За една красива роза ...

....

Тя лежеше сред тръстиките почти безжизнена. Вече нямаше сили да се бори. Беше обляна в кръв, а на гърдите й спеше змия. Илайза не мърдаше. Очите й все още бяха отворени. Оглеждаше зариналата я растителност. Чувстваше хлад. Сякаш изтиваше. Всичко наоколо й започваше да губи ясните си очертания, замъгляваше се пред погледа й. Тя не мислеше за нищо. Не чувстваше болка или страх. Знаеше, че умира... Не си спомняше, не мислеше за нищо, не съжаляваше за нищо. Нямаше сили. Животът леко по леко я напускаше. Не можеше да се изправи. Беше й трудно да диша. Спящата върху гърдите й змия, й пречеше да си поеме въздух.

Доспа й се. Очите й се затваряха... Илайза не искаше да умира. Направи усилие да си поеме дълбоко въздух. Усети тежестта на змията върху гърдите си. Непоносима болка я прониза толкова дълбоко, че тя спря. След няколко секунди издиша. Повтори го няколко пъти. Това беше нещо като дихателно упражнение в санаториум. Беше й необходимо, за да прогони “сънят”, да излъже смъртта и да спечели малко време за да преосмисли всичко. Как беше стигнала дотук?... Започна да си припомня почти несъществени за момента факти за себе си. Мислите, които се въртяха в главата й бяха несвързани, разпокъсани и неясни ; блуждаещи и търсещи своето място...

Имаше чувството, че гори. Сякаш устните й бяха пламнали. Илайза нямаше как да знае, че беше по – студена и от скала... Бавно и спокойно животът й я напускаше...

Сякаш всичко беше спряло. Повърхността на водата в реката беше гладка като стъкло. Птичките бяха накацали по дърветата и храстите. Наблюдаваха я. Не пееха. Дори не прелитаха от клон на клон. Бяха замрели в очакване. А на нея й се струваше, че не спират да грачат. Реката беше за нея океан, чиито огромни вълни се плискаха в краката й... Тя умираше...

...” От деня, в който я видях, знаех, че тя трябва да е само моя. Толкоз нежност и невинност беше събрана в очите й! Устните й бяха алени като кръвта или като онези диви рози, които растяха надолу по реката. Изглеждаше свободна, но безпомощна... “

...”Той почука на вратата ми и влезе в стаята. Стори ми се, че трепери. Предложих му да се стопли, да похапне нещо... Той беше първият, който ме прегърна така нежно. Прегръдката му беше топла, събуждаше страст у мен. Чувствах сигурност в обятията му. Беше внимателен. Изтри сълзите на разочарование, които се стичаха по лицето ми... “

...” На следващия ден й донесох роза, от онези, които растяха край реката. Тя беше по – красива от всяка друга, която бях виждал. Прокарах пръсти през огнените й коси. Попитах я : ‘Знаеш ли къде растат дивите рози?’ . Тя се усмихна и не каза нищо. Сякаш беше тъжна... “

...”Той дойде с алено червена роза в ръка. ‘Ще ми дадеш ли твоята тъга, твоята мъка , твоята скръб?... ‘ . Коленичи пред мен: ‘Ако ти покажа розите ще ме последваш ли?’... “

...” Тя не беше уверена, но се остави да я водя. Тя беше една истинска красива, дива роза. Нямаше място сред хората. Тя трябваше да лежи там, сред тръстиките, където растяха розите. Там, където човешки крак не бе стъпвал, там, където щеше да е само моя!”

...”На третия ден ме заведе на реката. Показа ми розите и се целунахме. Последното нещо, което чух беше тихото му мърморене – прошепна няколко неразбираеми думи. Той стоеше над мен с камък в ръката...”

...”Заведох я където растат розите. Тя лежеше на брега – толкова сладка, толкова алена и толкова моя!... Целунах я за сбогом и й прошепнах :’ Красотата трябва да умре!’. Откъснах най – червената роза и я поставих в ръката...”

Той си тръгна. Вървеше през гората. Не изпитваше никакво чувство на вина. Остави я да лежи там на брега на реката. Уби я за да бъде само негова. Да може да я прегръща, да я целува, да я гледа, винаги когато пожелаеше. Уби я за да не я загуби. Да я има само за себе си, макар и мъртва...

Тя затвори очи. Последните й останали сили вече я напуснаха. Не усещаше дори и “ разбиващите се в краката и вълни” , които съзнанието й бе съчинило. Беше й просто студено.

Вървеше по път, който всъщност не съществуваше. Някъде отвъд реалността. В далечината виждаше малка светлинка, която я привличаше. Чуваше познати гласове, но не можеше да си спомни чии бяха те. Вървеше и единственото, което я вълнуваше беше час по – скоро да достигне до светлината. С всяка крачка тя се приближаваше до нея. Затича се. Протегна ръка напред. Докосна светлината, която я погълна и тя изчезна завинаги. Премина в един друг свят, отвъд рамките на съзнанието си, отвъд границите на действителността.

А бездиханното й тяло остана да лежи на брега, сред тревата и сред тръстиките, където растяха дивите рози...

Ноември. 18. 2002.