... Да загубиш приятел е най – тежко, особено когато се чувстваш виновен. Знаеш, че си могъл да помогнеш, а не си го направил. Знаеш, че е имал нужда от теб,. Но не е могъл да си го признае, а ти не си го прочел в тъжните му очи...
Предговор.
... Изминаха няколко години от смъртта на Джеси, а аз все още не бях намерил сили в себе си да му простя начинът, по който живя и умря. Точно като децата вярвах, че един ден той ще се върне, ще седне на тревата до мен и всичко ще тръгне по старому. Бях се научил сам да се грижа за себе си и да не завися от никого. Не желаех отново да се привържа към някого и да го загубя. Не желаех отново да страдам... Бях избрал пътя на собственото заточение. Живеех в малка къщичка в гората, далеч от всичко и от всички. С кучето Джеси, кръстено на него, бяхме неразделни приятели. Така както някога можех да кажа всичко на приятеля си, сега споделях с кучето. В топлите му очи срещах разбиране, което не бях намерил у нито един човек, след смъртта на Джеси.
Всеки от нас четиримата пое по своя път в живота. Заминахме да учим в различни градове. Тамара и Георги останаха заедно. Ожениха се и заминаха за съседния град. Може би не беше голямо постижение, но поне се измъкнаха от Калмърс Гроув и всичките ни общи спомени, до един свързани с Джеси. Лизавета изчезна. Записа се в училище за дизайн или нещо подобно. Замина и повече никога не се върна. Имам чувството, че тя не желаеше да си спомня за него. Всички знаехме, че го обичаше повече отколкото той заслужаваше. За нея той беше всичко, целият й свят, целият й живот. А я напусна така неочаквано...
А аз останах. Тук. В малкото градче. Сред всичките си спомени и мисли и в същото време далеч от тях. Баща ми имаше други планове за мен. Искаше да постигна нещо повече от него. Да живея в по – голям град и т.н. Но аз избрах да остана в гората. Живеех в малка къщичка в близост до езерото, където продължавах да ходя вечер. Седях си и размишлявах. Какво ли би било ако той все още беше жив? Ако можеше да седне до мен и да ме потупа по рамото?...
Рядко се срещах с хората. Само по работа. Бях заместник шериф, който обаче почти никога не идваше в града. Индианеца беше шериф. След като баща ми беше отстъпил този пост на мен, аз го бях отстъпил на него. Мислех, че го заслужава повече от мен. А и той искаше да се бори за спокойствие и мир. Искаше никой да не преживява онова, което той беше преживял в детството си, тормоза и всичките лоши неща, които му бяхме сторили. Аз нямах никакво желание да се занимавам с каквото и да е било. Не и след смъртта на Джеси... Бях загубил вярата си в хората и в доброто. За мен вече нямаше такива неща като вяра, любов, чудо...
Понякога излизах да се разходя извън града, до мотел “Дефилето”, откъдето Джеси често звънеше... Като ходех по местата, които ми напомняха за него, ми беше по лесно да приема факта, че него вече го няма... Така той винаги беше с мен и нямаше никога да го забравя!...
І.
Беше вече вечер. Тъмнината се разстилаше навсякъде. В полумрака навън, сякаш всичко беше осеяно със сенки. Тъмни и мрачни сенки. Точно това време обичаше Алекс. Винаги беше излизал предимно вечер. Джеси обичаше нощта.
Алекс се спусна надолу по пътеката. Отиваше на езерото. Малко преди да достигне до него, чу детски смях. Как само му напомни за него и Джеси. Той направи още няколко крачки и се скри зад едно дърво, същата онази върба, която някога беше малка, сега вече беше силно и голямо дърво с масивен ствол. Две момчета седяха на брега и хвърляха камъчета във водата. Той се приближи още малко до тях. Без да иска настъпи един клон, който се счупи под крака му и издаде глух, отекващ звук. Момчетата се стреснаха. Мислеха, че са сами. Дори и не предполагаха, че не са единствените, които имат навика да идват тук. За тях двамата това си беше тяхното място. Двамата се надигнаха и започнаха да се озъртат подозрително и уплашено. Алекс се опита бавно да се оттегли, не беше искал да ги стряска, плаши или гони. И той беше не по – малко уплашен от тях. Отново настъпи сухия клон, който пак изскърца под краката му. Момчетата се спогледаха, дадоха си някакъв знак с глава и хукнаха да бягат през гората. Алекс застана до върбата. Вече беше сам и можеше да се покаже иззад ствола й. Проследи двете малки сенки, които тичешком се отдалечаваха от езерото, минавайки от другата страна на гората, надолу към реката. Алекс познаваше тази гора като петте си пръста. Знаеше накъде водеше всяка пътечка. Беше прекарал цялото си детство там, скитайки и опознавайки я...
Той се приближи до водата. Седна на земята. Загледа се в повърхността на езерото. Тя блестеше на слабата лунна светлина, приличаше на стъклена. Беше толкова спокойна. Навяваше само хубави мисли и спомени. Алекс вдигна глава нагоре. Скалата си беше същата. Видя две малки момчета да скачат от върха й във водата и да се плискат. Това бяха те двамата с Джеси в спомените му...
Двете момчета тичаха и тичаха. Бяха толкова уплашени, че не знаеха къде да се скрият. Имаха чувството, че трябва да отидат някъде надалеч, че да не ги открие никой. Когато най – накрая се измориха и спряха да си починат, вече бяха толкова далеч от езерото, че щеше да им е необходим поне половин час за да се върнат. Седнаха на земята. Дишаха тежко. Бяха задъхани и изморени.
- Отдавна не бях тичал така! – възкликна едното от момчетата и легна по гръб на земята, разпервайки ръцете и краката си на земята. Гледаше небето с изплезен език.
- Да бе! И аз! – съгласи се другото момче.
- Томи, мислиш ли, че там имаше някой?... – подозрително попита първото момче, след като си почина малко.
- Мисля, че да, но не съм сигурен, че трябваше да бягаме така... Може да не е искал да ни направи нищо...
Настъпи кратко мълчание. Томи събра косата си отзад и я върза на една опашка. Той имаше хубава кестенява и леко чуплива гъста коса. Дълга до раменете. Томи беше по – кроткия и по –странен от двамата. Беше особняк. Имаше си свои разбирания за света и за хората. Не се доверяваше и не допускаше никого до себе си. Другото момче, Майкъл, беше по – страхливия, но по – общителен. Той беше обикновеното момче. За разлика от Томи, по нищо не се различаваше от останалите си съученици. Томи беше необикновеният; способен на нечовешка мъдрост и привързаност. Той беше и онзи, за когото всичко беше ново и трябваше да бъде опитано, дори и забраненото...
- Ами ако се окаже, че това не е само нашето място? – запита уплашено Майкъл и се изправи. Седна срещу приятеля си в очакване на отговора му.
Томи махна с ръка. Усмихна се леко и отвърна:
- Че на кой друг би ми хрумнало да ходи на езерото?! ...
- Може би има и други, които са се сетили за това... Надали сме първите, които откриват езерото...
- Стига, Майкъл! – Томи намираше тези приказки за глупости. Честно казано него не го интересуваше дали има и други, които ходеха на езерото. Интересуваше го само никой да не ги притеснява, когато те бяха там.
Томи се разтършува из джобовете си. Извади едно малко пликче. В него имаше нещо наподобяващо сушени листа или трева. Очите на Майкъл светнаха. Томи извади джобното си фенерче и го включи. Остави го на земята и легна по корем. Сви една цигара от тревата, която му беше останала в пликчето. Майкъл чакаше в нетърпение приятеля му да приключи. Пушеше му се. Така както някога Джеси и Алекс се бяха крили да пушат трева, така сега и тези двамата, Томи и Майкъл, го правеха. Животът си течеше, времената се меняха, а историята се повтаряше. И винаги щеше да има двама приятели, които да прекарват дните си на езерото.
Най – накрая Томи приключи. Извади запалката си и светна с нея няколко пъти, за да я разработи. Взе цигарата в устата си и я запали. Дръпна си няколко пъти и задържа в устата си димът. Затръска глава и подаде цигарата на Майкъл с думите:
- Добър е!...
Майкъл си дръпна няколко пъти. Отдавна не беше пушил. От двамата Томи беше този, който пушеше почти всеки ден. За Майкъл това не беше мания. А Томи упорито и почти несъзнателно беше поел по грешен път. Онази игра, която в началото за него беше просто забавление, щеше да се превърне в начин на живот. Но той беше твърде млад, за да го осъзнае. Подобно на Джеси, и той си мислеше, че винаги може да се откаже...
Предаваха си цигарата докато не свърши. Тогава легнаха на земята и се отпуснаха. Бяха се “размазали”, както се говореше на техния жаргон. Гледаха звездите и им се радваха. Вече беше късно и трябваше да се прибират, а не можеха да станат. Нямаха никакви сили за това. Искаха само да лежат тук и да гледат звездите. Чувстваха се добре, малко поуспокоени и сякаш летяха.
ІІ.
“С Томи се бяхме запознали като деца. Той беше единственият ми истински приятел. Знаех, че винаги мога да разчитам на него. Беше ми като брат. Родителите ми го харесваха и той често оставаше да спи у нас. Майка му не се интересуваше от него. Той й беше второто дете; беше се родил 5 години след смъртта на брат си. Никой не знаеше какво му се беше случило или по – точно никой не искаше да ни каже. Винаги когато някой се опитваше да разбере от майка му истината, тя започваше да крещи да го псува. Сякаш мразеше онова момче. Хората от града искаха да ни пощадят. Винаги когато гледаха Томи само поклащаха глава: “Дано не му се случи нещо!...”. Никой не искаше да говори пред нас за случилото се, каквото и да е било то. Имаше някои хора, които се осмеляваха да кажат, че Томи не е напълно като брат си, че е по – различен; дори не смееха да споменат името му. Майката на Томи мразеше онова момче, самата тя го казваше. “Той беше най – голямата грешка, която някога съм правила. Беше нехрани – майко. Сам си го изпроси!... “. Това повтаряше тя винаги, когато я попитаха за него. А на нас ни беше любопитно какво ли се беше случило преди пет години; какво е било онова ужасно нещо, за което никой не искаше да говори...Ето нашата история, как се запознахме, как станахме приятели и как разбрахме истината за брата на Томи... Истина, която потъпка всичко у нас. Как можеше да има някой, който да е живял такъв живот?...
Запознах се с Томи когато бяхме на пет годинки. Със семейството ми дойдохме в Каламърс Гроув, след като баща ми беше купил една от фабриките в близост до града, където работеше доста голяма част от жителите на градчето. Имахме красива и голяма къща в покрайнините на градчето. Първата ми среща с малкия Томи беше напълно случайна. Майка му работеше във фабриката на баща ми.
Една вечер тя се обади, за да помоли баща ми да й позволи да доведе и сина си на работа. Обеща, че няма да пречи, понеже бил кротко момченце. Баща ми се учуди. Попита за бащата на момчето, дали не може той да го гледа. А тя отвърна, че човекът бил много зает, работел и нощем. Прибирал се изморен и имал нужда от спокойствие за да си почине. А малкия Томи само му пречел. Баща ми се зачуди как живееха тези хора, че й се налагаше да вземе и детето си на работа. Аз се навъртах около него, исках да си играем с влакчетата, които леля ми ми беше донесла вече не си спомням от къде. Тогава това ми беше най – новата играчка и много си я обичах. Баща ми ме забеляза и изведнъж го озари идея. “Защо не доведете малкия Томи у нас, вместо да го мъчите във фабриката? Тази седмица може да живее у нас. Нека съпругът ви си почине...” Жената прие на драго сърце. Тя обичаше Томи, макар че не винаги аз лично имах това усещане. Струваше ми се, че колкото повече той растеше, толкова повече й напомняше за по – голямото й момче и това я караше да го мрази. Защото с времето тя се промени към него. Не зная защо така мразеше първия си син, за мен те и двамата бяха деца и трябваше да бъдат обичани еднакво, макар да не познавах онова момче.
Тогава още не знаех, че мъжът, който живееше с тях, не й беше съпруг. Той просто беше баща на Томи. Родителите му живееха заедно без брак. Томи често разправяше, че баща му много е мразел починалото му братче и двамата не се интересували много от него. Това ме потрисаше.
Баща ми я попита за телефон, за да й се обади сутринта, преди да дойде да вземе Томи. А жената отвърна, че няма телефон в караваната, звъняла от мотела “Дефилето”. Живееха в каравана Можете ли да си представите?... Аз дълго време не можех... Имах чувството, че трябва да му помагам във всичко само защото живееха в каравана, а не в голяма и хубава къща, в каквато аз винаги бях живял. Но Томи нямаше нужда от никого. Той можеше да се грижи сам за себе си и твърдо вярваше в собствената си безопасност. Вярваше, че нищо няма да му се случи... Обичаше живота. Наслаждаваше му се.
На следващата сутрин, рано рано, баща ми докара Томи. Той се погрижи добре за него. Томи все още спеше в колата. Момчето беше малко стреснато от всичко, което виждаше. Беше умно момче, даже прекалено, както каза майка ми, за възрастта си. Беше кротък и спокоен. Стори ми се някак особен. Но неговото вълшебство ме завладя. Исках да бъда като него, а може би не трябваше. Томи не беше модел за подражание, а аз му подражавах непрекъснато. Всеки ден, всеки миг... Вярвах му. За мен той беше уникален човек. Наистина специален, защото ми беше първия приятел в живота и единствения истински такъв.
Хората в града говореха много за брат му, но никой не го назоваваше с името му. Мислехме си, че е не бил добър човек, след като всички са го гледали с лошо око. Никой не е вярвал в надеждността му и със смъртта си той е доказал, че нямало да стане човек от него, така говореха всички. Но повечето хора не гледаха и на Томи с добро око. Някои твърдяха, че не е по – различен от брат си. И че един ден всички ще се уверим в това.
С Томи израснахме заедно. На 5 си строяхме укрепление в двора на къщата ни. На 7 играехме на каубои и индианци. На 10 – бяхме тайни агенти. На 12 преследвахме момичетата, а на 14 пропушихме. Едно по – голямо момче ни откри тревата и оттогава тя стана наш приятел. Томи пушеше редовно. Не се притеснявах за него. Вярвах му, че няма да започне с по – сериозни наркотици. Беше ми обещал. Тогава не знаех, че преди години и брат му беше дал същото обещание на Непушача, но не бе имал силата да го спази. Не знаех и, че Томи упорито щеше да поеме по неговия път.
Двамата ходехме в гората, на езерото, на гробищата, разхождахме се край реката...Често отивахме даже до мотела “Дефилето”... Всичките тези места ни бяха интересни. Хората разказваха много страшни легенди свързани с тях, истории за ужасни неща, които някога са се случвали там. Нямахме и представа, че това “някога” не е било толкова отдавна. Истории за момиче, убито край реката при пълнолуние, чийто дух и до сега се връща там; за момче, убито в двора на училището, чийто убиец е все още на свобода... Бяхме още деца и тези загадки ни привличаха неудържимо.
Езерото, реката... Това си бяха само наши места. Никой друг не ходеше там. Никой освен Непушача – загадъчния мъж, който живееше в гората. Той пушеше много, а все твърдеше, че е отказал цигарите. Беше странник, отшелник. Томи казваше, че сигурно си има причини да напусне света на хората и да живее сред природата... Този човек беше помощник шерифа на града – Алекс Купър, с когото се запознахме доста по – късно...
Понякога имах чувството, че живея в някакъв измислен свят. Градските легенди бяха онова нещо, в което вярваха всички. Именно по тази причина малцина се осмеляваха да пушат отзад в двора на училището. Ние с Томи бяхме сред смелчаците. Вълнуваше ни какво се е случило там. Чудехме се чие е написаното на паважа име. Кой ли е бил Джеси?... Мислехме си, че трябва да е бил уникален човек, за да заслужи да напишат името му на земята. Не знаехме, че това е паметника на едно отхвърлено от всички момче, за което смъртта, макар и не желана, е била един вид изход от жалкото му съществуване. Не знаехме, че това е един от малкото останали спомени от братът на Томи....
Вече бяхме на 15 и какво се беше случило с брат му, ни вълнуваше повече от всичко друго. Томи пушеше сериозно и взимаше анфетамини. Не можех да го спра, а честно казано и не се опитвах. Той твърдеше, че не всеки, който е пушил трева или взимал хапчета, става наркоман, и аз му вярвах... Твърдеше още, че човек винаги може да се откаже и аз му вярвах...
Един ден двамата отидохме на езерото, както всеки друг ден. Легнахме на земята под върбата и извадихме учебниците си. Винаги, освен когато валеше, идвахме да учим под дървото. Сякаш искахме да почерпим от мъдростта му. Тази стара върба сигурно беше видяла много приятели като нас. Това си мислехме винаги когато вдигахме поглед нагоре към върха й. Не знаехме, че под земята, на която лежахме всъщност беше събран цял един живот... Това щяхме да научим в този ден...
Следобеда се прибрахме и си оставихме раниците. Отново излязохме. Ние никога не се задържахме у дома, което малко дразнеше майка ми. Но аз не можех да не излизам. Харесваше ми да бъда с Томи. За разлика от моята майка, неговата не се интересуваше къде и какво прави... Мислех си: ”Де такъв късмет! Искам и моята майка да е такава!...”. Сега обаче, като се върна назад в спомените си, мога да ви кажа, че съм бил късметлия да нямам такава майка. Не знаех, че тя го бие, че му се кара за всичко. Че го мрази и винаги го сравнява, с брат му, когото той не познаваше. Не знаех, че баща му е алкохолик и си изкарва яда винаги на него. Томи имаше нещастието да прилича много на брат си. Винаги когато баща му се напиеше или беше в лошо настроение и го погледнеше, се сещаше за така омразния си вече покоен доведен син, на когото той не можеше да прости, че го е имало... Звучи объркано и жестоко. Но на света има и хора, които дори и не мечтаят за нещо различно от това да има утре. За Томи всеки ден беше от значение. Той се радваше, че е жив, сутрин когато се събудеше, радваше се, че отново е ден, че няма да си е в къщи, че ще е свободен...
Когато се върнахме на езерото, решихме да се качим на върбата. Скрихме се в клоните й просто така на игра. Отново бяхме частни детективи. Преструвахме се, че ще следим някого и без да имаме намерението наистина да го правим, се получи точно така...
- И сега разбойникът ще мине оттук, мислейки, че ни няма! Ние ще скочим отгоре му и ще го хванем!... – Томи се вживя в ролята си.
- Аз ще съм шериф Купър, безстрашният полицай от историите! – високо и силно казах аз. Винаги бях знаел, че бих се гордял да бъда като него. Всички говореха, че е бил смел и силен, но не е понесъл смъртта на един приятел на сина си и затова е напуснал полицията. Синът му, който е трябвало да стане шериф, по настояване на града, е отстъпил мястото на свой приятел, към когото е имал угризения за нещо извършено преди много години. Честно казано и на мен не ми е много ясно, но така ми казаха.
Томи изведнъж стана сериозен. Облегна се на клона, на който беше седнал и ме погледна някак тъжно и в същото време подозрително. Изглеждаше ми замислен.
- Майкъл, вярваш ли в тези легенди? ... Мислиш ли, че наистина са се случили някога?...
Аз свих рамене. Не можех да кажа със сигурност. Вероятно никой не можеше, никой освен Непушача, защото както по – късно разбрахме, това е бил неговия живот. Истината беше, че вярвах в истинността на всичките истории, които хората бяха превърнали в градски фолклор. Мислех, че ако не са истина, то нямаше да ги разправят. Стори ми се обаче, че Томи не беше много убеден доколко са верни. За него това си бяха повече слухове. За това се направих на сериозен и казах, стараейки се да звуча убедително:
- Не зная... Може и да се случили... – в миг обаче ме обзе отново онзи мой ентусиазъм по тези легенди и изтърсих: - Сигурно е било много вълнуващо!...
Томи ме изгледа ядосано и каза:
- Стига си говорил глупости! Не е вълнуващо да умреш!...
Почувствах се гузен, заради онова, което бях казал. Стори ми се, че съм се изложил пред Томи.
- Кой ли е бил този Джеси?... – продължи Томи.
Свих рамене. Искаше ми се да зная и аз.
- Пуши ли ти се? – в миг смени темата Томи и вдигна крачола на панталона си. В чорапа беше скрил малко трева. Учудих се колко беше изобретателен. На мен лично никога не би ми хрумнало да я скрия именно там.
Забелязах, че кракът му беше превързан.
- Какво ти се е случило? – запитах го аз.
- Ъ... Паднах... – Томи побърза да си спусне крачола. Не беше много убедителен и това ми направи впечатление. Сякаш искаше да скрие нещо от мен...
- Къде? – поинтересувах се аз. – Кога?...
- Ами... – Томи не знаеше какво да отговори. Не искаше да ми каже, че баща му го беше блъснал на вратата на караваната и се беше изтърколил по стълбите. Беше го срам да си признае, че именно така си беше изкълчил глезена.
- Нещо сериозно ли е?...
- Не, само го изкълчих малко. Ще се оправя бързо. – Томи се зае да свива цигарата. Гледах го с леко възхищение. Това момче беше уникално за мен. Най – добрият приятел на света. Струваше ми се, че нищо никога няма да ни раздели. И наистина щеше да е така, защото срещнахме подходящия човек и то точно навреме. Непушача.
Изведнъж Томи наостри уши. Погледна ме малко уплашено.
- Чуваш ли нещо?... – прошепна той. Заслушах се. В далечината се чуваха стъпки. Някой се приближаваше до нас.
Двамата се стъписахме. Дишахме едва едва. Не смеехме нито да помръднем, нито да направим каквото и да е било. Стояхме кротко на дървото и се молехме да не ни усети.
До езерото се приближи един мъж с пръчка в ръка, като бастун. Огледа се във водата. Мъжът ни се стори безобиден. Кротко стоеше и гледаше езерото. Изглеждаше ни тъжен. Той постоя още малко така и после се обърна към дървото. С мъка направи една крачка напред и клекна до самия ствол. Гледаше го и мълчеше. Сякаш му напомняше нещо. Докосна го леко и плъзна ръката си надолу по кората. Имаше нещо в това дърво, което му напомняше за нещо друго. Така аз си обяснявах това, което виждах. Мъжът погледна в земята. Погали и нея. Наведе се и целуна дървото. След което бавно се изправи и тръгна надолу. Видяхме как се отправи към реката...
Когато го гледах с какво внимание и любов се отнасяше към дървото изведнъж се сетих за почти избелелия надпис с боя върху кората – “На Джеси и Криси”. До него имаше кръст. Това сякаш беше нечий гроб.
Едва мъжът си беше отишъл и аз слязох по най – бързия начин от дървото. Исках да се уверя, че надписа е още там. Томи ме последва. Клекнах до дървото. Томи застана зад мен с ръце на кръста. Аз оглеждах дървото от всякъде.
- Какво точно търсиш? – попита ме той.
Аз не отговорих веднага. Първо исках да го намеря. Най – накрая го видях. Леко избелял, но все пак достатъчно ярък надпис в бяла боя върху кората на дървото.
- Ела! – извиках го аз и му направих знак с ръка да се приближи. Томи клекна до мен. Загледа се в ствола на дървото. Аз му показах надписа и кръста.
- Да не би някой да е погребан тук? – запита се Томи. Настъпи кратко мълчание. Двамата съзерцавахме дървото. - ... Джеси... – прочете Томи. – Сигурно е момчето, което е било убито в двора на даскало...
- Откъде може да сме сигурни, че онова е неговото име?
- Че чие може да е?...
Томи докосна дървото.
- Кой ли в бил този Джеси?... А коя ли е Криси?...
Тези въпроси ми се искаше да задам и аз. Интересуваше ме кои са те и защо са починали. Исках да зная всичко за тях.
На следващия ден с Томи донесохме няколко рози на езерото. Оставихме ги под върбата и бележка: “Който и да си бил, почивай в мир! Томи и Майкъл.” Когато отидохме на сутринта, цветята плуваха свободно във водата на езерото, а под върбата, затисната с камък, лежеше нашата бележка. Аз я взех в ръцете си. Бях разстроен. Помислих си, че някой ги беше хвърлил в езерото, за да ни се подиграе. “Благодаря! Нека розите плуват във водата, така както често плуваше и Джеси!... Алекс.”. Това беше написано под нашите думи. Когато го прочетох се почувствах доста по – добре. Разбрах, че розите не са хвърлени просто така. Разбрах, че който и да е бил този Джеси, какъвто и да е бил, все още има някой, който го обича!... Тогава си пожелах, да намеря, човекът, който да ме обича вечно, независимо от всичко! ...
ІІІ.
Започна да се свечерява. Бяхме прекарали целия ден на езерото, размишлявайки над всичко, което се случваше. От доста време бяхме започнали да търсим истината за брата на Томи, но никой не искаше да ни каже нищо. Всички казваха: “Говорете с Алекс.” А ние не знаехме кой е този Алекс. Дали беше същия, който беше хвърлил розите ни във водата?... Или имаше и друг човек с това име?...
Беше студено. Тази вечер бяхме решили да останем до по – късно. Скоро трябваше да се придвижим към реката. Хората вярваха, че духът на убитото край реката момиче се връща там винаги когато има пълнолуние. Тази нощ щеше да има. Искахме да я видим. Аз си мислих, че ще е вълнуващо, а за Томи това щеше да е просто поредното диво напушване. Като се замисля, той май вече не мислеше и за брат си, когото не познаваше. Имах чувството, че всичко му беше безразлично. Самия живот...
Седнахме на скалата над реката. Нямах и представа колко пъти онези двамата, Джеси и Криси, бяха седели на тази скала и бяха кроили планове за бъдещето си; планове, които не са имали възможността да изпълнят. Томи отново пушеше коз. Аз се задоволявах с обикновени цигари.
Задуха силен вятър. Никога не беше духало така. Томи вече не беше на себе си. Беше изпушил толкова много през целия ден, че сигурно му е било много лошо. Той се търколи надолу по скалата и се спря на ръба й. Сякаш някаква сила го предпази. Аз се уплаших още повече. Бавно, внимавайки да не падна и аз, допълзях до него и го издърпах по близо до себе си. Вятърът щеше да ни отнесе. С мъка се придвижих по навътре към сърцето на пещерата. Беше студено. Страхувах се, че ако останем там, може да ни се случи нещо и никой да не ни намери. Аз вярвах на легендите и ме беше много страх.
Решихме, или по –точно аз реших, да слезем от скалата. Бавно и внимателно слязохме долу до реката, където вятърът беше още по – силен отколкото горе. Вървяхме бавно по дължината на реката, в търсене на по – скрито местенце, където да прекараме нощта, за да гледаме пълнолунието. Отвсякъде чувахме крясъци и викове, които в действителност бяха само плод на въображението ни. Чухме силно грачене и една огромна черна птица прелетя ниско над нас, а малко по – късно и една бяла. Двамата стояхме като вцепенени. Значи беше вярно... Бяхме чували легендата за двете птици, в която никой не вярваше, а ние вече знаехме, че беше истина. Черната и Бялата птица започнаха да кръжат над нас и над скалата и да грачат силно, като че ли искаха да ни предупредят за нещо, или да ни уплашат. Томи беше напълно не контактен Не знаеше нито къде е, нито какво става около него. Седеше на земята, покрил главата си с ръце и не реагираше на нищо. Всичко около нас изглеждаше зловещо. Сякаш ни намекваше, че не е трябвало да се месим. Реката се разбушува. Вятърът брулеше клоните на дърветата с такава сила, че имах чувството, че някой клон ще ни падне на главата. Беше тъмно. А онази голяма черна птица продължаваше да обикаля ниско над нас и да грачи зловещо и тревожно. Томи все така седеше на едно място, покрил лице с ръце. Беше му лошо. Въобще не го беше страх от нищо. Имах усещането, че той не съзнаваше какво точно се случваше около него.
В един момент се свлече на земята до дървото, до което седеше. Не мърдаше, не дишаше. Проклетите хапчета, помислих си аз. Обвинявах хапчетата за всичко, което ставаше с него. Истината обаче беше, че не те бяха виновни за състоянието му, а той самият, защото си позволяваше да ги взима.
Започнах да го треса и викам името му, обзет от паника. Додърпах го до водата и буквално потопих главата му. Той се посъвзе. Решихме, че тук не е безопасно за нас. Тръгнахме надолу по течението на реката и бавно стигнахме до гробищата. Кръглата луна заплашително осветяваше надгробните плочи и ги караше да блестят страховито. Всичко ме плашеше. Томи обаче не се боеше. Не зная дали това беше влиянието на наркотика или не, но понякога той се мислеше за неуязвим. Беше толкова убеден, че никога нищо няма да му се случи. Беше сигурен в собствената си безопасност. За разлика от Джеси, той нямаше врагове. Вярно, че доста голяма част от хората в града го гледаха с лошо око, особено тези, които някога бяха заклеймили брат му. За тях Томи беше малкият Джеси и техен дълг беше да се пазят от него. Не зная обаче защо не са искали да ни кажат онова, което са знаели за Джеси. Аз лично си го обяснявам с дълбоко скритата в душите им вяра, че Томи няма да се превърне в Джеси и ще успее да изживее живота си по – стойностно, без да създава главоболия.
Томи тръгна напред като по някаква няма команда. Аз го последвах. Той се спря пред един гроб. Върху надгробната плоча беше кацнала черната птица, а на близкото дърво, на един спускаш се клон, бялата. Не знаех какво значи това. Дали беше лош знак или напротив, добър?... Томи клекна на земята. Огледа плочата и прочете едва чуто, сякаш на себе си:
- Джеси Паркър... 1978 – 1995... Трябва да е същия Джеси от надписа на дървото...
- Мислих, че са го погребали под върбата... – смотолевих малко учудено аз.
- Очевидно не са... – Томи ми звучеше тъжен. Посочи ми датите, написани под името, тази на раждането и тази на смъртта. - ... Починал е на 17 години...
- Сигурно е момчето, чието име са написали на паважа отзад в даскало...
Томи ми посочи годината на смъртта му:
- Починал е 5 години преди да се родя аз...
Стори ми се необичайно тъжен. Сложих ръка на рамото му и попитах:
- Случило ли се е нещо?
- ... Фамилията на майка ми е Паркър... – с тежка въздишка отвърна той. Усетих какво искаше да ми каже. Погледнах го недоверчиво:
- Мислиш, че този Джеси може да е брат ти?...
Томи само кимна. Аз лично не мислех така. Интересуваше ме историята на този Джеси, но не си представях, че това може да е братът на моя най – добър приятел. А то се оказа точно така. Томи някак си инстинктивно се беше насочил към този гроб и го беше намерил.
Черната птица изграчи силно и литна нагоре, последвана от бялата. Ние я проследихме с поглед докато се изгуби в небето. Имах чувството, че тя ни беше завела до тук за да ни покаже именно точно този гроб и сега беше доволна от изпълнената задача.
Бавно тръгнахме да се връщаме. Вървяхме унили, с наведени глави. Всеки от нас размишляваше над деня или по – точно над вечерта. Не знаехме дали да вярваме на легендите, макар че тази вечер някой или нещо се беше опитало да ни покаже много ясно, че в тях има голяма доза истина. Не знаехме кого да попитаме за Джеси... Отново се върнахме на езерото. Останахме там до сутринта. Седяхме си и гледахме водата, беше ни студено за да заспим. А езерото беше толкова спокойно и кротко... Толкова необезпокоявано от нищо и никого... Завиждахме му...
На сутринта се прибрахме. Беше събота и целия град все още спеше, почиваше си след изморителната седмица. Ние двамата вървяхме по главната улица. Не разговаряхме. Бяхме изморени и ни се спеше. Бяхме спали само около час, облегнати на ствола на върбата. Разделихме се някъде пред бара на семейство Маркс.
- Ще се видим ли вечерта? – попитах го прозявайки се аз.
Томи сви рамене:
- Може би...
- Искаш ли в 6 на езерото? – предложих аз. Не можех да си представя да не го видя. Ние бяхме като братя, израснали заедно. Трябваше да сме заедно всеки ден, всеки миг...
Томи кимна.
- Сега ще се прибираш ли? – попитах го.
- Надали веднага... Ще се разходя и после, някъде следобеда...
- Не си спал от вчера. Как ще издържиш?
- Ще намеря начин.
Знаех какво точно има в предвид. Щеше да изпие няколко кафета както почти всяка сутрин и те щяха да го задържат буден до вечерта. Томи спеше много малко. Пиеше обаче много кафе, за да не е сънен и да се чувства добре. Залъгваше се, че сънят не му е необходим.
Разделихме се. Аз тръгнах към хубавите къщи, които се виждаха в далечината на хоризонта. А той пое в обратната посока, към края на града и караваните, небрежно паркирани, без ред. Всеки си беше избрал местенце, което му се струваше “романтично”...
По онова време си мислих, че не заслужавам живота, който живеех. Имах толкова много, а не ми трябваше нищо. Смятах, че животът, който водеше Томи си беше истински ад, а дори нямах представа, че брат му би завидял на този живот. Томи имаше спокойно съществуване, макар и не изцяло. Джеси беше истинския мъченик. А Томи просто носеше белезите и следите, останали след Джеси...
Изкъпах се. Преоблякох се и си легнах. Исках да поспя малко. За мое учудване обаче не можех да затворя очи. Очевидно умората ми беше преминала и сега съзнанието ми залъгваше тялото, че нямам нужда от сън.
Телефонът звънна. Вдигнах малко отегчено:
- Ало?...
- Майкъл, Клер е.
Клер беше едно момиче от съседния клас. Тя не беше типичното момиче. Беше по – скоро сбъркано момче. Харесвахме я. Тя се вписваше идеално в нашето приятелство. Не ни пречеше. Беше като нас и в същото време беше различна. Беше МОМИЧЕ!... Тя беше именно онова, от което имахме нужда. Помагаше ни да се видим от друга страна, през погледа на момичетата.
- Къде бяхте, бе? – запита ме тя весело.
- На езерото. Искахме да видим пълнолунието, но ...
- Не успяхте ли?
- Не, видяхме го, но времето не беше много хубаво. Страшничко си беше...
Клер се засмя.
- Снощи бях в градската библиотека. – промени темата тя. – Намерих нещо много интересно, поне според мен...
- Какво? – беше предизвикала моето любопитство.
- Книга с легенди. Най – накрая й, някои са дописани на ръка... Мисля, че ще ви е интересно да ги прочетете с Томи... Нали се интересувате от тези неща...
- Книгата в тебе ли е?
- Да. Другата седмица трябва да я върна...
- Ела в 6 на езерото. С Томи имаме среща там. На всяка цена трябва да я видим!
У мен се появи надежда, че може и да разгадаем загадката на брата на Томи. Легендите ми се струваха ключа към тези мистерии. Там можеше да има нещо и за Джеси. Кой ли беше той, това се питах постоянно. А когато най – накрая научих, ми се щеше никога да не бях разбирал.
Вечерта настъпи. Изпълнен с любопитство и целия ентусиазиран, се появих на езерото по – рано от уговорената среща. Исках аз да ги чакам, а не те мен. Чувствах се неудобно когато закъснявах и за това почти винаги идвах по – рано. Kлер беше точна. Под мишница носеше дебела книга. Беше облечена в старите протрити дънкови панталонки до коленете на по – големия й брат и евтина тениска. Рижавите й коси се спускаха свободно надолу. Целите й колене бяха издраскани, в синини и корички. Клер беше диво и щуро дете. Не се задържаше на едно място. Винаги трябваше да прави нещо. Висеше по дърветата, играеше футбол и баскетбол с нас, момчетата, тичаше из целия град и играеше на нашите игри. Такава си я знаехме от малка.
- Къде е Томи? – беше първото нещо, което ме попита. Аз свих рамене:
- Не зная, няма го още.
Клер седна на земята и остави книгата до себе си. Запали една цигара. На мен не ми се пушеше. Всичко, което ставаше напоследък, както и любопитството ми какво се беше случило с този Джеси, не ми даваха мира. Заемаха целия ми акъл и дори не ми оставяха място за едничката мисъл да изпуша една – две цигари. Клекнах до дървото и отново докоснах надписа:
- Клер, ела тук. – извиках я аз. Тя стана и дойде при мен. Седна направо на земята, и без това панталоните й нямаше на къде да станат по – мръсни. – Виждаш ли това? – попитах аз и й показах надписа.
Клер кимна.
- Какво е това? – запита ме. Не се беше досетила за какво ставаше въпрос.
- “На Джеси и Криси.”... Намерихме гроба на този Джеси... Томи го откри, като по интуиция. Снощи нещо го заведе там... – Клер само ме погледна. Май й се струваше невероятно. Мислех си, че не ми вярва. – Според мен е същия Джеси, чието име са написали отзад в двора на даскало...
Клер въздъхна и каза:
- Остава да разберем кой го е написал, може да ни отведен до истината за него...
- Не мисля, че ще ни е лесно... – погледнах още веднъж надписа и промълвих – А Томи мисли, че това може да е брат му...
Клер ме изгледа почти възмутено и много учудено:
- Ти чуваш ли се?!...
Седнах и се облегнах на ствола на дървото:
- Отначало и аз реагирах така, но като се замисля, възможно е. Джеси е починал точно 5 години преди да се роди Томи, като брат му. Фамилията му е Паркър, като името на майка му...
- Знаеш ли колко хора носят името Паркър? И колко са починали 5 години преди да се роди Томи?...
- Сигурно много, но само един от тях е бил на седемнайсет...
Клер се сепна. Наистина много неща се навързваха и ни водеха точно към този Джеси. Неговата загадка сякаш беше нашата загадка. Но как да я разгадаем, все още не ни беше ясно. А книгата само щеше да ни обърка и да всее смут в и без това обърканите ни души и мозъци.
- Ако Джеси е братът на Томи, което честно казано не ми се вярва, - започна Клер бавно, но не много уверено – то, трябва да започнем да разпитваме за Джеси. Хората сигурно знаят нещо... Предлагам да започнем от бара на семейство Маркс...
- Защо точно от там?
- Защото там се събират много хора, говорят за най – различни неща и Боби Маркс със сигурност ще е в течение на всичко, което се случва в града...
Стори ми се, че е права. Имаше истина в това, което говореше тя. Само, че тогава не знаехме, че нашето появяване нямаше да бъде много приятно за семейство Маркс. Нямахме и представа, че Джеси беше тясно свързан с дъщеря им – Криси... Неговата история беше всъщност нейната, само че продължила малко по – дълго, в агония и мъка... Не знаехме нищо за тяхната любов, която града беше погребал заедно с тях. Онази голяма любов, която беше убила нея и превърнала него в зомби... А когато научихме всичко, ми се искаше да не се бяхме захващали с това. Тъгата и страданието, в които Джеси беше прекарал живота си, потъпкаха всичките ни представи за света, цялата ни вяра в доброто и човечното...
ІV.
Томи така и не дойде. Чакахме го до вечерта. Притеснявахме се, но нали нямаше как да се свържем с него, освен да дойдем у тях. Отначало се колебаехме. Томи ни беше споменал, че майка му не обича неговите приятели, защото вярвала, че именно приятелите са докарали първия й син до този край... Като че ли не съзнаваше, че нейната вина за смъртта му беше по – голяма. Джеси бе имал малко приятели, но те му бяха приятели до гроб. Обичаха го така както тя никога не беше успяла да го обикне. Алекс, Тамара, Георги и Лизавета, с които ние се запознахме доста по – късно, бяха единствените, които ги беше грижа за него... И Криси... Понякога си мисля, че ако тя не го беше обичала толкова много и не му беше вярвала, то още би била жива... Но понякога човек рискува, защото дълбоко вярва... Сигурно и тя е вярвала, че Джеси не е толкова лош, колкото си мислят всички. Иска ми се да имаше повече хора, които да вярват в днешно време. Малко са тези, които искат нещо, които са способни в името на приятелството или любовта да зарежат всичко и всички и да застанат ако трябва и срещу целия свят. Такива са били Джеси и Криси. Той е бил отхвърления, а тя му е повярвала...
Никога не се бях замислял какво е всъщност човечеството. Но след като вече знаех историята на Джеси, седнах и се опитах да си обясня защо хората са такива. И знаете ли, стигнах до извода, че сме стадо. Намираме си един водач и го слушаме. Неговата дума е истината. А дори не се замисляме колко много истина може да има зад думите му, какво можем да намерим, ако прекрачим поставената от него граница. Алекс и Ричи са били такива водачи. Лидери, които карат всички да скланят глава пред тях. Използват положението си, за да подчиняват такива като Джеси и Томи... А Джеси е дръзнал да прекрачи границата. Застанал е на другия бряг и е поканил и тях да дойдат; нека видят деянията си от друга страна... И скритата истина се е харесала на Алекс...
Така в този ред на мисли, се опитах да си обясня поведението на Томи. Той често беше странен. Не говореше, не допускаше никого до себе си, не споделяше... Неговите проблеми си оставаха само и единствено негови, освен ако ние с Клер не усетим, че нещо не е наред и не го принудим да говори. Томи трябваше да бъде насилван, за да поиска помощ, а често се нуждаеше отчаяно от нея... Алекс каза, че и Джеси е бил същият, даже по – прикрит. Томи не се боеше от мисълта, че се друса, а Джеси го е било страх да го признае, дори и пред самия себе си. Мисля си, дали не би му било по – лесно да се освободи от този товар, ако просто беше застанал пред огледалото и си беше казал, дори и сам на себе си, : “Аз съм наркоман! Трябва да спра!.” Сигурно тогава нещата са изглеждали по друг начин. На мен ми е много лесно да го кажа, но надали на Джеси и на Алекс им е било толкова лесно...
След като Томи не дойде до осем и половина, с Клер се престрашихме да отидем у тях, след много размисъл. Страх ни беше от майка му, но все пак решихме, че ако има нещо сериозно, е по – добре да я ядосаме, но да направим каквото можем за него. Вървяхме бавно. Държахме се за ръце. Честно казано, макар и сега да не му е мястото, Клер ми харесваше. Имаше нещо, което ме привличаше у нея.
Стигнахме до караваната. Стара и с олющена боя. Прозорците й светеха едва едва. Надникнахме вътре. Това, което можехме да видим, беше баща му, заспал на масата пред телевизора и бутилка водка. Гласове не се чуваха. Клер застана пред вратата и вдигна ръка, свита на юмрук. Искаше да почука. Спря се в последния момент. Боязливо ме погледна. Аз бях уплашен. Страх ме беше за Томи, страх ме беше и от майка му. Клер пристъпи по близо да вратата и отново доближи ръката си до нея, този път по – близо. Все още се колебаехме дали трябва да ги безпокоим сега или да изчакаме до сутринта и да попитаме Томи в училище какво е станало. Клер въздъхна тежко. Беше се решила. Почука на вратата. Никой обаче не й отвори, даже не чухме и глас. Аз стоях на прозореца и гледах дали някой няма да изникне от някъде. Баща му все така спеше своя пиянски сън. Клер почука отново, този път по – силно. Отвътре се чу нечие ругаене. Женски глас, вероятно майка му. Вратата се отвори и на прага й застана сърдита жена в халат и с кърпа на главата. Ние с Клер се стреснахме.
- А... Извинете, за безпокойството, ... Обаче... Томи дали си е в къщи?... – заеквайки се попита Клер и инстинктивно отстъпи назад.
- Не! – изкрещя жената. – Сигурно пак се шляе някъде! Само да ми падне този нехранимайко! Същия е като брат си!... От друго освен от пръчката не разбира!...
Тя ругаеше и ръсеше закани, без да я интересува, че сме деца, че сме приятели на Томи. Ние се уплашихме още повече.
Хукнахме да бягаме, от страх, че може и на нас да направи нещо. Очевидно Томи не си беше в къщи. Бягахме през гората, сякаш от това зависеше живота ни. Спряхме се едва, когато излязохме на главната улица. Седнахме за кратко на паважа, да си починем и да си поемем дъх, и после се разделихме.
Прибрах се бавно, забил поглед в земята. Ритах камъчета и размишлявах. Къде ли беше, ако не у тях. ...
В миг, само на няколко крачки от нас, се сетих за нещо. Книгата! Бяхме я забравили на езерото! Трябваше да се върна. Не можех да я оставя там. Това беше нашия ключ към загадката. Не искахме никой друг да я намери. Тичешком се върнах на езерото. Книгата все още беше там. Лежеше близо до дървото. Ние не я бяхме оставили там. Беше отворена на една страница, сякаш да ни привлече вниманието върху нея. Взех я в ръце и седнах на земята. Извадих джобното си фенерче и осветих текста. Започнах да чета. Митовете и легендите не ми се сториха много интересни или верни. Поне бяха разказани така. Ако човек ги чете, то надали би могъл да навърже историята на един цял живот, каквото всъщност те трябваше да разкажат...
Взех книгата под мишница, а от нея, нeзнайно откъде, изпадна една снимка. Снимка на момче, може би на нашата възраст или малко по – голямо. Красиво момче с чуплива кестенява коса, вързана на опашка и студени сини очи, малко присвити. Приличаше на Томи, но не беше той. Снимката беше стара и с някакво леке върху гладката й повърхност. Обърнах я. На гърба й пишеше: “Не ви съветвам да се занимавате с тези легенди. Те са истина в същността си, но докато я достигнете, ще загубите много време. Намерете друг начин да научите за него. И запомнете всичко, което някога е казал той или което ви кажат за него. То е самата истина, само че погледната от различни гледни точки.” Това неясно послание явно беше отправено към нас с Томи. Беше анонимно. Очевидно някой беше намерил книгата, но не я беше взел. Това ме наведе на мисълта, че някой знаеше, че идваме тук, но не ни желаеше злото. Само че да го намерим, нямаше да е толкова лесно...
Цялата вечер размишлявах над легендите и над снимката и надписа на гърба й. Бях ги изчел всичките, но някак си ми звучаха невероятни и странни. Сякаш не бяха неща, които са се случвали някога. Всъщност не мога да ви кажа каква част от написаното в книгата беше истина. Мен ме вълнуваха повече последните няколко листа, където легендите бяха дописани на ръка. Сякаш някой ги беше измислял в последствие. Имаше доста интересни неща; ужасни, ако питате мен, които в последствие разбрах, че всъщност, навързани в правилния ред на случване, разказваха историята на един цял живот. Първата беше за момче, бутнато от дърво, чийто дух, бдял над онеправданите и ги закрилял. Втората – за момиче, убито край реката, чийто дух се връщал там при всяко пълнолуние. Именно нейния дух бяхме чакали онази вечер и като че ли той ни беше завел при гроба на Джеси. За смъртта й бил обвинен приятеля й, който в последствие се оказал напълно невинен. Третата беше за момче, убито в двора на гимназията ни, на нашата малка сладка гимназийка. Убиецът не бил намерен. Улики липсвали, хората, които момчето е познавало били изчезнали... Никой никога не разбрал какво се бе случило в онази вечер на 17. април 1995. Това беше датата, която търсехме. Датата, написана на гроба на Джеси. Тогава за пръв път се замислих в какъв град всъщност живея. Всичките добавени легенди бяха написани с един и същи почерк. Бяха малко размазани и на места трудно се четяха.
Лежах си в леглото и се опитвах да събера всичко, което бяхме открили и видели през последните дни с Томи. Искаше ми се от това да излезе нещо, да ни помогне да разберем нещо за брата на Томи. Страх ме беше обаче, че само ще си загубим времето, макар че колкото повече се ровехме, толкова повече ми се струваше, че това не е загубено време. Не ми се искаше Джеси да е братът на Томи. Страхувах се, че както беше тръгнало, както губехме контрол над всичко около себе си и най – вече над самите себе си, съдбата на Джеси, можеше да се окаже съдба и на Томи, а не исках да го загубя. Томи беше единствения приятел, който някога бях имал. Беше ми като брат. Ние почти живеехме заедно. ... Точно както някога Джеси и Алекс...
Майка ми ме извика за вечеря. Оставих книгата на масата и слязох. Родителите ми започнаха да си говорят за изминалия ден. Обсъждаха заедно проблемите си.
Внезапно на вратата се почука. Не очаквахме никого и затова се стреснахме. Кой ли можеше да е? ... Баща ми стана и отиде да отвори. Аз го последвах от любопитство. Когато отвори вратата обаче на прага нямаше никого. Баща ми се ядоса. Не обичаше да го притесняват така без причина. Излезе навън и огледа двора. Аз го последвах.
Изведнъж пред себе си видях светлинка. Проблясваше и после пак изчезваше. И така три пъти, нито повече, нито по – малко. Веднага се сетих какво беше това.
- Татко! – извиках аз и му посочих мястото откъдето идваше светлината. Баща ми ме изгледа странно, не можеше да ме разбере.
Никой друг освен нас с Томи не би разбрал това. Когато бяхме деца и си играехме на детективи, бяхме измислили този сигнал. Означаваше “Ела, важно!” или нещо такова. Не си го спомнях много добре. Но знаех значението му, знаех, че ако го видя, трябва да тръгна след светлината. Томи има нужда от мен. Тръгнах натам откъде беше дошла светлината. Баща ми остана пред вратата. Зад гаража ни го намерих. Томи седеше там и пушеше.
- Загаси веднага тази цигара! – извиках му паникьосано. Той не реагира.
Клекнах до него.
- Какво ти е? ...
Томи загаси цигарата в асфалта и ме погледна. Почти нищо не можех да видя в тъмнината.
- Майкъл, мога ли да остана тази нощ у вас? – запита ме притеснено той.
- Разбира се! Но какво е станало?...
Томи погледна в земята.
- Баща ми ме изгони от нас...
Не ми се вярваше, че може да е истина. Струваше ми се невероятно някой баща да изгони собствения си син от дома си. Поне моя не би го направил никога. Да, но Томи нямаше щастието да има истинско семейство като мен. Той живееше в Ада...
- Не можеш ли да се върнеш?
- А, ще мога, но като поизтрезнее. – Томи го каза напълно спокойно, сякаш нищо не се беше случило. – И преди го е правил...
Така ли, запитах се аз. А къде ли беше отсядал Томи тогава. Аз не знаех нищо за това...
- Ела. – подканих го аз и се изправих.
Томи направи някакво усилие да стане, но се строполи като камък на земята. Не можеше да стои на краката си. Накарах го да се облегне на мен и така го домъкнах до къщата. Когато го видя на светлината, баща ми се ужаси. Аз също. Лицето му беше подпухнало. Имаше сенки. Устната му беше разбита и около раната имаше съсирена кръв. Ръцете му бяха в синини. Не можеше да ходи сам. Не зная как се беше домъкнал до нас.
Вкарахме го вътре. Баща ми го сложи да седне на дивана.
- Елиса, донеси спирт и кърпи! – изкомандва той на майка ми.
Тя отиде веднага до кухнята и след малко се върна с всичко необходимо, за да почистим раните на Томи. Баща ми още не го беше докоснал, когато Томи изведнъж извика и се дръпна. Зениците му бяха разширени. Беше уплашен, но като че ли не беше на себе си. Започна да вика нещо неясно и неразбираемо. Да си гризе ноктите и да се тръшка. Аз знаех какво му е, но не можех да обясня на нашите. Как да им кажа, че той бълнува, че е от наркотика?... Не можех...
- Оставете ме на мира!... Не ме докосвайте!... Не! Боли! ... – това викаше той.
Баща ми ме погледна неразбиращо. Очакваше от мен да знам и разбирам по – добре приятеля си. Дръпнах го настрана.
- Дай на мен.
- Майкъл, той има нужда от медицинска помощ. – баща ми беше категоричен.
Аз се уплаших. Не знаех докъде е стигнал Томи. Нямах представа дали не се боцкаше. Страх ме беше, че ако е така, лекарите можеше да го открият. Тогава щеше да стане по – лошо. Още не знаех какво се беше случило и защо баща му го беше изгонил. Ако не беше заради това, то неминуемо родителите му щяха да разберат и тогава щеше да стане още по – лошо.
- Не! – импулсивно извиках аз.
Баща ми ме погледна шокирано. Май не беше очаквал точно такава реакция от мен. Аз усетих, че не точно това трябваше да кажа.
- Татко, той е уплашен. Не знае какво прави и говори. Лекарите само ще го уплашат още повече.
- Какво предлагаш, Майкъл?
- Да го качим в моята стая. От мен не го е страх...
Баща ми хвърли поглед на мятащото се и гърчещо се момче на дивана. Кимна. Личеше му, че не е точно това, което той би направил, но май нямаше друг начин. Баща ми харесваше Томи. Искаше да помогне на това момче и беше готов на всичко. Възприемаше го като онова дете, което са загубили, когато съм бил малък. Трябвало е да имам братче, но то е починало малко след раждането си. С годините болката от загубата е намаляла, но не изчезнала съвсем. И сега Томи сякаш заместваше онова момче.
Когато останахме сами, Томи ми позволи да му помогна да почисти раните си. Не ми даваше много да го пипам, но все пак на мен имаше повече доверие отколкото на когото и да е било, дори и на баща ми.
- Какво стана, Томи? – запитах го аз.
- Сутринта се прибрах, а баща ми се развика. По принцип не ги интересува къде ходя и какво правя... Не зная какво беше станало... Май беше пиян... – Томи млъкна. Като че ли не искаше да говори за това. - ... Започна да ми вика и ме удари...
Томи не продължи. Знаех, че му беше тежко, но си мислех, че трябва да говори за това, за да го преодолее.
- За пръв път ли те удря?...
Томи не отговори. Промени темата напълно съзнателно:
- Съжалявам, че не дойдох. Дано не си ми се разсърдил много.
- Не съм. Отговори ми, за пръв път ли те удря?
- Какво прави? Нали не беше сам?
- Клер дойде. – вече бях започнал да се ядосвам. Настъпи кратко мълчание. Очаквах Томи да ми отговори. Когато това не стана, се вбесих – Защо, по дяволите, не искаш да говориш за това? – извиках му аз.
- Защото не е толкова лесно!... – кресна в отговор той. – Ако можех, досега да съм го направил!...
Усетих, че не трябваше много да се меся. За Томи това беше една дълбока рана, в която аз в момента бърках. Отидох и отворих прозореца. След това затворих вратата и се облегнах на перваза. Томи седеше на пода в един ъгъл, свит на кълбо. Сигурно така се е чувствал по – сигурен. Не знаех какво да направя или кажа, нито знаех как да се държа. Томи минаваше през някакъв период, който аз не разбирах. Исках да му помогна, но той слагаше преграда между мен и проблемите си. Не ме допускаше до своя свят.
Така седяхме няколко часа, в тишина. Аз подредих гардероба си, доколкото ми беше възможно да го направя на тъмно. Оправих стаята си... Размишлявах над всичко, за което вече ви говорих. А той все така седеше свит на кълбо в ъгъла.
- Бие ме от малък... – внезапно наруши тишината Томи. Каза го съвсем тихо, но в мъртвешката и даже малко дразнеща тишина в стаята, това прободе слуха ми.
Обърнах се и се вторачих с него.
- Защо не си ми казал преди?
- Това си е мой проблем, Майкъл.
- Говорил ли си с някого за това?
Томи поклати глава.
- Баща ти не може да се държи така с тебе... Трябва да го спрем...
Томи ми се изсмя.
- Как? Като му кажеш, че това не е хубаво ли?... Стига глупости, Майкъл.
- Нима предпочиташ да те бие за всичко?
- Никой не може да му отнеме това право... Трябва да избягам, за да ме остави на мира...
- Защо не го направиш? С Клер ще те подкрепим.
- И къде ще отида?... Никой не ме иска... Дори за собствените си родители съм бреме...
- Можеш да живееш у нас... Баща ми те харесва. За него си като син...
- Защото не ме познава... Аз съм отрепка, Майкъл. Не никого не трябвам...
Не бях съгласен с него, но очевидно това беше самата истина. Или поне тази истина, която той виждаше...
V.
Няколко дни всичко беше наред. Томи живееше с нас. Всичко беше наред. Ходехме заедно на училище. Прекарвахме целия ден заедно. По същество нищо не се промени, само дето Томи беше по – спокоен, а заедно с него и аз. Докато беше у нас не можеше да пуши и това беше добре. Двамата успявахме да се скрием за по една цигара, когато си бяхме в къщи. Но за тревата или хапчетата му и дума не ставаше.
И точно когато реших, че всичко се беше наредило просто перфектно, родителите му развалиха идилията.
Една събота шерифът почука на вратата. Баща ми отвори.
- Добър ден, Мистър Клайд. Може ли да ми отделите минутка.
Баща ми кимна и го пусна да влезе.
- Познавате Томи Макс, нали?
- Да, със сина ми са много близки приятели. – баща ми май не разбираше за какво ставаше дума.
Ние с Томи седяхме на стъпалата и ги наблюдавахме. Томи беше тъжен.
- Баща му подаде оплакване, че синът му е избягал от къщи. Налага се да го върна... – Шерифът не звучеше много сигурен в това, което говореше. Сякаш не му се искаше да го прави. Той вдигна поглед към нас. Ние слушахме с примрели сърца.
Баща ми се обърна към нас, очевидно се беше усетил, че сме там.
- Момчета, елате за малко.
Макар и недоволни, двамата слязохме. Томи застана уверено и смело напред, гледайки шерифа в очите. Знаеше какво го очаква, но не го беше страх. Възхищавах се на смелостта и разумът му. Аз не бях такъв и никога нямаше да бъда.
Шерифът се вторачи в него. Като че ли беше видял призрак. На лицето му се изписа страх и възмущение. Той се обърна към колегата си, чието лице изразяваше същите чувства.
- Добре, че Алекс не знае... – каза му той.
Тогава се запитах какво ли толкова бяха намерили в Томи. Какво трябваше или не трябваше да знае Алекс. И кой, по дяволите, беше Алекс. За мен Томи беше едно обикновено момче, моят най – добър приятел. Но за тях очевидно имаше и нещо друго. Нещо, което ние научихме доста по – късно. Томи беше Джеси. Индианеца, както някога са наричали шерифа, е видял именно онова момче, което е променило живота му, именно Джеси... Доста по късно разбрахме, че именно на Джеси той дължал това, което имал сега, положението си в обществото, а може би дори и живота си.
Шерифът се промени. Клекна до момчето.
- Томи, баща ти подаде оплакване, че си избягал от къщи...
- Не е точно така, той ме изгони.
- Трябва да те върна у вас. Сигурен ли си, че искаш да отидеш там?...
Питаше го сякаш знаеше какво е да живееш в онази каравана. А може би наистина знаеше. Томи кимна. Не можех да повярвам, че Томи отново ще се върне там. Не исках да го повярвам. Не осъзнавах, че той знаеше, че няма друг избор. Ако не беше последвал шерифа доброволна, баща му щеше да си намери начин да го върне. Тогава не знаех почти нищо за семейството, в което живееше Томи. Нямах и представа какви злодеи бяха родителите му.
Томи се качи и си взе раницата. Тръгна след шерифа. С баща ми усетихме, че нещо не беше наред. Шерифът се обърна на няколко пъти и ме погледна умолително, сякаш очакваше да го спра. Гледаше ме, а в погледа му се четеше съжаление Съчувстваше ми за нещо, а аз не знаех за какво.
Точно преди да се качи в колата, Томи се обърна и ми извика:
- Ела довечера на езерото!.
Кимнах. Стиснах здраво зъби. Искаше ми се да се разрева, а знаех, че не трябва. Най – малкото заради Томи. Той твърдеше, че само момичетата реват. Мъжете трябвало да сме силни и да понасяме всичко. А какво да правим, ако нещо не е по силите ни? Това се питах аз в този момент.
Томи се качи в колата и се облегна назад. Не гледаше нищо, дори не се взираше през прозореца. Шерифът каза нещо на колегата си и мъжът в колата потегли, отвеждайки Томи у дома. Връщайки го там, където може би му беше мястото, връщайки го към съдбата му, от която той не можеше да избяга, или поне ние не се сещахме как да стане това... Шерифът застана до мен и малко тъжно каза:
- Съжалявам, Майкъл. Понякога не ми се иска да си върша работата, но нямам избор. Никой няма избор, поне докато не тропне с крак и не каже какво иска. И ще е щастлив, ако има кой да го чуе и да удовлетвори желанието му. А иначе... – той млъкна за кратко. Имах чувството, че беше започнал нещо, което може би не трябваше да ми казва. - ... а иначе... – продължи с мъка той. - ... Той искаше нещо различно, макар и сам да не знаеше какво точно. Мир на прахта му!...
Шерифът се обърна и напусна двора ни. Тръгна пеш към града. Това, последното, което каза, не го разбрах. Не знаех за кого говори. Даже не знаех защо ми го каза. Мисля си, че и той нямаше представа.
Вечерта с Томи и Клер отидохме на езерото. Плувахме. Гмуркахме се надълбоко. Скачахме от скалата. С Томи се състезавахме кой ще издържи по – дълго под вода. Правихме го от деца. Мислехме си, че това са си лично нашите игри. Нямахме и представа, че всичко се повтаря. И така както ние сега плувахме и търсехме камъчета по дъното, така някога други двама приятели са го правили. И отново са си мислели, че те са го измислили.
Изведнъж Томи изскочи над водата. Викаше нещо, което аз бегло можех да чуя под водата. Клер се показа на повърхността. И аз след нея. Разтръскахме главите си и разпръснахме капки вода навсякъде около себе си.
- Какво има, Томи? – попита Клер.
- Намерих нещо! – изпълнен с ентусиазъм отвърна той. В ръката си стискаше нещо малко и тъмно.
Тримата излязохме на брега и седнахме. Томи стоеше на колене и се взираше в предмета в ръцете си.
- Какво е това? – попитах го след като не успях сам да си отговоря на въпроса.
- Стара запалка. – отвърна той.
Взех я в ръка. Разглеждах я и се чудих. Какво ли беше правила там, на дъното на езерото?... Никога не бях виждал по – красиво нещо. Беше потъмняла, но това не намаляваше красотата й. Имаше някакви рисунки от двете страни. До една от рисунките беше надписана – нечие име, гравирано в среброто. Не можехме да разчетем нищо от надписа, толкова беше зацапан и напълнен с боклуци. Томи си я взе. Опита се да я запали. Тя не работеше. Или поне така си помислихме отначало.
Клер вдигна поглед нагоре и ме побутна. Погледнах към короната на върбата. Черната птица беше кацнала там. Запитах се защо ни преследва. Какво ли я караше да бъде винаги там където бяхме и ние...
Сега като се замисля, тя е била там, където е бил и Той. Малкото братче на Джеси. Никога не бях мислил над това дали има духове или не, дали хората се прераждат. Но честно казано, май има нещо такова. Остана ми да си отговоря на въпроса, дали могат да възкръснат... Това ме вълнува повече... Не може всичко да свършва с това. Да те погребат и край. За Томи животът свършваше със смъртта. Той не вярваше на нещо, което не може да докосне и види. Аз обаче се научих да вярвам във всичко. Знаех, че има истина навсякъде, само трябва да имаш смелост и желание да я видиш...
VІ.
Дните си течаха. Ние ходехме на училище, а след училище – на езерото. Винаги тримата. Аз вече ходех с Клер. Тя ме правеше щастлив. Бяхме си намерили работа. Идеята беше на Томи. Не беше кой знае какво, но все пак. Струваше ми се голяма гордост да кажа на съучениците си, че работя. Боби Маркс ни викаше от време на време, когато имаше работа, в бара си. Клер работеше там, а ние с Томи само помагахме. Тя беше помолила Боби Маркс да ни наеме.
Беше петък. С Томи скъсихме последния час, за да отидем на работа. Барът беше затворен за деня и ние трябваше да измием прозорците и почистим навсякъде. Поначало барът работеше предимно вечер и на обед. Никой не идваше по другото време. Тогава Боби Маркс правеше равносметка на печалбата си. Отчиташе, пресмяташе, все неща, които не ми бяха напълно ясни.
В бара влезе шерифа на града. Аз така и не му научих името, а жалко. Беше добър човек. За нас той беше просто Лоран, или Индианеца. Огледа ни и отиде при Боби Маркс. Седна на един голям стол на бара и поръча нещо. Аз, воден от любопитство, се преместих да забърсвам масичките около тях. Исках да разбера какво си говореха.
- Говорих с Алекс. – започна неясна ми тема шерифът. – Тамара и Георги ще дойдат днес. Остава да намерим Лизавета...
- Тя се загуби след онова.... – тъжно констатира Боби Маркс и наведе глава.
- Никой не знае къде е. Не е писала на родителите си от години...
- Може би някой от онова училище по дизайн, където учеше, знае къде можем да я намерим... – Боби Маркс подхвърли тази идея малко безразлично. Нещо беше убило силите му за живот. Хората разправяха, че преди бил жив и весел човек, но след смъртта на дъщеря си, се променил. Но аз имах чувството, че не само това тежеше на душата му.
- Алекс е говорил с Тамара. Тя ще провери. Днес ще знаем дали и тя ще дойде... – шерифът отпи от питието си и допълни: - Но честно казано, силно се съмнявам да я намерят... Изглежда ми като, че тя не иска да бъде открита...
- Лоран, разбери я. Знаеш какво й е.
- Всички знаем... – той изпи на екс питието си и плати. След което се наведе над Боби Маркс и почти прошепна. – Трябва да говоря с момчето.
Боби Маркс ни хвърли по един бегъл поглед и попита:
- С Томи ли?
Шерифът кимна. Огледа се подозрително, да се увери, че не го чуваме. Аз се престорих, че съм толкова вглъбен в работата си, че не забелязвам нищо и никого около себе си. Това му даде някаква увереност и той продължи, навеждайки се още повече към Боби Маркс:
- Напомня ми Джеси...
Боби Маркс погледна Томи с недоверие. След това отново върна погледа си на Шерифа.
- И на мен ми напомня за него... Тъжно е, нали? ...
Шерифът кимна. Боби Маркс вдигна глава и извика:
- Томи, ела за малко.
Томи се обърна неразбиращо. Боби Маркс му направи знак с ръка да дойде. Томи пристъпи неуверено, стискайки и мачкайки кърпата, с която миеше прозорците, в ръце. Застана пред двамата мъже. Шерифът се обърна към него и го попита:
- Къде живееш, моето момче?
- В края на града. Нямам точен адрес.
- Защо?
- Живеем в каравана. Не мога точно да ви опиша местото. Човек трябва да е бил там, за да знае.
- А как се казва майка ти?
- Луиза Паркър.
Шерифът и Боби Маркс се спогледаха. Май и за тях тези съвпадения означаваха онова, което за нас.
- Един човек ще дойде днес. Можеш ли да му покажеш къде живееш?
Томи кимна:
- Мога, но защо да го правя?
Шерифът и Боби Маркс се спогледаха отново. Трябваше да измислят нещо за оправдание.
- Ами,... – започна шерифът. - ... той пише книга.
Томи го изгледа странно. Но все пак се съгласи. Шерифът кимна за да му благодари. Потупа го по рамото и го отпрати:
- Хайде, върви да си вършиш работата.
Томи послушно се върна при стъклото, което миеше. Съмнявам се да е повярвал на историята с човекът, който пишел книги, но не издаде недоверието си. Престори се, че им е повярвал. Аз продължих да се правя, че мия масички.
Шерифът гледаше Томи с някаква носталгия в погледа. Сякаш му напомняше за нещо изгубено. Замислих се. Томи приличаше на момчето от онази снимка. Ако това беше Джеси, то какво ли им е било на хората, които са познавали и обичали Джеси да гледат Томи. Сигурно за тях Томи е бил нещо като вечен, жив спомен... Винаги пред очите им...
- Джеси не би се вързал на тази лъжа... – прокоментира Боби Маркс.
- Да се надяваме, че Томи не е Джеси... – отвърна му шерифът, все още гледайки Томи как работеше. Той се обърна към Боби Маркс и кимна тъжно, като за довиждане. Стана и сложи шапката си на главата. Излезе от бара.
Целия следобед Боби Маркс не правеше нищо друго освен да наблюдава Томи. Съчувствах му. Мислех си, сигурно е познавал онзи Джеси и му липсва. Не знаех обаче колко дълбока рана беше оставил Джеси след смъртта си в сърцата на хората, които са го обичали.
Свечеряваше се. Ние свършихме нашата работа. Боби Маркс ни плати. Нещо в поведението му, обаче, ми казваше, че той не искаше да си тръгнем. Покани ни да пийнем по нещо за сметка на заведението и да си поговорим. Приехме. Седнахме на една маса и Боби Маркс започна да ни разказва за живота си.
Ненадейно Томи извади цигарите си и запалката, която беше намерил в езерото, и запали. Боби Маркс се вкамени. Вторачи се в запалката. Томи я остави на масата до цигарите си, винаги правеше така. Аз лично се учудих, че пали.
- Какво й направи? – запитах го аз, невярващ на очите си.
- Един приятел я оправи и напълни с газ. – отвърна ми той. Боби Маркс не можеше да помръдне. С трепереща ръка посочи запалката и попита:
- Откъде я взе?
- Намерих си я в езерото, докато плувахме оня ден.
Боби Маркс взе запалката в ръцете си. Целият потръпна когато се докосна до нея. Гледаше я с тъга. Очите му се насълзиха. Имах чувството, че тя отваряше вратите към хиляди спомени. Ние го гледахме с недоумение. След кратко Боби Маркс се обърна към нас и я подаде на Томи:
- Пази я. Тя значи много повече отколкото си мислиш.
- Защо? На кого е била? – поинтересува се Клер.
- На един много специален човек...
Томи я огледа. Не разбираше какво толкова имаше в тази запалка. За него тя беше просто обикновен предмет.
- С какво е бил токова специален този човек? – попита той. – Кой е бил?
Боби Маркс взе запалката и изтърка едната й страна. Почисти внимателно гравираното име и му я подаде с думите:
- Виж сам.
Томи я повъртя малко в ръцете си. Надписа беше направен много отдавна с някакъв трудно разчитащ се шрифт. Най – накрая, когато го прочете, замръзна на място. Погледна ме страшно. Сякаш искаше да ми каже нещо, но не можеше да намери думите. Подаде ми запалката и аз прочетох на глас онова което пишеше там : “На Джеси от Криси с много любов. Дано винаги сме заедно!...”
- Те наистина останаха заедно, макар и не на този свят... – тъжно рече Боби Маркс.
- Кой всъщност е бил Джеси? – сериозно попита Томи. Имах чувството, че цялата тази мистерия, в която беше обгърнато името му, вече започваше да му дотяга.
- Той беше едно уникално момче, което имаше смелостта да застане на пътя на онова, което наричахме ред. И така си навлече хиляди неприятности...
- А нещо по – конкретно? – запита Томи. Боби Маркс го изгледа и се засмя.
- Внимавай, момче. Същия си като Джеси. – Боби Маркс стана от масата и отиде до плота. Това за нас беше нещо като знак, че трябва да си тръгваме. Станахме от масата на свой ред. – Потърси Алекс Купър, няма човек, който да знае повече за Джеси от него. Те бяха като братя... – това ни каза той преди да тръгнем.
Точно излизахме, когато в бара влезе шерифът, заедно с един мъж и една жена. Боби Маркс ги прегърна сърдечно. Това бяха Тамара и Георги. Шерифът показа Томи на мъжа. Той клекна до приятеля ми и се представи:
- Аз съм Георги. Ще ме заведеш ли до караваната?
Той говореше така, сякаш ставаше дума за точно определена каравана. Томи ме погледна и след това се обърна към него и кимна.
- Ще ти звънна. – каза ми Томи. Подадохме си ръце и се разделихме.
Вечерта Томи ми се обади. Беше вече късно, но аз трябваше да го видя. Стори ми се разтревожен. Говореше несвързано и неразбираемо. Твърдеше, че някой го преследвал. Че искали да го убият и т.н. Отново знаех какво му беше. Наркотичен глад, му се вика. Когато се видяхме, той вече беше по – спокоен. Очевидно беше успял да се снабди с нужната му доза. Показах му снимката, която някой беше оставил в книгата. Томи беше поразен от приликата си с момчето от снимката. Сякаш това беше самия той. Сега вече знаеше защо и шерифът и Боби Маркс го гледаха така странно, според него. Знаеше, че за тях той беше Джеси. Лошото обаче беше, че той беше Джеси и за голяма част от града...
“Какво да правя? Как да се държа? Аз не съм Джеси и не мога да бъда, а те очакват точно това от мен...”, това ми каза той онази вечер. Боеше се от всичко и всички. Искаше да бъде Джеси за онези хора, а сам в себе си знаеше, че не може да бъда такъв. Всички те идеализираха Джеси и в нашите глави той беше нещо като бог. Нямахме и представа, че Джеси е бил пропаднал наркоман от проблемно семейство. Че е бил мразен от всички. Че никой му е нямал доверие. Същият е бил като Томи. Единственото, което го правеше “божествен” беше силата му да вярва в хората и верността му като приятел. Той е бил способен да обича силно и да не може да мрази истински. ... А никой не знаеше кой го е убил и защо... Това беше тъжното... Независимо от това, че животът му е бил жалък и изпълнен с проблеми, самият Джеси е успял да остави толкова силен спомен в сърцата на онези, които са го обичали и са му били приятели. Спомен, който беше жив и до днес, 20 години след смъртта му... Спомен, който им даваше сили да продължат напред и да го направят заради Джеси...
С Томи отидохме в полицейското управление. Вече не издържахме. Искахме да знаем всичко за Джеси и за брата на Томи, който по всяка вероятност беше самият Джеси. Искахме да ни приемат насериозно, а не да ни баламосват. Вече не бяхме деца и заслужавахме истината. Искахме да знаем всичко. Бяхме се изморили да се ровим в легендите и митовете; да вярваме на хората и да молим някой да ни разкаже какво се е случило на онази страшна дата 17. април. 1995.
Търсехме шерифа. Боби Маркс ни беше казал, че той единствен знаел къде можем да открием Алекс Купър, а никой по – добре от Алекс не би могъл да ни разкаже за Джеси. Мисля си, че имахме късмет. Влязохме уверено в кабинета на шерифа, въпреки опитите на колегите му да ни спрат. Томи не беше на себе си. Беше ядосан. Не разбираше какво ставаше около него, а отчаяно се нуждаеше някой да му го разясни. Когато се ядосваше, Томи се превръщаше в друг човек. Не си знаеше силата. Налиташе на бой и отстояваше това, в което вярваше до край.
Когато ни видя шерифът се стъписа. Направи знак на колегите си да ни оставят насаме. В кабинета му онзи ден имаше някакъв човек, когото не бяхме виждали никога преди. Това беше Непушача. Отначало Томи като че ли се притесни. Пристъпи неуверено напред и каза сериозно, гледайки шерифа в очите:
- Търсим Алекс Купър.
Шерифът и мъжа до него се спогледаха и вторият стана от стола си. Пристъпи към нас и каза тихо и спокойно, с някакъв едва забележим страх в погледа:
- Аз съм Алекс Купър.
И той както всички други се беше вторачил в Томи. Гледаше го сякаш очакваше нещо от него. Не разбираха ли, че Моят Томи не можеше да им даде нищо? Не разбираха ли, че той не беше Джеси и не можеше да им го върне?...
Томи извади запалката от джоба си, заедно с онази тайнствена снимка. Остави ги на бюрото на шерифа и каза ясно и уверено:
- Разкажете ни всичко!... “
VІІ.
...Алекс взе запалката в ръце. Откога само не я беше виждал. От години. В главата му изникна образа на Джеси. Неговият Джеси, как се забавлява с кученцата в двора му. Те го ближат по лицето, галят се в него. А той затваря очи и сбръчква нос. Смее се... Това беше картината, която Алекс най – често виждаше в съзнанието си. Един от многото спомени от Джеси...
“ ... Като умра няма да липсвам на много хора!
- Сигурно! Но раната, която ще оставиш, ще е много дълбока и никога няма да зарасне
- Стига, Алекс! Не съм толкова важен!
- За мен си.... Ще ми липсваш, Джеси, ако нещо се случи с теб. ...”
В главата му прозвуча този техен диалог. Пророчески диалог. Последния, който бяха водили. На следващата сутрин Джеси вече беше мъртъв.
Алекс седна на стола си и се загледа в снимката. Погледна Майкъл и Томи. Двамата му напомняха за тях с Джеси едно време. Бяха същите. Неразделни във всичко. Алекс имаше чувството, че му бяха отнели част от него самия. Това, което изпитваше беше неописуемо. Дори самият той не можеше да опише болката, която му причиняваше мисълта, че Джеси вече го няма.
- Загуби я преди години... – промълви тихо той, съзерцавайки запалката. – Плувахме в езерото. Сигурно е изпаднала от джоба му... Джеси беше много тъжен. Беше му подарък от Криси... Той така и не събра смелост да й каже, че я е загубил...
Двете момчета седнаха на столовете до бюрото. Алекс се отпусна и започна разказа си.
- Джеси пристигна в града когато бях на 7. Той ми беше първият приятел на моята възраст. Живееха през две къщи от нас, в каравана. Беше кротко момче. Но сякаш не всяваше доверие у хората. Още преди да го опознаят, те вече бяха предубедени. “От него няма да стане човек...”, твърдяха всички. ...
VІІІ.
“Алекс все пак намери сили в себе си да ни разкаже за Джеси. Историята му обаче не беше много полезна за нас с Томи. Тя уби вярата ни в хората и във всичко човечно. А за Томи беше мъчително да приеме всичко, което чу за родителите си. Той знаеше, че те не бяха добри хора, но никога не беше предполагал, че майка му е способна на такава жестокост и безразличие.
Радвам се обаче, че се заехме с тази история и, че срещнахме Алекс Купър. Когато научихме цялата истина за Джеси, Томи вече беше много зле. Друсаше се, за да не мисли за проблемите с родителите си. Беше глупаво и той го знаеше, но като че ли и той като Джеси се боеше да си признае каква глупост вършеше. Беше затънал до гуша и нямаше никаква представа как да се измъкне. Пушеше много, взимаше хапчета, боцкаше се... Вените му бяха разранени и целите подути. Аз го знаех, защото той не се боеше да го видя. Не го беше страх от мен. Не беше толкова горд колкото брат си...
На годишнината от смъртта му, Алекс ни покани да дойдем. Томи беше част от семейството му, макар да не го познаваше. Но все пак той беше “малкият Джеси”, както го бяха кръстили Тамара и Георги. Томи гледаше надгробната плоча и мислеше за него. Не беше имал щастието да познава това уникално момче. А му се искаше. Искаше да разбере какъв е бил Джеси, за да се научи да бъде като него. Искаше ми се и аз да мога да кажа толкова хубави думи за него, както Алекс за Джеси. Не знаеше, че той наистина беше моя Джеси. Беше истински приятел. Моят духовен брат. Моето семейство...
Двамата стояхме най – отзад. Не искахме да им пречим. Те имаха истинска причина да са там и да са тъжни. Джеси е бил част от живота им... Спомням си как Томи се обърна към мен и каза: “Майкъл, искам да се откажа!... Това не е за мен!...”...
Стори ми се тъжно. Целия град говореше за него, макар да бяха минали 20 години от смъртта му, а никой не дръзваше да произнесе името му. Сякаш той не беше човек, а предмет. Питах се, какво ли толкова беше направил, че обществото ни го беше отритнало и не можеше да му прости, дори и когато него вече го нямаше?... Там, в онази вечер, до гроба му стояха само Алекс, Тамара, Георги, Индианеца и родителите на Криси, семейство Маркс... и ние...
Тръгнахме да се връщаме. Бяхме направили само няколко крачки от гроба на Джеси, когато Алекс се обърна към Томи и му каза:
- Сега ти си Джеси... Може да не ти е лесно, но това е съдба и ти не можеш да избягаш от нея....
Все още стояхме и го гледахме. Всеки мислеше за него. Аз лично му се възхищавах. Как беше успял да бъде такъв човек, че да остави траен спомен в сърцата на хората?...
- Остави момчето да бъде себе си. Джеси беше един единствен и всички го знаем... – чухме глас зад себе си. Красива и елегантна жена с мраморна кожа. Приличаше на мраморната красавица от една от снимките, които ни показа Алекс. Това трябваше да бъде Лизавета...
Огледах тези четиримата – Алекс, Тамара, Георги и Лизавета... Колко се бяха променили само. Всеки от тях имаше свой собствен живот, но нито един от тях не беше забравил миналото си; дните в които е бил най – щастлив. Дните, в които Джеси все още е бил жив... Техният Джеси!... “...
ІХ.
Беше вечер. Барът на Боби Маркс работеше. Хората идваха и си отиваха. Весели компании, приятели. Дали обаче някое от тези приятелства беше поне наполовина толкова силно, колкото това между Джеси и Алекс?... Дали биха умряли един за друг, както биха направили Джеси и Алекс?... Хората бързо се сприятеляват и се разделят. Всеки тръгва по своя път в живота. Всичко се забравя. А тях двамата никой не можа да раздели... Дори смъртта...
Един съмнителен тип влезе в бара. Целия в кожи, с ръкавици без пръсти и мръсни ботуши. Руса коса до раменете, свободно пусната. Физиономията му беше страшна, цялата изкривена. Очите му бяха кръвясали. Миришеше на марихуана и алкохол. Дъвчеше нещо, а от устата му се подаваше стрък трева. Ако някой го беше загледал, сигурно би се уплашил, но кой да се занимава?...
Той се огледа около себе си. Сякаш е бил и преди в този бар. Усмихна се сам на себе си и се подпря на бара.
- Да ви предложа ли нещо? – доближи се до него Боби Маркс.
- Да. Алекс Купър. – и мъжът погледна Боби Маркс с лукава усмивка. На лицето на Маркс се изписа страх и неразбиране едновременно. Кой беше този, това се въртеше в главата му.
- Ами,... – понечи да каже нещо, но беше прекъснат.
- Къде да го намеря? – запита вече сериозно, гледайки страшно и заплашително мъжът.
- Във всеки случай не тук. – отвърна Боби Маркс. Гледаше мъжът и се опитваше да се сети беше ли го виждал преди.
Мъжът се отдръпна малко от бара и понечи да излезе. Преди да затвори вратата зад гърба си, се обърна към Боби Маркс:
- Предайте му, че Русокосият Ричи се е върнал и има стари сметки за уреждане!...
Септември. 10. 2003г.
.jpg)
No comments:
Post a Comment