… Remember that death is not the end but only a transition!...
... Затвори очи и се отпусни. Поеми си дълбоко въздух и след това издишай бавно. Освободи се от всички мисли и се концентрирай единствено върху дишането си. С всяка глътка въздух се отпускаш все повече и повече... Представи си бяла светлина, която осветява всичко около теб и сякаш минава през тялото ти. Виждаш ли я?... Тя минава през теб и те грабва. Повежда те напред. Съзнанието ти е освободено. Ти летиш. Не усещаш нищо. Летиш... Летиш...
... Сега ще броя от зад на пред от десет и колкото повече се приближавам до края, толкова по – спокоен ще ставаш. Десет... Девет... Осем... Седем... Шест... Намираш се на едно спокойно и безопасно място, където никой повече не може да те нарани... Някъде в собственото си съзнание... ... Пет... Четири... Три... Две... ... Ако поискаш да се върнеш, трябва само да отвориш очи... Едно...
... Петък вечер. Общежитие. Една почти гола стая. Една маса в центъра й и едно канапе срещу нея. Полу изсъхнало цвете в единия ъгъл и черна котка свита на кълбо в другия. Балконската врата зееше. Мръсно сивото перде се вееше заплашително навън и навътре. Стъклата притрепваха от силния вятър навън. Старият под сякаш скърцаше. Чуваха се стъпки... На стената висеше стар часовник, който биеше заплашително на всеки кръгъл час. В стаята беше студено...
Никълъс лежеше на канапето. Ръцете му висяха от двете му страни, отпуснати почти безжизнено... Една капка кръв падна на пода и се разтече по пукнатините на паркета...
Там където се намираше Никълас се чувстваше защитен. Не изпитваше нито старх, нито болка, макар да знаеше, че ги има навсякъде около него. Той просто беше заключил съзнанието си и не ги допускаше в своя свят. Чувстваше се лек, сякаш летеше...
Виждаше най – различни картини от миналото си. Съзнанието му ги изкарваше от тям където паметта му ги беше запратила. Нищо не изглеждаше реално. Нищо и не беше реално. Той сякаш се беше загубил в спомените и мечтите си. Вървеше по една пътека, осветена от ярка бяла светлина, която сякаш прониквапе в тялото му и му даваше сили. Вървеше сам. Този път трябваше да измине сам.
Пред него нещо блещукаше. И колкото повече се приближаваше, толкова по – силно ставаше блещукането.
Започна да вижда хора около себе си. Случваха им се неща, които и той беше преживял. На моменти той се спираше. Гледаше ги. Беше му интересно да види как някой друг би се справил с неговите патила. И всеки път когато се спрепе, осъзнаваше, че тези хора реагират по същия начин, по който го бе направил и той. Започна да вижда познати лица... Виктория... Неясните сцени в началото на пътеката започваха да придобиват някакви реални очертания. Сякаш гледаше филм. Гледаше собствения си живот на лента...
“Здравей, Виктория, радвам се да те видя отново!...”
Кимна й и продължи напред. Тя само се усмихна.
“Никълас...”, чу зад себе си. Обърна се. Виктория стоеше пред него и го гледаше с мила усмивка. Той направи една крачка напред. Усмихна й се.
“Как си?”, запита той.
“Добре. Ти?”, сви рамене тя и пристъпи напред.
“Какво стана с теб? Къде изчезна?...”, Никълас внезапно се беше сетил за какво всъщност беше дошъл.
“Не е важно, Ник. Нали сега сме пак тук…”
Никълас я огледа. Около нея сякаш имаше някаква светлина... Не се беше променила толкова много. А той очакваше да не може да я познае!...
... Защо да се е променила? Не я беше виждал само няколко дни.... От понеделник, ако трябваше да бъде точен...
“Бързаш ли?...”, попита тя и пристъпи още към него.
Никълас сви рамене.
“... Аз всъщност дойдох да те видя... “
“Много мило, но не трябваше!... Нали утре ще ме видиш...”
Тя винаги се усмихваше толкова много! ...
Утре?... Събота?... Да, наистина щеше да я види. Той я виждаше почти всеки ден.
“Исках да те видя още веднъж...”, промълви той и й подаде ръка.
Виктория направи още една крачка и хвана ръката му. Той отново усети онази светлина да преминава през него.
“Исках да те видя още веднъж преди... “
... Кръгъл час. Часовникът на стената изби силно. Никълас сякаш трепна. Защо?... Той беше толкова далеч от часовника!... Там където се намираше нямаше часовници... Той го знаеше...
“... Преди какво, Ник?...”, Виктория го гледаше предано, все така с усмивка. В погледа й вече се четеше неразбиране.
Преди какво?... Наистина добър въпрос. Искаше да й каже нещо, а вече не си спомняше. Беше го забравил... А си мислеше, че това се случва само на живите!...
~
... Никълас слезе излезе от колата. Огледа я за последно и се насочи кък огромното дърво пред себе си. Беше дошъл по – рано на срещата и не искаше да я чака на слънце. Беше му малко горещо. Подпря се на дървото и запали цигара. Протегна се. Оглеждаше минувачите. Хората му се струваха толкова странни и на моменти даже смешни. Той не обичаше хората. Смяташе, че те само усложняват нещата в живота. Хората бяха способни да се нараняват; да си причиняват силна болка и никога после не можеха да извиняват един на друг. Никълас предпочиташе да бъде сам. Потапяше се в собствените си мисли и разсъждения или не мислеше за нищо, само наблюдаваше света около себе си и вътрешно му се смееше.
Изпод дървото, навеждайки се леко, за да не се удари в някой клон, се появи Виктория. Очите му сякаш светнаха когато я видя. Винаги ставаше така – той грейваше целият когато я видеше.
Виктория се усмихна и спря. Стоеше и го гледаше мило. Никълас се раздвижи лениво и дойде при нея. Наведе се леко и я целуна по едната буза.
- На къде сме сега? – попита той и си дръпна от цигарата.
Виктория сви рамене:
- Има ли значение?...
Той само вдигна вежди ехидно.
- Да вървим натам! – предложи тя, сочейки небрежно парка пред тях.
Никълас не възрази. Тръгнаха напред.
След няколко метра той отново започна с въпросите:
- Къде отиваме?
- Разхождаме се... – Виктория беше изключително спокойна. Като че беше намислила къде иска да ходят и сега го водеше натам. А вдействителност тя просто се наслаждаваше на разходката. Нямаше идея къде отиваха и не я интересуваше. Харесваше й да бъде в неговата компания...
- Стига де! ... – той отново й хвърли ехиден поглед. – Къде?...
- Престани да ме мъчиш с въпросите си!... Разхождаме се!...
Той спря и застана пред нея. Този отговор като че не му беше харесал. Искаше друг.
- Не искам да се разхождаме...
- Но ще го направим... – Виктория имаше навика да се налага, да заповядва. Той го знаеше, но като че му харесваше. Тя му беше слабост. Неговото Вдъхновение...
Той метна фаса си настрана и понечи да каже нещо. Виктория обаче го спря преди да е отворил уста. Сложи пръст на устните му и рече тихо:
- Не протестирай... Няма да съжеляваш...
Той се усмихна и й направи път. Беше го убедила. Щяха да се разхождат.
Тръгнаха напред, накъдето им видеха очите. Наслаждаваха се на природата. Всичко беше толкова красиво около тях!... В един момент дори и на него започна да му харесва. Наоколо нямаше хора, които да го притесняват с присъствието си. Бяха само той и тя. Той беше Никълас. Тя беше Виктория...
Седнаха на една пейка. Зад малък храст, който ги скриваше почти напълно. Той седна удобно, почти лягайки на пейката, а тя се разположи срещу него. Запали цигара. Никълас я гледаше с усмивка. Още откакто се беше запознал с нея му се струваше, че тя е някак особена. Различна от другите. Не беше сигурен какво изпитваше към нея. по – скоро нищо.... Или поне той така си мислеше. Искаше да е нищо...
- Знаеш ли, тук ми харесва! ... – той се огледа нагоре.
Небето над него беше кристално чисто. Никога не му беше правило впечатление колко е красиво самото небе. Никога не беше поглеждал нагоре. Живота за него беше напред, точно пред погледа му. Той не правеше планове, не обмисляше нищо. Събуждаше се, отиваше на работа, връщаше се и пак лягаше да спи. Живееше някакъв странен, поне според Виктория, живот, който обаче му харесваше. Това беше неговият живот и той успяваше да намери смисъл в него...
- ... Знам... – каза тихо тя.
- Така ли?... – Никълас често говореше иронично. Не го правеше нарочно, просто това беше неговият начин да се изрази. Иронията го спасяваше и предпазваше от така омразните му хора. А дистанцираността му, неговата обвифка, не ги допускаше до човека вътре в него.
- Предполагах. – сви рамене тя. – За това те доведох...
Той се усмихна.
- Какво ще правиш в неделя? – поде темата тя.
Никълас се намръщи леко. Подобни въпроси от нейна страна означаваха нещо, което тя искаше да правят заедно. Не че не искаше. Просто не обичаше изненадите, а тя винаги му предлагаше именно това. Изненада. Поставяше го в ситуации, в които той рядко можеше да реагира и да се оправи сам.
- О, незнам! – махна с ръка той – Неделя е далече!...
- След точно шест дни, Ник. Не е толкова далече...
- Знаеш, че не правя планове.
- Не можеш ли поне веднъж да направиш изключение?... – понякога той я ядосваше, понякога я караше да се чувства напълно безпомощна.
- Мне... – поклати глава той. Усмихваше се.
Тя го погледна сериозно. Той продължи да й се смее. Тя много добре знаеше какво иска да й каже. “Съгласен съм с всичко, което искаш да правим.”. Само дето не му харесваше идеята да го изрече на глас. Никълас винаги говореше с намеци и погледи, с недомлъвки и полуизказани изречения. В началото на тяхното познанство това я беше озадъчавало, беше я карало да се замисля, да се тормози какво ли иска да й каже, но сега вече го познаваше достатъчно добре, за да знае какво иска той от нея. Беше се научила да чете усмивката му. Да разбира погледа му.
- Защо питаш? – поинтересува се той.
- Мислех да отидем да караме зимни кънки... Много ми се ходи!...
- Аз не карам зимни кънки.
- Не искаш ли да дойдеш с мен?... Ще ме гледаш...
Никълас се засмя.
- Представяш ли си? – той отново искаше да бъде ироничен. Този път беше нарочно.
- Да. – кимна уверено тя.
Никълас продължаваше да се смее.
- Няма начин!... – той беше категоричен.
- Айде де!... – тя много искаше да го убеди.
- Ти правиш ли нещо, което не ти харесва?... – запита той в отговор и се вторачи сериозно в нея.
- Много неща... – отвърна тихо Виктория.
Никълас се усмихна леко и поклати глава.
- Не мога, Вики. Обещал съм на една приятелка да си бъда у дома...
Виктория посърна едва забележимо. Наведе глава надолу за кратко и прехапа устни. Дръпна си от цигарата. Когато отново вдигна глава, за да го погледна, очите й бяха станали някак тъжни.
- На една приятелка или на твоята приятелка?...
Той не отговори. Само я гледаше ехидно. Не му беше приятно да говори с нея за приятелката си.
- Защо не започнеш да я наричаш с името й пред мен?... От какво се страхуваш?...
Никълас отново не отговори. Той беше странен човек, разбираше света по странен начин и изразяваше себе си по странен начин. За повечето хора беше неразбираем и те дори не се опитваха да го опознаят. А за някои беше дори луд.
Виктория само го гледаше. Тя се опитваше да го разбере, да достигне до него... А за него беше странно, дори страшно да говори с нея за нещо друго освен за това, което се случва с тях; с него и с нея. Боеше се да обсъжда приятелката си, връзката си с Виктория. Искаше да споделя с нея, но го правеше по неговия си неясен начин. Боеше се да говори за личнич си живот. Боеше се да не разбере какво изпитва тя към него; боеше се да не разбере какво изпитва самия той към нея...
- Защо, Никълас?... – Виктория искаше някакъв отговор, пък било то и eдносричен.
- Защото не искам. – той го каза натъртено. Да се прави на засегнат, на обиден, това беше най – лесното. И той го умееше много добре.
Виктория се усмихна леко и поклати невярващо глава:
- Искаш, но не можеш...
Той само я погледна с ехидна усмивка.
- Нали, Ник?...
- Защо непрекъснато усложняваш нещата?...
- Не аз ги усложнявам, Никълас. Ти го правиш...
~
... “Преди какво, Ник?... Кажи ми... “, Виктория все така стоеше пред него и го гледаше с очакване. А той не знаеше какво бе искал да й каже. Чувстваше се някак необичайно. Не можеше да опише усещането, нито да му даде някакво име. Не знаеше какво му е...
Часовникът отново отмери кръгъл час.
Внезапно около него стана тъмно. Къде се намираше?... Започна да се оглежда. Търсеше нещо познато. А около него нямаше нищо. Той дори не стоеше върху твърдата земя. Носеше се някъде над всичко познато и реално. И единственото познато беше усещането, че е лек, че лети...
Съзнанието му започна да рисува изображения около него. Той ги виждаше, а не можеше да ги назове. Познаваше тези лица. Знаеше кои са. Но не знаеше как се казваха... Огледа се от главата до петите. Беше виждал това тяло и преди, но и него не можеше да назове. Не си спомняше собственото си име... Като че беше загубил себе си...
Тръгна напред по пътеката. В далечината пред него светеше някаква светлина, към която той, следвайки единствено инстинктите си, се насочи. Не му беше останало нищо друго освен инстинктите... Само онази груба човешка природа, която би му помогнала единствено да оцелее.
Спъна се в нещо и падна. Лежеше насред нищото и гледаше нагоре. Едно друго Нищо... Стори му се, че се намираше по средата на нищото... Намираше се в подсъзнанието си, между обърканите си мисли и спомени.
Затвори очи. Чуваше писъци. Чуваше рев. Чуваше нейните викове... Караха се, но той не чуваше думите й. Беше се досетил по интонацията на гласа й...
... Кошмар. Сънуваше ли?... А си беше мислил, че само живите сънуват!...
~
... Виктория влезе уверено в залата. Огледа приятелите на Никълас, скупчени на малки групички. Усмихна се лъчезарно някъде в пространството. Държеше главата си неестествено вдигната – каскетът, който си беше нахлупила й пречеше малко да вижда. На моменти дори въртеше ненужно много глава, оглеждаше се. А опашката й се вееше след нея.
Никълас вървеше на няколко крачки зад нея. Винаги ставаше така – всъщност той я водеше някъде, а тя беше отпред; той беше един вид антураж. Виктория беше силен характер, който неволно подчиняваше всички около себе си на волята и желанията си. Той не можеше да се пребори с това нейно изявено лидерство.
Никълас кимна на момчетата и остави сака си на една пейка в края на салона. Седна и се преобу. Виктория, така както се наслаждаваше на момента, го загуби от поглед. Внезапно усетила се, започна да се оглежда. Тя имаше известни проблеми със зрението и когато беше без очила, трудно виждаше каквото и да е било. Понякога това й създаваше усещането, че е сама – губеше хората от поглед и непрестанно ги търсеше.
Най – накрая фокусира образа му – само един силует, който се движи. Това виждаше тя. Насочи се към него и остави раницата си до неговия сак.
- Ник, пуши ми се. – каза тя малко отнесено. Предвид несъзнателното й желание да командва и навикът да го прави, който околните й бяха създали, това означаваше той да излезе навън с нея.
Никълас само я погледна изпод вежди с лека надсмешка. Не й се подиграваше – той винаги така си гледаше: ехидно, иронично, с надсмешка.
- Айде навън да изпушим по една... – Виктория правеше някакви движения с ръце, които ясно показваха, че й е скучно и че иска да излезе.
Тя не обичаше затворени помещения. Рядко можеше да се задържи на подобно място за дълго. Бързо й омръзваше. Ставаше й скучно – преставаше да й е интересно. А когато на нея нешо не й беше интересно, то тя го зарязваше, дори и да е недовършено. Бързо се отегчаваше и й омръзваше. Дори и в отношенията си с хората беше такава. Цяло чудо беше, че все още успяваше да намери някакъв интерес в отношенията си с Никълас. Че все още го търсеше и се въртеше около него. Не че й беше особено интересно, той в никакъв случай не можеше да бъде наречен интересен човек, особено забавен или нещо такова. Но все пак имаше нешщ, което я караше да бъде край него, което не й позволяваше да го зареже от отегчение както бе правила с много преди него...
Никълас отново я погледна изпод вежди със същата надсмешка.
- Айде де!... – тя упорите продължаваше да го подканя. Виктория не беше свикнала да не получава каквото си беше наумила.
- Нe ми се пуши... – каза тихо той и се изправи.
- Тогава ще ми правиш компания. – тя беше категорична.
- Вземи някой друг...
- И за какво ще си говоря с този някой друг?... За великите географски открития ли?... – сега вече и тя беше иронична.
- А с мен за какво ще си говориш? – той се почувства поласкан и това пролича по усмивката му. Беше доволен, че тя проявява такъв интерес към персоната му. Сякаш не му стигаше, че беше дошла във фитнес салона с него...
- За нещо по – смислено, надявам се! Айде! – Виктория го дръпна за ръката.
Никълас се засмя и тръгна след нея.
Излязоха навън. Намериха си някакво квадратче, където не духаше много и тя си извади цигарите. Застана пред него с очакване. Гледаше го натрапчиво.
- Какво? – Никълас се смути.
- Запалка няма ли да ми дадеш?...
- Ще си помисля... – отговори с усмивка той, без да прави каквото и да е било.
- Не му е сега времето да мислиш. Дай ми огънче!
- Ще си помисля... – той продължаваше да се прави на интересен. Истината беше, че на него му харесваше да го прави и така да я изнервя поне малко. Виктория беше много интересна, когато беше ядосана или му се сърдеше, поне по негово мнение.
Тя протегна ръка към него, а свободната си ръка сложи на кръста. Цигарата беше вече в устата й.
Той започна да се смее.
- Знаеш ли до кога ще я пуша тая цигара, ако продължаваш така? – запита тя. Виктория говореше много бързо и понякога това създаваше илюзията, че е ядосана.
- До кога?...
Никълас беше достатъчно странен да му харесва да се прави на интересен, на глупак пред нея.
Тя взе цигарата си в ръка и излезе извън навесчето, под което бяха застанали. Насочи цигарата си нагоре и рече безразлично:
- Ма аз имам време, ще чакам слънцето да я запали...
Никълас се засмя и извади запалката си от джоба. Доближи се до нея и й запали цигарата:
- Сега доволна ли си?
- Безумно!
- Айде пуши бързо...
Тя го изгледа с периферното си зрение и се засмя:
- Да бе! Изпуши я ти бързо, като искаш!...
Той отново се засмя.
- Какво ще правиш сега тук? – запита тя, сочейки с глава фитнес залата.
- Ще дигам.
Тя вдигна вежди и направи лека гримаса:
- Какво?
- Каквото може.
- Интересно.
- Тежести. – поясни той.
- За увеличаване на мускулите и намаляване на мозъка ли?... – Витория много обичаше да се шегува с него. Винаги го правеше по един малко брутален начин, осмивайки го. Всеки друг би се засегнал, но не и той.
Никълас я погледна изпод вежди и се доближи до нея.
- Само за първото.
- Що второто вече изчезна съвсем ли?...
- Ще видиш ти!... – закани й се той и без предупреждение започна да я гъделичка.
Виктория се смееше оглушително и се опитваше да му се измъкне. Тя имаше ужасен гъдел. Извиваше се, въртеше се, но без успех. Никълас беше по – силен от нея и по – голям, а това му гарантираше някакво преимущество.
Най – накрая тя успя да се извърти и застана на няколко крачки от него. Смееше се. Бузите й бяха зачервени. Той я гледаше с широка усмивка. С желание. Искаше я, а знаеше, че не може да я има. Някакво тъпо правило и усещането, че не всичко ще е наред, ако я получи, го спираха... Не искаше да я загуби... Боеше се да превърне това тяхно приятелство в нещо повече...
- Що ми бягаш де!... – каза той и пристъпи към нея.
Виктория отстъпи назад.
- Аз съм защитена от закона!... Не ме пипай!...
- Така ли?...
- Дам, малка съм.
- Но опасна...
Той пристъпи напред, а тя отново отстъпи. Никълас продължаваше да прави крачки към нея, докато накрая не я притисна до стената.
- Няма на къде да ходиш вече...
- Айде да не ме гъделичкаш, става ли?
Никълас само поклати глава и се подопря на стената зад главата й. Гледаше я и й се усмихваше. Виктория си дръпна за последен път от цигарата и метна фаса на страна, коментирайки:
- Не сме много културни, ама на кой му пука.
Той сякаш не обърна внимание на тази нейна реплика. Доближи се още повече. Махна няколкото свободно спускащи се кичури по челото й. Погали я по бузата и накрая докосна устните й.
Внезапно обаче се разколеба.
- ... Айде няма да навлизам в личния ти живот!...
Той се отдръпна и се доближи до вратата. Подаде й ръка. Хванаха се за ръце и влязоха в залата.
Приятелите му ги огледаха с лукави усмивки. Рядко виждаха Никълас да грее така, както грееше до нея. Рядко го виждаха и така да показва някакви симпатии към някого. Виктория караше нещо в него да трепне, превръщаше мъжа в дете; караше го да се държи неестествено, предвид какъв човек беше той. Заради нея той беше способен да направи всичко. Ставаше ревнив, цупеше се...
- О, Ник, вие малко на разходка... – пошегува се един от приятелите му.
- Ми да... – Никълас се смути и я пусна. Като че се беше усетил какво бе направил.
Той искаше да я държи за ръка, искаше тя да бъде край него и в съшото време не искапе всички да говорят за тяхните отношения и да ги коментират. Не искаше да стене обект на шеги и вероятно подигравки от страна на приятелите му.
Гари, друг приятел на Никълас, се доближи до Виктория и я дръпна за качулката на суичера:
- Ти какво тренираш?...
- Предимно гледане от скамейката. – отвърна мигновено тя. изражението на лицето й беше толкова естествено, че на човек би му станало съвестно да не й повярва.
Никълас се извърна и я погледна. Засмя се.
- Сега ще те учим да вдигаш. – каза той и я подкани с жест да тръгне след него.
Насочи се към един от уредите и се настани в необходимата поза, която той изискваше.
- Да бе! Аз каквото ми трябва мога да го вдигна и без ти да ме учиш!...
Подобни шеги, с лек сексувален подтекст, беха характерни за мъжка компания. Жените, които Никълас познаваше, включително и приятелката му, си служеха с по друг език. Стараеха се да не псуват. Държаха се по съвсем друг начин. И на фона на освободената от задръжки Виктория, изглеждаха надути и лигави. Момчетата я харесваха, тя сякаш беше “една от тях”. И никой не разбираше, че тя всъщност беше просто малка... Твърде малка, за да разбира каквото и да е било... Не се придържаше към никакви роли, не преиграваше. Беше естествена.
Никълас се изправи малко и отново й направи знак с ръка да дойде.
Виктория тръгна, влачейки карката си.
- Май не й хареса идеята... – прокоментира Гари.
Виктория се обърна и се усмихна лъчезарно в прстранството. Тя много се смееше и караше хората край нея да се смеят. Това беше едно от нещата, които го бяха привлякли в нея.
Тя се доближи до Никълас и го огледа внимателно, след което махна с ръка:
- Отивам да си намеря кафе.
Той не каза нищо. Само се усмихна леко и се зае с тренировките си. Виктория излезе от залата и тръгна надолу по улицата.
Момчетата изчакаха няколко минути, за да се убедят, че тя е тръгнала и започнаха с разпита:
- Това новото завоевание ли е? – поде темата едно русаляво момче, леко вулгарно по мнение на Виктория, но все пак симпатично. Алекс.
- Не. – кратко отговори Никълас, преструвайки се на безкрайно зает и съсредоточен върху вдигането на тежести.
- Ами? – запита Гари.
- Ние сме просто приятели.
- Какъв смисъл влагаш е думата “приятели”?
Никълас се засмя.
- Просто приятели. Говорим си, споделяме... Нещо такова....
Момчетата се спогледаха многозначително:
- Незнам, Ник, аз не влача всички, с които споделям навсякъде след себе си... – прокоментира Алекс.
Никълас отново се засмя. Престори се, че не го е чул, че не му пука.
Той много добре знаеше какво се говори, не искаше да е така, но не можеше да направи нищо. Тя трябваше да е около него. Това беше важното. Чувстваше се цял, когато беше край нея...
~
... Часовникът отмери поредния час.
Затвори очи, но много бързо ги отвори. Някак стреснато. Не искаше да ги затваря, а нямаше сили да ги държи отворени. Сякаш някаква сила го управляваше и той не можеше да я спре. Не можеше да направи нищо. Виктория я нямаше вече... Къде ли беше отишла... Не я беше виждал само няколко дни.... От понеделник, ако трябваше да бъде точен... Никога не беше издържал толкова дълго...
Всеки път когато затвореше очи, виждаше нея, виждаше и себе си.... Някоя случка, която все още живееше в съзнанието му и непрекъснато се повтаряше... Един кръговрат. Един спомен, който се върти като на филмова лента и се превърта сам в началото... Много спомени, много ленти, всяка от които вървеше в точно определено време и с точно определена скорост...
Един друг живот, който чакаше той да го изживее. Едва сега си даваше сметка, че е могъл да промени толкова много неща, а се е държал като глупак. Той беше глупакът от спомените й, глупакът, за когото тя непрестанно говореше. Той беше онзи глупак, който я нараняваше непрестанно. Онзи глупак, за когото тя му говореше. Едва сега го разбра...
Отново затвори очи. Сега животът му изглеждаше като някаква много дебела книга – дълга изтория, която всъщност не казваше нищо... Мислено започна да я прелиства. Толкова много глави не бяха завършени... Буквите избледняваха пред очите му и изчезваха. А когато се върнеше на някоя по – задна страница, тя беше вече бяла... Нима не бе направил нищо смислено в живота си?... Нищо, което да си струва?... Нима не беше оставил следа след себе си?...
... Виктория!... Къде беше сега тя, когато имаше най – много нужда от нея?... Да му каже, че живял стойностно, че е направил нещо, което ще остане и след него... Да го излъже, за да заспи спокоен сън... Да му даде онзи мир, който неясните му спомени, изпълнени с бели петна, му отнемаха...
… Защо го беше изоставила?... Нима вече не държеше на него?... Нима я беше наранил толкова много, че да не иска да го вижда?... Нали преди малко беше тук, облята в светлина?... Сега къде беше?...
Той се отпусна. Нямаше сили за нищо. Някакъв спомен го измъчваше. Сякаш го гореше отвътре...
Отвори очи. Тъмнината пред него беше започнала да се прояснява. Като че и той прогледна...
Изправи се и седна върху нищото. Огледа се. Светлина!... Ярка, пронизваща. Слънце... Примижи за да вижда по – добре. ... Пред него отново имаше някаква пътека... Той се изправи и тръгна по нея. Стори му се по – дълга от предишните. Оглеждаше се навсякъде. Виктория все така я нямаше...
Започна да му става хладно... Той настръхна леко и се “изтръска” като мокра котка. Все още му беше хладно. Това ли бяха признаците?... Къде се намираше?... Защо Виктория не беше до него?... Винаги го беше следвала. Къде бе сега?... Нима не бе пожелала да го последва отвъд живота?...
... Пътеката свършваше пред една къща. Стори му се позната. Имаше усещането, че е бил тук и преди... Вероятно в момента присъстваше на поредната прожекция на някой негов спомен... Спря се и огледа къщата. Определено му беше позната, но не можеше да си спомни от къде. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че нищо тук не се е променило. Но какво беше това “тук” не можеше да каже. Неговият дом?... Не, къщата беше прекалено красива, за да бъде общежитие.
Доближи се до вратата. Влезе спокойно.
“Ехо!... “, извика той.
Никой не го посрещна.
Качи се по стълбите. Озова се в една средно голяма стая. Не особено добре обзаведена, но все пак годна за живеене. Това вече приличаше на неговото общежитие. Само дето беше доста по – чисто. Сякаш никой никога не бе живял тук... Една почти гола стая. Една маса в центъра й и едно канапе срещу нея. Полу изсъхнало цвете в единия ъгъл и черна котка свита на кълбо в другия. Балконската врата зееше. Мръсно сивото перде се вееше заплашително навън и навътре. Стъклата притрепваха от силния вятър навън. Старият под сякаш скърцаше. Чуваха се стъпки... На стената висеше стар часовник, който биеше заплашително на всеки кръгъл час. В стаята беше студено...
Той се обърна инстинктивно назад. Вратата зад гърба му се затвори с трясък. А силният вятър отекна в ушите му. Той огледа стаята. На канапето лежеше някой – едно почти безжизнено тяло, отпуснало мъртвешки ръце. Това беше той самият. Доближи се до спящото си Аз. Чувстваше се странно... Веднъж Виктория му се беше ядосала и му беше казала, че ако можеше да се види отстрани, би се отчаял от себе си. Ето, че сега имаше тази възможност. В най – буквалния смисъл, разбира се. Колко беше скучен, помисли си той. ...
Обърна се назад. На олющената стена пред него имаше голямо огледало. Застана пред него. Стори му се, че то мърда. Тръсна глава уплашено. Или полудяваше, или беше мъртъв. Това си каза. Не можеше да види собствения си образ в огледалото, значи беше мъртъв. И в същото време, чувстваше студ, глад... Значи беше жив... Само луд?...
Виждаше нечии очертания в огледалото. Не своите. Нечий образ ставаше все по – ясен и по –ясен пред очите му... Едно малко момиче с две плитки и лунички по носа стоеше пред него и го гледаше предано. Шели!... Да това беше Шели. Неговата скъпа сестричка!...
Той понечи да каже нещо. Отвори уста, но не можа. Звук не излизаше от него...
“Не можеш да говориш, Никълас.”, чу гласчето й.
Страх се изписа на лицето му. Зениците му се разшириха. Защо не можеше да говори?... Кой му бе отнел това право?... Виктория?... Или Шели?...
“Някога наговори предостатъчно неща и сега Тя не иска да говориш...”, обясни му Шели.
Никълас започна да се оглежда. На лицето му се изписа негласна молба. Той не обичаше да говори, но в същото време не можеше да бъде лишен от тази привилегия. Как иначе щеше да се защити? Да каже какво мисли?... Да се съгласи или да отрече?...
Той се вгледа в очите на Шели. Стори му се, че това не беше тя. На пръв поглед това си беше точно неговата сестричка. Но в очите й имаше нещо, което не беше като на Шели... Момичето пред него имаше по – скоро очите на Виктория...
Той се доближи малко и продължи да се взрира в образа.
Виктория!... Да това беше тя!... Ето, къде се беше скрила!... Сега тя беше Шели.... Двете жени, които най – много бе обичал в живота си. И двете, които беше загубил от глупост.
Той отново се опита да каже нещо. Не можеше. Звук не излизаше от устата му...
“Не можеш да говориш, Ник... “, това определено беше гласът на Виктория. Но защо пред него стоеше Шели?... Коя от двете му говореше?...
Той се вгледа в очите й. Очите на Виктория. Обърна се назад. “Той” все още спеше на канапето. Откога ли?... А колко ли още щеше да спи?... Или може би вече не спеше?... Сигурно, вече не спеше, иначе не би могъл да се види толкова ясно?...
Отново върна поглед на огледалото. Пред него вече стоеше Виктория. Тя се усмихваше, така както се бе усмихвала винаги. А очите й бяха тъжни. Те плачеха... Той докосна огледалото. Искаше да й каже нещо, да я успокои, а не можеше да говори... В очите й имаше някаква недоизказака история. Прожектираше се поредния спомен... Само, че това вече не беше негов спомен...
Огледалото беше неспокойно. Около Виктория имаше някакви облаци, които непрестанно се движеха... Нещо разяждаше душата й...
... Часовникът отново изби. Точен час...
~
... Виктория вървеше по калната земя. Сухите листа, паднали на земята, не способни да помръднат, се огъваха и издаваха глух звук под краката й. Настъпени, те оставяха диря след нея. Една пътечка, която нямаше кой да последва. Беше потънала в тих размисъл и преосмисляне на живота си. Есента беше времето на равносметката й. Винаги беше тъжна и унила. Самосъжеляваше се. Нейната типична апатия взимаше връх и тя губеше желание за живот. Просто не й беше интересно... Изпадаше в едно особено душевно състояние, което не пожелаваше на никого, дори и на най – големия си враг.
Край нея градът беше потънал в мълчание. Сякаш всички бяха съпричастни с тихата й трагедия. Тя отново беше сама ... Дали искаше твърде много от него?... Дали не се заблуждаваше?... “Той не ти е длъжен!...”, в главата й отекнаха думите на приятелките й. Бяха прави. Не й беше длъжен. Не беше длъжен да бъде до нея. Не беше длъжен да я харесва. Не беше длъжен да я спасява от самата нея. Не беше длъжен да й бъде приятел... И все пак той прекарваше повече време с нея, отколкото с когото и да е било другиго. Но го правеше от егоистични подбуди. Имаше нужда от нея. Боеше се да не я загуби. Да, той беше егоист и егоцентрик. А да я загуби, това беше прекалено непосилно за него.
В тишината на съпричастност, която я заобикаляше, единствено музиката в ушите й и пробивния, натрапчив шум на реката край нея я спасяваха. Отвличаха я. Показваха й, че не е сама и поне малко я възпираха да не изпадне в онова нейно почти самоубийствено състояние, когато разумът й рисуваше апокалиптични картини, а мислите й буквално се блъскаха една в друга.
Какво значение имаха всички чувства, когато накрая всичко се превръща в приятелство?... А те имаха това приятелство. Той се въртеше около нея, търсеше я, а после винаги намираше начин да й напомни, че има приятелка. Онова Другото момиче беше Жената, а Виктория беше просто Вдъхновението...
Вече не искаше да гадае. Беше й омръзнало да го прави. Не искаше и да го оправдава. И това й беше омръзнало да прави. Не искаше да бъде просто “Вдъхновението”; да гледа как той не може или не иска да се раздели с Моника, приятелката му. Не искаше да бъде тук, докато той се опитваше да не загуби и нея. Един и същи въпрос й задаваха всички – “Защо продължаваш да се занимаваш?”. Отговрът беше прост, макар и понякога да звучеше смешно. Той я караше да се смее, а не да плаче...
Виктория спря и се надвеси над реката. Отражението й даваше толкова ясна представа за чувствата й!... Не можеше да го опише. Не можеше и да го осъзнае напълно, докато не погледна очите си в отражението. Само ако можеше и Никълас да ги види!... Да разбере какво й причиняваше. А той никога нямаше да узнае... Тя нямаше да му каже. Беше го излъгала веднъж за чувствата си, трябваше да продължава да го лъже... В противен случай щеше да го загуби...
Тя въздъхна и продължи надолу по калната алея край реката. Слушаше музиката в главата си, а във въображението си изживяваше връзката им.
“... Днес не мога да дойда. Имам на кого да обърна внимание. Не ми се сърди...”. Жестоката истина. Никълас имаше приятелка, а Виктория имаше Никълас...
~
Никълас беше потресен. Ето това беше, което не знаеше.. Нейната лична трагедия. Това бе разяждало душата й...
Той се огледа отново. Другото му аз все още “спеше” на канапето. Не помръдваше. Дали беше наистина сън?...
... Това я беше мъчило, а той даже не беше предполагал. Той беше Глупакът!...
Отново се опита да каже нещо. Не можеше. Тази невъзможност да говори го побъркваше. Той изпадна в панически страх. Оглеждаше се нервно. Очите му бяха опулени. Зениците – разширени. Боеше се. Искаше да избяга. И това не можеше да направи. Страхът го беше сковал.
... А Шели все така го гледаше с очите на Виктория...
Той започна да ръкомаха разпалено, нервно. Отваряше и затваряше уста с беглата надежда, че ще може да каже нещо.
“Не можеш да говориш, Ник.”, Шели. Очите, гласът на Виктория. Нейната болка и отчаяние. “Нали все повтаряше, че не обичаш да говориш; че не искаш да говориш... Ето, сега не можеш!... А искаш, нали?... Ще можеш, ще говориш, но какво ще се измени?... Ти не го разбра Преди, няма да го разбереш и Сега. Ти беше Глупакът; за Теб говорих. Ти се нарече така, а аз само се съгласих... Знам какво ще направиш, ще избягаш. Ще си намерих извинение и ще си тръгнеш. Ще поискаш да се събудиш... Не можеш. Думите събуждат, а ти не умееше да говориш. Ти се затваряш в своята собствена апатия и напук на всичко и всички не искаш да излезеш. Апатията и Страхът ти не са сън и няма да се събудиш...”
Никълас продължаваше да се оглежда край себе си; да се опитва да каже нещо. Започна да се чувства слаб. Той никога не се беше чувствал слаб. Беше се затворил в някаква дебела обвифка, която го правеше силен. Непробиваемостта й, неспососбността му да слуша отвъд думите на хората, го предпазваха от чувствата му. Той чуваше само това, което му казваха. Не тълкуваше, не се замисляше. Глупостта на Глупакът беше неговата сила. Мълчаливостта му даваше власт в истинския свят, а отнетата му привилегия да говори, го превръщаше в подвластен отвъд реалността...
Момичето пред него се усмихна отново и се обърна с гръб. Тръгна напреди се загуби от погледа му. Сега беше сам. Почувства се още по – слаб отпреди. Шели поне му говореше. Виктория също. Защо го бяха оставили?... Къде бяха отишли?... Имаше усещането, че се намира в някаква приказка без край.
~
... - В лошо настроение ли сме?... – Никълас се самопокани на масата й.
Виктория вдигна поглед от книгата си и се вторачи в него. Какво да му каже?... Че я е наранил и затова сега беше в това настроение?... Или да го излъже, да си измисли някакво извинение?... Обикновено избираше второто...
Никълас се усмихна ехидно и разтвори плика с обяда си.
- Защо ме гледаш така лошо?...
- Не те гледам лошо... – Виктория говореше с равен тон. Не влагаше никакво чувство в думите си тъй като не знаеше какво точно да вложи в тях. Беше му ядосана, но беше прекалено наранена, за да му отмъщава по какъвто и да е начин. Едва подтискаше болката си.
- Нещо ми се цупиш...
- Ник, - Виктория беше започнала да се ядосава прекалено много, за да продължава да го таи в себе си. Тя затвори книгата си. Остави я настрана и запали цигара. – Ти или страдаш от параноя, или от егоцентризъм, а може би и от двете наведнъж! Не се събуждам с мисълта за теб и не заспивам с твоя образ пред очите си! Спри да си мислиш, че целият ми свят се върти около твоята персона! Ясно?....
Никълас я гледаше стреснато. Беше чувал Виктория да говори така на други хора, но никога не бе избухвала на него. Това го обърка.
- На какво си се ядосала толкова? – продължваше с въпросите си той. Стараеше се да създаде впечатление на човек, който не се интересува особено много от личния й живот, но в действителност искаше да знае всичко за нея.
- На много неща и на много хора. – тя все така отговаряше троснато. Пушеше, издишвайки настрани. Не го гледаше.
Виктория надали някога щеше да му го каже, но имаше моменти, в които й се повдигаше от него, от лъжите му, от игрите, които играеше.
- И на мен ли?...
Тя само се впери в него злобно. Той или не я разбираше или не искаше да я разбере.
- Добре де! Извинявай! Няма да питам повече!... – той започна да се смее с надеждата да я разведри по този начин.
Настъпи тишина. Виктория гледаше в земята. Искаше да му каже толкова много, да му се разкрещи, да му каже цялата истина. А знаеше, че ако го направи, той ще избяга от нея. Така поне имаше приятелството му... Поне това...
- Какво прави онова момченце?... – отвори нова тема той.
- Кое момченце? – запита Виктория. Беше прекъснал мислите й.
- Онова, за което ми говореше. ... Дето го харесваш...
Виктория вдигна вежди. Учудващо много информация беше запомнил той от разказа й.
- Какво става? – Никълас продължаваше да се интересува.
- Нищо. – сви рамене безразлично тя.
- Нищо?...
- Дам, нищо. Той продължава със своята игра. Закачаме се, държи се мило, а после се прави на интересен. Намира си извинения... Лъже ме за приятелката си...
Виктория го гледаше изпитателно. А Никълас не можеше да познае собствените си действия. За него поведението му не беше игра, напротив, той мислеше, че е лоялен. ... Дори не разбираше, че лоялен и честен той беше само към собствената си непробиваемост.
- Добре, ти защо се занимаваш още?...
Виктория се изсмя.
- Може би защото го обичам, ти как мислиш?...
Той се дръпна леко назад и опули очи смеейки се:
- Добре де! Не ме нападай!... – понякога когато говореше Никълас пулеше очите си, въртеше ги. Това беше неговият маниер на говорене.
- Аз не те нападам, просто ми задаваш глупави въпроси, на които вече съм ти отговаряла хиляди пъти.
Никълас въздъхна. Наведе се напред и взе ръцете й в своите:
- Виктория, ако питаш мен, той е глупак и не разбира какво проспуска. Просто не знае какво невероятно момиче си!...
Виктория се усмихна леко. Наведе глава, опитвайки се да прикрие и възпре напиращият в нея смях.
Когато отново вдигна глава, вече не изглеждаше толкова ядосана колкото преди. Ето, че той отново я беше накарал да се смее, а не да плаче!...
- Така да бъде, щом казваш!... – каза тя уж смирено. Беше й харесало определението “глупак”.
- Не си длъжна да се съгласиш с мен. Това е просто мое мнение... – той сви рамене и бавно пусна ръцете й. Облегна се назад и запали цигара.
- Знам, Ник, просто това е най – точното определени за него... – тя направи кратка пауза. – Той е Глупак, а даже и сам не го разбира!...
~
... Главата му сякаш щеше да се пръсне. Той започна да я притиска от двете страни. Чуваше гласове, които се надвикваха. Не можеше да чуе какво точно му казваха, само знаеше, че го обвиняваха. Вече не издържаше. Трябваше да се измъкне оттук колкото можеше по – бързо.
Втурна се към вратата и започна да дърпа дръжката й. Блъскаше вратата с юмруци. Опитваше се да извика. Той викаше, но наум. Звукът не излизаше от устата му. Чуваше собствените си викове и това го побъркваше още повече.
“... Виктория!...”, най – накрая чу собствения си вик.
Вратата се отвори. Той се втурна навън. След няколко крачки се спря, осъзнал какво се беше случило. Той отново можеше да говори!...
“Виктория?... “, започна да я вика, докато бягаше по пътеката. С всяка измината крачка се отдалечава все повече и повече от себе си и се доближаваше до нея, до това, което тя искаше от него.
... Часовника отбеляза поредния кръгъл час...
Никълас се спря. Огледа се. Шели стоеше малко в страни от него.
“Как се чувстваш когато вече можеш да говориш?...”, запита го тя. Това вече беше гласът на Шели.
“Защо не можех? Защо ме накарахте да мълча?...”, очите му шареха нервно наляво и надясно.
Все още не беше преживял страхът си. Едва сега осъзнаваше колко много се беше заблуждавал. Беше си мислил, че ще му бъде по – добре ако не говори, ако само мълчи и слуша хората. А когато бе изпитал това мълчание, вече искаше да говори. Толкова много въпроси! А никога нямаше да намери отговорите! ...
“Не сме те накарали ние. Ти го искаше. Винаги си го искал...Понякога желанията се сбъдват, Ник!...”.
Шели се обърна и тръгна напред през нищото. Той я изгуби от поглед.
“Шели!...Шели, върни се!...”, започна да я вика той. Но нея вече я нямаше...
Никълас въздъхна и продължи напред по пътеката. Не знаеше къде е попаднал. Не знаеше как да излезе. Надяваше се пътеката да го отведе у дома...
... Задуха вятър. Никълас настръхна едва забележимо и се сви леко. Пооправи косата си назад. Не беше особено приятно да усеща силният вятър в лицето си, но нямаше избор. Трябваше да върви напред. Не искаше да връща назад към къщата, огледалото и страховете си.
С всяка направена крачка, пътеката ставаше все по – широка и по – широка. Появиха се дървета от двете й страни. Розови храсти, които го задушаваха с уханието си. Никълас разглеждаше всичко подробно, опитвайки се да разбере къде се намира.
Вятърът донесе няколко паднали листа до него и една детска рисунка, която бавно падна на земята до него. Вятърът утихна и над Никълас се появи светлина. Слънце?...
Той се наведе и взе белия лист от земята. Тази рисунка му беше ужасно позната.
...Неясните й контури му говореха. Макар да изглеждаше като някаква детска рисунка, “опит за шедьовър”, това беше много повече. Той си спомни. Виктория го беше рисувала. Спомни си колко време бяха прекарали в размисли пред тази рисунка. Точно тук, в тази градина... Или каквото так беше това място...
Вдигна глава нагоре и се огледа. Тръгна напред, стискайки рисунката в ръката си. Търсеше Виктория. Имаше усещането, че тя беше тук някъде. Толкова близо, че можеше да я усети. Вървеше бързо, с големи крачки. Искаше да стигне колкото може по – скоро. Не можеше вече да издържа. Трябваше да я види.
Най – накрая я съзря. Виктория седеше на една пейка и четеше. Никълас ускори крачка. Когато стигна до пейката, тя все още не го беше забелязала.
“Виктория, ... “, повика я той. Тя не реагира. “Виктория, къде изчезна?... Тук съм вече!...Знам, че аз съм глупакът!...Прости ми!...”
А тя все така седеше на пейката и не рагираше. Погледна часовника си. Огледа се и направи някаква физиономия.
Никълас не знаеше какво да направи, за да я накара да му обърне внимание. Нима наистина я беше наранил толкова много, че сега тя не искаше да го вижда?... Сега?... Какво всъщност значеше това “сега”?... От цялото това лутане в съзнанието си, беше загубил реална представа кое какво е. Незнаеше кое се случва наистина и кое е само плод на въображението му. Сънуваше ли?...
Чуха се стъпки. Никълас се впери пред себе си. Иззад едно дърво, чиито клони се спускаха прекалено ниско, изникна самият той ...
~
... – Време беше да дойдеш!... – Виктория не беше очарована от закъснението му.
- Е, сега, няколко минутки!... - Никълас не умееше да се извинява. Той се оправдаваше или се правеше, че не му пука. Но да се извини, това беше свръх силите му.
Виктория млъкна. Само го гледаше.
- Сърдиш ли ми се?...
- Аз не се сърдя, Ник...
- Напротив. Сърдиш се и когато го правиш ти личи от километри.
- Позволи ми да не се доверя на мнението ти.
Никълас се засмя и седна на пейката до нея.
- Какво четеш?
- Някаква критика. Дадоха ми я от училище... – тя извади рисунката и я сложи между страниците, за да знае докъде е стигнала.
- Я!... – рисунката привлече вниманието на Никълас. Виктория му я подаде. Той се вгледа в нея и накрая попита леко иронично – Какво трябва да бъде?
- Това е “Спящият”... – обясни Виктория.
Никълас вдигна вежди и се засмя:
- Портрет ли си ми правила?
- Никълас!... – тя го ръгна леко и дръпна рисунката си. Прибра я в книгата. – Една песен ме вдъхнови. – обясни тя.
- Изглежда ми прекалено злокобно за рисунка на 18 – годишно момиче...
Виктория само се усмихна. Завъртя се с лице към него и седна по турски на пейката. Запали цигара и попита:
- За какво мечтаеш, Ник?
Той я изгледа изпод вежди, малко иронично и й се изсмя:
- За какво ми е да мечтая?
- Ми... Мечтите те карат да се стремиш към нещо. Дават ти стимул да продължиш напред, да не спираш, да не се отчайваш.
- Да бе, излишни илюзии.
- Наистина ли не мечтаеш?...
Виктория беше разочарована.
- Много ясно, че не!... За какво да го правя?... Да си създавам излишни илюзии, които после да ме наранят. Не мерси, и така ми е добре.
- Аз мечтая. – Виктория беше много горда от това.
- И за какво мечтаеш?... – макар да й говореше с нотка на ирония, Никълас наистина искаше да знае за какво мечтаеше тя.
- За много неща...
- Като например?
- Като например... да бъда щастлива...
Никълас вдигна вежди.
- Ти май не вярваш в щастието, в любовта...
- Аз не вярвам в нищо, което не мога да докажа.
- Ник, има неща, които не можеш да докажеш, но трябва да вярваш в тях, защото така ше се почувстваш по – добре...
Никълас само поклати глава.
- Приемаш нещата твърде насериозно. – мнението на Никълас беше кратко, но ясно.
Той живееше тук и днес. Не правеше планове. А тя, Виктория често витаеше в облаците. Живееше в своите Замъци в небесата... Замъците на мечтите...
- А ти как ги приемаш?
- Ми, ... – Никълас се замисли. Не можеше да й го обясни точно. Замисли се, а докато мислеше, запали една цигара. - ... не се вживявам толкова....
- А за какво живееш? ... Къде е смисълът според теб?...
- Да създам живот.
- Моля? – Виктория го гледаше учудено.
- Да, да създам живот. За мен това е смисълът.
Виктория продължаваше да го гледа учудено. Не беше сигурна, че го разбираше, или че му вярваше.
- Искам да създам семейство, да продължа живота си. Това за мен е смисълът на живота.
Виктория мълчеше. Никълас се почувства неудобно. Тя не каза нищо, което можеше да означава всичко.
- За какво мислиш?... – попита я той. Не искаше тя да мълчи. Някак си се боеше когато Виктория млъкваше. Той не се опитваше да тълкува действията и думите й, затова и не я разбираше; не знаеше какво искаше да му каже тя и дали въобще искаше да му каже нещо, когато мълчеше.
- Мисля си, ... – Виктория направи кратка пауза - ... Прекалено си свестен, за да си истински!...
Никълас я погледна изпод вежди. Малко ехидно, той така си гледаше.
- Защо имам чувството, че си ме поизлъгала малко?... – попита той, малко подозрително.
Това не беше негово наблюдение. Приятелите му го бяха втълпили в главата. Те поне мислеха и разсъждаваха какво се случваше около него.
- В смисъл?
- Ми... за нас... за...
- Ник, за какво говориш?...
- За чувствата ти към мен...
Виктория въздъхна тежко. Много добре знаеше, че това не са негови мисли. Ядосваше се, че приятелите му й се бъркаха в живота. Тя знаеше, че те искаха да помогнат, но така само объркваха нещата.
- Ник, хиляди пъти съм ти го казвала! Знаеш, че не са ми такива чувствата!...
Виктория се надяваше, че като го отрича, като му го повтаря, ще успее да убеди и себе си. А не се получаваше...
- Защо тогава ми се сърди два дни след последната събота?
- Никълас, спри да ме ядосваш! Не съм ти се сърдела на теб! На света има толкова много хора! Не винаги когато съм в лошо настроение, ти си причината!...
- Добре, - Ник направи пауза. Загаси цигарата си в гърба на пейката и стана. Отиде до кошчето и изхвърли там фаса си като културен човек. Върна се на пейката и се облегна назад. После продължи – нека питам нещо.
- Питай.
- Ако онзи път, на рождения ти ден, те бях целунал, какво щеше да стане? Щеше ли да се отдръпнеш? ...
Виктория се впери в него. Гледаше го зяпнала. Честно казано, макар че беше влюбена в него, никога, ама наистина никога, не й беше минавало през акъла да го целуне. Нейната любов беше сама за себе си. Тя не търсеше близост, дори и сама не знаеше какво точно търсеше. ... Просто държеше той да е до нея...
Никълас я гледаше в очакване на отговора й. Виктория все още не беше осмислила въпроса му. А как само й се искаше да каже “не”!... Но не можеше.
- Да. – отвърна тя и тръсна глава.
- Защо не отговори веднага?
- Защото ме заби в земята с въпроса си! Очаквах всичко друго, но не и това, Ник!...
Никълас се засмя.
- Защо ме попита? – поинтересува се Виктория докато палеше нова цигара. – Минавало ли ти е през главата?...
- Не, не ми е минавало. – Ник излъга мигновенно. Не се замисли.
- Ако не ти беше минавало, нямаше да ме попиташ...
Виктория го познаваше много добре. Знаеше какво си мисли той. Знаеше причините за действията и думите му. Знаеше, че той не я питаше просто така... Също така знаеше, че го беше страх да я целуне и затова питаше. Искаше да се подсигури, ако се окажеше, че “всепрозиращите му приятели” бяха сбъркали в преценката си.
Никълас отново се засмя леко.
- А... – Виктория започна неуверено темата. Облуза устни, все още колебаейки се дали да го попита. Тази нейна несигурност привлече вниманието му. - ... Какво би станало, ако аз те бях целунала тогава?...
- ... Нямаше да ти позволя. Аз имам Моника, нали знаеш. .. Просто нямаше да има целувка.
Виктория само вдигна вежди иронично. Ето, че пак беше намерил как да й напомни този факт.
- Тогава защо отоври темата?
Понякога Виктория възприемаше твърде болезнено тези негови напомняния. А той не беше способен да разбере защо го прави.
- Не съм започвал никаква тема, аз просто попитах!...
- Ник, има въпроси, които или не бива да задаваш, или ако го направиш, да бъдеш готов за всички питания, които следват след това.
Никълас се намръщи.
- Ще ти го кажа по – просто, твоят въпрос ме шокира и ме накара да си задам доста други.
- Питай на глас. – Никълас не беше човек, който подкрепяше склонността на човек да си задава сам въпроси и да търси мълчаливо отговорите. Когато нещо го интересуваше, той питаше направо.
- Представи си следната ситуация, - започна Виктория и запали нова цигара – ти ме целуваш. Аз се отдръпвам. Няма ли да се почувстваш гадно?...
- Е, да, но...
- Но какво?
- Гадничко ще е.
Виктория се усмихна накриво. Никълас я погали по челото.
- А какво ще стане, ако сега те целуна?... Ще се отдръпнеш ли?... – очевидно и в неговата глава се въртяха най – различни въпроси.
- А ако аз го направя?... – Виктория предпочете да не отговаря веднага.
Никълас се усмихна. Облегна се удобно на пейката и се наведе към нея. Целуна я леко, поставяйки ръката си под брадичката й. Виктория не се дръпна, но и не отвърна. Той я погледна в очите и отново я целуна.
След което се върна в предишната си поза. Настъпи мълание. Виктория прехапа устни. Никога не си беше мислила, че това ще се случи. Никога... Дори не се беше осмелявала да мечтае за тази целувка...
- Нали, щеше да се отдръпнеп, ако те целуна... – подметна Никълас и разруши тишината.
Виктория го погледна с леко присвити очи. Прибра косата си зад ушите преди да отговори.
- Тогава щях... Не съм твърдяла нищо за сега...
- Каква е разликата?
- Тогава не се познавахме. Не знаех нищо за теб и щеше да ме е страх защо го правиш. Сега знам всичко. Знам за нея... – Виктория направи кратка пауза. – Решението да ме целунеш си е твое. Достатъчно голям си да отговаряш за действията си. И след като, въпреки факта, че имаш връзка, го правиш, значи няма защо да не си получиш целувката!...
Никълас я гледаше с леко присвити очи. Малко странно, сякаш я изучаваше.
- ... А ще получа ли още една?... – палаво запита той.
Виктория присви леко устни, усмихвайки се и сви рамене:
- Ако се държиш добре...
Никълас се наведе отново и я целуна. Притисна я до себе си и. Странно беше как това малко момиче го правеше по – щастлив от който и да е било другиго!....
~
... Часовникът отбеляза поредния кръгъл час...
Никълас гледаше втренчено пейката. Виждаше себе си отстрани. В най – буквалния смисъл. Виждаше как са изглеждали двамата с Виктория. ... Сега вече знаеше защо всички твърдяха, че са идеаланата двойка... Те наистина си подхождаха!... А не го бяха осъзнали навреме!...
Той погледна рисунката в ръката си. Същата рисунка, като онази, с която Виктория си отбелязваше докъде е стигнала в книгата... Какво ли бе станало с Виктория, та сега той държеше тази рисунка?... Или може би тя просто я беше изхвърлила...
...Той усети едни студени пръсти на врата си. Те се спуснаха по целия му врат, по раменете му и накрая го хванаха за ръката. Никълас се извърна.
“Виктория! Защо си студена?...”, импулсивно запита той.
Тя се засмя, а смехът й, по – оглушителен от всякога, отекна в главата му като ехо.
“Ми... хладно е... “, отвърна тя.
Нима не знаеше защо е студена?... Колко наивен беше само!... Или може би наистина предпочиташе да не се замисля?... Или не умееше да го прави!...
“Какво е това, Виктория?”, попита той и посочи тях двамата на пейката.
“Това сме ние.”
Никълас започна да гледа ту Виктория, ту образите пред себе си. Знаеше, че това са те, но не искаше да повярва, че е възможно да вижда толкова ясно миналото. Като, че някой му го прожектираше на филмова лента.
“Те виждат ли ни?...”
“Не, Ник. Те са толкова далече от нас!...”
“Как така са далече от нас?!... Ето ги!Ети ни!...Господи!...”
“Ник, те са там, където ги оставихме ние. И винаги ще си останат там. Ще се целуват, ще се прегръщат, ще си задават въпроси и ще си отговарят. Ще бъдат щастливи, заради мига, защото никога няма да разберат какво ги очаква.”
Никълас я огледа. Не беше разбрал какво искаше да му каже тя. Не можеше да проумее как така беше въжможно той самият да бъде на няколко места едновременно...
“А къде е Шели?...”, поинтересува се той.
“Няма я. Отиде си, така както всички си отиват от живота ти. Шели беше просто... ...метафора, Ник.”, Виктория направи няколко крачки и седна на отсрещната пейка. “За теб винаги съм била дете. В огледалото ти видя това, което винаги си виждал в мен... Детето...”
“Но защо Шели?”.
“Защото и тя искаше да те види, поне за малко... “
“Как е тя?...Виждала ли си я?... ”, Никълас попита неволно. Дори не се замисли.
“Добре е, все още ти е малко сърдита, но ще й мине. Липсваш й. ...”
“Искам да отида при нея!..”
“Не, Ник, твоето място е в Другия свят...”
“Другия свят?!... Какъв друг свят?!...”
“Онзи там...”, Виктория му показа картината на спомените пред тях. “... Онова е Реалният свят, Ник. Не можеш да останеш тук. ...”
“За какво ми е онзи свят?... За да ме преследва навсякъде ли?... За какво са ми всичките тези спомени?... Те ме задушават!... “
“Но не можеш да продължиш, ако не ги видиш.”
“Защо?”
“Защото това е твоят живот. На теб се пада ролята да свържеш миналото си, всички грешки, които си допуснал, с бъдещето си и всичките онези неща, които би искал да направиш. Ти си връзката между тези стари ленти и онова, което ще видиш следващият път когато дойдеш тук.”
“Не искам да идвам повече тук! Искам да изляза!... Виктория, ела с мен!...”.
“Ник, не можеш да излезеш. Това не е сън и никога няма да се събудиш...”
“Тогава как ще дойда отново, ако няма да изляза?”
“Ще видиш. “, Виктория се усмихна. Никълас я гледаше уплашено. “От тази градина ще излезеш все някак си, но никога няма да напуснеш светът на собствените си страхове; светът на подсъзнанието ти.”
“Там ли се намирам?!...”
Виктория само кимна.
“Но аз нямам страхове...”
“Напротив, Ник, имаш. Винаги си се страхувал...”.
Никълас тръгна напред. Разхождаше се, като непрестанно се връщаше назад и заставаше до пейката с двамата влюбени. Тогава не беше разбрал толкова много неща!...
“... Всичко ми е толкова познато, Виктория! ... Чувството е толкова особено!... Имам чувството, че ... Незнам!... Бил съм тук, и в същото време не съм. Не си спомнях толкова много неща от тази ни среща. Помнех само целувката!... “
Виктория се засмя. Никълас се усмихна леко и продължи:
“... Имам чувството, че търся нещо, а даже не знам какво. Мислех си, че държа живота си в ръце, а сега виждам колко съм безпомощен. Страх ме е!... Много ме е страх!... Сякаш едва сега разбирам, че не съм онзи, който си мислех, че съм!...”
“Всички живеем в някаква заблуда, Ник. “
“Да, но... Аз ...Сякаш сега нося товара на всичко онова, което ти си виждала в нашите отношения. То ме разяжда отвътре. Разкъсва спомените ми!... “, той се обърна към нея. Гледаше я с уплах на лицето. Сякаш всеки момент щеше да се разплаче. “... Имам чувството, че сега ще трябва да нося със себе си бремето на всичко онова, което ти си оставила зад себе си. Защо ме натовари така?...”
“Ти сам се натоварваш. Единственият багаж, който всички носим, това са нашите собствени илюзии...”
“Аз не си създавам илюзии.”
“Напротив.”
Никълас не я попита какво има в предвид.
“... Ти го отричаше. Предпочиташе да живееш в лъжата, която аз ти казах, вместо да осъзнаеш, че винаги сме деляли една обща вечност. Един живот, разделен на две. Винаги ни е свързвало нещо невидимо, което никога няма да се разруши...”
“...Любов?...”, Никълас гадаеше.
“Разбирай го както искаш... Твоя воля...”
Виктория стана от пейката. Приближи се до него и го целуна по бузата.
“Недей да задаваш всички въпроси, Ник...”, каза му тя и се изгуби сред розите. А той остана там, на малката полянка с кривото дърво и своя красив спомен....
...Още един кръгъл час отмина... Колко ли още му оставаха?...
... Слънцето се скри. Започна да се стъмва. Той остана сам. Почувства се странно.... Тръгна напред. “Недей да задаваш всички въпроси, Ник...”, повтаряше си последните думи на Виктория. Какво искаше да му каже?...
Вървеше по пътеката между розовите храсти и се оглеждаше. Опитваше се да се сети кое беше това място. Вече знаеше, че то бе свързано с тях... А вероятно някога е знаел и името му... Всички места, по които Виктория го водеше си имаха имена; бяха забележителни с нещо...
Внезапно се обърна назад. Нещо го бе накарало да го направи. Ужаси се. Пътеката свършваше на няколко крачки зад него. Той направи няколко плахи крачки назад, все още гледаше втрещено свършващата посред нищото пътека. Всеки изминат метър се рушеше. Ето какво бе имала впредвид Виктория, казвайки му, че все някак ще излезе от тази градина...
Отново се обърна и бързо продължи напред. Чуваше писъци, чуваше викове. Хиляди гласове, които се надвикваха. А той не можеше да разбере какво искат да му кажат. Не улавяше нито една думичка... Всичко бе плод на наплашеното му въображение. Изглежда това беше отмъщението на Виктория за цялата болка, която той, без да го съзнава, й беше причинил... Защо беше толкова жестока! ...
Спря се насред поредната поляна. Подножието на един малък хълм. Наистина малък – той можеше да го прескочи за десетина минутки. Това беше по – скоро някакво символично възвишение без ясна история. Никълас застана до него и се огледа. Пътеката беше спряла да се руши зад него. Но какво от това, той вече знаеше, че не би могъл да се върне....
Заобиколи възвишението, наречено хълмче, и се озова от другата страна. Пред себе си видя красивия залез... Знаеше това място. Беше идвал тук хиляди пъти.
“... Това ли са били моите мечти?... Жена, деца?...”, размишляваше той. “Ами какви са нейните?... За какво мечтае Виктория?... Господи, искам да намеря отговорите на всичките си въпроси!... Да знам къде е моето място!... Знам, че е сън. Знам, че не е истина. Ще се събудя! Ще се събудя, Виктория и ще бъда с теб!...”...
Чу стъпки зад себе си. Обърна се бързо и започна да се оглежда подозрително. Не, не полудяваше! Беше сигурен, че бе чул стъпки!...
От тъмнината в края на пътеката, някъде откъм разрушения й край, се появи неясна фигура в расо, с качулка и сърп в едната ръка. Фигурата приличаше повече на нарисувана... Спящият... Никълас опипа по инерция джобовете си. Търсеше рисунката на Виктория. Беше повече от сигурен, че я беше прибрал някъде. Нарисувана фигура се приближи до него. Никълас отстъпи инстинктивно. Не си беше представял, че спомените му можеха да бъдат толкова живи!...
“Момче, не ти е тук мястото...”
Нима рисунките вече можеха да говорят?!...
“Тук лежи едно момиче. Тя чака своя принц, а той никога няма да дойде...”
Сега Никълас се страхуваше повече от всякога. Виктория, Шели... Тях ги познаваше. Независимо колко силен страх бе изпитал когато не можеше да говори, той все пак виждаше познати лица пред себе си. А сега?... Една рисунка, която той много правилно бе определил като “твърде мрачна”, “злокобна”, стоеше срещу него. А той дори не можеше да види лицето й!... Имаше ли лице въобще?... Виктория рядко рисуваше лица на “своите хора”. Тя така ги виждаше...
“... Тя го обичаше, а той пожела да не я види никога през живота си... Той я уби!... Една трагедия, която залеза ще разказва векове наред!... “
Виктория!, проблесна в акъла на Никълас. Къде беше сега тя?... Трябваше да я намери; да се увери, че е добре!...
Той се втурна напред. Къде да я търси?...
~
... Виктория слезе от автобуса. Огледа се наоколо. Нямаше никой на спирката. Тя тръгна напред. Спря се след няколко крачки и примижи, взирайки се пред себе си. все така беше сама; нямаше никого наоколо. Паркираните край нея коли не трябваше непременно да означават, че двата отбора са тук. Та по – голямата част от тях нямаха коли!...
Тя се върна и седна на една от пейките пред белия портал. Запали една цигара и се облегна назад. Размишляваше. Не за нещо конкретно или особено важно. По – скоро обмисляше изминалата седмица и правеше някакви общи планове за новата.
Чу гласове зад себе си. Извърна се. Няколко момчета се приближаваха към нея. Тя ги огледа. Познаваше ги, но не това искаше да види – искаше да разбере дали Никълас беше сред тях. Когато не го видя, продължи да пуши спокойно цигарата си.
Нещо обаче я накара да се извърне отново. На няколко крачки зад първата групичка момчета вървяха още двама. Единият беше Никълас. Както винаги прекалено замислен и вглъбен в собствените си мисли. Разговаряше с момчето до себе си, забил поглед в земята.
Тя се изправи и застана точно до портала. Ненадейно Никълас вдигна очи нагоре и започна да се оглежда. Винаги, дори и при най – малкото съмнение, че може да я види, той се оглеждаше. Изглеждаше някак неспокоен докато не я намереше с поглед. А след това зорко започваше да следи всяко нейно движение, да я наблюдава и да се взира в нея.
Когато я видя, лицето му придоби съвсем ново излъчване – сякаш се освети от детска радост. Той светна целият.
Веднага, без много да се замисля, дори без да довърши разговора си с другото момче, се насочи към нея. Сега, когато тя беше тук, вече нищо друго нямаше значение.
- Как е? – запита той и подаде ръка за поздрав. Виктория се сдрависа с него и отвърна тихо и мило:
- Добре. Ти как си?
- Спи ми се. – оплака се той и се протегна.
- На теб винаги ти се спи.
- Ми така е.
Никълас извади една цигара и я задържа с устни, докато търсеше запалката си. След като се убеди, че няма да я намери, погледна малко умоляващо Виктория. Тя се засмя. Извади запалката си и му запали цигарата.
- Кавалерстваш...
- Ми като ти не знаеш как става!...
Никълас само се усмихна. Огледа се, за да види кой беше дошъл междувременно и кой не. Набързо преброи на ум събралите се момчета и прецени, че все още чакаха доста хора.
Облегна се на една от колоните при портала и започна да й се оплаква:
- Леле, ще убия някого! Вчера е имало мач, а аз съм го изпуснал!...
Виктория се засмя. Той го беше казал така все едно беше нещо от жизнено важно значение.
- Че ти нямаш ли си програма за телевизията у вас?...
- А, кой я чете!
- А кой ти е виновен!
- Айде малко съпричастност!... – той я погледна изпод вежди, ехидно и в същото време палаво.
- Къде ли ми е траурната панделка! ... Май съм я забравила.
Никълас се засмя. Дръпна силно от цигарата си, като че за нови сили, и я остави на земята до себе си. След което без предупреждение започна да гъделичка Виктория. Тя само се извиваше и смееше. Оглушителният й смях, цялата глъчка, която вдигнаха със закачките си, привлече погледите на другите. Гледаха ги с надсмешка. Радваха им се открито, макар на лицата им да пишеше друго. Кой би казал, че тези двамата бяха само приятели?...
Когато най – накрая всички се събраха, цялата група, като едно стадо, се понесе към игрището. Всеки футболист беше довел някого за подкрепа, приятел или приятелка. Така се сформираше агитката.
- Не мислех, че ще дойдеш... – поде нова тема Никълас и й подаде ръка.
- Защо така?
- Не съм останал с впечатление, че футболът те интересува особено много...
- Не ме интересува, но може би имам друга причина да съм тук... – загатна тя и го погледна с периферното си зрение. Никълас не я гледаше. Вървеше с поглед, забит в земята и пушеше.
- Е, радвам се! Каквато и да е причината!...
- Що, галя ти егото ли?
Той се засмя. Попринцип Никълас трудно понасяше някакви иронични забележки по свой адрес, някакви коментари и подмятания от този тип. Но на нея й прощаваше.
- Ти си ми вдъхновението! Аз заради тебе се старая!... – каза той с детско гласче и я погледна, правейки невинно изражение.
Виктория само се усмихна.
Стигнаха до едно малко хълмче, по – скоро издутина, възвишение, наречено за по – просто “хълмче”. Спря се. Виктория пусна ръката на Никълас и се качи на върха на хълмчето. Огледа поляната зад него с по – детски доволна усмивка.
- Ник, ела тук! – обърна се тя към него.
Никълас въздъхна и се качи до нея.
- Виж колко е красиво небето!... – възкликна Виктория и му посочи картината пред тях.
- Красиво е! – съгласи се той.
- Оттук дали се вижда залеза?... – тя го погледна с надежда да й отговори. Никълас само сви рамене. – Айде после да дойдем тук да го гледаме!...
- Ще видим. – отвърна той и слезе от хълмчето. Махна й с ръка, подканяйки я да го последва.
Виктория слезе.
- Айде де! – тя почти го молеше.
- Не съм казал “не”.
- Каза “ще видим”, а това при теб означава, че ще си намериш извинение.
- Няма да си намеря. – засмя се той. Беше права, той наистина почти винаги си намираше някакви извинения.
- Обещаваш ли?
- Обещавам. – той направи кратка пауза и после добави – А щом аз обещая нещо, го правя.
- Знам. Затова исках да ми обещаеш!...
Никълас я погледна с крайчице на окото и се усмихна:
- Много си хитра.
- Или просто те познавам!... – сви рамене тя.
~
... Беше изморен. Толкова време беше тичал и се беше озъртал за нея!... Огледа се. Отново същото хълмче. Отново залеза... За кой ли път минавапе оттук в своето търсене?... Всъщност едва сега си даваше сметка, че през цялото време, в което я беше търсил, той бе минавал по един и същи път. Значи се беше въртял в кръг... Къде се намираше?...
Единствената му мисъл беше за нея. Виктория! Виктория! Виктория!... Искаше да й каже толкова много!... Някакво лошо предучвствие се надигаше в него. Трябваше да я намери, да се увери, че не тя беше момичето, което чака своя принц.
“... Сега си сам...”, чу отново глас зад себе си. Извърна се бързо. Спящият.
Никълас се взираше в неясните очертания на фигурата пред себе си. Нарисувани очертания, които съществуваха в нечие съзнание... Виктория ли го беше накарала да оживее?... Или може би той беше плод на въображението му?... Сигурно всичко бе плод на въображението му...
“...Не задавай всички въпроси, Никълас!... “, Спящият продължаваше да говори.
“Какво е станало тук?”, запита Никълас. “Кое е момичето и кой е принцът?...”
“Рано е все още”
“Рано за какво?...”, Никълас беше започнал да се ядосва и изнервя. Цялата тази мистериозност нарушаваше вътрешния му мир.
“Твърде рано е тази история да свърши. “
“Защо?! Искам да изляза оттук!...”
“Не можеш да излезеш. Никой не може да излезе от живота си просто така. Дори и след смъртта, човек продължава да изживява живота си и всичко онова, което не е могъл да направи в Другия Свят. Не задавай въпроси. А отговорите ще дойдат, когато видиш всичко. ”
“Искам само да знам кое е момичето.”
Спящият замълча. Никълас го гледаше с очакване.
“Последвай ме.”, той размаха ръкава си и тръгна напред към залеза.
Никълас вървеше зад него мълчаливо. Внимаваше да не го изгуби. Очертанията му бяха неясни и мъгляви. Все пак това беше просто една скица, рисувана съвсем на бързо.
“... Един хълм. Едно отчаяно момиче. Ти й показа този хълм и тя дойде тук, когато имаше нужда от теб.
Очевидец чул силен шум и се втурнал към хълма. Намерил мъртво момиче на земята. До нея стояла неясна човешка сянка. Нервна сянка. Само очертания на мъж. Без лице. Той опитал да помогне, но вместо да се погрижи за момичето, насочил оръжието към себе си и стрелял. Убийство. Двете тела лежали едно до друго, а ужасеният очевидец не можел да помръдне.
Запомни, Ник, делата ни остават след нас. Желанията се лутат по света и търсят своето място. Те не принадлежат никъде. Но делата, делата имат свое собствено място и остават там където сме ги извършили. Това, което сме били някога е именно това, което ще сме и занапред.
Тя искаше любов, а той имаше други планове. Подвластен на емоцията си, той направи грешпен избор. Пожела си нещо, което се сбъдна. Тя го остави. Тя искаше логика, а той не можеше да й я даде... Той беше нелогичен човек, твърдящ, че следва логичен път.
Толкова пъти тя бе намирала начин да му прости; да го оправдае. Би му простила и този път, само ако й беше обещал да се промени.... Беше ли тази фатална среща предначертана?... Може би той я беше загубил. Може би беше загубил любовта й... Има много въпроси, Ник. Не ги задавай всичките. Отговорите могат да променят живота ти и вече да не ти харесва да го живееш.
Намерили една рисунка в джоба на палтото й. Никой не могъл да я разбере, тъй като тя изчезнала пред очите им. Сега рисунката е у него, а той дори не може да я разбере... Той не знаеше какво изживява тя. Интересуваше се от себе си. Егоцентрик, егоист. Противен. Не разбиращ. Подъл тип... Но и такива трябва да бъдат обичани, Ник!...
Тя изчезна, а той дори не я потърси. Той вярваше в желанието си. Един ден ще разбере какво е направил. Той я уби, Ник. Нейният принц го направи!...”
... Часовникът удари кръгъл час. Зазоряваше се. Идваше утрото... А в нечии души слънцето може би никога повече нямаше да изгрее...
~
... Последните гости си тръгнаха. Виктория се отпусна на канапето и се сгуши като малко дете. Всички бяха изморени. Джулиян седеше на земята, точно до балконската врата и пушеше бавно, забавлявайки се като се опитваше да издиша дима само навън. Беше му точно толкова скучно, колкото и на останалите. Или поне толкова колкото на Виктория, защото само нея можеше да види сега. Домакинът Никълас бепе в другата стая заедно с Моника. Още една причина за апатията на Виктория. Тя знаеше какво ставаше там... Знаеше, че той е щастлив с нея... И това я нараняваше. Понякога Виктория имаше усещането, че той няма нужда от нея, че Моника му е достатъчна. Друг път се убеждаваше колко важна беше за него... И така настроенията й се променяха, в зависимост от поведението му.
... Единствено черната котка на Никълас все още преливаше от енергия. Тя се разхождаше спокойно из стаята. Увърташе се около всичко. Присъствието на много хора й беше дошло малко в повечко. И всичките искаха да я погалят; да я гушнат; да си поиграят с нея... Не беше на себе си.
Тя се завъртя около канапето, на което седеше Виктория и замяука силно. Виктория се размърда леко и се наведе. Взе я и я сложи в скута си. Котката като че точно това бе искала. Настани се удобно, подвивайки опашка и замърка. Виктория я галеше машинално.
- Вики, ела малко при мен. Стига си се лигавила с тая котка! ... – Джулиян ревнуваше от това миролюбиво животинче.
- Не мога да стана... Изморена съм...
Виктория по – скоро нямаше желание да стане. Във въображението си виждаше Никълас и Моника... Представяше си ги... Не го ревнуваше. Той не беше неин, за да го ревнува. По – скоро й беше тъжно... Как беше възможно той да дава цялата си любов на друга, а да споделя мечтите си с нея?...
- Айде да си ходим!... – Джулиян загаси цигарата в пепелника и метна фаса през балкона.
- Не можем. Нека изчакаме Ник, поне да му кажем “чао”...
- Нямам намерение да го чакам докато се чука с Моника! – Джулиян изропта и се изправи. Изхвърли съдържанието на пепелника през балкона и го остави навън.
Виктория не каза нищо. Зарови глава в козината на котката. Очите й се бяха насълзили. Тя не искаше да я види как плаче. Джулиян не биваше да разбира. Никой не биваше да знае за нейната любов към Никълас.
Джулиян се протегна набързо. Взе якето си и нахълта без предупреждение в съседната стая.
- Ник, аз тръгвам.
Никълас и Моника се стреснаха. Макар в стаята да беше тъмно и той да не можеше да види кой знае какво, това нагло нахълтване ги беше накарало да се изчервят и засрамят от себе си.
- Сега идвам! Изчакай ме пет минути! – изсъска Никълас. Джулиян затръшна силно вратата.
- Какво стана? – поинтересува се Виктория. Гледаше го с изморените си и леко зачервени очи.
- Чукат се. Ама сега ще дойде.
Джулиян застана на вратата, готов да тръгне.
Никълас излезе от стаята малко припряно. Не му беше станало особено приятно, че един от най – близките му приятели го беше притеснил. Още повече, че сега той си беше у дома и се чувстваше Господар.
- Аз тръгвам. – каза Джулиян, прозявайки се. – Поздравявам те, купона си го биваше!
Никълас само се усмихна леко. Отвори вратата и се подпря на касата й.
- Радвам се, че дойде!...
- Как да не дойда, Ник! Знаем се от деца! – Джулиян разпери ръце и го прегърна по мъжки – Ти си ми като брат!...
- И ти на мен!... – промълви Никълас.
- Айде! – рече Джулиян и му направи знак с ръка, че тръгва.
Почти беше излязъл, когато внезапно се сети за нещо и се върна. Влезе в стаята, избутвайки Никълас от вратата и се доближи до Виктория. Целуна я силно и й каза:
- Чао, скъпа! Ще ти звънна.
Виктория само му кимна. Беше прекалено изморена и съсипана, за да му отвърне по какъвто и да е било начин.
Джулиян излезе и се спусна по стълбите надолу. Никълас затръшна вратата. Погледна свирепо Виктория и излезе на балкона.
Моника се появи от стаята. Облечена само в един от пуловерите му.
- Никълас, затвори вратата, моля те, студено ми е!... – започна да се жалва тя.
Никълас не й обърна внимание.
Моника се нацупи. Насипа си кафе и затвори сама вратата.
- Изморена съм... – оплака се тя и седна на земята до Виктория. Започна да гали котката на Никълас. – Какво му стана на Ник? – обърна се тя към Виктория.
- ... Вероятно е ядосан, задето Джулиян ви прекъсна... – Виктория едва говореше. Трудно й беше да сдържа сълзите си, но се налагаше. Ако се разплачеше сега, нямаше да може да обясни нито на Ник, нито на Моника защо реве... А те не трябваше да знаят за чувствата й към него...
- Едва говориш. – забеляза Моника. – Май си доста изморена...
- Много танци, много емоции... – отвърна Виктория.
Моника се усмихна. Отпи от кафето си. Прехапа устни. Искаше й се да попита нещо Виктория, а все още не беше напълно сигурна, че трябваше да го прави.
Най – накрая събра смелост и поде:
- Виктория, ти си най – добрата приятелка на Ник...
Виктория я погледна и кимна.
- ... Знаеш ли какво прави той, когато не е с мен?... – продължи Моника. Виктория не отговори. Само я гледаше изпитателно. Моника се почувства неудобно и започна да се оправдава и обяснява – Не че не му вярвам, но понякога закъснява; отменя срещи... Казва ми, че пие биричка с приятели... – Моника направи пауза. Чакаше някакъв коментар от Виктория. А тя не искаше да говори за това. - ... Кажи ми, Вики, нали не се среща с други момичета?...
Виктория знаеше какво прави Никълас когато не е с Моника – тогава той беше с нея. Но не можеше да й го каже.
- Доколкото знам, не. – отвърна тя уклончиво. – Ник не споделя много. И на мен казва, че пие биричка с приятели...
- Да, но... На теб не е длъжен да дава отчет къде ходи, нали така!...
- Моника, той държи на теб. – Виктория погледна към открехнатата врата на балкона и добави – Знам го, повярвай ми!...
Моника отпи от кафето си отново.
Никълас влезе в стаята. Личеше му, че беше ядосан. Той хвърли един полу – бесен, полу – наранен поглед на Виктория и отиде в другата стая.
- Просто ми се иска да прекарва повече време с мен... Да бъде до мен, а не все да го няма!... – заключи Моника. Изпи кафето си и остави чашата на мивката. Влезе в стаята при него. А Виктория остана все така сама...
Продължи да гали котката му. Чувстваше се толкова ненужна! Той не й беше казал и една дума. Целия си рожден ден беше прекарал заключен с Моника, като някой гимназист, който туко – що си е хванал гадже. Дори и сега, накрая, не й беше казал нищо. Гонеше ли е? Искаше ли тя да остане?...
Виктория свали котката на пода и се протегна. Котето започна да мявка жално. Толкова й беше харесвало някой да я гали!...
Тя стана от канапето и събра последните боклуци от земята. Изхвърли ги и облече якето си. Застана на балкона. Къде щеше да отиде сега?... Сигурно щеше да се разхожда докато краката й не откажеха съвсем да се движат; докато не паднеше от умора на земята...
Никълас излезе от стаята. Запали една цигара и се настани на канапето.
- Чао, Ник. – Виктория застана пред него и му помаха с ръка.
- Тръгваш ли?
- Да.
- Остани.
- Какво да правя тук, Ник?... Вие с Моника си изкарвате достатъчно добре ми се струва на мен...
- Моника скоро ще си тръгва. Ще останем двамата и ще си говорим...
Виктория поклати глава.
- Трябва да поговорим. – Никълас много искаше тя да остане.
Виктория едва сдържаше сълзите си. Прехапа устни и отново поклати глава. Запъти се към вратата. Никълас не помръдна от мястото си. Тя се спря преди да си отвори. Безразлично ли му беше?... Не го ли интересуваше дали тя щеше да остане или щеше да си тръгне?...
- Тръгвам, Ник...
Никълас се изправи и застана на касата на вратата:
- Остани. До един час Моника ще си е тръгнала. Утре е на лекции и трябва да спи. ... – Виктория само го гледаше тъжно - ... Рожденните дни са гадно нещо. Не искам да бъда сам на моя...
Виктория вече беше открехнала вратата. Стоеше и го гледаше. Умоляващите му очи сякаш я убедиха да промени мнението си.
Тя затвори вратата и съблече якето си.
Никълас се усмихна.
- Нямаш представа колко много значи това за мен!...
Виктория само поклати глава. Взе котката му в ръце и излезе на балкона. А Ник се върна в стаята при Моника...
... Виктория се събуди посред нощ. Беше й хладно. Огледа се и разтърка очи. Беше заспала на канапето с котката в скута си. Балконската врата беше все така отворена. Тя се изправи, внимателно оставяйки котето да спи на канапето. Излезе навън. Никълас пушеше спокойно, забил поглед в земята. Тя сложи ръка на рамото му. Никълас се извърна. Усмихна се когато я видя.
- Моника си тръгна отдавна, ама аз не исках да те будя. Беше си заспала така сладко!...
- Защо я остави да си тръгне?...
- Казах ти, утре има лекции и трябва да спи.
- Мен ме спря...
Никълас въздъхна. Макар това за лекциите да беше самата истина, не беше единствената причина.
- Май се ядоса, че съм те накарал да останеш. Разрева се и се затвори в другата стая. След което ми се накрещя и си тръгна.
- ... Тя иска просто да бъдеш до нея. Да прекарваш повече време с нея...
- За какво да си говоря с нея?...
Виктория по погледна изумена. Как беше възможно!?...
Настъпи мълчание.
- Какво става с Джулиян?... – натъртено наруши тишината Никълас.
Виктория не отговори. И тя имаше право на личен живот.
- Защо не ми каза?...
- Не сметнах за нужно... – кратко сви рамене тя.
Никълас се ухили нервно и поклати глава иронично.
- И откога?... – не я гледаше докато й говореше. Правеше го само когато й беше много ядосан. Толкова ядосан, че да се чувства безсилен; да не може да я гледа в очите.
- От няколко седмици. – Виктория говореше толкова спокойно, че дори му се строи нагла. Никълас беше прекалено засегнат от това, което беше видял, за да разсъждава трезво. Подвластен на емоцията; ръководещ се от моментните си чувства.
Най – различни мисли се въртяха в главата му. Нима Виктория вече не беше “неговото момиче”?... Болен от ревност, той беше готов на всичко, дори да застане срещу един от най – добрите си приятели от детство. А все беше повтарял, че не я ревнува от никого и никога няма да започне да го прави!... Може би просто не бе имал причина...
Виктория не се чувстваше гузна или виновна, в никакъв случай. Тя беше в правото си да има личен живот; да бъде щастлива.
- А,... – Никълас като че се поколеба преди да пита - ... А, като те целунах, ... вие бяхте ли вече заедно?...
- Да. – този път Виктория предпочете да му каже истината.
Тя си дръпна от цигарата и добави строго:
- Да. Когато се целунахме, вече бях с Джулиян. – беше се подразнила от начина, по който той гледаше на целувката: като че зависеше само от него.
Никълас започна да се смее истерично и да кръжи нервно на едно място. Едва се сдържаше да не избухне. Попринцип той беше спокоен човек; не обичаше да се кара; не проявяваше агресия. Но сега беше ядосан, направо бесен, и така като сновеше на едно място се успокояваше.
Никълас загаси фаса си и веднага запали нова цигара. След няколко минути поне видимо се беше поуспокоил.
- И сега какво?... – попита той, все така гледайки навън.
- Има ли някакъв проблем, Ник? – Виктория бе заела отбранителна позиция.
- Ми, няма, просто ... – Никълас млъкна. Самият той не знаеше какво толкова го беше наскърбило. Дали това, че не му беше казала или простичкият факт, че беше с някого. Страхуваше се да си отговори на този въпрос. - ... Ти май нещо ме поизлъга... – само това можеше да й каже.
- Не съм.
- Как да не си?
- Не си ме питал. А не бих могла да те излъжа за нещо, за което не си ме питал.
Никълас се умълча. Наистина не я беше питал.
Стояха един до друг и пушеха без да си говорят. Всеки потънал в собствените си мисли. Никълас престъпваше от крак на крак, усмихваше се иронично сам на себе си, подхилкваше се нервно.
- Много ли ми се сърдиш?... - нежно попита накрая Виктория.
Погледна го виновно, така както малко дете би гледало майка си ако направи някоя голяма беля. Не че се чувстваше виновна, не би и трябвало, но това беше единствения начин да го изкара от мълчанието му – да го накара да се чувства силен.
Нейната майсторски изиграна вина му създаваше илюзията, че е силен, че нещо зависи от него.
- Аз не се сърдя.
- Да, бе!
- Просто ми е кофти.
- Ревнуваш ли?
- Не, разбира се! Няма за какво да ревнувам!
Виктория вдигна леко вежди.
- ... Не мисля така...
- Виж сега, нека се разберем. – гласът на Никълас притрепваше съвсем леко. – Няма за какво да те ревнувам и не те ревнувам.
- Тогава защо се държиш така?... – Виктория го гледаше изпитателно. Беше се подпряла на металната ограда на балкона. Внезапно се беше почувствала по – добре. Тази бурна реакция от неговата страна можеше да значи, че не е сама в чувствата си.
- Как се държа?!... Никак не се държа!...
- Именно.
Никълас се усмихна леко и извъртя очи.
- Ако те ревнувах този разговор отдавна щеше да е проведен. – Никълас говореше така сякаш му беше безразлично.
- Знаеш ли, може би трябваше. Най – малкото сега щях да знам какви са ти чувствата към мен и защо, по дяволите, реагираш така остро на връзката ми с Джулиян! – Виктория повиши леко тон.
Никълас се усмихна малко накриво. После отговори тихо, почти мърморейки си:
- Нямам чувства към теб. Ако имах, досега да съм направил нещо. – той сви рамене, сякаш да придаде повече незаинтересованост на думите си. – А относно реакцията ми, не мисля, че е остра. Няма никакъв проблем, че ходиш с Джулиян. Можеш да правиш каквото си искаш.
Той не я гледаше докато й говореше. Непрекъснато местеше погледа си от земята върху някаква неопределена точка в тъмнината. Външно спокоен, вътрешно бушуващ. Толкова ядосан, че не смееше да я погледне в очите.
Виктория се усмихна и загаси цигарата си. Метна фаса надолу. Прехапа устни и тръгна да се прибира.
- Аз пък мисля, че е остра.. – каза му тя и плъзна ръка по касата на вратата.
Никълас не отвърна. Остана на балкона. Пушеше и гледаше тъмнината навън. Хладният вятър развяваше леко косата му и караше кожата му да настръхне. Не му беше студено, само малко некомфортно. Някак като че изстиваше. Беше настръхнал...
Входната врата се затръшна силно и трясъкът отекна в ушите му. Едва сега Никълас разбра как бе станало. Той се втурна бързо в стаята.
- Виктория!... – викаше я. Отвори всички врати, докато я търсеше. Беше чул ясно как вратата се затвори, но не искаше да повярва, че си беше тръгнала.
Изфръкна на стълбището и се надвеси надолу, здраво вкопчвайки се в перилата.
- Виктория!... Виктория, върни се!... – викаше той подире й. А нямаше кой да го чуе; нея я нямаше вече... Беше си тръгнала и не искаше да се връща.
... Сега седеше в близкия парк. На една самотна пейка, свила се в якето си, за да не усеща толкова много хладния вятър. Пушеше. Съзерцаваше издигащият се от цигарата й дим... Плачеше... Макар да го познаваше, понякога тя все още имаше усещането, че не го разбира. Че не знае какво иска да й каже той.
Мислеше си, че не му пука. Че я е оставил да си тръгне, за да й покаже, че няма нужда от нея. Че не я иска в живота си... Нали не й беше длъжен!... Какво ли точно очакваше тя от него?... Любов? Привързаност?... Надали, като че отдавна се беше отказала. ... Може би приятелство... Но и това беше невъзможно. Тя беше дете, а той беше мъж. Три години не бяха много, но именно тези три години правеха от него мъж, а нея оставяха някъде в детските му спомени...
... Виктория даже и не знаеше, че той още дълго бе викал подире й... Още дълго я бе умолявал да се върне, ясно съзнавайки, че тя е твърде далеч, за да го чуе...
~
... Водата беше кристално чиста, огледална. Луната се отразяваше толкова ясно, че даже плашеше. Прекалено спокойното езеро като че не беше живо. Никълас седеше на брега му и го гледаше с благоговение. Имаше усещането, че се беше загубил. Нямаше никаква идея къде се намираше....
Потопи ръката си във водата и я “разбунтува” малко. Слаби кръгчета се появиха и изчезнаха бързо.
Едно писмо плуваше по повърхността на водата. Приближаваше се бавно към него. Ник се вгледа в листа пред себе си. Някаква странна живост озари лицето му. Любопитство.
Той се пресегна и го взе. Разпъна го внимателно, стараейки се да не скъса прогизналия лист. Господи колко грозен почерк, помисли си той, взирайки се в малките печатни букви, които дори не бяха с еднаква височина. Мъжки почерк. Никоя жена не пишеше така. Почеркът му беше познат. Много познат. Беше го виждал и преди... Той написа нещо във въздуха с пръст. Засмя се. Как добре само можеше да изимитира този почерк!...
Въхру листа се появиха по – светли петна. Сухи места... Той премести пръстите си по – нагоре. С учудване откри колко бързо изсъхваше мокрия лист. Не беше виждал такова чудо преди.
“... Тя не беше щастлива. Повтаряше си го, непрекъснато се самозалъгваше, а не беше щастлива. Предаде се без да се бори. Жертва на обстоятелствата, така я нарече Той, несъзнавайки, че Те бяха обстоятелствата.
И сега все още не разбирам и не се боя да го твърдя. Прокудих я и дори не съжелих. Разруших света й. Убих едно дете... Не е тъга това, което чувствам. Аз бях и си останах железен, толкова железен, че не успях да разбера света около себе си. Не изпитах истинска любов. Не изпитах щастие. А Тя поне можеше да си го представи... Да мечтае... Отрекох се от мечтите си. Отрекох се и от нея. Убих мечтата си. Виктория беше моята мечта...
Видях живота си през нейните очи, а не се осмелих да се надсмея над себе си.
...”
Никълас вдигна очи нагоре. Кой беше писал това?... Защо когато го четеше чуваше своя собствен глас?... Какво държеше в ръцете си?... Изповед? Предсмъртно писмо?... Част от дневник?...
...Кой луд си водеше дневник!?... За какво да си записваш какво ти се е случило, когато животът е толкова гаден, че всеки изминал ден трябва само да бъде забравен!?...
Дори и тук, където виждаше грешките си, където знаеше какво преживяват хоратат около него, Никълас не се беше отказал от философията си за живота и света. За него все още живеенето бе бреме.
Той се вгледа пред себе си. Една малка бяла сграда, а около нея градинка. Ниска, поддържана зелена трева и няколко пейчици до оградата. Това беше църквата в родния му град. Той се усмихна леко и се изправи. Тръгна към нея. Вървеше и с всяка крачка ускоряваше ход все повече и повече. Сякаш се беше върнал в детството, в игрите и безгрижните спомени. Искаше да стигне колкото можеше по – бързо, а имаше усещането, че все повече и повече се отдалечаваше.
Илюзия. А той не вярваше в илюзиите.
Най – накрая стигна оградата. На малкия бял камък, на който някога момчетата бяха “въртяли търговия” с най – различните си колекции, сега седеше едно момиче. Спомни си колко пъти беше разменял нещо тук, докато чакаше майка му да се наговори с приятелки и съседки след поредната служба... Мили спомени. Изглежда не беше изтрил и забравил всичко. Никълас не разбираше. Всичко около него противоречеше на самия него. Но не това беше интересното. Интересното беше, че той се съгласяваше с това, което виждаше, ясно съзнавайки, че си противоречи и превръща себе си от един логичен човек в нелогична лутаща се сянка.
Вгледа се в момичето. Виктория!... Седеше спокойно на камъка и пишеше. Някое от нейните писания, вероятно. Тя пишеше много, непрекъснато.
Внезапно се почувства виновен. А тази вина го задушаваше.
Машинално погледна листа в ръката си и продължи да чете.
“... Ето я там, на нейния камък.... Не мога да й кажа нищо, а толкова много искам! Искам Тя да знае, че я обичах. Че ме беше страх да го призная. “...
Виктория вдигна очи нагоре. Прибра косата си зад ушите и отново се върна на писанията си.
“... Толкова много спомени от това дете! Толкова невинно и наивно!... Тя ми вярваше, а аз я предадох. Дори не мога да се разплача. Чувства се толкова празен и ненужен. Като че част от мен умря с нея...
За какво съм аз на света, когато нея няма да я има до мен?...
Сега нейният образ се лута из съзнанието ми. Следва ме навсякъде. А аз само тичам подире й и я викам. Тя няма да дойде... Знам го. “
Никълас отново направи пауза. Четеше бавно, стараейки се да вникне във всяка дума. Искаше да разбере какво значеше това писмо.
Бутна леко вратата и влезе в двора на църквата. Струваше му се прекалено красива и светла за да е истинска. Извадена от собствения си контекст, от малкия град, и поставена тук, насред едно голо поле, чиито граници се губеха някъде отвъд хоризонта, тази реликва от детството му изглеждаше като мираж.
Той се приближи до Виктория. протегна плахо ръка и я постави на рамото й.
- Виктория...
Бавно, от само себе си, образът пред очите му избледня и изчезна. Никълас държеше свободно ръката си във въздуха... Той я дръпна бързо и погледна дланта си по интуиция.
Всичко беше просто една илюзия!... Плод на въображението му; жадуващо да я види, то си я измисляше и така задоволяваше душевния си глад.
“... Зная какво е да загубиш някого, когото си обичал от цялото си сърце. Чувствам се по същия начин сега, когато я виждам, а не мога да я докосна; не мога да говоря с нея. ...
Тя нямаше избор. Съдбата й отне правото да избира. Отчаянието я направи онова момиче, което познавах аз. Упреквах я, че е студена с хората, упреквах я, че е мила с всички и сама в живота. Те искаха да бъдат край нея, а тя искаше да я оставят на мира... Тя нямаше нищо. А аз имах толкова много! Имах кой да ме обича; имах кой да ме желае...
Не съм способен да изстрадам нейната болка. Дори не съм способен да си представя любов като тази, която изпитваше тя. Не мога да обичам; не мога да дарявам. Но мога света да видя през нейните очи.
Една врата, отворена пред мен. Една пътека, която да последвам, ако искам. Виктория я няма да ме напътства. Виктория я няма да ме учи. Сега аз трябва да се науча да страдам; да изпитам нейната болка и да кажа “сбогом!”. Да изживея всичките разочарования на живота си и да разбера кой съм всъщност; къде принадлежа... Да се науча да живея през нейните очи!... “
Никълас едва го дочете. В началото не беше обърнал внимание на нещо малко, но важно... Виктория!... Нейното име, споменато тук – таме... Виктория!... Той бе писал писмото!... Но кога?... И защо?...
... Поредният кръгъл час. Часовникът изби силно. Този път той го чу ясно. Тик – такането отекна навсякъде около него и се настани спокойно между разбърканите му мисли. Убийствен шум. Побъркваше го...
... Внезапно Никълас отвори очи. Огледа се. Нямаше никаква църква. Никакъв камък. И Виктория я нямаше. Чуваха се само смях и викове. Той се надигна леко и погледна пред себе си. На няколко метра от него се беше настанил градският панаир. Клоуни, въртележки, жонгльори, фокусници, палещи факли... Всички типични атракции на един панаир. Хората се забавляваха. А той?... Той лежеше на склона до един голям дъб, на тревата... Якето му беше постлано до него и леко смачкано, сякаш до преди малко тук до него бе лежал някой друг...
... Яке!?... Откъде се беше взело?...
~
... Виктория застана до въртележката и проследи със светещи очи как тя довърши кръгчетата си и спря. Хората слязоха, бързо втурвайки се към другите атракции. Тя стоеше точно на пътя им. Те се блъскаха в нея, а тя сякаш не го усещаше...
Никълас си проправи път в тълпата и се добра до нея. Хвана я за ръката, сякаш да не я изгуби; да не я понесат хората нанякъде.
- Ник, хайде да се качим! ... – Виктория преливаше от ентусиазъм.
- Да бе, да ми се завие свят ли?....
- Стига, Ник, не е страшно!...
- Не съм казал такова нещо. Просто е глупаво.
Виктория застана пред него и го погледна, примижвайки леко:
- Защо дойде с мен на панаира, когато мислиш, че е глупав?...
Никълас се усмихна малко накриво и погледна встрани.
- Ти ако искаш се качи, не сме вързани един за друг!... – това беше единственото, което той можеше да измисли в своя защита.
Виктория го погледна изпитателно за кратко и отвърна уверено:
- Това и смятам да направя!...
Тя се обърна и се качи на въртележката. Никълас само й се изсмя. Той “големият” беше надраснал въртележките и другите забавления, присъщи на един лунапарк. Той беше сериозен, пораснал.
Въртележката потегли. Виктория се държеше здраво за дръжката пред себе си. Смееше се силно. Тя обичаше въртележките. Единствения проблем беше, че тя бе толкова лека, че дори и колана не беше в състояние да я задържи на едно място. А непрестанното й подскачане върху седалката, я караше да се смее още повече. Най – весело й беше когато след едно такова качване започваше да открива всичките си синини.
Тя погледна надолу. Никълас стоеше до преградата и я гледаше. Смееше й се искрено.
Въртележката бавно започна да се спуска и накрая спря. Виктория слезе засмяна. Никълас все така й се смееше.
- Сега доволна ли си? – попита я той, така сякаш беше направил, нещо, което не му се е искало, а тя го беше молила отдавна.
- Да. – кратко отвърна тя и се спусна по стълбичките.
Никълас само вървеше след нея.
- Сега ще ми се сърдиш ли?
- Не ти се сърдя... – тя говореше безразлично, демонстрирайки незаинтересованост и леко пренебрежение.
Той се засмя леко и поклати глава.
Виктория застана по средата на алеята и се огледа.
- Айде да се разходим. – предложи тя.
- Не си уцелила човека.
- Така ли?... – Тя го гледаше палаво. Застана по – близо до него и сложи ръце на врата му.
- Знаеш колко мразя да вървя...
Виктория не признаваше отказ. Тя облиза устни и го целуна леко, само по устните. Той сложи ръцете си на кръста й и я целуна в отговор на главата.
- Къде искаш да се разхождаме?
Виктория се огледа:
- Ми незнам! Нататъка има горичка!...
- В горичката?...
- Няма да те изоставя там, не бой се!...
- Аз не се боя, че ще ме оставиш там...
Понякога Никълас изказваше намеците си към нея с поглед или някоя друга похотлива усмивка. А после винаги отричаше това да е било намек или някакъв изказ на чувства. Така, че тя се бе научила да не му обръща внимание и да не тълкува думите и действията му.
Виктория го хвана за ръката и го поведе напряко към горичката. Повървяха няколко метра и стигнаха до един голям, леко наклонен дъб. Виктория пусна ръката му и седна на земята. Беше й омръзнало да се разхожда. Вече не й беше интересно. Сега й се седеше.
Никълас застана пред нея и се подпря на ствола на дървото:
- Нали щяхме да се разхождаме...
- Няма да се разхождаме. – лениво се протегна тя и добави, докато вадеше цигарите си – Омръзна ми.
Той се засмя и седна до нея.
- Мога ли да те ползвам за въглавничка?...
Никълас само сви рамене. Тя се облегна на рамото му. Запали цигарата си. Така седяха известно време, не си говореха; наслаждаваха се на природата, на хубавото време... На това, че са заедно...
След кратко Виктория се изправи. Взе цигарата в другата ръка и опипа врата си, после и гърба, докъдето можеше да стигне. Нещо я беше заболяло, вероятно поредната синина от въртележката; не че щеше да й обърне внимание, но все пак искаше да знае къде е.
Никълас я погледна, завъртайки само леко главата си.
- Какво има? – поинтересува се той.
- Нещо ме боли... Явно съм се драснала някъде... – измърмори тя, недоволна, че не може да открие какво и къде си беше причинила. Виктория беше диво момиче, не можеше да стои на едно място и често имаше наранявания по ръцете й.
Никълас я остави още няколко секунди да се мъчи сама и накрая каза, с тон на човек, който се дразнеше от това, че тя търсеше нещо:
- Дай аз да видя!
Виктория не се противи особено много. Завъртя се леко към него и прибра косата си настрана. Сега можеше да допуши цигарата си спокойно.
Никълас огледа врата й, след това и раменете, леко спускайки раменете на пуловера й надолу. Най – накрая го видя.
- Ето го. – каза той доволно и вдигна леко вежди нагоре. Сложи пръста си върху мястото и добави – Ожулилено е.
Тя обърна ръка назад и започна да го търси. Не можеше да го напипа.
- Тук, Виктория. – Никълас натисна нарочно по – силно върху нараненото място. Тя веднага го намери.
- Ау!!! ... – изохка Виктория и бутна ръката му.
Никълас се засмя. Тя се извърна за кратко и го погледна накриво. Сега вече наистина му се сърдеше. Обърна се с гръб към него и продължи да си пуши цигарата.
Никълас се усмихна иронично и прехапа устни. Наведе се към нея и упря брадичката си на рамото й. Виктория не реагираше. Той знаеше, че тя го прави нарочно. Познаваше я поне дотолкова, че да разбере кога му прави напук.
Той се отдръпна леко. Поколеба се за кратко. После я целуна по врата, точно там където беше ожуленото. Съвсем леко и нежно, за да не я заболи и да не го удари. Макар да му беше забавно да я дразни, Никълас се боеше от нейните непредвидими реакции. Едно беше да я ядоса и тя да го удари по ръката, а съвсем друго да го “перне през носа”. Най – малкото второто болеше повече.
Виктория отново не реагира. Загаси цигарата си в един камък и прегърна колената си. Нито го беше отблъснала, нито му беше отвърнала. Просто беше оставила положението на неговата преценка, на него самия...
Никълас я хвана леко за раменете и отново я целуна по врата. После отново и отново... Бавно се приближаваше към устните й накрая ги достигна. Целуна ги леко и се отдръпна. Сега вече трябваше да изчака реакцията й. Мислеше си, че вече достатъчно я беше омилостивил и накарал да не му се сърди. Не разбираше, че тя отдавна му беше простила малко грубата шега с ожулването. Но една друга “шега” никога нямаше да му прости...
- Сега колко време мислиш да ми се сърдиш?... – Никълас се беше ядосал малко. Изнервил.
Той се отдръпна и се впери в нея.
Виктория се усмихна накриво. Той не беше разбрал... Нямаше и да разбере... Глупакът!...
- Не ти се сърдя за това...
- А за какво тогава?...
- ... Един ден може би ще ти кажа...
Никълас се усмихна. Прие го като някаква шега.
- Добре. – отвърна присвивайки рамене той и се премести от другата й страна.
Прегърна я и започна да гали косите й. Виктория си играеше с един кичур. Размишляваше. Понякога й идваше прекалено много да бъде с него, край него и така нататък. Чувстваше се глупаво...
Никълас я хвана за ръката. Тя облегна глава на рамото му и зарови лице във врата му. Целуна го леко по врата и се отпусна на рамото му.
Никълас сложи пръст под брадичката й и повдигна леко физиономията й. Гледаше я в очите. Усмихваше й се, сякаш искаше да й каже “Всичко е наред, миличка!”. Този необясним страх в очите й го караше да се смее... Той я познаваше, но не я разбираше...
Целуна я и я спусна надолу. Прегърнати се озоваха легнали под големия крив дъб.
Внезапно Виктория прекъсна лирическото му отклонение и се отдръпна. Засмя се толкова силно и оглушително, че съм сигурност ако наблизо е имало някой, то той ги беше чул. Никълас само я гледаше опулено, с усмивка на неразбиране на лицето. А тя беше облегнала глава на тревата зад тях и държеше ръцете си на гърдите му. Смееше се толкова заразително, че той не можа да се сдържи и се усмихна също.
- Какво има, Виктория? ... – запита накрая Никълас с недоумение.
Тя продължаваше да се смее.
Накрая когато се успокои, обви с ръце врата му и го погледна. Очите й блестяха, а той не можеше да разбере какво искаха да му кажат.
- Ти си глупак, знаеш ли?... – при особени обстоятелства Виктория ръсеше каквото й беше на акъла, въобще не се замисляше и не преценяваше какво да каже. Беше импулсивна.
- Възможно е... – сви рамене той и отново я целуна.
- Голям глупак... – Виктория като че разсържадваше на глас.
Никълас се засмя. Не разбираше за какво му говореше тя... Имаше много време докато той осъзнае какво иска да му каже тя, докато проумее какво се е случило... И цялото това осъзнаване нямаше да стане напълно съзнателно...
Никълас не й обърна внимание. Само я целуваше. Свали якето си и го постля на земята до тях. Претъркулиха се върху него, без дори за миг да спират да се целуват. Никълас започна да съблича полувера й, или по – точно тактино да намеква, че има такова намерение – леко дърпаше раменете му, целуваше я нежно и продължително. Виктория вече не се дърпаше, не се опитваше да го смути или да си играе с него... Все пак това беше и нейно желание от много отдавна...
~
... Глупави клоуни. Преоблечени с смешни дрехи, опитващи се да бъдат забавни. Малки деца, които викаха нечленоразделно и му се плезеха. Приятелите му се смееха... Толкова ли беше жалък?...
Той се изправи. Не можа да ги прогони. Те се приближаваха все повече и повече към него. А той само отстъпваше. Накрая се опря в ствола на кривото дърво. Гледаше уплашено. Озърташе се подозрително, опитвайки се да ги накара с негласна молба да спрат да го притискат. Хвана главата си от двете страни с ръце и затвори очи, притискайки клепачите си надолу.
“Спрете!...” – извика силно той, а ехото от гласът му отекна в гората. Не беше успял да се сдържи.
“На кого викаш да спре, Ник?...” – Виктория стоеше пред него. Колко елегантна беше в онази светла рокля с презрамки, помисли си той.
“На... “, той започна да се озърта около себе си. Там нямаше никого. Бавно пусна ушите си и надникна иззад дървото. Направи една плаха крачка напред и отново се огледа. “... Тук... Тук имаше разни ... “, Никълас започна да ръкомаха леко. Като че не можеше да намери думата, или по – скоро се опитваше сам на себе си да дефинира какво бе видял. “... Разни... Клоуни... Деца, които пискат... ... Знаеш за какво говоря, нали? Били сме на панаир!...”
“Само деца и клоуни?...”
“Не... И момчетата бяха тук... Смееха ми се...”, той се огледа отново. “Къде отидоха всички?...”
“Тук нямаше никой, Ник.”, Виктория говореше мило и бавно. Тя се приближи до него и оправи яката на ризата му.
“Но... Аз ги видях!... Тук бяха!...Как да не е имало никой!?...”
“Клоуните са страховете ти. Децата са мечтите ти. А приятелите, усещането, че си оставил нещо зад гърба си, а не е трябвало да го зарязваш. Това е добър знак, Ник. Значи, че скоро всичко ще свърши.”
Никълас наведе подозрително глава напред и я погледна изпод вежди.
“Тук нищо не те заплашва. Докато не се страхуваш от нищо, си далеч от изхода. Сега вече страховете ти се съдуждат; започваш да мечтаеш... Всичко е наред, Ник, не бой се!... Само не ги гони, за да не се върнеш в самото начало. “
“Аз не мечтая и не се страхувам.”
“Всички мечтаем и всички се страхуваме. “
“Всички да, но не и аз.”
“Тази увереност ще те погуби, Ник. Позволи на мен, Твоята мечта, да знам по – добре дали мечтаеш или не...”
Никълас не отвърна. Наведе глава надолу и се замисли. Тя беше права. Тя беше неговата мечта и той много добре го беше разбрал. Значи... Значи и той мечтаеше... И той си създаваше илюзии... Ужас!...
Той вдигна глава и я погледна с ужас, изписан на лицето.
Никълас се отпусна и свлече на земята до дървото. Виктория се усмихна, така сякаш не бе искала да го обезкуражава, а точно така се беше получило. Тя пръстъпи напред и клекна до него. Дантелената й пола се влачеше по земята и в същото време на него му се струваше, че лети над нея. Виктория хвана ръката му и разтърка леко пръстите му.
“Отново си студена... Пак ли ти е хладно?...”
“Не... Аз вече не мога да изпитвам студ...”
Никълас се огледа. Пародия. Всичко, което виждаше.. Струваше му се като подигравка. Не можеше да издържа повече!... Виждаше спомените си. Не беше поглеждал на отношенията си с Виктория по този начин. Беше действал импулсивно; беше следвал емоцията. А сега виждаше всичко между тях през нейните очи. И онези малки неща, на които той не беше придавал никакво значение, сега му правеха впечатление и го караха да се замисли. Защо я беше целунал?... Зашо беше спал с нея?... Какво искаше от това момиче?... Защо беше лъгал Моника?... Зашо всъщност ходеше с Моника?...
“Човек сам е виновен за всичките си грешки, Ник. Но за съжеление понякога други плащат за нашите грешки... ”
Никълас не отвърна. Отново се огледа и накрая попита:
“Това място съществува ли наистина?...Това дърво...?...”
“Да, Ник. Ние бяхме тук, не помниш ли?”
“Не искам да гледам повече! Не искам да виждам нищо вече!...”
“Внимавай какво си пожелаваш.”
“Искам да изляза!...”
“И това ще стане, Ник. Още малко остана.”
“Колко още?... Виктория, не мога повече! Виждам неща, които не искам да виждам!... Някой прожектира моя собствен живот на кино лента! Защо ме караш да го гледам?... Ако съм сбъркал нещо, просто ми го кажи! Не ме карай сам да търся отговорите на твоите въпроси!...”
“Не търсиш отговорите на моите въпроси, а на своите.”
“Аз никога не съм се питал какво става. Ти искаше обяснения за всичко! Ти държеше на логика и смисъл!”
“В такъв случай, търси отговори за моите въпроси. А когато един ден си ги зададеш и на себе си, вече ще знаеш отговора!...”
Виктория пусна ръката му и се изправи. Тръгна напред през гората. Никълас я гледаше без да може да помръдне. Като че се беше сковал.
“Виктория!...”, извика той подире й и бързо се изправи.
Тя се обърна.
“Сега какво?...”, той се приближи. “Какво ще трябва да видя?...”
“Своите грешки, своите желания и мечти. И финала на филма.”
“Не искам да го гледам.”
“Това не е кино, Ник. Не можеш да си тръгнеш когато искаш...”, Виктория звучеше разочарована от него. Тя тръгна напред.
Никълас беше изнервен до краен предел. Вървеше след нея, макар да не беше сигурен, че трябва да я следва.
...
В един момент я загуби от поглед. Отново остана сам. Чуваше странни гласове. Познати гласове, които го викаха. От всякъде се появяваха и изчезваха ръце. Като че искаха да го поведат след себе си. “Ела у дома!...”, му шепнеха. Никълас се въртеше на едно място. Искаше да избяга. Не искаше да следва нито един от гласовете. Просто искаше да се измъкне.
“У дома!”, звучеше му привлекателно. Жадуваше за дома. Жадуваше за онова общежитие, в което живееше. Същото онова, което до скоро мразеше от цялата си душа и наричаше “израз на човешката мизерия”. Сега искаше да се свие в канапето и да си почине. Това беше неговият дом!...
Гласовете продължаваха да го зоват. Ръце се протягаха от всякъде. Не го докосваха, но той сякаш усещаше как го стискат.
“Това означава да те притискат, Ник.”, отново гласът на Виктория. “Аз никога не съм го правела. Аз имах нужда от теб, така както и ти от мен.”, той чуваше ясно как тя му говореше, но не можеше да я види. И колкото повече се въртеше, толкова повече гласът й заглъхваше; като че я губеше. “... И всеки път, когато аз се опитвах да избягам от теб; да прекъсна отношенията си с теб, ти не ми го позволяваше. Аз се отдръпвах, а ти ме търсеше. За теб беше прекалено много да ме загубиш. Не можеше да си го позволиш...”
“Виктория!...”, панически извика той.
“Няма я!”
“Няма я!...”
Гласовете му шептяха един през друг. Той започна да се притеснява; да се замисля дали не се побъркваше...
Никълас падна на колене. Покри лицето си с ръце.
“Виктория! Помогни ми!...”, умоляваше я. Тя го беше накарала да мисли; да се ужаси от самият себе си и да се нарече “глупаво егоцентрично копеле”, така както тя често го беше наричала в миналото в прилив на ярост. А той не знаеше. Не можеше да го понесе.
Едва сега разбра колко много значеше Виктория за него. Едва сега проумя какво бе пропускал. Спомни си когато я видя за пръв път. Беше привлякла погледа му от самото начало. Беше му се сторила необикновена. Беше го накарала да се държи като дете и да плаче като такова, макар и не с истински сълзи.
Никога не си беше мислил, че ще намери смисъл в този живот. За него да живееш означаваше да съчетаеш няколко действия в точно определена последователност и да изпълняваш някакви задължения. Животът беше гаден и глупав за него. “Писна ми от този живот, дайте следващия.”, това беше неговото виждане за живота. А Виктория го беше накарала да види красотата отвъд границите, които сам си поставяше. Едва сега разбираше, че животът, който бе водил преди и който бе смятал за “истинският”, не го бе отвел никъде и никога нямаше да го отведе. Това беше едно низко съществуване на оцеляващият. Приоритетни цели – да се нахраня, да се наспя и да дишам.
Изправи се. Гласовете бяха изчезнали. Ръцете също. Беше сам в тишината. Огледа се подозрително преди да продължи напред.
Сега беше малко по – уверен. Виктория му беше казала, че оставаше още малко. Сам за себе си реши, че ще издържи. А когато се измъкне, ще я намери. Ще й се обади и ще бъде с нея. Виктория, неговата мечта!... Тя беше неговото изкушения, неговото вдъхновение. С нея щеше да си е у дома. Неговият дом беше там, където беше тя. Повече не можеше да лъже себе си. От самото начало той я беше следвал. Но никога не бе имал смелостта да си го признае.
Тя стоеше пред него. Гледаше го с усмивка.
“Виждаш ли, Ник, ти беше този, който говореше глупостите. Ти бягаше от себе си и се преструваше...”.
Виктория му подаде ръка. Той се приближи и я хвана за ръката. Тя го поведе по пътеката между дърветата. Водеше го у дома...
Никълас вървеше с наведена глава. Срамуваше се от себе си.
... Джулиян... Замисли се за него. Къде ли беше сега Джулиян?... Какво ли си мислеше, че прави Виктория?... Дали й вярваше, че е някъде с приятелки?... Или знаеше за тях?..
Той се почувства като отрепка. С Джулиян бяха толкова близки, като братя. Бяха израстнали заедно. А сега той го лъжеше... “Прости ми Джулиян, но не мога повече! Не мога да го крия! Обичам я!”, каза си на ум Никълас. “Не мога да бъда далеч от нея!... Лъжа! Измама! Безчестие! Ще се съглася с теб!... Прости ми, Моника! Не мога да обичам теб както обичам нея!... Тя е моят дом, тя е мен самият!...”
... Ръката й беше студена. Никълас я стискаше здраво. Боеше се да не я изпусне; да не я загуби...
... Нейната история през неговите спомени – явно това беше ключът към съзнанието му. Всичките му мечти излизаха наяве. Колко ли време бяха стояли заключени вътре в него самият?... С всяка измината крачка Никълас имаше усещането, че все повече и повече се приближаваше до това, което трябваше да знае.
Внезапно нещо се раздвижи между дърветата. Той се извърна. Всяко движение му правеше впечатление в цялата тази тишина и заспалост. Заоглежда се. Една неясна фигура стоеше зад тях, сякаш да му напомни нещо. Само контур, скица; бегла сянка на човешко същество, облечено в расо и с качулка, закриващо и без това ненарисуваното му лице. Спящият! Онази глупава рисунка на Виктория, която сякаш го преследваше...
Никълас си спомни хълма и убитото момичето. Все още искаше да узнае коя е била и какво се бе случило с нея. А какво ли общо имаше той с тази история?... Като че е била част от него – толкова силно усещаше загубата й... Липсваше му, а все още даже не знаеше коя е! А какво ли щеше да изпитва когато разбере?...
Никълас спря. Виктория се обърна и го погледна въпросително. Той бавно пусна ръката й.
“Трябва да разбера какво се е случило с нея... С момичето на хълма...”.
Виктория кимна с разбиране и се усмихна леко. Той трябваше да знае... Той, Нейният принц!...
Никълас направи една крачка назад. Вдигна ръка и й помаха леко, само раздвижвайки пръстите си, така както правеше винаги – невинно; сладко и като че малко притеснително...
~
... Висока блондинка влезе в заведението. Ритмичното потропване на тънките й токчета се стори като звънене на хиляди малки звънчета на мъжката компания в дъното на салона. Петимата се извърнаха. Впериха жадни погледи в късата й пола, в прилепналата тениска, дългите крака, веещата се платинено руса коса... Но никой не обърна внимание на лицето й; сякаш красивата блондинка нямаше лице... Виктория ги рисуваше такива – красиво тяло, интересни дрехи, но нейните рисувани хора никога нямаха лица...
Никълас се облегна назад, подпирайки се с лакът на стената. Седеше тежкарски изнесен назад, разкрачен нехайно. Цялата му стойка демонстрираше колко доволен беше от себе си. Егоцентрик, с високо самочувствие, живеещ с мисълта, че е постигнал много, Никълас гледаше прекалено самодоволно на света. Неговата типична ехидна усмивка изразяваше едно несъвсем осъзнато презрение; показваше колко под себе си поставяше околните.
Той бавно спусна поглед по цялото тяло на блондинката и се ухили иронично, извъртайки очи.
- Ето на това му викам жена аз! – възкликна Алекс, онова русалявото и малко вулгарно момче.
Никълас го погледна саркастично изпод вежди. Бавно, продължавайки да го гледа иронично, запали цигара.
- Ник май не е съгласен... – подметна Джулиян.
- Нали знаеш само за какво става... – Никълас клатеше иронично глава.
- А на теб за какво друго ти трябва? – попита Алекс.
Никълас се засмя и изчерви съвсем леко.
- Не го закачайте. Никълас е обвързан мъж; сериозен и зает. – на приятелите му им доставяше някакво странно удоволствие да се шегуват с него на тази тема. Странно удоволствие, предвид това, че той не реагираше по никакъв начин на закачките им; оставяше ги да си говорят каквото искат.
- Не, просто тя не става за друго освен да показва цици! – Никълас посочи презрително встрани от себе си, уж към онова момиче.
Момчетата се разсмяха.
- Как е Виктория? – промени темата Гари.
Никълас сви рамене:
- Откъде да знам! Сигурно добре!...
- Последно, Ник, с коя от двете ходиш? С Моника или с Виктория? – тонът на Мишел ясно изразяваше нейният упрек. Единствената жена на масата бе приятелката на Гари.
- С Моника. – Никълас вдигна възмутено рамене. Как беше възможно да има някакво съмение?...
А си беше мислил, че отношенията му с двете момичета бяха повече от ясни!...
Мишел само вдигна вежди. Облегна се назад мълчаливо. Запали цигара. Не беше напълно съгласна с невъзмутимата позиция на Никълас.
- Тогава каква е ролята на Виктория в целия този театър? – попита строго Мишел. Звучеше лично засегната. Наранена от името на Виктория, наранена от името на Моника. Чувстваше, че той лъже и двете и това я вбесяваше.
Никълас я гледаше с ехидно учудена усмивка.
- Кажи де! – Мишел почти му се караше.
- Виктория ми е много близка приятелка... – Никълас се намести леко на стола и наведе напред. Упря лакти на масата. Пушеше. Отстрани изглеждаше дори малко нагла картинка.
Мишел вдигна символично ръце.
- Тя те харесва. – Гари не изказваше само своето мнение.
Никълас се изсмя недоверчиво.
- Добре, сега за какво водим този разговор!?... Това си е моя работа!...
- Защото ако някой не ти го каже, никога няма да го проумееш! – Мишел почти му се развика.
Никълас я погледна иронично, с крива усмивка. Вътрешно й се изсмя.
- Ник, на всички е ясно, че между вас става нещо.. – поде Бо. Той беше от по – мълчаливите приятели на Никълас. Повече слушаше и по – рядко взимаше страна или изразяваше мнение.
- Нищо не става! Ние сме приятели!
- Приятели, които са навсякъде заедно?... – Алекс отпи от бирата си с доволно изражение.
- Близки сме.
- Струва ми се, че сте твърде близки... – по лицето на Алекс личеше колко много се забавляваше.
Никълас се изсмя от нерви. Беше му неприятно. Извърна за кратко очи настрани и после отново върна погледа си на компанията.
- Ник, - поде Бо. – Ти прекарваш повече време с Виктория, отколкото с когото и да е било другиго. Взимаш я навсякъде... Защо Моника не идва да те гледа когато играеш футбол?... Защо на повечето купони и други събирания си с Виктория?... С Моника си само когато и двамата сте поканени...
- Какво да направя когато Виктория се върти непрекъснато около мен?!... – Никълас вдигна възмутено рамене, като че не му харесваше.
Тръсна леко цигарата си във въздуха. Пепелта падна върху крака му.
- Мамка му! – тихо, на себе си изспува той. Остави цигарата си в пепелника и започна да чисти пепелта от дънките си.
- Ако не ти харесваше, досега щеше да си я разкарал...
Никълас вдигна дискретно очи нагоре към Бо. Дали?... Той беше прекалено мил и внимателен за да го направи. И все пак беше достатъчно прям, за да я отхвърли ако не му харесваше. Той си имаше “други начини.”
Не му харесваше да води този разговор. Не искаше да говори за отношенията си с Виктория. За да го направи, той трябваше първо сам за себе си да си ги изясни. Да си даде отговори на много въпроси, които обаче го беше страх да си зададе. Все неща, които той предпочиташе непрекъснато да отлага във времето.
Не искаше да говори за това именно сега. Имаше от какво да се страхува...
- Не му е сега времето да говорим.
Мишел се изсмя силно и гадно.
- За вас мъжете никога “не му е сега времето”! Вие лъжете непрекъснато и се чувствате в правото си да го правите!
Никълас я изгледа осъдително. Не беше съгласен с тази нейна силно еманципирана позиция. Да не говорим, че Никълас поначало смяташе, че винаги има право.
- Имаш чувства към нея, нали? – Джулиян налучкваше. Безсилието беше изписано на лицето му.
Никълас само се усмихна накриво от неудобство. Не искаше да се стига до тук. С Джулиян се познаваха от години; никога не се бяха карали. Те бяха като братя, винаги заедно и винаги един зад друг.
- Харесваш я... – Джулиян продължи, вече напълно уверен, че е на прав път.
- Говориш глупости!
- Ник, толкова ли е трудно да го признаеш?... Вие мъжете непрекъснато имате нужда да бъдете подканяни. Харесва ви да си стоите на едно място, да гледате безучастно, докато ви свалят! Няма ли да се промените най – накрая!?...
- Мишел, ще се успокоиш ли?... Престани вече! Не ме интересува твоето мнение за мъжете! Отношенията ми с Виктория са повече от ясни! Ние сме приятели! Това е!
- И никога не си си мислил дори да я целунеш?... – Гари очевидно не му вярваше.
Никълас го погледна невъзмутимо.
- Ми не! – излъга той без да се замисля. Очите му обаче го издадоха.
- Сигурно, Ник... –смотолеви под носа си Гари.
- Слушайте, - Никълас говореше заповеднически, строго и твърдо. – Не искам този разговор да се води пред Виктория! Ясно?
Настана тишина. Всички се бяха вторачили в Никълас, опитвайки се да разберат какво точно бяха чули.
- ... Виктория?... – след като се посъвзе, тихо попита Джулиян. - ... Тя ще дойде?... – Джулиян се изсмя от нерви и ярост. Чувстваше се предаден, излъган. Приятелство ли беше това? ... За него нямаше приятелство между мъж и жена.
Джулиян допи на екс питието си и стана от масата.
- Ти наистина я харесваш, Никълас! ... – беше му тежко да го констатира. Спотаената ярост го убиваше. Думите засядаха в гърлото му като огромни хапки. – Говори с нея! Нека тя вземе решение!... Не искам да се карам и с двама ви!...
Бесен, с бързи крачки, Джулиян напусна заведението. На масата се възцари тишина. Никой не знаеше какво да каже. Гари се чувстваше малко виновен, задето беше попитал за Виктория и беше започнал този разговор. От друга страна, мислеше си той, при всяко положение щеше да се стигне до тази развръзка – Виктория щеше да дойде и Джулиян щеше да разбере, че Никълас й се е обадил... Отново щеше да се чувства предаден. Само че този път щеше да си тръгне пред Виктория и така можеше да стане дори по – лошо...
- Ник, ... – тихо поде накрая Мишел - ... и тя има чувства...
Никълас се впери в нея. Недовършеното изречение можеше да има няколко смисъла.
- .. Повярвай ми!.. – продължи Мишел, докато палеше цигара. - ... Една жена ги усеща тези неща...
Сега вече той знаеше какво искаше да му каже.
- Между нас никога не е имало нищо! Дори ... дори ... дори целувка! И никога няма да има! ...
- Никога не казвай никога...Поговорете си.
- С кого да си поговориш, Ник? – намеси се някой в разговора. Виктория беше чула само последната реплика, която беше достатъчна за да възбуди любопитството й.
Как не я бяха видяли?!?...
Гари понечи да отговори вместо Никълас и така да започне малко принудително този разговор, но самият Никълас се оказа по – бърз:
- С Моника.. – каза го все едно му беше толкова неприятно, че не му се говореше за това.
- Какво е станало? – запита Виктория загрижено и седна на свободното място.
Никълас поклати недоволно глава:
- Нека го осмисля и ще ти кажа...
- Добър е!... – тихо прокоментира Мишел. Как ловко само се беше измъкнал!...
А Виктория му вярваше! Тя не се съмняваше в него, не си и помисляше, че той би могъл да я излъже!...
- Как мина изпита? – запита Никълас и се наведе към Виктория.
Тя поклати леко глава. Запали цигара и отвърна:
- Ами, уж написах всичко, ама ще видим! Не съм сигурна за половината неща!...
- Не се отчайвай толкова!
- Не съм се отчаяла, Ник, просто ме е яд!...
Никълас се усмихна и хвана за кратко ръката й.
Той се огледа подозрително. Извърна се назад и отново се огледа. Държеше се странно.
- Ник, всичко наред ли е?... – поинтересува се Виктория.
Той я погледна леко уплашено, като че с въпроса си го беше стреснала.
- Да... Всичко е наред, Виктория!...
- Тогава защо се оглеждаш като дребен престъпник?...
Никълас само се усмихна и продължи да се озърта наоколо. Искаше да се увери, че Джулиян не беше наблизо, че не ги наблюдаваше. Искаше да бъде сигурен, че не се е върнал с Моника... Параноични мисли се бяха настанили в неспокойния мозък на Никълас.
- Търся един приятел... – Никълас не звучеше особено спокоен.
Виктория само сви рамене. Облегна се назад. Цялата компания се беше вторачила в Никълас. Всички го гледаха с очакване. Виктория ги огледа и се намръщи. Стори й се, че беше станало нещо, което тя или не трябваше да знае, или не можеше да разбере.
- Всичко наред ли е?... – запита плахо тя.
Ако Никълас поне донякъде беше добър актьор, то другите или не можеха въобще да играят, или не искаха.
- Разбира се! – сви рамене Никълас.
Виктория го погледна сериозно и облиза устни.
- Не мисля така...
Всички погледи се преместиха в нея.
- Не знам от кого идва всичко това, не ми се струва, че не се държите нормално. Виждала съм ви и по – адекватни... Някой ще ми обясни ли за какво иде реч?...
Всички мълчаха. Гледаха в земята. Само Мишел се беше вторачила в Никълас.
Виктория загаси фаса си и отново ги огледа.
- Е?...
- Виктория, всичко е наред!... – Никълас хвана ръката й.
- Ник, това че съм на 18 не означава, че съм глупава. Разбирам когато ме лъжат...
Виктория звучеше лично засегната.
- Никълас иска да говори с теб. – поде Мишел. Тя нямаше намерението повече да го гледа как се върти и чуди и как няма никакво намерение да говори.
Виктория го погледна с очакване:
- Слушам те, Ник.
Тя все още не разбираше за какво ставаше дума.
- Не е важно, друг път... – Никълас искаше да се измъкне. Боеше се от този разговор.
- Ми да дойда друг път тогава...
- Виктория, не се заяждай.
- Ник, не се заяждам, просто се опитвам да разбера какво точно става! Откакто дойдох, всички ме гледате като извънземно. Ясно е, че има нещо, което не знам. Въпросът е дали трябва да го науча или не!
- По – скоро не... – Никълас говореше тихо.
- По – скоро да. – твърдо отвърна Гари. Виктория го погледна въпросително. – Никълас иска да ти каже нещо, което все не може да ти каже от много време.
Виктория гледаше ту Никълас, ту Гари. Объркваха я.
Никълас загаси цигарата си и стана. Запъти се към тоателната. Беше бесен. За него поведението на Гари и на всичките му приятели беше жестока намеса в личния му живот. Той искаше сам да намери начин да говори с Виктория на тази тема; или по – скоро сам никога да не й каже...
- Някой ще ми каже ли какво става?... – Виктория се възползва от отсъствието на Никълас, за да ги попита. Ясно беше, че именно той ги спираше да й кажат.
- Поговорете си с Ник. Той има някакви чувства към теб, но не иска да си го признае от инат. А и ти го харесваш... – Мишел обясни накратко.
- Това той ли го каза?... Че имал чувства?...
- Не го отрече...
- Никълас никога нищо не отрича, но това не означава, че е истина.
- Виктория, това вашето не е приятелство, а изневяра. Джулиян се досети, че Ник те харесва... Не му стана особено приятно...
Виктория прехапа устни. Инстинктивно се извърна назад. Никълас вървеше към тях. Явно беше приключил с тоалетната. Беше се поуспокоил малко.
Върна се на масата. Седна и запали цигара. Виктория го гледаше изпитателно.
- Ник, ела с мен за цигари...
Той надникна в кутията й и каза:
- Имаш пълна кутия!
- Ник, ела с мен за цигари!
Той стана. Виктория взе якето си и раницата. Нямаше намерението да остава тук повече.
Двамата излязоха пред заведението и тя спря. Седна на една от големите саксии пред входа. Никълас застана пред нея.
- Нали отивахме за цигари...
- Не, Ник. – поклати глава тя. - ... Мишел ми каза за какво става дума.... Истина ли е?...
- Кое?...
- Чувствата ти към мен?...
- Има ли проблем?
- Отговори ми с “да” или “не”.
Никълас се поколеба. Погледна я, после извърна очи настрани. Усмихна се накриво и поклати глава недоволно.
- Да. – отново върна погледа си на нея. Той клекна до нея и хвана ръцете й. – Обичам те, Виктория!...
Тя не каза нищо. Само го гледаше с тъжни очи.
- И кога започна да ме обичаш?... – Виктория се чувстваше толкова странно, че дори не можеше да обясни какво й беше.
Какво значение имаше, че той я обича, когато тя беше уверена, че той няма да се раздели с Моника, за да бъде с нея?... Чувстваше се излъгана. Той нямаше да й го каже никога, ако не беше Мишел. Никълас трудно говореше за чувствата си. А като че му беше още по – трудно да говори за това с Виктория.
- Кога се влюби в мен, Никълас?...Когато ме целуна?... Когато преспахме?... Кога?...
- Незнам. Само знам, че ме беше страх да си го призная...
- И сега те е страх, Никълас.
Той наведе виновно глава.
- И какво очакваш сега от мен?...
- Нищо не очаквам. ... – той се замисли. - ... Може би, да помислиш...
Виктория се изсмя и пусна ръцете му. Изправи се. Прегърна го и го целуна по врата съвсем леко:
- И аз те обичам, Ник! От самото начало те обичам!...
Той се отдръпна уплашено. Впери се в нея.
- Но... Ти ми каза, че нямаш никакви чувства към мен... – Никълас гледаше объркано. – Излъга ме, нали?...
- Съжелявам, Ник! Не можех да ти кажа!...
- Но.. Защо?...
- Защото държах на теб! Излъгах те, за да не те загубя!... Ако ти бях казала истината, ти щеше да се отдръпнеш от страх.. Съжелявам!...
Никълас й беше ядосан. Виктория прибра косата си зад ушите и облиза притеснено устни.
- И сега какво? Ще помислиш ли?... – Никълас й говореше с равен тон, като по задължение.
Дълбоко в себе си той не искаше тя да го обича и в същото време изпитваше нужда от нейната любов. Беше повярвал, че за нея той е само приятел. Ако тя имаше чувства към него, това щеше да го накара да се замисли над живота си; да вземе някакво друго решение; да промени това, което има сега. А той не искаше да се занимава. Предпочиташе да мълчи, да таи всичко в себе си. Не се плашеше от промяната, а от това, че ще трябва той да положи някакви усилия за да я въведе.
Стоеше срещу нея и я гледаше обидено. Беше го излъгала. Ах, колко чувствителен се оказа!...
Виктория кимна.
- Ти ме излъга!... – той не можеше да й го прости. Много добре знаеше, че ако му беше казал, че го обича, той щеше да се отдръпне; да спре да се вижда с нея и нямаше да станат такива приятели. Щеше да пропусне толкова много хубави моменти, мислейки си, че прави най – доброто за себе си. А най – доброто за него, според самият него, беше да си стои на едно място напълно безучастно и да чака животът да го задмине.
Виктория направи една крачка назад.
- Нека се видим утре, Ник. ... Моля те!...
Той само я гледаше в очите.
- Съжелявам, но не исках да те загубя!... – Виктория се отдръпна и побягна към хълма; към онова тяхно местенце, където тя често ходеше, когато се чувстваше самотна. Когато имаше нужда от него..
Никълас започна да се ядосва. Вбеси се. Разбираше защо го е излъгала, но не искаше да я оправдае. Той не беше способен да й прости, да я оправдае, така както тя му беше просщавала, както го беше оправдавала... Никълас не можеше да го направи. Беше прекалено много за егото му. В неговата собствена кочинка той беше центърът, имаше право на всичко, а другите само обикаляха около него, като около ценен предмет.
Той се върна на масата афектиран. Седна, стоварвайки се тежко върху стола, и запали цигара.
- Е, говорихте ли? – запита Гари.
Никълас не отговори. Гледаше злобно в някаква точка пред себе си. Сам не можеше да си обясни на какво толкова се беше ядосал. На лъжата? На факта, че и тя го обича?... На това, че тя бе поискала да говорят?... Или й беше бесен, задето си беше тръгнала?... Толкова силна ярост и безсилие беше изпитвал само когато разбра за връзката й с Джулиян...
Ето че отново имаше повод да й се цупи. Никълас непрекъснато я обвиняваше, че му се сърди, че му се цупи, а всъщност той беше този, който се цупеше и се сърдеше. Той беше детето, а все приписваше тази роля на нея.
Никълас загаси нервно недопушената си цигара. Допи на екс бирата си и взе якето си.
- Къде тръгна, Ник? – запита Алекс, неразбиращо. Досега на този русаляв вулгарен тип му беше забавно. Той обичаше театрите и драмите. Изведнъж обаче усмивката се беше изпарила от лицето му.
- Махам се! – извика той ядосано. – Не искам да я виждам до края на живота си!...
Беше засегнат от лъжата й, а даже не се замисляше колко пъти самият той я беше лъгал. Не можеше да си ги спомни. Той, “Центърът на света”!
Никълас тръгна. Вървеше бързо. Искаше час по – скоро да се прибере у дома си и да заспи – само така можеше да забрави за този ден. Да забрави за Виктория... Не искаше да я вижда до края на живота си, или поне това си беше пожелал в прилив на ярост... Само дето не би бил способен да издържи толкова дълго!...
~
... Никълас падна на колене и покри лицето си с ръце. Искаше да заплаче като малко дете, а сълзи не потичаха от очите му. Чувстваше се толкова слаб.
Той вдигна глава нагоре и разпери ръце отчаяно. Беше разбрал кое бе момичето и кой бе принцът. Беше разбрал какво се беше случило с Виктория... Сега не искаше да живее. Не искаше да излиза оттук, не искаше да се връща в Другия Свят. Искаше да остане тук, където беше и тя...
... Трагедията вече нямаше значение. Нищо не можеше да промени, дори и да успее да се разплаче... Беше видял всчико, което се беше случило, и все още му се струваше, че нещо липсва... Имаше толкова много въпроси, а нямаше на кого да ги зададе. Не можеше да си спомни дали Виктория го беше наранила, или просто й беше ядосан, задето го бе мъчила толкова време и не му бе казала, че го обича... Не можеше да разбере дали нейното разкаяние е означавало “сбогом!”. Дали си бе мислила, че сега го е загубила?...
... Само още веднъж! Да можеше отново, поне за миг, да легне до нея под дървото! Или да се разходи с нея из красивата градина с розите!... Само още веднъж!... Виктория я нямаше вече... Остана му само споменът...
Той стоеше на прага на една къща. Отново позната къща. Като че е бил тук... Никълас влезе. Започна да я оглежда. Това бе домът от детството му... Неговият дом!... Тук беше израстнал...
Две хлапета се спуснаха по стълбите и излетяха през вратата. Образите им изчезнаха и се превърнаха на прах. Никълас само се усмихна. Поредният спомен, оживяващ пред него. Той и Джулиян във времето, в което си мислеха, че нищо никога няма да ги изправи един срещу друг... А ето, че бяха станали врагове заради Виктория... И двамата я загубиха...
На всяка неговата крачка част от къщата оживяваше. А след това, на следващата крачка се превръщаше отново е черно – бяла рисунка. Неговите детски спомени бяха съвсем бледи и не можеше да се получи едно истинско филмче, но можеше да види някакви малки откъсчета; да чуе своя безгрижен смях ...
Детската му мечта не се беше сбъднала. Не бе станал пилот, както мечтаеше; но бе полетял за кратко на крилете на Виктория... Тя, Неговата мечта!...
Една врата беше леко открехната. Никълас я докосна едва едва и влезе в стаята. Неговата собствена детска стая. Всичко беше запазено така както го беше оставил... Толкова много се радваше да види, че родителите му не бяха изхвърлили всичките му играчки!...
Усмихна се сам на себе си...
... Внезапно стените, цялата къща, всичко изчезна, превърна се на прах... Никълас се намираше сред розите в онази чудна градина, която толкова му беше харесала. Пред него стоеше Виктория... Тя му протегна ръка към него. Усмихваше му се... Как беше възможно да бъде толкова мила след всичко, което й беше причинил?...
Никълас пристъпи напред и я хвана за ръката.
“Откъде идваме?... Защо сме тук?... Къде отиваме когато умрем?... Какво има преди този живот и какво има след него?... Всички казват, че живота е прекалено кратък – тук и сега. Имаш само един шанс. Така ли е?... Живял ли съм преди? Ще живея ли отново, без теб, Виктория?... “
“Виждаш ли, Ник, и ти започн да си задаваш въпроси... “
“Ще те видя ли пак?”
“В събота... Нали за това дойде, да ме видиш още веднъж преди съботата...”
“Вече не ме е страх, Виктория, Ако умра утре, ще знам, че нищо не свършва със смъртта.... Човек не може просто така да излезе от живота си; той продължава да го живее и след смъртта си; да изживява всички пропуснати възможности. Нали така беше?...”
Виктория кимна доволна. Той най – накрая я беше разбрал!...
“Няма да намеря всички отговори, нали?...”
“Ще намериш само най – важните.”
Никълас я докосна по косата. Виктория го гледаше толкова предано. Изглеждаше много спокойна и красива.
“Никога няма да разбера защо, нали?...”
“Ник, скоро ще трябва да вървиш. Бъди силен. Не плачи на гроба ми. Мен вече ме няма ... Но ми обещай едно, никога не позволявай на спомените ти за мен да изчезнат!... Никога не ме забравяй!...”
Никълас кимна. Очите им блестяха. Той я прегърна и притисна към себе си. Виктория беше истинска! Можеше да я докосне! Не беше излюзия!... Нима не сънуваше??...
Никълас се чувстваше толкова спокоен. Свободен. Не изпитваше страх, нито болка. Беше си задал всички въпроси и сега най – накрая знаеше защо живее. Беше видял своя живот през нейните очи... Виктория!... Обеща й да запази спомена за онова момиче в паметта си; да не я забравя никога! И щеше да го направи!... Той най – накрая бе намерил покой с малкото момиче до себе си. Винаги щеше да я държи за ръката, да я води със себе си... Точно както преди. Вече нямаше значение дали тя наистина щеше да е до него, или щеше да е само един спомен в сърцето му... Самият той не беше сигурен дали е жив или е само спомен...
...Никълас държеше ръката й здраво. Стискаше я толкова силно! Знаеше, че му остава малко да бъде тук. Искаше да бъде с нея колкото можеше повече... Трепереше само при мисълта, че ще трябва да си тръгне... Да напусне тази градина и да я остави сама...
“Страх ме е, Виктория!...”, поде той тихо, с трепкащ глас, “Не искам да си тръгвам!...”
“Но не можеш да останеш. Твой е Другият Свят...”
“Страх ме е!...”
“Единственото, от което трябва да се страхуваш, Ник, са твоите собствени желания, защото се сбъдват.”
Той само я гледаше уплашено.
“Внимавай какво си пожелаваш, Ник! Защото желанията имат тази ужасна способност да се сбъдват!”
“За мечти ли говорим?”
“Разбирай го както искаш..”
“Илюзии. Създаваме ги от глупост и слабост и после се убеждаваме, че са се сбъднали.”
“Желанията винаги се сбъдват. Само повярвай.”
Никълас отново поклати глава. Виктория го поведе към онази пейка, където до преди седяха Той и Тя в спомените му. Седнаха и тя пооправи полата си. Никълас наблюдаваше всяко нейно движение. Струваше му се, че има особена светлина около нея; сякаш беше някакъв ореол...
“Къде са те?...”, запита Никълас, учуден, че споменът му бе изчезнал.
“Пак тук... “
“Защо не ги виждам?...”
“Защото времето в друго, Ник...Вече не можеш да видиш нашите спомени. Затова те моля да ги запазиш!...”
Той се усмихна. Хвана ръката й и я целуна.
“... Съжелявам, Виктория!... Ти беше прекалено чиста и невинна за да те оскверня с любовта си!...”
Виктория само го погали по главата, както майка гали малкото си дете.
... Часовникът удари кръгъл час. Виктория се заслуша.
“Времето наближава, Ник!”
“Сега трябва да видя Моника, нали?”, той не можеше напълно да разбере какво се случваше с него. Не искаше да си тръгва. Смяташе, че ако продължи да й задава въпроси, ще спечели някоя друга минута...
“Не. Тя няма да дойде. Сънищата са всичко онова, което искаме да ни се случи; животът, който знаем, че никога няма да изживеем, а бихме искали. И само хората, които наистина те обичат могат да влязат в съня ти!...”
Виктория бавно пусна ръката му.
“Върви, Ник! Време е!...”
Той се изправи и огледа. Видя пътеката, което щеше да го отведе у дома.
“Ела с мен!”
“Не, Ник. Ти пожела да остана!...”
Той кимна тъжно. Наистина, беше си пожелал да не я види никога повече...
“Страхувай се да пожелаеш нещо и не го изричай на глас!...”, Виктория му помаха и бавно изчезна пред очите му. Образът й избледня и като че се стопи. На пейката падна нейното колие... Един стар медальон, който почти никога не сваляше... Никълас го взе без да се замисля. Трябваше да има нещо от нея... Някаква нейна вещ...
Тръгна по пътеката. Всичко беше толкова спокойно. Той стискаше медальона. Къде ли беше отишла Виктория сега?... Някъде където никакви вещи нямаха място...
По пръстите му се появи кръв... Той отпусна ръка надолу. Кръвта капеше кротко по земята и оставяше диря след него...
~
...Отново си заобиколен от бяла светлина. Позволи й да те изведе от миналото ти и да те доведе отново тук, в настоящето ти. А когато тази светлина изчезне, ти ще си спомняш всичко, което си научил. Няма да можеш да го забравиш никога. ... То ще те преследва завинаги. Когато отвориш очи, ще си се върнал отново тук; ще се чувстваш по – спокоен и по – свеж...
... Часовникът отбеляза последният кръгъл час....
Никълас се раздвижи. Протегна се и отвори очи. Огледа жилището си. Отново се протегна. Нещо падна на земята. Чу се звънък шум от падането му. Никълас му хвърли един поглед. Медальонът на Виктория!... А до него имаше кръв... Той се замисли... Какво бе станало?... Погледна ръката си. Кръв.
Никълас вдигна бързо медальона и се втурна към мивката. Сложи ръката си под студена течаща вода и въздъхна. Не можеше да се сети как се беше наранил... Чувстваше се замаян. Защо ли медальона на Виктория беше в него?...
Той взе телефона си и я набра. Искаше просто да й каже за медальона. Знаеше колко много тя държеше на това бижу. Не му се искаше да го търси и да си мисли, че го е загубила...
Нямаше никакъв сигнал... Нито свободно, нито заето... Просто тишина...
- Ало?... – вдигна накрая някаква неприятна жена. Така силно извика в ухото му, че той дръпна слушалката от ухото си в първия момент.
- Добър ден. Виктория?...
- Няма такава вече, синко! Тя почина преди една седмица! Днес е погребението й!... – жената въздъхна тежко – Жалко, добро момиче беше!... Уби я някакъв нещастник!...
Никълас замръзна на място. Не можеше да говори. Ето защо не я беше виждал от понеделник!...
- ... ... .. ... Бла.. Благодаря ви... – смънка нещо той и затвори. Стисна още по – силно колието й. – Виктория!... – промълви Никълас.
... Тежко стъпваше по дървения под на общежитието си. Въртеше се в кръг... Да, той знаеше, че нея вече я няма. Знаеше, че беше убита. Знаеше кога... Но когато си беше легнал предната вечер, и я беше видял в съня си, за миг беше повярвал че тя отново е тук... Толкова много му се искаше да я види отново!...
Остави колието в нощното си шкафче и се облече. Насипа си чаша водка. Изпи я на екс. Насипа си още една. И нея испи на екс... И още една и още една... Искаше да се напие толкова много, че да забрави за всичко; мислеше си, че така ще успее да притъпи болката.
... Време беше да върви... Излезе от дома си. Затръшна вратата. Заключи и се спусна по стълбите... Качи се в колата и потегли. Караше бавно. Пътя се размиваше пред очите му. Навън валеше като из ведро. Чистачките едва успяваха да почистят предното стъкло и да го задържат поне за няколко секунди без вода...
Той хвърли един поглед настрани, на седалката до себе си. Една красива червена роза лежеше там, вързана с панделка... Последната роза за Виктория!...“Ник, скоро ще трябва да вървиш. Бъди силен. Не плачи на гроба ми. Мен вече ме няма ... Но ми обещай едно, никога не позволявай на спомените ти за мен да изчезнат!... Никога не ме забравяй!...”
- Обещавам! ... – промълви тихо той.
Върна погледа си на пътя. Но вече беше прекалено късно. Успя единствено да завърти по инерция волана и да се забие в един стълб на пътя. Поне беше избегнал сблъсъка с другата кола!...
... Лежеше на седалката си, вперен в розата. От устата му течеше кръв... Не можеше да помръдне... Нямаше сили...
- Съжелявам, Виктория!.. Толкова много исках да дойда!... – промърмори той, едва успявайки да диша. Протегна ръка и докосна розата. Убоде се на бодлите й. Няколко капки кръв капнаха на седалката...
... Повече не си спомняше... Чуваше шум, глъчка. Чуваше разговори. Хора, които се суетяха наоколо, сигурно искаха да му помогнат. А той не искаше да го правят... Чуваше сирени...
“Здравей, Виктория, радвам се да те видя отново!...”
~
... Навън все така валеше силно, като из ведро. Мрачно, мразовито, подтискащо време... Но той не го усещаше...
Една ръка погали челото му. Беше толкова топла и нежна!...
... Време е, Ник!... Отвори очи!...
- Виктория!?!...
...
МАРТ. 04. 2005
.jpg)
No comments:
Post a Comment