Изгубени Във Франция (Lost in France)

... Една история, която по – скоро задава въпросите, вместо да им отговаря.

“ ... Аз знам, че ще се върна отново, и ще бъда със всички неизгрели звезди...”

...

          Странно, и понякога бих казала глупаво, нещо са това човешките взаимоотношения. Приятели, любовници... Кога разбираме къде свършва едното и къде започва другото?... Какво значи една целувка? А кога е точният момент за нея?... Коя целувка е по – важна – първата или последната?... Все въпроси, на които никой не може да си отговори. А понякога толкова много ни се иска да знаем отговора...

          ...Странно е какви игри си играе времето с хората понякога. Понякога нещата просто се случват и човек няма какво да направи, за да им помогне или да им попречи. ...

Монолог с Любовта

          … Със сигурност няма да помня най – хубавата кукла или друга играчка, която съм имала; или най – хубавия купон, на който съм била. Но определено ще запомня най – хубавия съвет, който някога съм получавала – Не се влюбвай!... За съжаление го получих доста късно. Вече се бяха влюбила...

Завинаги в паметта

          Това се случи през един от последните августовски дни, когато лятото все още не показваше, че има желание да си отива, въпреки че есента незабележимо, но настойчиво се приближаваше.
          Виктор пътуваше през ранния следобед през Разлог към Велинград, доволен от свършеното през деня. Караше бавно по пътя, който лъкатушеше между хълмовете, и с възхищение наблюдаваше природата около себе си. Настъпващата есен вече бе  извадила своята златиста палитра и бавно започваше да нанася върху гората наоколо тънки и деликатни щрихи със своята четка. На места бяха ярко жълти, на места – медно – кафяви, на места -  тъмно червени. Всички те със своето цветово разнообразие, допълваха много красиво различните зелени оттенъци на гората. Всеки пейзаж, който се появяваше пред него, бе по своему неповторим. Навсякъде от двете страни на пътя се изправяха все още зелени дърветата, а зад тях се виждаха хълмовете, които поради голямото разстояние до тях, изглеждаха тъмно сини. А над върховете им се простираше сапфирено синьо небе, избледняващо в дале4ината, по което на отделни места безгрижно плуваха малки нежни облачета.

Zombie

          Колийн слезе от влака. С едната си ръка придържаше раницата на гърба си. Якето й беше разкопчано, а шала – увит като въже около врата й. Беше с ръкавици, а шапката си беше напъхала небрежно смачкана на кълбо в единия джоб на якето. Едно типично 15 – годишно момиче, радващо се, че си е у дома.

Спомени и Сънища

...Ако едно нещо се случи веднъж, то е случайност.

Ако се случи втори път, е навик!...

“... понякога нещата в живота се променят преди още да си свикнал с тях. И то толкова бързо, че едва успяваш да нададеш вик!...”

Дух

Двамата излязоха от къщата. Беше слънчево и топло. Защо ли точно днес тя трябваше да замине? Колата беше паркирана пред къщата, готова за пътуването. Той я целуна и изпрати до самата врата на колата. Отново я целуна и инструктира за пореден път да не кара вечер по тъмно, да внимава с пътищата... и т.н. Той се чувстваше длъжен да й каже всичките тези неща, макар добре да съзнаваше, че тя ги знае. Искаше да се грижи за нея, да я предпази от света и от опасностите, които криеше той.

За една красива роза ...

....

Тя лежеше сред тръстиките почти безжизнена. Вече нямаше сили да се бори. Беше обляна в кръв, а на гърдите й спеше змия. Илайза не мърдаше. Очите й все още бяха отворени. Оглеждаше зариналата я растителност. Чувстваше хлад. Сякаш изтиваше. Всичко наоколо й започваше да губи ясните си очертания, замъгляваше се пред погледа й. Тя не мислеше за нищо. Не чувстваше болка или страх. Знаеше, че умира... Не си спомняше, не мислеше за нищо, не съжаляваше за нищо. Нямаше сили. Животът леко по леко я напускаше. Не можеше да се изправи. Беше й трудно да диша. Спящата върху гърдите й змия, й пречеше да си поеме въздух.

Доспа й се. Очите й се затваряха... Илайза не искаше да умира. Направи усилие да си поеме дълбоко въздух. Усети тежестта на змията върху гърдите си. Непоносима болка я прониза толкова дълбоко, че тя спря. След няколко секунди издиша. Повтори го няколко пъти. Това беше нещо като дихателно упражнение в санаториум. Беше й необходимо, за да прогони “сънят”, да излъже смъртта и да спечели малко време за да преосмисли всичко. Как беше стигнала дотук?... Започна да си припомня почти несъществени за момента факти за себе си. Мислите, които се въртяха в главата й бяха несвързани, разпокъсани и неясни ; блуждаещи и търсещи своето място...