Rhiannon/ Penny Lane: Човек от Ада

04_Човек от Ада - Salisbury

... Кой е Джери Хол?... Един много интересен въпрос, чийто отговор и самият той би искал да знае...

... Един студент по история заминава да прави дипломната си работа в малко и спокойно градче, където никой няма да го притеснява. Но скоро спокойствието, което го е привлякло в това място, изчезва и градът се събужда за да изживее отново един кошмар от миналото си. Някогашните градски легенди са вече разрешени случаи, но въпреки това те са все още неясни и вълнуват не един и двама. Ненамерилите покой във възмездието, са все още там и се лутат между живите. “Един град, в който всеки ден можеш да срещнеш хора, които отдавна знаеш, че трябва да са мъртви...” Един град, в който не съществува граница между реалния свят и въображаемия. Един град, където е по - добре да не си жив...

03_Човек от Ада - Безценната Илюзия - Част 2

[....]

ХІ.

... Третото име беше Стивън, само че никога нямаше да бъде дописано. Единственото, което тези имена значеха бе, че Те бяха там. И щяха да си останат там ... Една младежка ярост, породена от злоба, завист и желание да победят...

03_Човек от Ада - Безценната Илюзия - Част 1

Сърце от Ада

( “The Precious Illusion” )

...Точно когато си мислиш, че всичко е свършило, разбираш, че всичко едва сега започва!...

...“Може ли една цигара?...”, попита го някой. Едно русокосо слабо момиче, с тясно лице, земист цвят на лицето и болнав вид, стоеше и го гледаше предано. “Може ли една цигара?..”, чу отново гласчето й. На колко ли години беше?... На 13? Или може би 14?... А може и по – малка да е била... Виждаше ясно дрехите й. Протритите черни дънки, които вече бяха по – скоро сиви, развлечена тениска и кожено яке. Имаше страшен вид, сякаш не беше спала или яла от дни... “Може ли една цигара?...”, отново детското гласче. Не можеше да й откаже, макар да не беше напълно сигурен, че тя трябва да пуши… Всъщност кой трябва да пуши? ... Цигарите са вредни, всички го знаят и повтарят, но никой не се решава да ги откаже ... Той започна да търси по джобовете си кутията с цигари и запалката. Къде ли бяха?... Нали ги беше прибрал?... Замисли се... Нещо не беше наред...

... Да загубиш приятел е най – тежко, особено когато се чувстваш виновен. Знаеш, че си могъл да помогнеш, а не си го направил. Знаеш, че е имал нужда от теб,. Но не е могъл да си го признае, а ти не си го прочел в тъжните му очи...

Предговор.

... Изминаха няколко години от смъртта на Джеси, а аз все още не бях намерил сили в себе си да му простя начинът, по който живя и умря. Точно като децата вярвах, че един ден той ще се върне, ще седне на тревата до мен и всичко ще тръгне по старому. Бях се научил сам да се грижа за себе си и да не завися от никого. Не желаех отново да се привържа към някого и да го загубя. Не желаех отново да страдам... Бях избрал пътя на собственото заточение. Живеех в малка къщичка в гората, далеч от всичко и от всички. С кучето Джеси, кръстено на него, бяхме неразделни приятели. Така както някога можех да кажа всичко на приятеля си, сега споделях с кучето. В топлите му очи срещах разбиране, което не бях намерил у нито един човек, след смъртта на Джеси.

...Казват, че да имаш истински приятел е като да засадиш цвете. Да, но да засадиш цвете е хиляди пъти по – лесно. На приятеля трябва да се отдадеш изцяло,

да му посветиш живота си и да умреш ако той умре!

Готов ли за това?

Алекс се спусна надолу по пътеката. Тази прашна и камениста алея прекосяваше цялата гора и водеше към малкото езерце. Той седна на земята точно до водата.

- Няма ли да си изцапаме костюма? – попита го някой. Алекс се извърна. Видя Тамара, подгънала черната си рокля и с обувките в ръка . – Не е удобно да се върви на ток в гората. – добави тя и пусна сандалите си на земята.

На няколко крачки зад нея беше Георги, с мъка проправящ си път между клоните на дърветата.

- По дяволите, Алекс, как сте идвали тук! – изруга Георги.

- Бяхме деца, а и клоните бяха малки... – смотолеви Алекс, гледайки водата. – А когато пораснахме, идвахме отгоре. – той вдигна пръст и им посочи една скала.