03_Човек от Ада - Безценната Илюзия - Част 1

Сърце от Ада

( “The Precious Illusion” )

...Точно когато си мислиш, че всичко е свършило, разбираш, че всичко едва сега започва!...

...“Може ли една цигара?...”, попита го някой. Едно русокосо слабо момиче, с тясно лице, земист цвят на лицето и болнав вид, стоеше и го гледаше предано. “Може ли една цигара?..”, чу отново гласчето й. На колко ли години беше?... На 13? Или може би 14?... А може и по – малка да е била... Виждаше ясно дрехите й. Протритите черни дънки, които вече бяха по – скоро сиви, развлечена тениска и кожено яке. Имаше страшен вид, сякаш не беше спала или яла от дни... “Може ли една цигара?...”, отново детското гласче. Не можеше да й откаже, макар да не беше напълно сигурен, че тя трябва да пуши… Всъщност кой трябва да пуши? ... Цигарите са вредни, всички го знаят и повтарят, но никой не се решава да ги откаже ... Той започна да търси по джобовете си кутията с цигари и запалката. Къде ли бяха?... Нали ги беше прибрал?... Замисли се... Нещо не беше наред...

Изведнъж Алекс се събуди. Огледа се около себе си и се изправи. Беше сънувал. Нямаше никакво момиче, което да му иска цигара... Всичко беше просто сън... А беше толкова реален! Сякаш тя наистина съществуваше. От няколко дни му се случваше това – сънуваше едно и също момиче, което му искаше цигара. Какво ли значеше? Кое ли беше то? Дали я познаваше?... Хиляди въпроси без отговор... Нещо не беше наред...

Алекс стана и отиде до прозореца. В тъмнината напипа кутията си с цигари, оставена по неизвестни причини предната вечер на перваза, и запали. Пушеше спокойно и наблюдаваше тъмнината навън. Не се чувстваше добре, а знаеше, че лек за неговата болест нямаше. Тя беше нелечима и за щастие не особено заразна. Наричаше се мъка...

В далечината видя някаква светлина. Някога тя имаше значение за него – беше един от многото знаци, които си измисляха с Джеси, така както правеха и Томи и Майкъл. Примижваща светлинка, някакво съобщение... Алекс се усмихна. Сигурно сега други приятели си играеха по този начин, помисли си той.

Отдръпна от прозореца малко в страни и огледа хола си. Не беше нещо особено, но на него му харесваше. Чувстваше се защитен в тази барака, в която живееше. Седна на дивана до леглото и набра телефона на Индианеца. Искаше да му каже, че пак е сънувал онова момиче...

- Ало?... – чу се сънен глас. Индианеца.

- Лоран, Алекс е...

- Господи, Алекс, знаеш ли колко е часа? – възмути се Индианецът.

- Не ме вълнува, да ти каже честно... – мудно отвърна Алекс, който все така пушеше. Наслаждаваше се на разпростиращия се в тъмнината дим, който рисуваше някакви неясни, но красиви картини.

- Нормалните хора обаче ги вълнува.

Настъпи кратко мълчание.

- Кажи какво има? – наруши тишината Индианецът.

- Сънувах онова момиче... “Може ли една цигара?”, само това повтаряше...

Индианецът се замисли. Стана от леглото и запали лампата. Разтърка очите си да се разсъни. Знаеше, че този разговор ще е дълъг... А нямаше да ги отведе никъде... Нищо не ги водеше никъде... Говореха, мислеха, умуваха, търсеха истината, искаха да я намерят... А тя сякаш беше толкова надълбоко! Не желаеше да им се покаже...

- Сигурен ли си, че не я познаваш? – попита Индианецът.

- Незная...

- Опиши ми я.

- Русокосо слабо момиче, с тясно лице, земист цвят на лицето и болнав вид. Стоеше и ме гледаше предано. Беше облечено в протрити черни дънки, които вече бяха почти сиви, развлечена тениска и кожено яке. Имаше страшен вид, сякаш не беше спала или яла от дни... Стори ми се, че е на 13 или 14 години... Незная точно, при всяко положение беше малка и мисля, малко неуверена...

- Не мога да се сетя за нищо по това описание... – констатира тъжно Индианецът, който през цялото време докато Алекс говореше, си водеше подробни записки за момичето. Професилна деформация...

- Мислиш ли, че е само в съзнанието ми?... – Алекс запали поредната цигара.

- Незная, Алекс... Честно да ти кажа, не мисля, че е нещо важно. Разрови се в спомените си, сигурен съм, че ще се сетиш за нещо. Може да е стара позната, някоя съученичка, предполагам.

- Лоран, ние учихме в едно и също училище, ако аз я познавам, логично е и ти да я познаваш.

- Не е логично. Вие с Джеси познавахте повече хора, ходихте на повече купони...

- Дали няма нещо общо с Джеси?... – Алеск вече гадаеше.

- Силно се съмнявам... – отвърна Индианеца и се излегна на леглото си. Включи телевизора. Загледа се в среднощните новини. Не ги слушаше внимателно, само следеше картинките.

Отново настъпи мълчание.

- Иска ми се да знаех всичко за него... – промълви Алекс.

- Ти знаеше всичко за него...

- Не зная кой го е убил и защо...

- Момичето няма да ти помогне...

- Ами ако грешиш?

- Алекс, каква според тебе е връзката между едно момиче, което сънуваш от известно време и чието име дори и не знаем, и Джеси?...

- Вече и аз не мога да ти кажа каква е връзката между хората...

Отново тишина. Всеки от тях предпочиташе да мълчи. Страхуваха се от всичко и всички. След смъртта на Джеси градът им вече не беше същият, поне не за тях. Сякаш се беше превърнал в някакво мрачно и тъмно място, убежище на насилници и мистериозно образи. Хората се страхуваха, живееха с градските легенди, които сами бяха сътворили... Каламърс Гроув вече приличаше на картинка, изрязана от филм на ужасите...

- Алекс, искаш ли да говорим утре?... Днес нищо не можем да направим.

- И утре надали ще можем, но ... Добре. – съгласи се Алекс. Двамата затвориха почти едновременно.

Алекс се отпусна на дивана си и запали поредната цигара. Пушеше много, това беше единственото, което правеше докато размишляваше.

Изправи се и отново се доближи до прозореца. Някой все така изпращаше свелинни сигнали към прозореца му. Алекс се съсредоточи и опита да разгадае какво беше посланието им. Сякаш това не беше детска игра на други две хлапета, а някаво посление насочено към него самия...

І.

... На хълма, скрити зад едно старо дърво, стояха две момчета и гледаха тъжно към града. Това им беше последната вечер заедно, като приятели... На следвата сутрин единият от тях трябваше отново да отиде на училище, да се преструва, че всичко е наред, че нищо не се е променило. А другият щеше да гради живота си от самото начало. Двамата приятели, които светът беше решил да раздели... Почти като Алекс и Джеси...

В далечината една много ярка светлина огряваше всичко. Една каравана гореше... Роби гледаше с носталгия към пламъците. Това беше неговитя дом, единственото нещо, което беще сигурен, че е негово. Едиственото нещо, което знаеше, че винаги ще му принадлежи... Но за хората от града това нямаше значение. Те издигаха когото желаеха и съсипваха, който дръзнеше да не се подчини на глупавите им, неписани правила. А дали имаха представа колко много бъркаха. Почти никога не величаеха когото трябваше и съсипваха истински стойностните хора. Онези, които просто искаха да живеят живот различен от това, което ти предоставя малкият град, хора с мечти, хора, способни да обичат, хора, притежаващи мъдрост, неприсъща за човека...

Роби въздъхна тежко и се обърна към приятеля си:

- Това беше... – каза с мъка той и подаде ръка за сбогом.

- Роби, защо бягаш? – с почти насълзени очи запита Били.

- Защото за мен тук вече няма място ... Не мога да остана, Били. – Роби едва сдържаше мъката си. Опитваше се да изглежда силен. Никога не беше показвал слабост, нямаше да го направи и сега.

Били направи една крачка и прегърна приятеля си. Знаеше, че може би никога повече нямаше да го види. Очите му се изпълниха със сълзи.

- Били, след няколко седмици, всичко ще отшуми и аз пак ще се върна. – опита се да го успокои Роби.

- Обещаваш ли?

- Обещавам! ... Ти си ми най – добрият приятел от първият ми ден в този прокълнат град. Никога няма да те забравя!...

- И аз няма да те забравя!

Роби погледна още веднъж към горящият си дом и тръгна през гората към края на града и мотелът “Дефилето”. Едва бе направил няколко крачки, когато чу гласа на Били зад гърба си:

- Роби...

Той се обърна.

Били не каза нищо. Направи няколко крачки напред. Двамата продължиха през гората заедно. Това щеше да е последната им нощна разходка заедно. Две седемнайсет годишни хлапета, които може би повече никога нямаше да се видят...

ІІ.

... Алекс седеше в училищната библиотека и ровеше из архивите. Имаше усещането, че онова странно момиче, което сънуваше непрекъснато, по някакъв начин беше свързано с миналото му. А даже нямаше идея как точно.

Разглеждаше старите албуми, випускниците. Търсеше я на някоя от снимките. Градът беше малък и всички учеха в едно училище. Познаваха се почти изцяло. На Алекс му се струваше странно да не си спомня някой, от съучениците си... И все пак това сякаш беше възможно...

Индианецът седна до него, бавно и внимателно, не искаше да го прекъсва.

- Боби Маркс ми каза, че си тук ... – поде разговора той.

- Трябва да е била някоя от нас. Трябва да е учила тук, в нашата гимназийка! ... Всички учехме в това училище! ... – Алекс говореше с ясно забележимо безсилие в гласа. Чувстваше се слаб пред това, което го заобикаляше и това, което се случваше в съзнанието му.

- Алекс, това е просто сън... Тя може да не съществува... Може да е просто плод на съзнанието ти... – опита се да му повлияе Индианецът. Той все така вярваше, че всичко е измислица...

- Ами ако не е? – Алекс го погледна за част от секундата и после отново се върна към старите албуми със снимки.

Затвори поредният албум, въздишайки тежко. Нищо. Нямаше такова лице, нямаше момиче, което поне малко да приличаше на момичето от съня му. Взе следващият албум в ръцете си. Бавно, с преклонение плъзна ръката си по твърдата му корица. “Випуск 1997”. Това пишеше най – отгоре... Алекс погледна с тъжни, плачещи очи Индианеца. Това беше тяхният випуск, тяхният албум...

Бавно, с почти трепереща ръка, го разгърна и започна да разглежда снимките. Толкова много лица, толкова много хора, бяха споделяли ученето с него, а сега повечето от тях вече не бяха в града... Буден випуск бяха те. Искаха нещо повече от живота си, повече отколкото им предлагаше града...

Снимката на Тамара... Още тогава тя имаше вид на здраво стъпило на земята момиче, с ясни цели пред себе си. Георги... Той беше и като че ли си остана най – разумният от тях. Само той подозираше Джеси... Всички други му вярваха... Какви глупаци бяха само!... До тях Лизавета. Мраморната красавица, която и до ден днешен приличаше повече на статуетка, отколкото на жива жена; сякаш не беше реална. Толкова красива и даже странна беше!...

Индианецът наблюдаваше мълчаливо мъката на Алекс. Нямаше какво да му каже или да направи, за да облекчи болката му. А как само му се искаше!... Наведе глава надолу.

Алекс обърна на другата страница. Видя своята снимка. Господи, нима беше изглеждал така в дванадесети клас?!... Усмихна се леко. Стори му се, че е бил смешен...

В другият край на страницата беше снимката на Русокосият Ричи. Малкият бандит, който така и не завърши заедно с тях. Снимката му обаче беше сред тяхните. Все пак беше учил с тях известно време... Една не особено добра снимка от осми клас, това беше споменът от Ричи в този албум... Алекс стисна устни. В неговото сърце, Русокосият Ричи беше оставил много по – дълбок и много по – болезнен спомен, от една чернобяла снимка от осми клас...

Алекс бързо обърна страницата. Сякаш искаше миналото да затрупа лика на Русокосият Ричи. Страницата падна тежко и скри образът на Ричи от погледите им. Алекс се впери в следващата страница. Две снимки привлякоха вниманието му. Едната беше на Криси. Беше забравил колко красива беше тя! ... Колко различна и колко особена! Не приличаше на никое друго момиче...

До нейната снимка беше тази на Джеси...

- Заслужаваше поне да бъде сложен по – напред в проклетия албум!... – тихо измърмори Алекс.

- Алекс, за обществото ни той не беше нищо повече от наркоман и отрепка.

- Лоран, той беше много по – добър човек от много други...

Индианецът въздъхна и се приближи до него:

- Сигурен съм, че той винаги ще ни е благодарен, задето му бяхме приятели...

- Приятели, които вече двайсет години не могат да намерят убиеца му...

Алекс с мъка прелисти. Продължи да разглежда снимките. Вглеждаше се подробно във всяко момиче. Внезапно попадна на една снимка. Под нея пишеше само едно единствено име – Лу...

Той бързо се върна на предната страница. Намери снимката на Джеси. Под нея беше написано “Джеси Паркър: 02. април. 1978 – 17. април. 1995”. Отново погледна снимката на момичето. “Лу: 24. август. 1978 – 25. март. 1995”, това пишеше под снимката й.

- Ето, я! – извика въодушевено Алекс.

Индианецът се наведе над албумчето. Загледа се в снимката.

- Това е момичето от съня! Сигурен бях, че я познаваме!.... Тясно лице, земист цвят на лицето и болнав вид!... Тя е!... – Алекс беше необичайно превъзбуден.

Индианецът го погледна недоверчиво:

- Алекс, тя е починала... Надали ще може да ни помогне....

- Починала е почти месец преди Джеси, а не знаехме за това... Ти спомняш ли си да си чул за смъртта на момиче на име Лу?...

- Аз въобще не си спомням и нея...

- Сякаш не ни е била съученичка... – тъжно констатира Алекс. - ... Само защо не сме знаели за смъртта й?...

Индианецът сви рамене. Погледна Алекс в очите. В тъжният му поглед прочете молбата му да му помогне. Алекс отчаяно искаше да разбере всичко за смъртта на Джеси и за Малката Лу...

Той стана и взе якето си:

- Ще видя какво мога да направя...

Алекс кимна. Съпроводи го с поглед и продължи да се взира в снимката на малкото момиче.... Имаше усещането, че между нея и Джеси съществува връзка, между смъртта на двамата...

След няколко изморителни часа в библиотеката, Алекс най – накрая тръгна да се прибира. Вървеше бавно и пушеше. Размишляваше. Чувстваше се гузен пред самият себе си, задето толкова време не бе успял да разреши случая на Джеси... Той, синът на шерифа...

ІІІ.

Навън валеше проливен дъжд. Гръмотевици раздираха небето. Беше тъмно като в гроб. Цялата обстановка навяваше нещо мрачно и тъмно, нещо подтискащо и травмиращо.

Алекс отвори вратата на барът на Боби Маркс и влезе вътре, изтръсквайки чадъра си на изтривалката. Останалите вече го чакаха. Той вдигна очи нагоре и ги видя, седнали на една маса, мълчаливи и изморени.

- Съжалявам, че закъснях!... – извини се той и съблече палтото си.

Никой не отговори. Алекс дръпна леко един стол и седна до тях.

Потънаха в мълчание. В главите им се въртяха най – различни мисли, но нито един от тях не можеше да ги подреди и сформулира, така че да звучат разбираемо...

- Случаят е потулен, Алекс... – започна темата Индианецът. - ... Няма нищо в архивите. Днес проверих...

- Не може баща ми да го е скрил... – Алекс не искаше да повярва, че е възможно да няма никаква информация за момичето. Струваше ми се че, че тя е единствената сламка, за която могат да се хванат и да разрешат случая на Джеси...

- Вероятно може... Алекс, има неща, за които е по – добре да не се говори... Очевидно това е едно от тези неща...

Албумчето със снимката на момичето, което Алекс бе взел от библиотеката за разследването, мина по редичката. Всеки разгледа снимката на Малката Лу. Един по един клатеха отрицателно глава. Като че никога не е имало подобно момиче...

- Лу!?! Сякаш няма фамилия... – тъжно констатира Боби Маркс и побутна албумчето към Лизавета.

- Даже не си спомням коя е била... – рече Георги.

- Аз си я спомням... – тихо каза Лиза.

Всички се впериха в нея. В погледите им се четеше надежда и учудване... Толкова години, а Лиза никога не бе споменала нищо за нея...

- ... Не може да не си я спомняте... Беше от моя клас, но те рядко идваха на училище...

- Кои те? ... – поинтересува се Алекс.

- Малката Лу, Роби и Били...

- Били Джоунс ли? ... – на лицето на Алекс беше изписано колко много му се искаше тя да каже “да”.

Лизавета кимна. Алекс не можеше да повярва на ушите си.

- ... Бяха аутсайдерите... Харесваше им да бъдат такива... Джеси им беше приятел, но те бяха от онези, с които той не се виждаше пред много хора... И без това никой не вярваше, че от него може да излезе човек, та той не желаеше да храни клюките за себе си, като разгласява, че им е приятел... Макар и по – добър от нас, и Джеси страдаше от някои предразсъдъци... Те имаха някакъв странен клуб... И Джеси членуваше в него... Много се карахме заради това. Обличаха се като извадени от някакъв филм на ужасите. Прекарваха дните си в старата камионетка на бащата на Били. Всяка сутрин идваха с нея и я паркираха точно срещу училището. По цял ден киснеха там и пушеха...

- Май се сещам... – в спомените на Алекс изплува въпросната камионетка, която сякаш беше преживяла няколко войни, цялата мръсна и изпотрошена, но все пак вървяща. Непрекъснато паркирана на отсрещния тротоар... – ... Имаше едно момиче, което понякога идваше при мен и молеше за цигара...

- Малката Лу... – каза Лизавета и постави пръста си върху снимката. - ... Никой не се притесни когато тя за пореден път не се появи на училище. Бяхме свикнали Лу да я няма... Дните си течаха, а никой не обръщаше внимание, че камионетката вече не спираше пред училище... Отдавна ги бяха отписали... Те бяха призраци, само че от плът и кръв...

Алекс взе албума и започна да се взира в момичето. Малката Лу... Защо ли я бяха кръстила така? Защо ли никой не говореше за смъртта й?... Сякаш я нямаше, и в същото време тя беше реално действащо лице в живота им. И май винаги е била там...

- Лоран, - обърна се Алекс към Индианеца – трябва да говорим с Били Джоунс. Може би знае нещо...

- Алекс, - намеси се Тамара още преди Индианеца да е успял да отговори. – повечето хора предпочитат да оставят болката си в миналото, вместо да живеят с нея...

- Какво искаш да кажеш? – Алекс не я разбра.

- Иска да каже, че Били може и да не желае да говори за това, което се е случило с Лу. Може да е оставил болката си в миналото... Не всеки иска да живее като теб, всекидневно преживявайки смъртта на приятеля си... – поясни Георги.

- Докато има надежда да стигна до истината, смятам да продължавам да търся. Джеси за мен беше много повече от приятел, за мен той беше като брат...

Тамара, Георги, Лизавета и Индианецът се спогледаха. Самите те отдавна вече не вярваха, че може да се разбере истината за смъртта на Джеси. Един наркоман убит от дилъра му, това беше Джеси за обществото в малкото градче... А кой ще се занимава с подобна история?... И никой не го интересуваше, че дори и този отхвърлен, пропаднал, наркоман, убит в двора на училището си, е имал приятели, които са го обичали и ценяли...

... Алекс тръгна да се прибира. Вървеше бавно през гората и разглеждаше всяка тревичка, блестяща с необичайна светлина, огрята от луната. Поредното пълнолуние. Повечето хора се бояха да ходят в гората вечер, а пък камо ли когато има пълнолуние. Вярваха на градските легенди, които сами бяха създали. Гората, езерото и реката бяха нещо като мрачните символи на града. Свързани с толкова много убийства, свързани с Криси, с Джеси... Свързани с Малката Лу...

Откъм езерото, Неговото езеро, се чуваха гласове. Той се заслуша. Позна гласовете на Томи и Майкъл. Прибилижи се по – близо до тях и застана зад голямото дърво, откъдето можеше да ги наблюдава. Двете момчета седяха около някакви неясни предмети, струпани на куп, заедно с едно по – малко момиче. Алекс се загледа в тях с лека усмивка. Спомни си за вечерите, в които беше седял тук заедно с Джеси и Криси. Липсваха му. Винаги бе имал усещането, че никой друг освен Джеси не го е разбирал толкова добре. Сякаш Индианецът и Георги бяха на светлинни години от него. Сякаш и Лиза и Тамара не бяха като Криси. Сякаш бяха пораснали, по – сериозни и по – женствени...

Сянката му падна върху трите хлапета. Те започнаха да се озъртат и ослушват. Бяха малко уплашени. Експериментът им май – имаше усшех, така си мислеха те...

Алекс пристъпи напред и се показа иззад дървото.

- Шериф Купър! – извика Томи. – Какво правите тук!? Стреснахте ни!...

- Прибирах се... – равнодушно сви рамене Алекс.

Томи и Майкъл се спогледаха боязливо. Уенди, момичето с тях, седеше по турски и клатеше глава над събраните на купчинка вещи. Очите й бяха затворени. Говореше си нещо тихо, почти под носа. Алекс се намръщи. Не му стана особено ясно какво правеше тя. Направи още една крачка напред към тях... Томи и Майкъл се спогледаха и настръхнаха...

Алекс огледа притеснените деца. Веднага разбра, че правеха нещо нередно и се бояха да не ги хванат. Това беше изписано на лицето на Майкъл.

- Какво правите? – запита подозрително Алекс.

- Ами, ние .... ь ... – започна да се заеква Майкъл, в опитите си да измисли някаква лъжа и да замаже положението. - ... ние... ь.. ами... играем си!...

Не прозвуча особено убедително, но все пак трябваше да каже нещо. Алекс го изгледа още по – подозрително от преди. Не му изглеждаха като деца, които само си играят. Пристъпи леко в страни и огледа купчинката вещи на земята. Огледа й Уенди. Стори му се малко неадекватна и странна.

- На какво точно си играете? – твърдо и строго попита той.

Томи въздъхна и се изправи. Погледна Майкъл и се обърна към Алекс:

- Викаме духове, шериф Купър. Не е нещо опасно.

- Духове?...

Алекс никога не се беше занимавал с това. Беше му безинтересно. Те двамата с Джеси гонеха момичетата или пушеха под дървото. Но никога не се бяха сещали да викат духове. За какво биха им послужили?...

- Да, духовете на мъртъвците от градските легенди. – Томи и Майкъл обаче очевидно бяха доста въодушевени от идеята да викат духове.

Алекс продължаваше да ги гледа подозрително. Хвърли един поглед и на момичето. Уенди сякаш не беше на този свят. Редеше някакви странни думички под носа си, ръкомахаше...

Алекс се усмихна. Струваше му се, че това никога няма да проработи. Той не вярваше в предания, в духове и легенди, макар добре да знаеше, че тези, които се носеха из неговия град бяха самата истина...

- Може ли една цигара?... – изведнъж отново чу познатия глас зад себе си. Обърна се. Малката Лу стоеше и го гледаше предано. Точно както в съня му.

Алекс погледна отново момчетата. Уенди все така беше в нещо като транс.

- Може ли една цигара?... – отново се обърна. Малката Лу беше протегнала ръка към него с очакване.

Той извади кутията си и й подаде една цигара. Тя я взе и отново тръгна нанякъде, изгубвайки се от реалността. С всяка измината от нея крачка Алекс виждаше как образът й губеше очертанията си все повече и повече, ставаше прозрачен и сякаш направен от дим... Един бродещ дух, обезпокоен в тихото си съществуване в своя свят...

- Прекратете веднага тази работа! – извика Алекс и започна да тресе Уенди.

- Но шериф Купър, ... – понечи да каже нещо Томи.

- Да не съм ви видял повече да го правите! Това не е хубаво! Оставете ги да почиват в мир!...

Момчетата се уплашиха. Уенди го погледна странно, сякаш искаше да го омагьоса.

- Чухте ли ме? – попита почти свирепо той.

Момчетата кимнаха.

Алекс се огледа притеснено и бързо тръгна да се прибира. Искаше колкото можеше по – скоро да се върне у дома си и да се скрие в своето недокоснато пространство. Да избяга от подтискащата го реалност, макар да знаеше, че дори и там, където никой не го безпокоеше и той можеше да се отдаде на болката си, Малката Лу не би го оставила на мира... А с всеки изминал миг нейното присъствие все повече и повече го плашеше...

Уенди го проследи с каменен поглед, докато най – накрая се изгуби от очите й. Бавно смъкна погледа си надолу към вещите и извади от тях старата запалка на Томи, която някога бе принадлежала и на Джеси. Остави я най – отгоре и отново започна със своите заклинания и молитви...

ІV.

Алекс се прибра почти тичешком у дома. Затръшна вратата и се строполи на дивана. Най – накрая можеше да си почине. Свали палтото си и го метна настрани. Отвори хладилника и извади малко мляко, останало от предния ден в опаковката. Изпи го и застана пред прозореца. Пушеше и наблюдаваше една малка светлинка, блещукаща и мигаща в далечината. Сякаш някой отново изпращаше сигнали до него самият... Алекс се вгледа... Някога по този начи двамата с Джеси си бяха показвали, че трябва да се видят... Никой друг освен тях двамата не знаеше този сигнал, не можеше да го изпълнява точно и правилно... Дори и Томи и Майкъл...

Алекс въздъхна тежко и загаси цигарата си. Остави пепелника на перваза и си легна. Спеше му се. Беше изморен от всичко видяно и чуто през деня. А всичките тези загадки, в които сякаш беше потънал и неговият собствен живот, все повече и повече го объркваха...

... Из стаята се стелеше дим, цигарен дим, който би задушил всекиго.

Алекс се опита да си поеме въздух. Белите му дробове се напълниха с лек, но достатъчно концентриран дим. Той се размърда. Събуди се. Отвори леко очите си и после отново ги затвори. Не му се искаше да напуска страната на сънищата си, където най – накрая можеше да се почувства спокоен и свободен, където само спомените му и красотата на иначе почти перфектно грозния заобикалящ го свят имаха значение.

Най – накрая все пак отвори очи. Имаше усещането, че лети над земята, някъде в облаците. Тънка ивица пушек пронизваше тъмнината в стаята и се разстилаше навсякъде над него.

Алекс се надигна уплашено. Нещо гореше, помисли си той. Огледа се подозрително. Прозорецът беше леко отоворен и отвън в стаята влизаше по – хладен въздух, който обаче сякаш не бе е в състояние да разсее дима. А на перваза седеше някой. Алекс забеляза малка светлинка, която се движеше нагоре и после надолу, “източникът” на тази димна завеса – запалена цигара. Можеше да почувства миризмата на горящия тютюн.

Алекс се изправи.

- Съжалявам, че те събудих, Алекс... – чу глас.

Алекс потръпна. Много добре познаваше този глас. Независимо колко години ще минат, той никога не би забравил този глас. Колко пъти само го беше чувал в съня си, в спомените си... Джеси...

Алекс се доближи до прозореца. Кръглата луна слабо осветяваше лицето на момчето, седнало на перваза. Алекс изтръпна. Стори му се, че сънува. Той плахо протегна ръка. Сложи я на рамото му. Не беше плод на въображението му. Джеси наистина беше там, беше реален, доколкото е възможно един мъртвец да е реален...

- Джеси?... – плахо прошепна Алекс.

Джеси само се усмихна. Загаси цигарата си в пепелника. Там, където беше сега, той винаги щеше да остане на 17, такъв какъвто беше в деня, в който го бяха убили, само че по – чист и готов да живее отначало. Именно това виждаше Алекс в момента – най – добрият си приятел, такъв какъвто беше, такъв какъвто го беше запомнил...

- Да, Алекс ...

- Но ... но .... но ... но защо....

- Защо съм тук ли? .... Защото тук всеки ден можеш да срещнеш хора, които много добре знаеш, че трябва да са мъртви...

Алекс постоя още малко, съзерцавайки това, което виждаше и най – накрая, вече по – спокоен, и посъвзел се попита:

- Защо, Джеси, защо нашето щастие?... Защо не можехме и все още не можем да живеем спокойно?...

- Защото не искате. – сви рамене Джеси. – Много отдавна ти го бях казал. Остави ме, забрави ме и продължи напред...

- Не мога!... – Алекс реагира със същият ентусиазъм, толкова ревниво, колкото преди години, когато беше на 14... Джеси все още представляваше за него огромна ценност, макар вече да го нямаше в реалния свят. – Искам да открия човекът, който ...

- Искаш истината. – прекъсна го Джеси. – За какво ти е тя?... Аз няма да се върна, ако той си отиде...

- Винаги трябва да търсим истината.

- Напротив. Това е проява на слабост у човека, да търси истината. ... Тя е ненужна величина, която никога не може да промени нищо. Какво постигаш с истината?... Искаш да промениш нещо, тогава промени СВОЯ свят, Алекс. Иначе само ще си загубиш времето... Твоята Собствена истина ще промени света. Създай я, приеми я...

Алекс се облегна на перваза и запали цигара.

- Джеси, защо винаги си бил толкова упорит?...

- А ти, защо винаги си бил толкоз праволинеен?...

Настъпи мълчание. Джеси се наслаждаваше на порасналия си приятел. Самият той нямаше тази възможност, да порасне, да стане мъж. Той си остана хлапето, живеещо по ничии правила, следващо единствено пътя на най – малкото съпротивление, търсещо спасение отвън, вместо вътре в душата си. Той си остана пропадналия наркоман, който нямаше стойност. Една ходеща сянка.

- Алекс, заслужаваш да живееш. – поде темата Джеси. – Аз бях Човекът от Ада, моят живот беше низ от трагедии, твоят винаги е бил подреден и пленителен...

- Помниш ли какво ти казах вечерта преди да те убият?

- Че ще ти липсвам... Виждам, че ти липсвам, виждам че липсвам на всички ви... Но, Алекс това е животът. Не можем да променим нищо...

- Ти не беше за този свят, беше прекалено ... различен...

- Напротив. Нашият свят е една пещера на сенки и ходещи духове, нашият град е свърталище на хора, които не съществуват и в същото време са реални действащи лица на сцената на живота. Моето място беше именно тук. Една ходеща, диреща себе си сянка, която правеше само грешки, а не смееше да се обърне назад и да ги погледне...

Отново настъпи тишина. Алекс все така се чудеше дали не сънува. Дали Джеси е реален... Сякаш на сутринта щеше да се събуди и това да остане един от многото му сънища, които не водеха никъде... Само дето този път той май не сънуваше...

- Страшно ли е?... – запита Алекс малко уплашено и погледна Джеси.

- Кое, да умреш ли?... – Джеси се изсмя. – Не, Алекс. Напротив. Странно е. Изведнъж просто не усещаш тялото си.... Виждаш всичките си грехове и страхове за последен път и после си свободен да живееш както ти харесва, да поправиш всички злини, които си направил и да започнеш отначало... А като свикнеш с онзи живот, този тук никак няма да ти липсва. Честно.

Алекс отново изтръпна. Джеси говореше за смъртта като за някакво събиране с приятели. Алекс си припомни онзи Джеси, който познаваше някога... И тогава той говореше така за всичко. Джеси никога не се беше страхувал от нищо...

Алекс го погледна отново. Да, това наистина беше Неговият Джеси. Отново двамата, отново заедно, някъде на ръба между действителността и въображението...

V.

... Алекс седеше в кабинета си. Размишляваше над всичко, което му се беше случило само за няколко дни. Малката Лу, която се появяваше и после изчезваше; Джеси...

Индианецът нахлу в кабинета му, рязко отваряйки вратата:

- Алекс, имаме диря...

- Какво?... – Алекс така се стресна, че не го чу. Нещо прошумя около него, но той не се замисли какво точно.

- Били Джоунс. Намерих го. Сега живее на половин час път от тук.

Алекс все така гледаше странно. Сякаш не разбираше за какво точно ставаше дума. Индианецът застана на вратата и започна да се взира в него подозрително.

- Лоран, вярваш ли, че мъртвите могат да се връщат при тези, на които са държали в реалния живот? – напълно неадекватно запита Алекс.

Индианецът въздъхна тежко и се доближи до бюрото на приятеля си. Облегна се на него и отвърна малко иронично:

- Само под формата на спомени. Да вървим!

Той излезе, а Алекс остана да седи и да се взира в нищото. Не реагираше, не се движеше. Сякаш беше изпаднал в някакво особено състояние на безтегловност.

- Алекс, хората нямат цял ден!... – подкани го Индианецът.

Алекс разтръска глава. Осъзна се най – накрая. С мъка стана и взе якето си. Излезе навън, където Индианецът го чакаше вече заедно с Лизавета. Алекс ги огледа. Видя онези младежи, които бяха те на погребението на Джеси... Странно защо, но днес той не беше способен да вижда заобикалящият го свят по друг начин освен в миналото. Във всекиго виждаше единствено човекът, който той или тя е бил в деня на смъртта на Джеси... За него това събитие беше ориентир, нещо като ново начало... Ново и много трудно начало...

Алекс пристъпи напред и метна якето си на задната седалка на колата. Отвори предната врата и понечи да влезе, когато забеляза пред себе си, по пътя едно младо русокосо момиче, облечено в черно, което се приближаваше към тях все повече и повече. Слабо, изтощено момиче, цялото раздърпано, сякаш се беше било с някого. Русалява коса. Земист цвят на лицето... Малката Лу, само дето този път изглеждаше много по – страшно от преди... Никога не се беше появявала в съзнанието му цялата в кръв...

- Алекс, какво има? – запита грижовно Лизавета.

- Виждаш ли я?... – и той посочи Малката Лу, която вече беше достатъчно близо, за да бъде видяна от всички, в случай, че не е само привидение, явяващо се единствено в неговото съзнание.

Лиза го погледна и кимна. Тя наистина виждаше едно момиче, което вървеше към тях, само дето не виждаше кръвта и раните по нея.

Момичето застана до Алекс.

- Може ли една цигара?... – запита тя и протегна окървавената си ръчичка към него.

- Виждате ли я? – запита нервно той и започна да се озърта. Искаше да види реакцията на приятелите си. Двамата обаче стояха и не можеха да помръднат. Виждаха я, виждаха всичко без кръвта по момичето... Бяха като вцепенени. Не можеха да се движат и да реагират... Не можеха да си обяснят откъде се беше взела така внезапно...

- Може ли една цигара?... – отново повтори момичето.

Алекс извади кутията си и й подаде една цигара.

Малката Лу я взе и ги подмина. Вървеше бавно към края на града, към мотела “Дефилето” и към истината за своята смърт. ... Постепенно изчезна точно както се беше появила, превърна се в размазан образ, наподобяващ мираж и след това се изпари...

Алекс се обърна към Лизавета и Индианеца:

- Тук, всеки ден можеш да видиш хора, които много добре знаеш, че трябва да са мъртви...

Влезе в колата и затръшна вратата. Не за пръв път виждаше Лу, макар никога да не беше виждал толкова много кръв по лицето, ръцете й...

Потеглиха. Пътуваха бавно, без да разговарят... Лизавета и Индианецът имаха нужда от малко време да осмислят това, което бяха видели.

- Алекс, ... – най – накрая каза Лизавета.

- Да?

- А... За това видение ли говореше?... – Лиза не беше напълно сигурна как точно трябва да го нарича.

- То не е видение. По – скоро един дух, търсещ възмездие за смъртта си.

- А ... защо точно при нас го търси?...

- Защото само ние можем да направим нещо по въпроса... Сама каза, че те са били отписаните, ходещи сенки от плът и кръв... На никой друг не му е пукало, че ги няма и до ден днешен не им пука... А Лу и Джеси заслужаваха да живеят...

- Алекс, ... – Лиза направи пауза. - ... Джеси, беше наркоман...

- Когато му сложиха печата “пропаднал” все още не беше... – Алекс направи малка пауза. Струваше му се, че Лизавета умишлено се опитва да забрави една малка подробност около живота си с Джеси. А той се почувства длъжен да й я напомни - ... Самата ти го обичаше не по – малко от мен...

Индианецът паркира колата пред една каравана. Тримата слязоха и огледаха местността. Само пустош. Нищо друго. Никакъв признак на живот в радиус от поне 100 – тина метра... Някога Джеси и Тамара живееха на подобно място...

Тримата пристъпиха напред. Почукаха на вратата. Един мъж по потник, брадясал, миришещ на алкохол и с догаряш фас в ръката им отвори.

- Какво обичате? – грубо извика той, сякаш те бяха прекъснали някакво негово много важно занимание.

- Били Джоунс? – попита неуверено Индианецът. Алекс се вгледа в мъжа и сякаш видя и него в миналото, видя онова момче от гимназията...

- Аз съм, а вие кои сте? – запита мъжът и се изплю настрани. Лизавета се погнуси и даже не се опита го скрие от тях. Не й харесваше да бъде тук, даже вече не знаеше защо беше дошла; защо беше приела поканата на Индианеца.

- Аз съм шериф Лоран Фиш. А това е помощник шериф Алекс Купър. Дойдохме да поговорим с вас...

- А! Индианеца и малкия пикльо на тати! Добре, че беше Джеси да ти налее малко мозък в главицата иначе не те виждах!...

Алекс и Индианецът се спогледаха. Не очакваха той да си спомни толкова бързо кои са. Бяха уплашени. Като че ли положението излизаше извън техния контрол. Нямаха представа какво ставаше, нито какво трябваше да стане...

- От години очаквам да се цъфнете тук!... Влизайте!... – той влезе пръв навътре. Алекс, Лиза и Индианецът се спогледаха отново и бавно, плахо пристъпиха напред. – Затворете вратата след себе си. – извика им Били. Алекс пусна двамата си приятели да минат и внимателно, едва докосвайки я, затвори вратата на караваната.

Били ги въведе в малкото си царство. Две “стаи” и тоалетна. Навсякъде се мотаеха празни бутилки от бира и най – различни салфетки. Царящият навсякъде в дома му хаус не показваше това момче, отритнато от обществото да е постигнало нещо много в живота си. Беше го съсипал, така както и предполагаха съгражданите му.

Били седна на един стол и включи телевизора. Пусна мач. Отвори поредната бира и запали поредната цигара.

- Били, дошли сме да говорим с теб за нещо случило се преди около 20 години... –поде темата Индианецът.

- Т’ва е много време... За какво става дума?...

Под пропаднала му фасада, която разкриваше един загубен и провален живот, едно озлобено момче, загубило всичко, като че ли се криеше един напълно нормален и готов да помогне на тази загубена кауза мъж, който все още не беше загубил паметта и разсъдъка си.

Алекс разтвори албума на випуска и го остави на масата, отворен на снимката на Джеси...

Били се загледа в нея и въздъхна тежко.

- Свястно момче беше... жалко!...

- Той не е единствения, отишъл си от този свят без да намери своето възмездие. – каза Индианецът и прелисти на снимката на Малкта Лу.

Били ги огледа и попита подозрително:

- И защо точно сега, след толкова време сте решили най – накрая да разгадаете този случай?... Тогава никой нищо не направи и трима души си заминаха ей така, без да са виновни за каквото и да е било. – в гласа му се усещаше укорът, с който им говореше.

- Трима? Имаш предвид и Криси ли?... – Алекс не можеше да се сети за никой друг.

- Не, Джеси, Лу и Роби... Три напълно невинни деца, които вашето общество отхвърли и отрече. Макар да бяхте приятели на Джеси, вие винаги си останахте от другата страна на оградата. Вие бяхте нормалните, а ние – ненужните. Именно за това се заемате с този случай чак сега. Тогава никой не се интересуваше дали той има решение или не. На големците в проклето ни градче им изнасяше, че тях ги нямаше. Джеси беше пречка, Джеси беше трънче, живото доказателство, че колкото и да тъпчеш един човек, ако той дълбоко вярва в себе си и в доброто у хората, няма да го сломиш докато е жив. Ние бяхме неговите приятели в сянка, които за съжеление се оказахме на грешното място, защитавайки собствените си принципи и вярвания. И ние станахме изкупителната жертва за смъртта му...

Алекс, Лизавета и Индианецът слушаха с покорно наведени глави. Винаги се бяха чувствали различни. Джеси ги караше да се чувстват така. А даже и не бяха имали време да се огледат и да осъзнаят, че не те са различните, а той... Джеси, независимо какъв беше, доказваше по неоспорим начин, че мъдростта и волята не винаги вървят ръка за ръка с възрастта.

Тримата се спогледаха. Първоначално това трябваше да бъде един най – обикновен разпит на заподозрян, но нещо се беше намесило и объркало плановете им. Били им говореше като на приятели...

- Били, ... – поде Лизавета - ... какъв беше Джеси, в твоите очи?

- Твърде нормален за този свят... – сви рамене Били.

- Той твърди, че е именно за този свят, тъй като света, в който живеем е една пещера на сенки... – вметна Алекс. Лизавета и Индианецът го изгледаха странно. Стори им се абсурдно. Алекс говореше в сегашно време, сякаш Джеси все още твърдеше това...

Били кимна и загаси цигарата си в пепелника.

- Били, видя ли го в нощта, в която го убиха? – Индианецът направо пристъпи към темата.

Били отново само кимна.

- Разкажи ни! – буквално изкомандва Алекс.

Били се засмя и допи на екс бирата си.

- Може би първо трябва да ви разкажа за Малката Лу...

- Разкажи ни... – подкани го Лиза.

- Записвате ли ме?

- Не... – почти в хор отвърнаха те и вдигнаха ръцете си инстинктивно нагоре.

- Това не бива да излиза от тук, освен в краен случай, защото аз съм единственият останал спомен от случилото се.

Тримата кимнаха.

Били загаси телевизора и се настани удобно. Предстоеше им дълъг следобед...

VІ.

“... Лу беше от онези момичета, които непрестанно имаха нужда да се доказват. Тя искаше нещо повече от живота си, а нямаше и идея как да го получи. Не й харесаше да живее в каравана край пътя. Искаше да бъде поне малко като другите, нормалните, момичета и в същото време не искаше да бъде обикновена... като всички... Като се замисля, тя беше достатъчно объркана, за да не знае ясно какво иска и откъде може да го получи.

Познавахме се от години. Лу беше сред малкото хора, за които ние с Роби не бяхме отрепки. Може би защото самата тя не се различаваше особено много от нас...

Нощта, в която я видях за последен път, ми се строи нервна. Сякаш се боеше от нещо. Ние бяхме отрепките с главно “О”, но тогава не го съзнавахме. Не искахме помощ, защото не вярвахме че се нуждаем от такава. Сега обаче, от позицията на времето, мога да видя колко много сме грешали и каква огромна необходимост от помощ и внимание сме имали.

Не разбрахме какво й има. Тя всеки ден беше в различно настроение. Всичко зависеше от това дали беше пушила и колко беше пушила. Лу беше пристрастена към тревата. Мисля, че всички бяхме...

Срещнахме се край пътя. Както почти всяка вечер отивахме на поредното парти у Карл. Това бяха събирания в тесен кръг, където всеки идваше сам, за да се надруса. Пазехме го в тайна. Това си беше нашето място, нашето царство, където вашият свят, изпълнен с красотата на малките неща, и нашата неспособност да говорим и споделяме, нямаха значение и не ни правеха нещастни.

Един два пъти бяхме засекли и Джеси на тези събирания... Но той сякаш не харесваше тази атмосфера. Той беше прекалено особен, за да може някой да го разбере...

Онази вечер той беше там. Лу се зарадва да го види. Тя беше влюбена в него. Това можеха да го видят всички, без значение колко друсани бяхме, с изключение на самият него и Роби. Онази вечер обаче Роби научи...

Лу се напи. Беше нервна и неадекватна. Сякаш вече не й се живееше...

Отиде при Джеси и седна до него, толкова близо, че той се смути почувства неудобно. Отдръпна се леко.

- Лу, добре ли си? – запитя я той загрижено.

- Не, разбира се! Кой тук е добре?...

- Що не си вървиш?... – Джеси никога не беше много мил с нея, но и никога не я беше отхвърлял напълно.

- Ще ме изпратиш ли? – струва ми се, че й беше дошло прекалено много, за да се държи адекватно. Последните няколко дни тя беше кълбо от нерви. В пиенето онази вечер беше намерила отдушник.

- Лу, какво си пила?... – макар и напушен Джеси не губеше напълно усета си за света. Той взе чашата й и помириса питието й. Незнам какво имаше вътре, но както той се изрази после, това беше някаква смъртоноста комбинация от всички видове алкохол, за които е чувал.

- Дай ми я! – извика тя и дръпна чашата от ръцете му. Джеси ме смяташе за нужно да й я дава. Започнаха да се борят за нея, докато накрая я изпуснаха и счупиха. Карл се ядоса и започна да й крещи. Той никога не бе харесвал Лу особено много, а това беше повод да се скара с нея.

- Какво, по дяволите правиш!? – започна да й креши той. Хвана я за китките и й изви ръцете. Тя започна да реве. Всички гледахме безучастно. – Като не можеш да пиеш, не го прави! Толкова си жалка, че ми се повдига от теб! За нищо не ставаш!...

- Карл, моля те недей!... Джеси е тук... – Лу беше пияна и разстроена. Беше тотално съсипана, а това което Карл не съзнаваше беше, че именно той, с постоянните си наркотични коктейли, я беше докарал до това състояние.

- Какво ти пука за Джеси!? Той не е един от нас!... – намеси се Роби и застана до тях. – Джеси е извън клуба.

- Ти да мълчиш! – незнайно защо Карл ненавиждаше и Роби.

- Остави приятелката ми намира! – изкомандва Роби.

- Карл, недей, моля те!... – Лу ревеше и му се молеше. Много беше зле.

Карл я удари през лицето и я блъсна назад. Тя падна на леглото и покри лицето си с ръце. Не можеше да се успокои.

- Тя ми счупи чашата! – Карл поначало беше агресивен, а онази вечер беше и пиян. Не се чувствахме добре, бяхме изнервени. Дилърът на Карл не беше доставил необходимите дози за всички и това ни притесняваше. Ами ако го бяха хванали?... Само тази мисъл ни се въртеше в главите...

- За една чаша ли си? – Джеси се изправи. Изпи на екс питието си и му подаде своята чаша. – Ето, вземи моята. Представи си, че аз съм ти счупил чашата. Можеш да ме изгониш без да ти мигне окото, и без това не съм от клуба...

Карл взе чашата му и я запрати в стената. Тя се строши на малки парчета. Това накара Лу да изкрещи. Наитина не беше на себе си.

- Какво ревеш, курво! – Карл отново вдигна Лу за яката. Започна да я тресе докато най – накрая не видя очите й целите подпухнали от плач.

- Карл, моля те недей, остави ме!... – тя заекваше.

- Остави я! – извика му Роби и го блъсна. Сбиха се.

Джеси погледна ревящата Лу и с помощта на няколко момчета разтърва Карл и Роби.

- Ти си отрепка! – започна да говори спокойно той на Карл. – Какво искаш от нея?... Ти и твоите неясни коктейли я докараха до това състояние. Поне се дръж като мъж и не я обиждай, след като я съсипа. Не виждаш ли, че е пияна?...

Джеси говореше с такава ясна омраза. Той беше много по – добре от нас. Ние все още си мислехме, че всичко е за купона. Друсахме се, за да забравим колко сме жалки. И той започна така. Искаше му се да се отърве от проблемите си. А не можа. Само ги замени с други и се научи да притъпява болката, която му носеха те, за определенио време...

Разликата между нас и Джеси беше, че той имаше някаква воля, доколкото ви звучи нормално един наркоман да има воля. Но той наистина беше способен да си наложи определена доза и да я спазва. Внушаваше си, че не му трябва друго... А ние поглъщахме всичко, в каквото количество се намереше и колкото често се намереше. Джеси се държеше, макар не винаги да беше адекватен, а ние... Ние умирахме...

Джеси го блъсна отново и напусна къщата, затръшвайки вратата зад себе си. Настъпи тишина. Карл беше нашият лидер и дилър. А ето, че някой, който даже не беше от клуба, го беше победил.

Роби утешаваше Лу. Карл се изправи и им хвърли един бегъл, но изпълнен с ненавист, поглед.

- Тя да се маха! – изкомандва той. Никой не му обърна внимание. – Казах да се маха!... – Карл беше побеснял. Ето до какво водеше липсата на необходимата доза...

- Тя е част от нас и не можеш да я изгониш просто така! – Роби обичаше Лу и я бранеше с цената на всичко. Дори и след като разбра какво бе правила зад гърба му.

Карл издивя. Дръпна я за ръката и я изхвърли от къщата. Роби се изправи и изтича навън.

- Ще си платиш! – заплаши той Карл. Затръшна вратата зад себе си.

Лу седеше на изтривалката и ревеше. Ръцете й бяха в малки драскотини, целите зачервени. Роби седна до нея и я прегърна.

- Ще му мине... Успокой се. – опита се да я накара да спре да реве.

- Няма да му мине, зная го... И на Джеси няма да му мине... – заеквайки се, хълцайки, отвърна тя и се сгуши в обятията му.

- Джеси няма нищо общо. Той само те защити, за което ще му благодаря в понеделник...

- Напротив има... – Лу все така хълцаше.

- Какво става, Лу? ... Май не разбирам... – време беше и Роби да се усети, че зад гърба му ставаше нещо.

Лу изстри сълзите си, като продължаваше да хълца. Нерви, алкохол... Това беше нейното състояние в онзи момент.

- Никога няма да искаш да ме погледнеш повече, ако ти кажа...

Той я целуна по главата и успокои:

- Каквото и да е, не може да бъде толкова страшно... Винаги ще те обичам!...

- ... Не мога... Роби, ти си прекрасен човек, но ... но... Обичам него...

Лу най – накрая му беше казала. Може би ако не беше пияна, ако не беше станала тази сцена, то тя би продължила да го лъже още дълго време. А той щеше да й вярва...

- Карл?...

- Не! Карл е лайно! Мразя го, но завися от него!... Джеси!... – и Лу отново се разрева.

Роби не знаеше какво да каже. Седеше и се опитваше да приеме информацията...

За няколко минутки Лу се успокои и обърна към него, прибирайки косите си зад ушите.

- Казах ти, по – добре беше да не знаеш...

- Защо, Джеси? – запита безчувствено Роби.

- Защото ... защото е различен! Той не е свиня, като повечето момчета които познавам. И ти не си, за това съм с теб!... – цялото лице на Лу беше зачервено и подуто от плач.

Роби я погледна. Дори и да й се беше ядосал в началото, сега, когато виждаше колко нещатна и загубена беше тя, сърце не му даваше да я остави. Той я обичапе, дори и когато знаеше, че тя мисли за друг. Звучи доста банално като история, но това беше самата истина.

- Обичам те, Лу! ... Джеси има момиче, а аз имам теб!...

Роби я целуна. Всички знаехме, че тя никога няма да остави Роби. С него се чувстваше сигурна, да не говорим, че Лу вече беше толкова зависима от пропадналия ни начин на живот, че надали би намерила сили да започне друг.

- А Карл, какво общо има той с цялата история?...

В интерес на истината на всички ни се губеше участието на Карл във всичките ни интриги. Независимо какво ставаше обаче, той винаги беше там и винаги се опитваше да се наложи.

- Джеси го каза... Заради него сме в това състояние...

- Но той с никой от нас не се е държал толкова собственически, колкото с теб...

Лу отново се разрева.

- Не мога, Роби, не мога да ти кажа и това!...

- Защо, мило?

Той се опита да я целуне, а тя се измъкна нервно от прегръдката му.

- Тръгвам си, Роби! Не мога повече!.. – тя тръгна напред, но той я догони и дръпна:

- Какво има между теб и онази свиня?...

Лу започна да се извърта. Очите й бяха насълзени и подпухнали от плач.

- Ти как мислиш, че му плащаме ние, момичетата, за коза?...А? ... Да не мислишп, че му трябват парите ни?...

Роби беше в шок. Не очкаваше именно това. Той я притисна до себе си. Вече и той се разплака. Не можеше да понесе това унижение. Чувстваше се предаден от най – святия за наркомана човек – дилъра му.

Лу не издържа и избяга.

- До понеделник, Роби! Обичам те!... – извика му тя и хукна напред.

Тичаше колкото можеше. Искаше час по – скоро да се прибере и да забрави за този ужасен ден...

Роби се прибра в къщата и ме дръпна настрана. Искаше да говорим...

Това е всичко, което знам за Малката Лу... “

...

VІІ.

... Лу вървеше през гората. Къщата на Карл се намираше на другия край на града. Богаташкото синче, за което наркотиците бяха един вид разнообразие. Те бяха единственото нещо, което му даваше някакъв шанс да бъде някой. Невзрачното богато момче, което само така можеше да стане лидер...

Блузата й съвсем се беше развлякла. Тя вървеше и продължаваше да реве. Бършеше нервно сълзите си и носа си. Трепереше. Забърза малко. Затича се. Имаше усещането, че някой я гонеше. Дали беше само плод на въображението й?... Или може би халюцинация?... Или действително някой я гонеше?...

Мина по някакъв заобиколен и по – кратък път, който само човек израстнал по тези места би знаел. Почти беше стигнала до караваните край пътя, където живееше. За пръв път й се струваше, че би й било по – добре у дома, отколкото навън.

На пътя стоеше един мъж. Може би чакаше някой да го качи на стоп. Или имаше среща. Колко ли пъти самата тя беше стояла там и беше чакала Роби или Били... Или даже Карл...

- Може ли една цигара?... – запита тя нервно. Човекът я огледа. Стори му се толкова укаяна, че сърце не му даде да й откаже. Едно русокосо слабо момиче, с тясно лице, земист цвят на лицето, болнав вид... Цялото зачервено и подуто от плач... Гледаше го толкова предано...

Извади кутията си и й даде. Извади и запалката си. Беше се досетил, че надали имаше с какво да си запали цигарата. Тя кимна за да му благодари и отмина. Никотинът, постъпващ в организма й, сякаш я поуспокои. Прослувутият успокояващ ефект на цигарата... Май имаше истина в това голо твърдение...

Лу се обърна. Беше чула нещо зад себе си. Знаеше, че не е желателно да се прибираш сам вечер из този град. Сякаш имаше хиляди злодеи, които излизаха само на тъмно. Толкова странни и страшни неща се бяха случили тук!...

Опита се да ускори ход. Беше я страх. Вървеше колкото бързо можеше, дърпаше от цигарата си силно, за кураж, и се оглеждаше. Някой наистина я преследваше ...

VІІІ.

- Какво стана после, Били? – запита тихо Индианецът.

- Незнам. Тя тръгна да се прибира сама онази вечер. На сутринта я намерили край пътя, там където често ни чакаше с Роби. Цялата в кръв. Бита. С рани по лицето и тялото... – Били говореше с мъка. Не искаше да си спомня за това, а знаеше, че трябва.

Толкова много мистерии! Толкова много тайни!... Време беше някой да се заеме с това и да навърже частичките от мозайката, да сглоби картината и да разкрие истината... Една дълбоко скрита истина....

- Имаше ли заподозрян?... – Индианецът се интересуваше от чисто техническата част на случая. Той даже не можеше да се сети коя е била Малката Лу. Искаше само да научи защо няма досие по случая, защо никой не го е разследвал... Поредната мистерия, поредната тайна...

Били поклати глава.

- Никой не искаше да се занимава. Наркоманка убита от дилъра си. Или проститутка убита от сутеньора си. Все едно, което си изберете. Това беше Лу за града ни... Баща й кремира тялото, нямаха пари за погребение. А и не искаше всички да знаят за случилото се. Тя нямаше майка, беше ги напуснала преди години. Живееше само с баща си.

След случилото се, баща й се промени. И преди това не беше особено добре настроен към нас, а след това съвсем ни намрази. Ожени се около година след смъртта на Лу.

Не го интересуваше какво е станало онази вечер, така както и никога не го бе интересувало какво става с дъщеря му. Последният, който бе видял Малката Лу, последният, който бе говорил с нея, беше Роби. Идеалният заподозрян... За какво им беше разследване, при положение, че вече имаха “виновен”. Ревнивото гадже, което разбира за връзката на Лу с Карл и я убива. Не ви ли звучи правдоподобно?... Само дето не беше така...

- Защо си толкова сигурен? – запита Индианецът. Той все още не вярваше, че между случилото се с Лу и смъртта на Джеси може да има някаква логическа връзка.

- Защото Роби беше с мен и Джоана, едно от момичетата, които се увъртаха около Карл, за да им дава трева. ... Той я обичаше. Роби не би я наранил, така както и Джеси не би наранил теб. – и Били посочи Лиза.

- Има ли кой да потвърди тази версия? – попита Лизавета.

Били сви равнодушно рамене:

- Сигурно има... Джоана, ако е още жива.... Малко от нас, от онзи т.нар клуб, доживяха дипломирането си, а още по – малко станаха големи и разумни хора....

- А Роби?... Той къде е?...

- Незнам... Обвиниха го за убийството на Лу, а той, за да се спаси, избяга. Беше само на 17... Оттогава не съм го виждал, даже не зная дали е оцелял в този живот....

- Защо бяга след като в невинен? – Алекс най – накрая се включи в разговора.

- Защото никога нямаше да успее да докаже невинността си... Не искаше да поема вината за нещо, което не е извършил, а нямаше силата да докаже, че е невинен. Кой би повярвал на една вече предопределена отрепка?...

Алекс седеше умислен, сякаш не беше там. Много добре знаеше какво бяха преживели Били и Роби. Питаше се какво ли би станало, ако и Джеси беше избягал... Ако не беше толкова твърдоглаво смел... Струваше му се, че животът им би бил различен...

Извади цигарите си и бавно запали.

- Може би и Джеси трябваше да избяга... – промълви едва чуто той.

- Джеси не беше такъв, той не бягаше... – усмихна се Били.

Алекс също се усмихна леко. Той най – добре от всички знаеше, че Джеси никога не бягаше...

- Как реагира той когато разбра за смъртта на Лу? – запита Индианецът.

Този човек все така не вярваше, че между двата случая има връзка. Според него беше просто съвпадение. Може би наистина нямаше нищо, което да свързва тези трагедии... За Индианеца значение имаше само истината; причината, поради която единият случай беше потулен.

- Ядоса се. Смяташе, че Карл я е убил, нещо като отмъщение... До последният си час Джеси вярваше в тази своя версия. За него тя беше логична и реална.

- Възможно ли е наистина Карл да я е убил? – попита на свой ред Лизавета.

- Незная... Той имаше причината, но нямаше възможността... След като тя си тръгна той се затвори с Джоана, после се напи безпаметно и накрая заспа.

- Къде можем да го намерим да поговорим за онази вечер? – като истински полицай Индианецът извади тефтер, за да запише евентуалния адрес.

Били се изсмя леко кисело и отвърна:

- На гробищата. Скоро след това се удави.

Тримата гости се спогледаха. Единствената сламка, за която можеха да се хванат, единствената им следа ги водеше към мъртвец. Сякаш цялото неразгадано минало беше погребано, заедно с Джеси...

- ... Казах ви, аз съм единственият жив спомен от случилото се... – той им говореше толкова спокойно, сякаш разказваше приказки.

Попари ги равнодушието му. Разказваше им така като че ли това не се беше случило с него и неговите приятели, а с някой непознат...

ІХ.

Алекс влезе в бара. Седна и поръча. Младата сервитьорка му донесе питието. Той я проследи с поглед. Видя как тя се отправи към една маса в дъното. Там седяха няколко момчета и едно момиче. Очевидно приятелите й, които подобно на тях някога, прекарваха времето си тук. В тези деца Алекс видя себе си, Джеси, Тамара, Георги и Лизавета... Облегна се назад и запали. Играеше си с кутията от цигарите.

Боби Маркс го забеляза. Доизбърса набързо чашата, с която се занимаваше и я остави на мястото й. След това изтри и ръцете си в същата кърпа. Метна я под плота. Повери бара на една от сервитьорките и отиде при Алекс.

Дръпна си един стол и седна.

- Отдавна не съм те виждал тук... – започна разговора Боби Маркс.

- Имах работа... – смотолеви Алекс.

- Лоран ми каза, че серизоно сте се заели да разследвате смъртта на Джеси...

Алекс сви рамене бездушно.

- Алекс, мислиш ли, че наистина има смисъл?...

- Вече и аз незнам... Преди няколко дни ми се струваше, че има, че сме много близо... Днес обаче се убедих колко далече от истината сме всъщност...

- Самият аз не вярвам, че някога ще разберем какво се е случило онази вечер, но може да се опитаме...

- Боби, не е толкоз лесно!... Всяка следа, за която се хващаме, ни отвежда до поредната неразгадана история и до поредният мъртвец!... – почти извика Алекс с безсилие.

Боби Маркс не знаеше какво да му каже. Не искаше да го обезкуражава, а не можеше да направи нищо друго, след като самият той не вярваше във възможността да се разкрие убиеца на Джеси.

- ... Смъртта на Джеси е върха на една пирамида от загадъчни случаи, - започна Алекс видимо успокоен. – всеки, от които е свързан с другите по някакъв тайнствен начин. Няма свидетели, няма доказателства. А ние даже не знаем от къде да тръгнем...

Боби Маркс кимна с разбиране и се замисли.

- Защо не тръгнете от по – далече... – загатна той.

- Откъде например? – Алекс сякаш се заинтригува.

- От убийството на Криси може би...

Боби Маркс се беше научил да говори спокойно за смъртта на дъщеря си. След толкова години на търсене и лутане, на въпроси, които беше повече от ясно, че ще останат без отговор, той най – накрая беше приел случилото се.

- Боби, тя няма нищо общо. Всички знаем, че това беше едно отмъщение за миналото ни, в което Джеси, без да се замисля, се беше намесил... Говоря ти за съвсем друга подредба на събития, повечето от които са потулени...

- Виж, има нещо, което не знаеш. Щях да ти го кажа по – рано, но едва сега те виждам... – Боби Маркс се огледа. Не искаше никой да го чуе. После се наведе към Алекс и каза много тихо - ... Русокосият Ричи се е върнал и ще търси отмъщение...

Алекс се опули и вторачи в него, сякаш искаше да му каже: “не може да е истина!...”

- Дойде тук... Видях го, Алекс, той е закоравял убиец. Пази се!...

Алекс не каза нищо, само запали поредната цигара.

- ... Затова си мисля, че е добре да тръгнете от Криси. Може и да няма връзка, но представи си ако има... Туко – виж научите нещо повече за отношенията на Джеси и Ричи... Поне аз така си мисля...

- Смяташ, че Русокосият Ричи може да е убил Джеси?... – за Алекс този сценарий звучеше неправдоподобно.

- Не съм казал такова нещо... Просто си мисля, че трябва да съществува някаква връзка между всичко...

Алекс се замисли. Ами ако теорията на Боби Маркс беше вярна? Ако изпускаха нещо и именно убийството на Криси беше това нещо?...

- Незнам, Боби... – каза Алекс след кратък размисъл - ... звучи нереално...

- Всичко в този град звучи нереално...

- Но тук няма логика...

- Това са легенди, Алекс. Легенди, в чиято основа е един живот. А в легендите никога няма логика....

Алекс въздъхна. Колко добре го беше казал Боби Маркс. Ровеха се в миналото си, а миналото им беше една легенда, основана на един човешки живот... Живота на Джеси...

... Някогашната компания влезе в пицарията. Едно време често ходеха там, почти на края на града. Прекарваха вечерите си в приятната обстановка, която предлагаше това заведение. Правеха планове за бъдещето си. Мечтаеха... Сега им се струваше, че животът им се беше подиграл, над тях самите и над всичките им мечти...

Седнаха на същата тази маса, на която сядаха още от гимназията. Това беше тяхната маса.

Лизавета се облегна на перваза и обходи старата дървена маса с поглед. Търсеше нещо от миналото си. Най – накрая го намери. Докосна една малка рисунка в дървото.

- Още ли е тук? – изуми се Георги.

- Не са сменили масите, Георги... – каза му с усмивка Лизавета.

- Не мога да повярвам, че е още тук! Минаха 20 години!... – Гоерги се смееше. Откога ли не го бяха виждали толкова искрено усмихнат. Той винаги беше най – сериозният; единственият, който не разбираше от шега...

- Всичко е още тук, само нас ни няма... – смотолеви Тамара и извади цигарите си. Преброи ги набързо и остави кутията настрани.

- Помните ли когато Георги го нарисува... – поде Алекс.

- Чакахме Джеси, който закъсняваше... Сигурно пак се беше надрусал до несвяст и просто е имал нужда от време за да се съвземе. – Георги не говореше с добри чувства за миналото.

Като всички тях и той обичаше Джеси и скърбеше за смъртта му. Но просто го съдеше малко по – строго за направения избор от останалите. Алекс все още не беше преживял случилото се; той все така търсеше своя най – добър приятел във всекиго. Тамара и Лиза отдавна му бяха простили за грешките. И само Георги не можеше да се примири. Ядосваше се на Джеси. Всички знаеха колко свестно и умно момче беше той... Георги не можеше да понесе начина на живот на Джеси, така както и смъртта му, смяташе, че така той е доказал, че от него никога не би станал човек...

- Георги, нека не сме толкова строги към Джеси. – рече малко раздразнено Индианецът.

- Лоран, ти не го познаваше толкова добре, колкото нас. – Георги беше категоричен.

Настъпи мълчание. Георги се облегна назад и въздъхна:

- Никога няма да му простя, че се друсаше.

Лизавета го аплодира силно. Личеше й колко беше изнервена и раздразнена от думите му.

- Браво, Георги! Най – накрая го изрече! Само дето не става дума за теб, а за него. Никой не го интересува какво ще му простиш и какво не, става дума за това да открием кой го е убил. – Лизавета говореше натъртено и раздразнено.

- Знаеш, че го подозирах...

- Георги, и Джеси беше човек като всеки друг. Само дето плати много висока цена за грешките на всички ни... – така Лизавета виждаше нещата.

Георги не каза нищо. Само вдигна вежди, за да изрази както несъгласието си, така и нежеланието си да спори с нея. Нямаше смисъл. Много добре знаеше, че Лиза винаги щеше да обича Джеси така както може би само Криси го беше обичала преди това. Самият той не отричаше нейните вярвания и нейният поглед, само не беше склонен да се съгласи с нея...

След кратко, но сякаш изпълнено с напрежение, мълчание, Индианецът най – накрая реши да каже нещо. Не можеше да ги остави да спорят за това, което не можеха да променят, така както не искаше да им позволи да се гледат настървено, разделяни от възгледите и мненията си за живота на Джеси.

- Вижте, нека се заемем с това, за което наистина сме се събрали. – поде той.

- Всичко е безмислено, Лоран. – сви рамене Алекс. Той съвсем беше загубил вярата си.

- Алекс, да ти напомня ли, че ти беше инициаторът на това разследване. – Индианецът го погледна строго. Търсеше очите му. Алекс беше забил поглед в масата. Не можеше да го погледне и да си признае, че вече му се струваше глупаво да търси каквото и да е било от миналото си. Едно минало, което не можеше да получи своя логичен завършек, нито своето възмездие...

- Ти беше онзи, който ни събра. Ти сънуваше Малката Лу. Помниш ли, Алекс? – Индианецът му говореше сериозно и на моменти строго, но без упрек.

- Знам, но... Всичко е една легенда, какво можем да променим ние?...

- Алекс, не става дума да променим нещо, а да разберем истината. – намеси се Тамара. – Ти я искаше. Ние се бяхме научили да живеем без него, самият Джеси ни научи на това.

Лизавета само се засмя леко иронично и поклати глава, гледайки в прозореца, сякаш искаше да каже: “Говори за себе си...”. Тя не се беше научила да живее без Джеси, така както и той така и не се беше научил да живее без Криси.

- Джеси не вярва, че има смисъл в истината. Той твърди, че трябва сами да създадем Нашата собствена истина и да я приемем. Само тя е в състояние да промени света, Нашия свят.

- Наистина звучи като Джеси. – кимна Индианецът, докато преживяше.

- Джеси е. Каза ми го преди два дни...

Всички се впериха в него.

- За това ли ме питаше дали мъртвите могат да се връщат при нас? – поинтересува се Индианецът, след като набързо превъртя последните няколко разговора с Алекс в главата си.

- Да и ти ми отговори, че могат, но само под формата на спомени... Да знаеш, не е така. Ако ги обичаме, те ще дойдат при нас.

- Да го беше попитал кой го е убил поне... – малко иронично и невярващо подметна Лизавета.

- Лиза, той никога не е вярвал в истината. За него тя беше проява на слабост.... – Алекс поклати глава. - ... Сами трябва да стигнем до отговора...

- Все едно да търсим игла в купа сено... – отново подметна Лизавета.

- По – трудно е, иглата знаеш, че е там... – рече й Тамара.

Никой не им обърна внимание. Алекс отпи от чашата си и я взе в ръце. Продължи да говори:

- Ако Джеси вярваше в истината, би избягал, както е направил Роби. Но Джеси не вярваше в истината. Той не смяташе, че тя може да бъде намерена. Така и не успях да го убеда в противното... Джеси не бягаше, никога...

Алекс говореше с тъга в гласа. Джеси му липсваше...

- Защо е бягал Роби? – Тамара очевидно не знаеше нищо за случилото се.

- Обвинили са го за смъртта на Малката Лу. Знаел е, че няма как да докаже невинността си. Той е бил последният който я е видял. Последният, който е говорил с нея.... Избрал е да бъде изгнанник някъде другаде, вместо затворник за нещо, което не е извършил... – обясни Алекс и добави - ... Може би и Джеси трябваше да го направи...

- Къде е сега Роби? – запита отново Тамара.

- Никой не знае. Били не го е виждал от онази вечер, в която го е изпратил до Мотела “Дефилето”...

Лиза седеше отпуснато, малко прегърбена, играеше си с чашата. Индианецът дояде вечерята си. Избърса устата си със салфетката и освободи малко място пред себе си. След което отвори чантата си и извади една папка с много хвърчащи листа. Разтвори я. Извади няколко листа с прикрепени към тях снимки.

- За да стигнем до убиеца на Джеси, трябва преди това да решим много други случаи... А те до един са потънали в мистерия. – каза той докато се взираше в снимките пред себе си. Думите му прозвучаха като въведение. Всички се впериха в него.

Индинанецът взе един от листовете, за да им го представи:

- Луис Арлийн, или както я знаят всички Малката Лу. Майка й я напуска когато е на 5. След смъртта й баща й кремира тялото. Досието й е чисто. Случаят е затворен поради липса на доказателства. – той остави листа на масата и взе следвашата извадка. – Карл Милард. Роден на 18 юни 1976, починал на 5 септември 1996. След поредният пиянски купон се удавя в басейна в дома си. Нещастен случай. Буен, избухлив, агресивен, така са го описали съучениците му след смъртта му. Имал е едно висящо дело за наркодилърство. Казвам висящо, защото е бил под гаранция когато е починал. До момента нищо не е направено по случая... – Индианеца отложи и това “досие” на страна.

- Били каза, че е починал скоро след смъртта на Лу... – Лизавета беше объркана. Имаше усещането, че нещо липсваше, че пропускаха някой важен детаил.

- Скоро... Почти година и половина след това... – констатира Алекс.

- Лоран, този Карл може ли да се е самоубил, за да не получи присъда? – Георги така и си остана най – подозрителният, най – мнителният от всички тях. Беше способен навсякъде да види замисъла, лъжата, измамата... Черноглед и мрачен...

Индианецът само поклати глава.

- Не... Дилърите рядко получават големи присъди. А и татенцето е имал достатъчно парички да обжалва докато изкриви истината и сина му излезе невинен. ... – Индианецът направи малка пауза и продължи – ... Карл в бил добър плувец, но очевидно не е бил в състояние да плува. Ако е бил друсан или пиян, нищо чудно че се е удавил... Браян Джоунс от Stones е починал по този начин...

- И все пак... – каза недоверчиво Тамара, докато съзерцаваше снимката му – “Дилър се удавя докато чака присъдата си...”...

Индианецът само сви рамене. Той нямаше правото да съди тези деца, просто трябваше да сподели това, което беше намерил. Животът вече беше осъдил и наказал всички грешки...

- Робърт Милър. – Индианецът взе следващото досие. – Роби, така го знаехме ние. Кротко момче, никога не е създавал проблеми. Изчезва през август 1995. Оттогава никой не го е виждал. .. Майка му все още живее в града. Има ново семейство. Можем да поговорим и с нея, но ми се струва напълно безмислено... Тя надали е имала представа какво прави сина й. – Индианецът остави досието на Роби върху това на Лу. Придърпа чашата си и продължи, посочвайки им последното досие. – Джоана Лий. По последни данни живее в Париж, което си е постижение, предвид живота, който е водила в гимназията. Никой друг от някогашният клуб не е постигнал много, повечето даже не са живи. Има няколко ареста за проституция и притежание на наркотици, но от 2 години е чиста. Очевидно е приключила с миналото си. – заключи Индианецът.

- Значи Джоана и Роби... Те ни остават... – предположи Тамара.

- И Били. – добави Лиза.

- Мисля си, ... – неуверено поде Алекс. - ... дали не трябва да започнем търсенето от по – далече... – всички се впериха в него. - ... Например от убийството на Криси... – продължи той.

- Защо от Криси? Там нямаше загадка... – намръщи се Георги.

- Не знам. Така ми се струва най – правилно... – Алекс се колебаеше дали да им каже за Русокосия Ричи. - ... Джеси се промени след смъртта на Криси. Тогава започна неговата тайна... Сигурно тогава е започнал и да се друса...

- Алекс, Криси е просто част от миналото ви. Нормално е да се връщаш към нея. – рече Тамара. – Но целият град знае кой е убил Криси.

- Но... – поде отново Алекс. Може би все пак трябваше да им каже, макар да не беше сигурен, че има правото да ги намесва. Това беше неговата битка, неговото отмъщение. - ... Вчера се видях с Боби Маркс. – започна Алекс и се намести по – удобно. - ... Той ми каза, че Русокосият Ричи се е върнал и ще търси отмъщение...

Настъпи мълчание. Всички се спогледаха.

- Мислиш, че Ричи може да имa връзка с убийството на Джеси? – Георги беше скептично настроен към тази идея.

- Не знаем нищо за Ричи, откакто го изпратиха в изправително училище през 1988... Нито колко време е бил там, нито кога е излязъл... Не казвам, че задължително е бил той, но можем да го проучим... – Алекс наистина много искаше Ричи да е убиецът, който търсеха. Макар и несъзнателно и не толкова агресивно, и той мечтаеше за отмъщение. Разплата за най – добрият си приятел, за Криси, за собствената си съдба...

- Добре. – каза след кратък размисъл Индианецът. – Започваме с майката на Роби. Намираме Джоана. После ще мислим за Ричи. Засега няма какво да направи...

Почти едновременно и петимата станаха от масата. Вече беше късно, а и бяха изморени. Искаха да се приберат и да се наспят. Този ужасен ден трябваше да остане в миналото им. Подсъзнателно вярваха, че ако го оставят зад гърбовете си, ще се приближат поне малко до истината.

Лизавета и Алекс тръгнаха през гората към скритата в дълбокия лес къща на Алекс. Това уединение, далеч от света, му харесваше. Даваше му безценната възможност да размишлява върху живота си; да пресосмисля всичко и да живее в спомените си. Едно спокойствие, което града би му отнел...

Влязоха и Алекс запали свещите. Обичаше да има свещи в дома му. Предпочташе ги пред лампа или каквото и да е било друго осветление.

Лизавета седна на дивана и придърпа към себе си оставения на масата пепелник. Запали и се разположи по – удобно. Наблюдаваше отражението му в стъклото докато приготвяше някаква импровизирана вечеря за двама. Алекс рядко ядеше у дома, а още по – рядко се замисляше какво всъщност яде. Именно затова и не беше особено добър готвач, нямаше я репетицията.

- Какво правиш? – запита я той и я откъсна от мислите й. Носеше две чаши кафе.

- Наблюдавам отражението ти... – отвърна с усмивка тя и отметна косите си назад.

Алекс се вгледа в нея. Видя момичето, с което някога Джеси излизаше... Колко далече беше тя от онзи образ! Беше съвсем различна, някак по – голяма, осезаемо по – голяма...

- Обичам да го правя във влака. – продължи тя. – Хората си мислят, че зяпам навън, а аз всъщност ги наблюдавам.

Преди не беше забелязвал колко много се усмихваше тя. Преди това Лизавета никога не му бе правила впечатление.

- Хитро... – каза той и седна до нея.

Подаде й чашата с кафе. Лиза го взе в ръцете си и се усмихна отново. Седеше като малко момиче, подвила крака и пушеше.

Тя отпи от кафето и го погледна:

- Той ми липсва, Алекс...

- На всички ни липсва...

- Минаха 20 години, а на мен ми се струва, че няма да намеря друг, когото да обичам толкова много. ...

- И аз няма да намеря друг толкова добър приятел...

Лиза се усмихна и поклати глава.

Остави кафето си на масата и се изправи. Застана до прозореца. Алекс се доближи до нея и сложи ръце на рамената й.

- Понякога вечер, когато не мога да заспя, заставам тук и гледам навън... Някой изпраща светлинни сигнали към моя прозорец, такива каквито само ние с Джеси си бяхме изпращали. Дори и Томи и Майкъл не биха могли да ги имитират... – рече той с лека носталгия в гласа.

- Когато аз не мога да заспя, чета... – засмя се Лиза.

- Не ми вярваш, нали?

- Алекс, не че не ти вярвам, просто не звучи реално. Кой би изпращал сигнали към твоя прозорец?...

Тя се обърна с лице към него и се подпря на перваза.

- Опитай да четеш, вместо да гледаш навън, ще се почувстваш по – добре...

Алекс я погледна в очите. Тя отново се усмихна. Алекс се доближи по – близо до нея. Тя стана сериозна и плъзна поглед по врата му. Той се наведе леко към нея. Страхуваше се да направи каквото и да е било. За него тя беше и винаги щеше да си остане Момичето на най – добрият му приятел. Не можеше да промени тази нагласа у себе си. Тя се доближи до него някак инстинктивно. Той обви лицето й с ръце и я целуна. Отначало леко и нежно, после, след като тя не се отдръпна, по – силно и страстно...

Телефонът иззвъня силно и огласи цялата къща. Стресна ги. Лизавета се отдръпна.

- Вдигни телефона ... – каза тя на Алекс малко изнервено. Нещо я беше изнервило, а никой не можеше да каже какво. Лизавета имаше такива моменти, в които се изнервяше без причина.

- Защо? Надали е нещо важно...

Тя го бутна леко и си проправи път до телефона.

- Ало? – вдигна тя. Алекс направи малко недоволна физиономия и извъртя очи. Струваше му се, че тя не би трябвало да се държи така.

След по – малко от минута тя затвори и загаси цигарата си, или по – точно остатъка от нея.

- Беше Лоран. Томи и Майкъл са се забили в някакъв пътен знак с колата. – обясни тя. Облече якето си и взе чантата. – Хайде, да вървим при тях. – подкани го тя. Алекс имаше вид на човек, който не може да осмисли информацията. – Алекс! – извика му тя силно. Как само се беше променила за две минути. В началото говореше кротко и мило, в следващият момент му викаше и нареждаше, това си мислеше той.

Взе якето си и набързо пъхна цигарите в единия джоб. Излязоха.

Когато стигнаха в болницата Тамара, Георги и Индианецът вече бяха там. Тамара им хвърли един палав поглед.

- Как са те? – запита Алекс.

- Предимно наплашени. Ударът не е бил много силен. Малко олющена боя, малко смачкан фасон и няколко драскотини. – обясни Индианецът.

- По – интересното е друго, на мястото, където са се ударили, почти няма движение. Това е замразена отсечка. Не са пили, не знам какво е предизвикало катастрофата. – сви рамене Георги.

- Можем ли да ги видим? – запита Лизавета.

Индианецът кимна и добави:

- Майката на Майкъл е при тях. После ще влезем и ние.

Алекс и Лизавета кимнаха. Алекс седна до Георги и се отпусна на мекото кресло. Въздъхна тежко и се облегна назад. Заби поглед в тавана. Беше изморен. Как само се беше надявал, че ще си легне и ще заспи...

Лизавета обикаляше нервно. Не можеше да подреди мислите си. Тамара я наблюдаваше внимателно. Лизавета извади някакви монети от джоба си и се запъти към автомата за топли напитки. Тамара я последва.

- И, какво с Алекс ли ходиш?... – запита тя, направо минавайки на темата.

- Тамара, как ти хрумна!? Между нас няма нищо!

- Бяхте заедно, в дома на Алекс, ти вдигна телефона... И нищо не е станало?...- Тамара нямаше да се предаде лесно. Искаше на всяка цена да разбере какво се беше случило между двамата.

- Само се целунахме! – раздразнено отвърна Лиза.

- И ние с Георги в началото само се целунахме...

- Тамара, не ходя с Алекс и никога няма да тръгна с Алекс! ...

- Как ли би се чувствал Джеси ако беше жив. Двете му бивши гаджета с двамата му най – добри приятели... – на моменти Лиза имаше чувството, че Тамара я дразнеше нарочно.

- Той така и не прие ти да бъдеш с Георги... Не и пред очите му... И двамата с Георги го знаехте...

- Лиза, щастлива съм с Георги. Толкова щастлива колкото не успях да бъда с Джеси.

- Не те виня... – Лиза беше станала някак тъжна. Звучеше разочарована.

Двете се върнаха с топли напитки в ръцете.

Малко преди да стигнат момчетата, Лиза спря и се обърна към Тамара:

- Знаеш ли, радавам се че го направих!...

- Кое? Че целуна Алекс ли?

- Да. – кимна Лизавета. Тамара не я разбра и това се изписа на лицето й. – След като можах да забравя за кратко за Джеси и да целуна най – добрият му приятел, значи съм способна да продължа напред и най – накрая да го оставя в спомените си; да го оставя да почива в мир.

Тамара се усмихна. Прегърна Лиза:

- Разбира се, че можеш! Бъди щастлива и той ще бъде щастлив където и да е сега!

Двете се върнаха. Вратата на стаята беше отворена. Двете надникнаха вътре. Всички други вече бяха там.

- Как сте? – запита Лизавета двете момчета.

- Добре. – кимна Майкъл. – Малко наплашени, но ще ни мине.

- Томи, Майкъл, какво се случи? – запита Индианецът и седна на леглото на Томи.

- Ми, ... карахме край града, по изоставената магистрала. Упражнявахме се. Нямаше никой, бяхме сами... – малко притеснено започна да обяснява Майкъл - ... Изведнъж на пътя се появи някакъв моторист. Движеше се срещу нас с бясна скорост... – Майкъл направи пауза. Огледа ги притеснено. Двамата с Томи още не бяха имали възможност да осмислят случилото се и да осъзнаят, че вината не е тяхна. - ... Аз... ь... – Майкъл се притесни. Погледът му се луташе по лицата им.

- Спокойно, Майкъл, говори. – подкани го Тамара и го погали по главата, сякаш той беше малко дете, нуждаещо се от майчина ласка. Сякаш беше нейното дете...

- Не знам! Уплаших се!... – извика Майкъл изнервено. – Дръпнах волана от ръцете на Томи и се опитах да отклоня колата от пътя! ... Иначе щяхме да се сблъскаме с моториста!... Съжалявам!...

Майкъл беше много уплашен и объркан. Чувстваше се виновен. Напомни на Алекс за самият него. Някога Алекс беше същият – плашеше се от всичко, винаги се чувстваше виновен и се държеше така сякаш го обвиняваха. Томи беше по – спокоен, даже прекалено спокоен. Отнесено гледаше през прозореца. На моменти сякаш се унасяше и задремваше.

- Имали сте късмет! – рече им Лизавета.

- Не се движехме бързо, това ни спаси, иначе щяхме да сме на пихтия... – спокойно и даже твърдо каза Томи.

Алекс се загледа в него. Не на празно хората го бяха кръстили “Малкият Джеси”. С всеки изминал ден той все повече и повече заприличваше на брат си.

- Успяхте ли да видите човека на мотора? – запита Индианецът.

- Какво значение има?... Сигурно отдавна вече е напуснал града... – Томи говореше точно като Джеси, със същата привидна незаинтересованост. Сякаш наистина слушаха Джеси. - ... Няма да го намерите... Всичко е толкова безмислено.... – Томи беше убеден в правотата си, точно както винаги е бил и Джеси.

Алекс ги погледна и им направи знак да излязат. Изчака всички да напуснат стаята на двете момчета и затвори вратата зад гърба си.

- Той е Джеси. – опита се да им обясни Алекс с едва долувима усмивка. За части от секундата погледна Томи през прозореца. – Същият е. Нека се съвземат малко и ще поговоря с него.

- Откъде си сигурен, че ще ти каже каквото и да е било? – Георги отново беше скептично настроен. – Той е толкова твърдоглав, че... – той не може да довърши изречението си. Не намери нужните думи.

- ... Че ти напомня Джеси... – наместо него довърши мисълта му Алекс. – Джеси ми имаше доверие. Винаги успявах да го убеда да промени мнението си; винаги се справях с упоритостта му... Ще се справя и с Томи, сигурен съм... Той е Джеси!...

...

Алекс паркира стария си додж пред училището. Неговата гимназийка!... Огледа излязлите отпред ученици. Забеляза Томи, който като че ли договаряше нещо с няколко момчета. Алекс наблюдаваше всяко негово движение. Искаше да разбере какво точно правеше момчето.

- Томи! – подвикна му той.

Томи се обърна и му махна за поздрав. Раздели се с момчетата и отиде при Алекс.

- Къде е Майкъл? – поинтересува се Алекс.

- Не се чувстваше добре и си остана в къщи. – отвърна Томи и огледа колата. – Ваша ли е, Шериф Купър? – момчето говореше с благоговение. Точно както някога Джеси бе оглеждал всяка стара кола...

- Да. – кимна Алекс и отключи вратата. – Качвай се! Отиваме на разходка! – подкани го той.

Томи се зарадва. Не изчака втора покана. Отвори вратата и се качи, мятайки раницата си на задната седалка.

Алекс запали двигателя и потеглиха. Томи пусна радиото и увеличи звука. Тактуваше си леко с ръка върху коляното. Алекс го погледна за части от секундата и после отново върна погледа си на пътя. Караше внимателно, съсредоточено.

- Томи, мога ли да те попитам нещо... – поде разговора той. Томи му направи знак с глава да говори. – Трева ли пласираше на онези момчета?...

Алекс възприемаше Томи като един вид заместител на Джеси; като начин да поправи грешките си и да се грижи за него така както не бе могъл да се грижи за Джеси...

Томи се изсмя леко и отговори без да го гледа:

- Не, вече не се занимавам с това. Уреждах ги с фалшиви медицински бележки, за да си извинят отсъстивята.

Алекс се успокои. Отново хвърли един бърз поглед на Томи. Ако това момче беше Джеси, ако водеше животът, който и брат му бе водил или този, който би водил, то би следвало той да е поне част от разгадаването на загадката на Джеси. Поне така си мислеше Алекс.

- Томи, откъде взимаше тревата? – запита Алекс.

- От дилъри. – спокойно сви рамене. Подобно на Джеси, той даваше минимум информация за себе си.

- Ще ми кажещ ли кои са дилърите ти?...

Алекс се опитваше да води приятелски разговор, макар да звучеше повече като разпит.

- Не мога... – Томи се усмихваше с недоверие и смущение. – Шериф Купър, ако ги издам ще си отмъстят. За тях това е начин на живот.

- В какъв смисъл ще си отмъстят?

Томи престана да се смее.

- Не искам да завърша като Джеси, Шериф Купър. – сериозно каза той и допълни – За това се отказах.

Алекс му хвърли един бърз поглед. Предпочете да не продължи разговора. Томи беше момче със свои собствени принципи, които беше готов да спазва и следва докрай. Държеше на тях. Точно като Джеси...

Стигнаха до езерото. Алекс паркира колата под старото дърво, на сянка. Пристъпиха напред към водата. Алекс вдигна глава нагоре към скалата. Посочи върха й на Томи и каза с носталгия в гласа:

- Виждаш ли тази скала, Томи?... Когато времето беше хубаво, с Джеси идвахме тук и скачахме във водата...

Алекс сякаш видя приятеля си от детството наистина да скача във водата. Чу гласа му... Това езеро, реката и спомените крепяха Алекс и му даваха сили да живее...

Томи само се усмихна. Постояха още малко така загледани в спокойната повърхност на водата. Накрая Алекс отиде до дървото и седна под короната му на сянка. Томи го последва. Извади цигарите си и запали.

- Томи, човекът на мотора, не се ли спря да ви помогне след удара?... – започна Алекс. Томи поклати глава. Не каза нищо.

Едно нещо Алекс беше сигурен, че никога нямаше да разбере. Защо и Джеси и Томи бяха толкова упорити. Те искаха да решават проблемите си сами, без чужда помощ и когато някой започнеше да ги разпитва или да се опитва да им помогне, се дразнеха и отказваха да говорят. А не винаги бяха способни да се справят сами с всичко...

- ... Не го ли видяхте... Може би някоя малка подробност... – Алекс не се отказваше лесно.

- Щериф Купър, казах ви, че няма смисъл. С тази скорост, с която се движеше, отдавна вече е извън града.... Не го беше направил нарочно. Просто инцидент...

Алекс прибегна до една малка хитрост, с която баща му някога си служеше при разпитите:

- Томи, така ми се струва или двамата с Майкъл познавате и прикривате моториста...

- Глупости! – извика Томи и махна възмутено с ръка. Пепелта от цигарата му падна върху дънките. Той ги изтръска и продължи - ... Когато се ударихме се ядосах, защото онзи беше в нашето платно. Той спря за кратко до нас и ни огледа, сякаш търсеше нещо. Вторачи се в мен. Аз му извиках да се разкара и да не ни зяпа така тъпо, а той просто ни отмина без дори да ми отговори. За пръв път виждах този човек, а той сякаш ме познаваше. Така ми се стори, че ме гледаше. ...

- Как изглеждаше?...

- Ми... Русаляв, с дълга коса. Целият в кожи. С белези по лицето. Имаше криминален външен вид, все едно току – що беше избягал от някой затвор. ..

Алекс се замисли. Точно така си беше представял Русокосия Ричи след години.... Дали беше възможно той да е бил мотористът?... Още един въпрос започна да се лута в главата на Алекс. Това напрежение и объркване вече го съсипваха.

- Прав си, няма смисъл... Може да е всеки... А и със сигурност отдавна е напуснал града.... – Алекс се опита да прикрие страховете си.

Томи само сви рамене. Беше безразлично настроен към историята. Вече я беше подминал и оставил в миналото си.

- Искаш ли да се поразходим надолу по реката?... – предложи Алекс. Томи не възрази.

Станаха и тръгнаха към реката. Шумът й се чуваше от далече. Огласяше цялата гора и я изпълваше с мистериозност...

- Ще ти разкажа за брат ти, ако още те интересува... – поде Алекс.

- Иска ми се да го бях познавал... – рече тъжно Томи.

... Спуснаха се по склона. Вървяха бавно. Томи пушеше. Оглеждаха всеки сантиметър. За Алекс това бяха истории от миналото, а за Томи така бленуваното знание за Джеси, невероятният брат, който той бе имал, а даже не бе познавал...

Вечерта Алекс отиде да види Боби Маркс. Може би нямаше отношение към случая, но той искаше сам на себе си да отговори на въпросът дали мотористът е бил Русокосият Ричи. Седна на бара и изчака Боби да го забележи.

- Как върви, Алекс? – доближи се до него Боби Маркс. Той имаше в предвид разследването на смъртта на Джеси, а Алекс отнесе въпросът му към целият си живот и всичко, което напоследък ставаше в него.

- Ми... засега никак... Чувствам се като глупак... – малко начумерено отвърна Алекс. После се наведе напред и попита – Как изглеждаше Русокосият Ричи когато го видя за последно?...

- Как да ти кажа, русаляв мъж, с дълга коса, белези по лицето, кръвясали очи, целият в кожи... Изглеждаше подозрителен. Изпечен и закоравял престъпник.

Алекс потръпна едва доловимо. Дълбоко в себе си беше убеден в самоличността на загадъчния моторист. Знаеше го по интуиция, само му трябваше едно простичко потвърждение.

- Да не те е намерил... – попита Боби Маркс със снишен глас.

- Томи и Майкъл са карали по изоставената магистрала. Някакъв тип на мотор е щял да ги засече. Ударили са се в едно дърво край пътя. Мотористът е бил нашият Ричи...

- А момчетата как са?... – загрижено попита Боби Маркс. Сякаш не беше чул последните думи на Алекс.

- Добре са, разминали са се само с уплах и леки наранявания. ... Томи каза, че мъжът на мотора е спрял и се е вторачил за кратко в него... – Алекс направи пауза. Двамата мъже се спогледаха. - ... Видял е Джеси... – довърши Алекс.

- Всички виждаме Джеси в Томи... – въздъхна Бобо Маркс и се върна към работата си...

Х.

Беше сутрин и Алекс вървеше през града към полицейското управление. Вървеше бавно и пушеше сутрешната си цигара.

- Може ли една цигара? – чу познатото детско гласче зад себе си. Обърна се. Зад него, точно както преди стоеше Малката Лу, с протегната ръка към него.

Той извади кутията си и й подаде една цигара. Тя я взе и преди да изчезне, се усмихна и каза:

- Благодаря! – после се запъти към края на града и новите постройки, които сега се намираха там.

Без много да се замисля Алекс я последва. Настигна я и застана до нея. Вървеше редом с видението си. Виждаше само очертанията на слабото й телце, което с приближаването си към края на града ставаше все по – удърпано и по – уплашено. ръцете и лицето й се покриваха с кръв и рани. Алекс не знаеше дали сънуваше или това беше реалност.

Тя зави по една малка уличка, за чието съществуване той даже и не беше чувал. Беше избрала някакъв заобиколен път, който не включваше прекосяване на новата част от града. В далечината пред Алекс се появиха караваните, домовете на бедните, които града им отритваше; онези, към които изпитваше само съжеление. И Джеси и Тамара някога бяха сред тях... А Джеси си и остана там, сред караваните, при езерото... Някъде в спомените и легендите...

Алекс се усмихна сам на себе си. Имаше усещането, че Малката Лу го водеше към мястото на смъртта си... Искаше му се да вярва, че му остава съвсем малко до разгадаването на загадката.

Изведнъж Алекс я загуби. Малката Лу изчезна. Той спря и започна да се озърта. На лицето му беше изписан страх, примесен с разочарование. Дълбоко в себе си беше вярвал, че това негово видение ще му помогне да намери истината, която толкова отчаяно търсеше.

Въздъхна тежко и пъхна ръцете си в джобовете. Тръгна безцелно напред. Стигна до старият кош, където няколко момчета играеха баскетбол. Застана до оградата и се загледа в тях. Спомни си времето, когато с Джеси и Георги идваха тук и играеха до късно. Вдигна очи нагоре – старият и полусчупен уличен фенер все още си беше на мястото. Сигурно до ден днешен вечер осветяваше със слабата си светлина. Преплете пръсти в решетката. Наблюдаваше момчетата и размишляваше за миналото си. Липсваха му онези безгрижни времена! Липсваше му и Джеси!...

Две от момчетата се скараха и започнаха да се блъскат. Едното падна на земята. Изправи се леко и седна, покривайки лицето си с ръце. Другото му крещеше и му се подиграваше. Алекс ясно разбираше, че нещо не беше наред, но сякаш беше замръзнал на място. Не можеше да помръдне. До такава степен беше потънал в мислите си...

Момчето с мъка се повдигна от земята и дотътрузи до оградата. Седна на асфалта и се облегна назад. Яростно метна топката по другото момче, което явно го беше ядосало. Алекс само ги наблюдаваше.

Едно от момчетата го забеляза и се доближи до него:

- Е, Шериф Купър, искате ли да поиграете с нас? – запита го той. Алекс се стресна. Огледа ги и се усмихна малко смутено:

- Може... Но не съм играл от години... – опита да се оправдае той. Знаеше, че не е във форма, но не му се искаше хлапетата да му се смеят. За това му трябваше някакво просто извинение.

- Няма значение. Ще играете на мястото на Дерек! – поясни момчето. Алекс заобиколи и влезе през малката дупка в оградата. Момчето му метна топката. Алекс я огледа и стисна в ръце. Напомняше му много мили спомени. Джеси...

Затича се леко и метна топката към коша. За негово най – голямо учудване я вкара. Усмихна се леко. Отиде до оградата и съблече якето си. Пусна го небрежно на земята и се върна в игра. За миг се почувства толкова лек и подвижен, както не се беше чувствал от години. Сякаш никога не беше преставал да играе тази игра....

Тези момчета и баскетболът го накараха да се откъсне от спомените си и тежките мисли, макар и да го връщаха именно в онези времена. Колко добре се беше почувствал само!... Отново ученик. Отново на 17... Възрастният мъж тичаше с нови сили, сили, които не беше и подозирал, че някога е имал. Играеше така сякаш от това зависеше животът му. Но без злоба и без неизменното младежко желание да победи, дори и с цената на яростта си. А даже не съзнаваше какво правеше... Даже не съзнаваше как сънуваше... Той не можеше да бъде там, не можеше да играе с тези момчета... Вече не...

- Алекс! – подвикна му някой.

Той се спря и се извърна по посока на гласа. Лизавета стоеше до оградата и го гледаше.

Алекс стисна топката в ръцете си и се приближи до нея. Огледа се около себе си. Искаше да каже на момчетата, че за малко излиза от игра и да им метне топката, за да продължат без него... Стресна се. Там нямаше никого. Беше съвсем сам. Сам в тъмнината, нарушавана само от счупения уличен фенер. Сам в спомените и виденията си....

- Нещо случило ли се е, Алекс? – запита го тя майчински. Ако можеше би протегнала ръка към лицето му и би погалила бледите му бузи.

Той върна погледа си на нея. Струваше му се, че не разбира напълно какво се беше случило, нито къде беше попаднал. Сякаш живееше в спомените си. Само че това бяха едни позабравени спомени, които изплуваха в съзнанието му ненадейно, без негово позволение.

- ... Не... Незнам... – отвърна накрая той, заеквайки се леко. Отново се огледа около себе си и й показа игрището - ... Тук... Тук имаше едни момчета... Играехме баскетбол... После... После те изчезнаха.... – беше му трудно да осъзнава това, което виждаше и да го съпоставя с реалността.

Лизавета се усмихна накриво и отвърна:

- Тук няма никой, Алекс. Нямаше и преди десет минути, когато дойдох.... Играеше сам...

- Не е възможно! – Алекс беше твърдо убеден, че там наистина е имало четири момчета, които са се скарали и са го поканили да играе на мястото на едното от тях. Не можеше да повярва, че всичко това е било поредното кошмарно видение от миналото му, поредната връзка на Джеси с неговия настоящ свят...

- Може би пак ти се е привидяло... – каза боязливо Лизавета и го погледна.

Алекс отвори уста да се защити. Думите й му прозвучаха като обида. Сякаш му казваше, че е луд и вижда разни неща, несъществуващи в действителност. Не че това не беше така, но не му беше особено приятно да го чуе от нейната уста.

Бързо се разколеба. Нямаше смисъл. Тя беше права. Наистина му се бяха привидяли. Четири момчета. Той се замисли. Бяха му се строили познати... Сякаш ги беше виждал някъде... Някъде... В миналото си може би...

Той кимна. Хвърли ядосано топката настрани и се наведе да вземе якето си. Светлината на уличният фенер осветяваше ясно дрехата му и цимента под нея. На земята имаше някакъв надпис. Той взе якето си и клекна. Докосна леко надписа.

- Какво има, Алекс? – запита Лизавета и бързо се шмугна през дупката в оградата.

Клекна до него. Примижи. Той я погледна въпросително и умолително. Тя се загледа в земята под тях. Този път не му се привиждаше... На паважа наистина имаше надпис... “Матю, Пол и Сти...” Имената на три хлапета, изписани в цимента, някъде там... Вероятно когато е бил все още прясно излят...

[....]