно вечерта Той се прибра. Веднага забеляза картичката. Отключи вратата. Взе картичката. Отвори я и прочете написаното вътре. То не беше много, но беше от сърце. “ Весела Коледа и Щастлива нова година!... Обичам те!... “. Само това... Огледа се наоколо. Нямаше никого. Дали случайно не беше очаквал авторът й да го чака?... Огледа се още веднъж. Впери поглед в картичката. Очите му се насълзиха. Кристални сълзи от отминалите времена... Вдигна очи. Захвърли картичката в снега и затвори вратата зад гърба си...
Дек. 2001.
.jpg)
No comments:
Post a Comment