…desperado, why don’t you come to your sences
come down from your fences.
Open the gate ,
It may be rainin’ but there’s a rainbow above you.
You’d better let somebody love you.
You’d better let somebody love you…
…before it’s too late!...
Глава 1
Лятото вече беше отминало. С всеки изминал ден захладняваше все повече и повече. Улиците все по-често биваха пусти. Тази мрачна обстановка навяваше тъга. Сякаш възпираше всички желания и копнежи.
Една забързана слаба фигура, като мрачна сянка, вървеше съвсем сам по улицата. Кърт Ричардс, облечен в леко широки сини дънки, обикновени и малко съдрани кецове, дънково яке и лилава риза, която винаги имаше вид на непрана, и забил поглед в земята, изглеждаше така сякаш замръзваше, макар навън да не беше въобще още студено. Между пръстите на едната му ръка бе неизменната цигара, а на другото си рамо носеше китарата си, грижливо пъхната в калъф. Човек, който го наблюдава отстрани би си представил поредното духване от час или свиренето на рокендрол в тоалетната на колежа. И наистина тези две неща бяха неизменна част от живота му на ученик – две непрекъснато повтарящи се действия. Само че днес той въобще не отиваше на училище.
По принцип Кърт, дете на разведени родители, беше добродушно и услужливо момче. Недогледан от баща си и разглезен от майка си, обаче беше тръгнал по “лошия път”. Дисциплината, под каквато и да е форма, му беше нещо напълно непознато. Никакви правила и закони в колежа, а и в началното училище, нямаха власт над него. Макар да говореше изключително рядко и да създаваше впечатление на скромно и срамежливо момче, Кърт беше способен на невиждана бруталност и нахалство.
Една случка от преди две – три години доказваше по безспорен начин горното твърдение: когато заради ниска оценка по математика Кърт нагрубява пред всичките си съученици учителката си. Изключително острият език, избистрен с ругатни, с който си служи тогава, го завежда в кабинета на директорката, където е подложен на строго мъмрене. Именно в онзи ден, докато чакал реда си пред директорския кабинет, той се запознава с едно момиче на неговата възраст – Ирен Ливайн, която също чакала да бъде повикана за да бъда мъмрена за лошо поведение в час.
На тротоара пред една от къщите седеше едно момиче. В ръката си тя също държеше цигара. На земята до себе си беше оставила сака си. Момичето имаше дълги, но не особено поддържани светло кестеняви коси и хубави сини очи, които обаче непрекъснато гледаха уплашено и страхливо. Това беше Ирен Ливайн.
От онази вече далечна случка двамата с Кърт бяха станали много добри приятели и почти неразделни. И въпреки многобройните му опити тяхното приятелство да се превърне в нещо повече, те си оставаха “просто приятели”. Ирен не споделяше чувствата му, а това го правеше още по – меланхоличен отколкото беше сам по себе си.
Макар да бяха с абсолютно противоположни характери, се разбираха чудесно. Докато Кърт странеше от съучениците си и предпочиташе да бъде сам, Ирен прекарваше времето си в купони. Заедно с компанията си тя беше обявила бунт на цялата учебна система.
Ирен със сигурност беше единственият човек, който можеше да твърди, че познава Кърт. Още от самото начало тя обичаше да повтаря, че в него има потенциал и, че той би бил идеалната добавка към компанията й. Мечтаеше за денят, в който той щеше да се забавлява, защото според нея той се държеше сковано. Засега обаче този ден беше доста далеч.
Както си седеше на асфалта Ирен забеляза слабата му фигура, бавно движеща се по улицата. Изчака той да се приближи и едва тогава стана, нарамвайки сака си.
Двамата вървяха бавно и почти не разговаряха. Кърт все още изглеждаше някак замръзнал. Всъщност той винаги изглеждаше така. Такава му беше походката, такава му беше стойката...
Вървяха известно време и накрая стигнаха да една къща, чиято врата беше отворена. Ирен уверено влезе в двора и поведе Кърт към гаража на семейство Луис. Там цареше оживление. Кърт внимателно огледа гаража. Доста голямото помещение беше превърнато в репетиционна. На малка платформа стояха няколко барабана. Майкъл, барабанистът на групата, сновеше между барабаните и ъгъла, разглобявайки цялото това “снаряжение”. В близост до барабаните в ъгъла беше поставена една йоника, прибрана в кутията й, разбира се. На един сандък точно до инструментите, по турски седеше Илейн и преглеждаше една тетрадка с ноти.
- Това не е така!- изкрещя по едно време тя
- Кое? – викна в отговор Нейтън, който в другия ъгъл настройваше една китара.
- Не можеш да започнеш “Let It Be” от “до”! Говоря за китарите!
- Защо да не може?- запита наместо отговор Ванеса докато прибираше китарата си в калъфа.
- Защото не може да е така! Не ми звучи!- извика колкото силно можеше Илейн.
Илейн, пианистката на групата, беше най – гръмогласната и най – шумната от всички. Средна на ръст и леко закръглена, тя често беше подигравана от съучениците си заради недотам идеалната си фигура. Илейн никога с нищо не беше съгласна, вечно бързаща, доста нервна и припряна, тя не беше от онези момичета, които всички харесваха. Дразнеше се от глупостта и спокойствието, обичаше когато около нея цареше хаус и не рядко допринасяше за него. Обаче нямаше нищо по – лесно от това да се скараш с нея и да я изкараш извън равновесие.
И въпреки многото й недостатъци и особеният й характер, без нея компанията не би била същата. Илейн, вечно усмихната, беше способна с часове да ги забавлява. Освен това беше и единственото до известна степен женствено момиче.
Нейтън, който все още настройваше китарата, се усмихна леко и отвърна на Илейн, с леко шеговит тон:
- Най – вероятно си права, но след като на “Beatles” им е звучало, ние нищо не можем да направим!
- Подигравай се щом искаш! – каза му в отговор Илейн.
Нейтън само се изсмя, както правеше винаги когато с Илейн разговорът им завършваше с подобна реплика от нейна страна, което ще рече доста често.
Нейтън беше едно 18 – годишно момче, което за възрастта си беше доста ниско. Имаше къса, чуплива черна коса и сини очи. В лице беше симпатичен, но ниският му ръст, късите крака и изключително големите ходила, го правиха почти невзрачен и малко уродлив Липсата на особена физическа привлекателност у него беше компенсирана от невероятен талант – на китарата Нейтън беше направо виртуоз.
Ванеса пооправи китарата си и я постави в ъгъла до Нейтън.
- Настроена ли е? – запита той
Ванеса само кимна, след което се обърна с лице към Илейн и заядливо каза:
- Илейн, предлагам ти друг път да гледаш само нотите. Акордите остави на тези, които могат да се справят с тях.
Ванеса беше дребна на ръст и като телосложение. Слаба и винаги облечена в черно. Имаше кестенява коса до раменете, която никога не прибираше. Очите й бяха кафяви. Беше наистина хубава, но с някаква лукава и двулична красота. Лицето й изразяваше лицемерие. А тънкият й глас имаше един особен тембър, който изкарваше Илейн от равновесие. Ванеса не беше искрена и никога не гледаше човека, с когото говореше, в очите.
Кърт стоеше и оглеждаше помещението възможно най – подробно, така както взискателен купувач оглежда стока.
Някой го потупа по рамото – едно момче с размъкнати панталони и тъмно син каскет на главата. Кърт се обърна и го изгледа въпросително.
- Аз съм Джеймс. – и момчето му подаде ръка.
Кърт премести цигарата си в лявата ръка и също подаде ръка за поздрав.
- Кърт.
Момчето кимна и след малко добави:
- Що не си оставиш китарата ей там? – и Джеймс му показа ъгълчето, където Нейтън все още се мъчеше с онази китара, а около него вече стояха готови и прибрани други четири.
Кърт го погледна за минутка и бавно тръгна нататък. Спря се и се огледа. Търсеше Ирен, която все още не го беше представила официално на приятелите си. Фактът, че трябва сам да се запознае с тях, го притесняваше.
Ирен седеше на входа на гаража заедно с още две момичета. Едното, малко пълничко, облечено в дълга дънкова пола и черен пуловер, беше Пола. Другото момиче веднага направи впечатление на Кърт. В облеклото й – светли дънки, червена прилепнала блузка с къс ръкав, която откриваше пъпчето й нямаше нищо необикновено, но в излъчването – имаше. Скарлет Риа имаше дълги до кръста светло кестеняви коси, които се спускаха свободно надолу. Очите й бяха черни като маслини. Беше средна на ръст и слаба. Тя имаше миловидна физиономийка и чаровна усмивка. Беше от този тип момичета, за които мениджърите се хващаха и ги превръщаха в звезди от световно значение, дори и нищо да не умееха. По характер тя беше спокойна. Не се караше с никого и беше почти непосилна задача да я изкараш извън равновесие. Скарлет беше дипломатична и обичаше да налага волята си. Може да се каже, че тя беше всеобща любимка.
За много хора звучеше нереално, че момиче като Скарлет може да се разбере с истеричка като Илейн, но въпреки различията им те се разбираха чудесно. Подобно на Илейн, и Скарлет никога с никого не беше съгласна. И на двете им се отдаваше най – добре правенето на бели. Но дотук приликите между тях се изчерпват. След всяка беля Илейн изпитваше неописуем страх от последствията, докато за Скалет мъмренето беше просто част от играта. По – страхлива и по – избухлива, Илейн не рядко оставяше приятелката си да замазва положението, от страх да не обърка нещата още повече. А на самата Скарлет това последното й се отдаваше по невероятен начин.
Освен това Скарлет Риа беше и най – отговорната, най – подредената, и най – хитрата от всички – все качества, които човек придобива, когато му се налага да оцелее в семейство с три деца и непрестанно каращи се родители. За 16 – те си години земен живот, Скарлет се беше научила да говори авторитетно и винаги успяваше да накара хората да я слушат.
Кърт беше чувал много за момичето, носещо името Скарлет Риа, но когато я видя той все още нямаше представа, че именно това мило същество до Ирен беше популярното момиче Скарлет Риа. В интерес на истината, той си я представяше по съвсем друг начин.
Изведнъж Скарлет скочи и с бързи крачки, приличащи на балетни подскоци, се придвижи към Нейтън. Всъщност през цялото това време, докато Кърт си мислеше, че тя гледа него, тя беше наблюдавала Нейтън. Именно нейната китара той настройваше. Тя отиде да си я прибере. Точно това беше смисленото обяснение на внезапната й реакция. Честно казано, не за пръв път се случваше той да й настройва китарата и не защото тя не можеше – за него това беше проява на кавалерство,а момчетата в компанията обичаха да се правят на кавалери пред нея.
Скарлет застана пред Нейтън с щастлива усмивка на лицето
- Китарата ти вече е настроена! – каза той и подпря музикалния инструмент на стената.
- Не можеш ли сама да си я настроиш? – заядливо попита Ванеса и си извади една цигара. Започна да тършува из джобовете си за запалка.
От около една година, това ще рече откакто Ванеса се присъедини към компанията, тя сякаш се опитваше да се скара със Скарлет. Ванеса се дразнеше от всичко свързано с нея. Но Скарлет никога не й обръщаше внимание и не приемаше нищо от това, което казваше на сериозно.
Скарлет целуна Нейтън по бузата и му благодари:
- Мерси!
- Пак заповядай!
Кърт се приближи и остави китарата си в ъгъла при останалите пет инструмента.
- Имаш ли огънче? – попита го Ванеса
Кърт извади от вътрешния джоб на якето си запалка и й запали цигарата, след което върна огънчето на мястото му.
Нейтън стана от стола и отиде да досажда на Илейн. Скарлет веднага се настани на мястото му и взе китарата си. Започна да свири нещо, което те наричаха “репетирани импровизации’’. Майкъл се приближи до Скарлет и клекна до нея. Започна да имитира барабан и да си тактува върху коляното.
- Не си ли бъркате китарите после? – запита Кърт най – сериозно. Въпросът му обаче прозвуча изключително глупаво и получи подобаващ отговор от Майкъл.
- Да ти кажа честно, приятел, стараем се да си запомним инструментите. Не винаги се получава, но... това е животът!
Скарлет се усмихна леко, след което каза:
- Не го слушай него. Той няма този проблем. Барабанист е... – когато видя, че Кърт я гледа някак странно, като че не я разбира, тя рече – Всъщност често ни се случва да си разменяме китарите. Ще свикнеш!
В гаража, с бързи и големи крачки влезе едно момче – Ларс. Подобно на Нейтън и Майкъл, той също не се хвърляше на очи с ръста си. Имаше дълга руса коса вързана на опашка и даже леко цъфнала. Той имаше навикът да се прегръща и целува с всички за “здрасти“ и “чао”, а небрежно обръснатата му брада, която стоеше на иглички, рядко очароваше останалите и в този смисъл той си оставаше единственият ентусиазиран за прегръдки и целувки.
Ларс беше също толкова нервен и припрян като Илейн. Другите често се шегуваха, че двамата биха били идеална двойка, тъй като имаха много общи неща – русата коса, характера...
- Ето ме! – изкрещя той толкова силно че стресна всички.
- Дивак! – тихо прокоментира Ирен и го погледна срамежливо и стеснително, в очакване на реакцията му. Такава обаче не последва.
Ларс подмина седящите на входа Ирен и Пола без да ги забележи. Целуна Скарлет и Илейн и след това буквално стовари чантата и якето си върху сандъка, на който преди това седеше Илейн, и извика:
- Ирен!
- Подмина ме като пътен знак! – чу се в отговор.
Едва тогава той ги забеляза, лениво седнали на земята при входа. С бързи и големи крачки се приближи до тях и попита:
- Къде е новият младеж?
- Ей там! – и тя с глава му го посочи. – Казва се Кърт.
Ларс, отново с бързи и големи крачки, които между другото се бяха превърнали в негова запазена марка, стигна за броени секунди до Кърт. Подаде му ръка:
- Аз съм Ларс. Ти си новият, нали?
- Кърт. Ирен най-накрая ме нави. Всъщност тя ми каза, че си търсите китарист и това...
- Тихо! Тихо! Тихо! – прекъсна го Ларс и, подобно на родител, му направи знак с ръка да мълчи. Огледа го от главата до петите, след което добави: - Поне си хубавичък, ако не друго. Може и да ставаш!
Ларс говореше силно и затова всичко, което казваше се чуваше от всички. Думите му определено засегнаха Кърт. Не че не беше свикнал хората да имат подобно отношение към него, но дълбоко в себе си той постоянно се надяваше, че всичко ще се промени и ще намери хора, които да се държат по друг начин с него, които да го уважават и разбират.
Ларс отиде при Неитън и Илейн.
- Всичко готово ли е? – попита той
- Да. – отвърна Нейтън и го прегърна по приятелски. Докато Нейтън му обясняваше кое къде е двамата се въртяха буквално в кръг и отстрани изглеждаха много смешно: - Ето там са барабаните, ето я йониката, китарите мисля, че ги видя – ей там до Скарлет и Ванеса...
- Пу! Откъде толкоз много китари!? – Ларс опули очи.
- На Ванеса, на Скарлет, двете мои, твоите – електричката и другата и на новото момче.
- Пробва ли го вече? – тонът на Ларс беше заповеднически. Той често се изживяваше като шеф и обичаше да дава разпореждания.
- Не още, к’во има да му пробвам? – спокойно отвърна Нейтън.
- Как така!?! – изкрещя Ларс и почервеня – Ами ако не става!?!
- Успокой се бе, човече! – каза Илейн и приятелски го потупа по рамото
- Не ми казвай да се успокоя!!! Къде са останалите?...
- Другите, както и цялата техника: усилватели, микрофони и т.н., са вече в автобуса. – обясни Нейтън отново изключително спокойно.
Ларс се огледа, все едно търсеше автобуса в гаража, и попита:
- А той къде е?
- Отвън.
...
Глава 2
В автобуса по пътя цареше истински купон. С двуетажната машина, която щеше да играе ролята и на хотел, цялата компания беше тръгнала за Филаделфия за да участва в местно кариоке. Бяха тръгнали с чичото на Нейтън, Браян Луис, който преди години беше работил като шофьор на местни групи.
Викове, смях и песни огласяха автобуса. Ларс изглеждаше вече доста по – спокоен. Двамата с Нейтън свиреха на китари, за да повдигат настроението. Около тях пееха Скарлет, Ванеса, Илейн и Майкъл, който освен това се правеше и на барабан. Сузана и Дион, две невзрачни и почти напълно некадърни момичета, седяха спокойно и гледаха през прозореца. Пола слушаше музика с уокмена си, а няколко седалки по – назад от нея Ирен вече спеше.
Ирен най – много от всичко обичаше да спи. Тя беше способна да заспи във всякаква обстановка и при всякакви условия. Нищо не можеше да й попречи. В този смисъл тя беше късметлийка. Илейн, например, можеше да спи само при идеална тишина, но това вече е друг въпрос, нямащ нищо общо със случката.
На седалката зад Ирен, сгушени един в друг, Ленард, Чарли и Джийн вече бяха последвали примера й и се бяха пренесли в страната на сънищата. До тях Джеймс се чудеше с какво, или по – точно как, да убие времето защото в противен случай скуката щеше да го погуби. Точно на седалката, намираща се на реда на тази на Ирен, седеше Кърт и мълчаливо я наблюдаваше. Джеймс стана и отиде при него:
- Искаш ли бира? – попита го той и му тикна шишето под носа. Кърт го погледна и отпи от бутилката. Той нямаше навикът да отказва когато му предлагат алкохол – винаги пиеше поне по една глътка.
- Що не се разпееш с Ларс и Нейтън? – запита Джеймс.
- А ти? – грубовато отвърна Кърт.
Както може би вече споменах, Кърт беше особняк по характер. Той, честно казано, се чувстваше неудобно сред съучениците си и не знаеше как да се държи с тях. Прикриваше тази своя несигурност с грубо поведение и троснатост.
- Ние нямаме нищо общо с музиката. Влачим се за компания. – обясни Джеймс – А ти свириш на китара...
- И к’во от т’ва ? – Кърт беше зареял поглед някъде през прозореца.
Джеймс не отговори. Настъпи минутка мълчание. Накрая на Джеймс просто му омръзна. Стана. Отиде и седна до Сузана и Дион.
- За к’во си лафихте с новия? – попита Сузана.
- Остави го! Той е дървеняк! – отвърна Джеймс.
- А поне как се казва? – запита на свой ред Дион.
- Кърт. – смотолеви Джеймс и отпи от бирата си.
Дион и Сузана бяха от типа “обикновени момичета” – не се запомняха нито с поведението, си нито с външността. Не бяха момичета с изявена индивидуалност като Скарлет, Илейн или Ванеса, например. Говореха тихо и доста рядко. Не бяха инициативни и винаги когато компанията правеше нещо щуро, те бяха най – открая. Сузана имаше къса тъмно кестенява коса и сини очи, които почти винаги гледаха някак изморено. Дион беше хубава, но злобна и това сякаш беше изписано на физиономията й. Беше леко мургава, но с равномерен тен, с черна пръчковидна коса до раменете и черни очи.
Джеймс, Ленард, Сузана, Дион, Пола, Чарли и Ирен бяха именно тези, които се влачеха за компания. Всъщност Ирен свиреше на пиано, но за разлика от Илейн, нямаше йоника, а би било малко трудничко да взима със себе си голямото и масивно истинско пиано. А момчетата наистина нямаха нищо общо с музиката.
След около три часа изморително пътуване те най – накрая спряха в една крайпътна закусвалня. Всички, дори и спящите доскоро Ирен, Ленард, Джийн и Чарли, бяха изгладнели. Веднага като автобуса спря, те се втурнаха към закусвалнята. Единствено Кърт остана в автобуса. Той търпеливо изчака всички да слязат и да остане наистина сам. Разтвори калъфа и извади китарата си – прекрасен и идеално запазен черен fender. Набързо провери дали инструментът беше настроен и след това го остави на седалката да себе си. Стана и потърси тетрадката с репертоара им. Започна да я прелиства. Една след друга песните звучаха в главата му. Beatles, Stones, Nirvana, Deep Purple, Metallika… Взе тетрадката и се върна на мястото си. Свиреше едно след друго началните акорди на всяко парче. Така както беше настроен скептично към всичко, свързано с компанията и към самите тях, така изведнъж му се прииска да стане част от тях. Искаше му се да свири всичките тези велики парчета. Започна да свири все по – силно и по – силно. Само да имаше усилвател под ръка със сигурност би го включил. Кърт не разполагаше с такава техника вкъщи и никога не я беше използвал, просто защото никога не беше свирил пред публика. Е, освен ако не се броят “концертите” , които изнасяше пред съучениците си по тоалетните в училище. Но това не бяха изяви, на които той можеше да се прояви докрай или да бъде забелязан.
Кърт засвири “July Morning” на Uriah Heep, песен, която не присъстваше в репертоара им, и сякаш се преобрази напълно. Започна да тактува с крак, да мята глава и да пее колкото му глас държи. Той обичаше тази песен и често си я свиреше.
Така както се беше унесъл в заниманието си, не усети как Скарлет се беше върнала в автобуса и го наблюдаваше. Тя беше решила да посвири малко сама докато другите се хранеха, но с почуда откри, че някой вече я беше изпреварил.
Когато той свърши тя просто тихо го аплодира. Появата й обаче го смути. Той остави китарата на празната седалка до себе си, пооправи си косата и затвори тетрадката. Скарлет седна срещу него и попита:
- Е, ще свириш ли с нас?
- Не. – грубо и твърдо отсече той.
- Защо?
- Защото не ми е интересно. – той продължаваше да е груб и звучеше все едно наистина не го интересуваше.
- Напротив. Интересно ти е, но се боиш, че няма да те приемем.
- А вие ще ме приемете ли? – изричайки тези думи той обърна глава и я погледна строго в очите.
Може би очакваше, че тя ще се стъписа; най – вероятно всяко друго момиче би се стъписало, но не и Скарлет Риа. Тя просто нямаше навикът да се спира и отказва пред пречките и трудностите, а поведението му си беше живо препятствие за едно евентуално понататъшно приятелство. Препятствие, което Скарлет беше твърдо решена да преодолее.
- Aко наистина го искаш... – отговори спокойно тя
Кърт изглеждаше безкрайно учуден – не очакваше подобен отговор. Всъщност той въобще не очакваше разговорът им да продължи – беше свикнал да бъде груб, а с грубостта си отблъскваше хората. Той все още не знаеше с кого говори, дори не можеше и да предположи, все пак не се бяха запознали официално. Но всеки, който я познаваше, знаеше, че Скарлет Риа винаги даваше неочаквани отговори – това беше нейната запазена марка – нещо като големите крачки на Ларс, само че далеч не толкова смешно.
- Знаеш ли, - започна след около минутка мълчание той – никой никога не си е говорил с мен повече от една минута. Никой никога не ми е давал знак, че иска да сме приятели. Единственият човек, с когото съм по – близък е Ирен, но в последните няколко часа и тя се промени към мен...
- Тя много говореше за теб. Хиляди пъти ни е разказвала как сте се запознали...
- Чудно, нали? – прекъсна я той с усмивка. Скарлет също се усмихна.
- Не се притеснявай. И аз съм имала подобни запознанства, само дето не са траели толкова дълго ... и не са стигали доникъде...
- Между нас няма нищо... Но ти имаш компанията! А аз – не!... – в гласа му се появи нотка на тъга. Сякаш му беше трудно да говори за това. И въпреки това той продължи: - винаги съм искал да имам своя собствена компания, свои приятели, с които да си свиря рокендрол по тоалетните в училище...
- И ние го правим... – каза тихо Скарлет, сякаш се срамуваше от това, след което продължи по – силно и по – уверено: - Можеш да бъдеш част от нашата компания...
- Няма да се разберем... – и той поклати тъжно глава.
- Само не си мисли да слезеш от автобуса и да се върнеш в Мемфис пеш! – шеговито му каза тя.
- Защо? – в духа на шегата попита Кърт.
- Пътят е дълъг!
Кърт отново поклати глава, но този път с усмивка :
- В такъв случай ще хвана някого на “стоп”.
- А какво ще кажеш да останеш с нас до края? Сигурна съм, че като се върнем вече ще си един от нас.
Кърт я погледна леко изпод вежди и след кратък размисъл каза:
- Приема се!
Двамата се засмяха. Кърт взе китарата си и започна да свири нещо напълно безсмислено, като почти през цялото време се обръщаше и гледаше към Скарлет – наблюдаваше реакцията й.
- Какво свириш? – запита тя, след като не можа да го разпознае. Нямаше и да може – Кърт просто импровизираше.
- Не знам! – сви рамене той – Сигурно просто те впечатлявам!
- В такъв случай, ... – рече тя. Стана и взе китарата си. След като седна отново на седалката срещу него, откачи перцето от врата си – беше го закачила като медальон, и започна да свири, като преди това довърши мисълта си: - ... позволи ми и аз да те впечатля!...
Кърт внимателно изслуша не особено дългото й, но хубаво и майсторски изсвирено, изпълнение и извика, очарован:
- По дяволите, много си добра!
- Същото се отнася и за теб! – върна му тя комплимента.
Погледите им се срещнаха. Стана им ясно, че това не беше просто разговор. Нещо ставаше, прехвърчаха искри, и те го усетиха...
За съжаление нямаха много време да се насладят на момента. Компанията, с викове и крясъци, нахлу в автобуса.
Глава 3
Нощта наближаваше. Вече се беше стъмнило. Браян, шофьорът, караше бавно и с включени фарове. В автобуса се беше възцарило спокойствие. Всеки, с изключение на Ванеса, Пола и Ирен, се занимаваше с нещо тихо, стараейки се да не пречи на другите. Те трите създаваха единственият шум – вече пияни се смееха на висок глас и говореха глупости. Никой обаче не им обръщаше внимание – честичко се случваха подобни неща. А що се отнася до Ирен, ако не я познаваш достатъчно добре би казал, че тя винаги е пияна. Ларс и Нейтън седяха със слушалките в ушите на най – предната седалка, потънали в блаженство. Зяпнали, вперили поглед в тавана и клатещи глави в такт – те бяха едни истински меломани. На същата седалка, на която седеше от тръгването, Кърт свиреше на китара, но съвсем тихо за да не смущава никого. Разтворил тетрадката с песните, той се опитваше да ги свири една след друга. Някои успяваше, други – не съвсем. Но това не го смущаваше ни най – малко. Той наистина искаше да свири с тях и беше готов на всичко за да успее. Останалите бяха на втория етаж. Повечето спяха. Илейн и Скарлет обаче бяха все още будни.
- Майкъл се превръща в огромен проблем за мен... – каза някак отегчено Илейн
- На моменти е малко досаден, но ми се струва, че не лош...
- Не малко, а доста! – поправи я Илейн.
- От колко време сте заедно?
- От 3 – 4 месеца... Но ... абе, той иска да спим заедно, а аз – не!
Скарлет кимна с разбиране, а Илейн продължи.
- Опитах да му го обясня, но той сякаш не ме разбира!... И без това смятам да го скъсам, така че би било гадно, нали? ... Да го изчукам и след това да го зарежа!...
Илейн гледаше Скарлет някак предано. В погледа й присъстваше неувереност. Тя търсеше одобрението на приятелката си. Скарлет го знаеше и много внимаваше какво говори, знаеше, че Илейн ще я послуша, каквото и да й кажеше. Затова и се боеше да не й даде погрешен съвет...
- Определено... – замислено потвърди Скарлет и се излегна на леглото, след което добави – Но си помисли добре. Каквото и да правиш обаче , постарай се Ларс да не узнава.
- Ларс ми е другият проблем!
- Как така? Нали уж с него нещата вървяха добре?
- Ларс е супер странен. Харесва ме, в това съм сигурна, но никога няма достатъчно време за мен. Винаги е зает и имам чувството, че съм му в тежест.
- Не си...
- Тогава защо се държи така?
- Просто е засегнат. Със сигурност и Майкъл се чувства така...
Скарлет отговаряше разсеяно. Гледаше към прозореца. Мислеше за Кърт....
- Какво имаш предвид?
- Ами, не можеш да ходиш и с двамата едновременно. Още повече, че те са приятели и знаят един за друг.
Настъпи кратко мълчание.
- Между другото, Джийн още ти се сърди, че го отряза... – Илейн напълно съзнателно промени темата и насочи разговорът към Скарлет.
- Сигурно, но то беше безмислено
- А какво правихте с новият днес в автобуса?
- С Кърт ли? Нищо.
- Ау! Вече сте минали на малки имена!.. – възкликна закачливо Илейн.
Скарлет се усмихна и поклати глава.
- Не ти ли е време да си лягаш? – запита тя.
Илейн се засмя и обърна на другата страна. Скарлет седна на леглото си. Отвори сака и извади дневника си. Загледа се през прозореца. Започна да пише. Пишеше на оскъдната светлина, която влизаше отвън. Беше полумрак. Скарлет умишлено не беше запалила нито лампичката над леглото си, нито фенерчето си. Беше щастлива. Сякаш беше намерила човек, когото наистина ще обича.
Майкъл седеше най – отзад и гледаше през прозореца, макар в тъмнината, която цареше навън да беше напълно безполезно да се гледа през прозореца – беше трудно, даже почти невъзможно, да се види каквото и да е било. И въпреки това тази дейност успокояваше Майкъл.
Той се огледа около себе си. Стана и отиде при Кърт. Седна до него.
- Върви ли? – попита тихо той.
- Ами, ще се справя!...
- Сега изглеждаш по – ентусиазиран от сутринта.
- Да... – смотолеви в отговор Кърт.
След кратко мълчание Майкъл попита:
- Случайно да знаеш дали Илейн е горе?
- Не я познавам... – със смутена лека усмивка поклати глава Кърт.
Това беше самата истина. Ирен не го беше запознала с всички, както подобава. А самият Кърт на беше от онези екструвертни и нахални момчета, които имат смелост да отидат и сами да се запознаят с хората. Именно затова досега познаваше единствено Джеймс и Ларс – все пак те сами бяха дошли да се запознаят с него!
Майкъл кимна с разбиране.
- Искам да те питам нещо. – каза Кърт, оставяйки китарата си на седалката до себе си. – Коя е Скарлет?
- Зак’во ти е точно тя?
- Ами, много съм чувал за нея и ми се искаше да се запознаем.
- Ще я харесаш. Нея всички я харесват. С червената блузка, свири на китара.
Кърт направо не можеше да повярва на ушите си. Оказа се, че си беше изградил грешна представа за нея. Представяше си я по друг начин. Когато попадна в компанията, той не очакваше внимание от когото и да е било, а най – малко от нея, но така се беше получило, че именно нейният поглед беше привлякъл, всъщност той отдавна го беше привлякъл, само дето не го знаеше.
- Обаче, приятел, внимавай с нея. Тя не се замисля какво говори и не й пука дали те засяга или не. Но с нея се свиква бързо. Знай само, че скараш ли се с нея, излиташ от компанията.
Майкъл му говореше някак спокойно, все едно искаше да го успокои. Той сигурно се опитваше да го предупреди, макар да нямаше нужда. А може би думите му имаха за цел да го окуражат, но далеч не оказаха такова влияние върху Кърт. Той заби поглед в земята. Това негово състояние, в което той между другото изпадаше доста често, разсмиваше Ирен. Всъщност вероятно тук е мястото да споменем, че за Кърт тяхното приятелство значеше много, но за Ирен, то почти нямаше значение. В интерес на истината, за нея нищо нямаше значение, освен бирата и цигарите, може би.
Майкъл, който хранеше някакви надежди по отношение на Скарлет, продължи:
- Не се надявай, приятел. Тя няма да ти обърне внимание.
Всъщност Майкъл не беше сигурен в думите си, но нали трябваше да каже нещо, а пък и му харесваше да гледа физиономията на Кърт докато слуша тези неща.
Майкъл стана и се качи на горния етаж. Кърт поседя още известно време така, вперил празен поглед в земята. Той, необяснимо защо се почувства така сякаш всички му се подиграваха. Започна да съжалява, че беше послушал Ирен и беше дошъл сутринта с нея. Кърт знаеше, че ако само някой му беше показал Скарлет по – рано, то той никога не би разговарял с нея и не би я допуснал до себе си. Той винаги реагираше така – това беше нещо като защитен рефлекс, но самият Кърт не можеше да обясни защо реагира така.
Той стана. Отиде при Ванеса, Пола и Ирен. Трите се наливаха с бира и се заливаха от смях. Той застана кротко пред тях.
- О! Кърт! Искаш ли бира? – попита Ирен през смях. Тя беше толкова пияна, че не се държеше на краката си и само фактът, че и трите седяха , й пречеше да падне на земята
Кърт, верен на правилото си да не отказва, взе шишето и отпи, облиза устни и след това попита :
- Ирен, няма ли да ме запознаеш с компанията си?
Ирен го изгледа срамежливо, спогледа се с Ванеса и Пола и трите започнаха да се смеят истерично. Кърт се ядоса. Тикна шишето в скута на Пола и се върна на седалката си. Прибра китарата си в калъфа и седна замислен.
Кърт не си беше намерил мястото досега и въобще не вярваше, че някога ще го намери, а ако продължаваше с това свое причудливо дръпнато поведение, нямаше и да го намери. Само ако не беше такъв, ако беше по – отворен и не толкова груб, то със сигурност нещата биха стояли по друг начин.
Ирен и Ванеса, залитайки и крепящи се една друга, стигнаха до Браян.
- Браян, спри, моля те! – извика Ирен.
- Защо, момичета? – запита Браян, без да откъсва очи от пътя.
Едрият мъжага с цигара в уста, когото всички те приемаха като баща, наистина вярваше в успеха им. Затова се беше и наел да ги закара до Филаделфия. Самият той някога беше мечтал да стане рок – звезда и заедно с няколко приятели се беше мотал от прослушване на прослушване, но за негово огромно съжаление беше станал само шофьор на млади таланти. Доста местни групи без особено значение го бяха наемали да превозва техниката им от бар в бар. Най – големият му успех в сферата на музиката бил преди няколко години, когато изсвирва няколко парчета с местна група в локален бар. Но въпреки всички, чичо Браян, както те го наричаха, беше щастлив да живее именно този живот и не съжаляваше за нищо.
- За тоалетна! – отвърна Ванеса.
Тази нищо и никаква реплика предизвика невероятен смях у двете момичета.
Браян отби леко от пътя и спря. Отвори първата врата и каза :
- Внимавайте, момичета, и не се отдалечавайте много.
Двете кимнаха. Ирен слезе първа и започна да обикаля около автобуса в търсене на подходящо за нуждите им място, докато Ванеса търсеше цигарите си в джобовете на якето. Тя беше решила да изпуши поне една. Обикновено чичо Браян не възразяваше пиш – паузата да се поудължи. През това време Ирен вече се беше отдалечила достатъчно.
- Ирен! – изкрещя колкото силно можеше Ванеса.
- Тук съм! – чу се друг вик в отговор.
Ванеса, така както си беше пияна, забрави за стъпалата и направи крачка напред. Внезапно, изненадващо дори за самата нея, тя падна на земята. Беше “прескочила“ стъпалата. Падайки, тя се подпря на лявата си ръка. Изохка. Браян веднага слезе и й помогна да се изправи.
- Добре ли си? – запита той.
Тя кимна съвсем леко, колкото да не остави въпросът му без отговор, а той извика колкото му глас държи :
- Ирен, връщай се! Пиш – паузата свърши!
Крепейки Ванеса, той й помогна да се качи в автобуса и я сложи да седне на първата седалка – точно на редичката съседна на тази на Ларс и Нейтън, които бяха все така унесени в музиката, която слушаха. Не чуваха абсолютно нищо. Ирен се върна задъхана.
- Какво стана? – запита тя.
- Ванеса пропусна стълбите. – обясни Браян, а Ирен се засмя. Със сигурност обаче, ако тя беше на мястото на Ванеса, не би й било толкова смешно.
- Как си? – запита Браян.
- Коляното ме боли и ръката. Мисля, че е счупена.
Кърт застана до тях съвсем тихо. Без да каже каквото и да е било. Той беше привлечен повече от любопитство. По стълбите, водещи към втория етаж на автобуса, слезе Скарлет, привлечена от шума който се беше създал долу. Ванеса вдигна крачола си. Коляното й беше доста олющено и разкървавено. Тя изохка отново.
- Трябва да го почистим. – каза Браян. – Някой носи ли спирт и памук? – и той се обърна към Ирен. Тя поклати отрицателно глава.
- Чакайте малко! – каза Кърт и бързо се качи нагоре. Огледа всички спящи другарчета и когато най – накрая откри Джеймс го побутна за да го събуди. Джеймс обаче спеше непробудно. Кърт започна да го тресе докато най – накрая успя да го поразсъни.
- Ей, приятел само бира ли имаш? – тихо попита той.
- Сега ли ти се припи, бе? – сънено отвърна Джеймс. – Под леглото са; потърси си каквото ти се пие!
Джеймс се обърна на другата страна, продължавайки да спи. Кърт се наведе и извади изпод леглото един кашон с бутилки. По – голямата част от тях бяха с бира, но имаше и няколко с водка. Кърт взе едното от тях и прибра кашона отново под леглото. Бързо слезе долу. Това, което му направи впечатление беше, че Скарлет вече беше седнала зад Ларс и Нейтън. Кърт подаде на Браян шишето, извади от джоба си пакетче носни кърпички и му ги даде.
- Това ще свърши работа!
Браян и всички наоколо изглеждаха изненадани. Но все пак шофьорът отвори бутилката и почисти раната с водка. След това изхвърли вече използваната кърпичка през все още отворената врата на автобуса. Върна пакетчето на Кърт, отпи от шишето, след което предложи и на него :
- Искаш ли?
- Не, благодаря. Пия само бира.
- Както искаш! – сви рамене Браян и седна на стъпалата на вратата за да си допие питието.
- Няма да пътуваме през нощта. – рече той и добави – А утре ще отидем в някое близко градче да ти прегледат ръката. – и той посочи Ванеса, която недоволно изсъска:
- Само с водка досега не ми бяха промивали раните!..
- Ако беше имала по – добра идея, щеше да кажеш! – скастри я грубо Кърт.
- Как се сети? – спокойно и мило попита Скарлет.
- Имам доста голям опит с нараняванията в най – неподходящия момент. – със срамежлива усмивка отвърна Кърт.
Скарлет кимна. Погледите им отново се срещнаха. Той се усмихна широко.
- Джеймс как реагира като го събуди? – попита Ирен.
- Изрепчи ми се и пак заспа...
Кърт седна на стъпалата и се вторачи в земята...
Глава 4
На следващият ден Браян се събуди към обяд. След кратко и безцелно разхождане из автобуса, като че ли да се поразсъни, той най – накрая потегли. Караше бавно, сякаш без да знае къде отива. Постепенно всички, един по един, се събудиха. Привечер стигнаха в едно малко градче. Браян паркира автобуса пред местната болница и заведе Ванеса да й прегледат ръката. Останалите нямаха ни най – малко намерение да стоят в автобуса. Взеха си китарите и отидоха да се поразходят. Вървяха бавно. Най – отзад, съвсем сам, с цигара в ръка и слушалки на ушите, се влачеше Кърт. Той мълчеше, забил поглед в земята. Точно до него вървяха Ленард и Джеймс и разговаряха на висок глас. Нейтън държеше китарата си в ръце и свиреше, вървейки, а от двете му страни бяха Илейн и Скарлет. Малко по – напред, на няколко крачки от тях, вървяха Майкъл и Ларс и оживено обсъждаха репертоара на групата – кое как да изсвирят и кое след кое. На един – два метра зад Кърт вървяха Ирен, Пола, Сузана и Дион, а зад тях – Джийн и Чарли.
По едно време Майкъл и Ларс се спряха. Всички зад тях – също. Скупчиха се около им.
- Какво само ще ходим? – запита нервно и гръмко Ларс.
- Имаш ли предложение? – извика от края Ирен.
- Слушайте, - намеси се Нейтън. – аз искам да си свиря. Дайте да седнем някъде и да си свирим.
Те се огледаха. Видяха една сграда – значително голяма и с пейки отпреде й. Това беше градската библиотека. Цялата компания насяда по пейките, на земята до тях и на огромните каменни саксии наоколо. Ларс гордо извади китарата си и след това седна върху калъфа й. Двамата с Нейтън започнаха да свирят някои от техните репетирани импровизации. Кърт седеше спокойно, с китарата опряна на пейката до него, и се държеше така все едно не я носеше. Скарлет го дръпна за ръкава :
- Включи се!
Кърт поклати глава.
- Хайде! – подкани го тя.
Кърт я изгледа някак странно. Въздъхна и извади китарата си от калъфа, но не започна да свири веднага. Просто я остави подпряна на пейката до себе си. Внимателно сгъна калъфа и продължи да седи спокойно и с празен поглед, все едно нищо не беше станало. Ларс, който освен всичко беше и изключително наблюдателен, веднага забеляза китарата му.
- Твоя ли е? – изумено запита Ларс.
Кърт кимна, а Ларс бавно и с преклонение каза:
- Fender!... – след което бързо добави – Можеш ли да свириш на нея?
- Ларс, имаш склонност да задаваш изключително тъпи въпроси! – извика ядосано Илейн. Той просто я погледна и махна пренебрежително с ръка.
Кърт взе китарата си в ръце. Постави цигарата между ключовете и се нагласи удобно. Започна да свири нещо нежно и тихо. Отначало никой не успя да се сети какво точно свиреше той. Когато запя обаче всички разбраха какво изпълняваше – а именно “Please forgive me “ на Bryan Adams. До един знаеха тази песен, но никой никога не се беше сетил да я разучат. Това беше втората песен, която Скарлет чуваше Кърт да свири, и, за която те не се бяха досетили. Кърт пееше със затворени очи и поклащаше глава в такт.
Изправи се. Беше се вживял до крайност. В този момент нищо не можеше да го заинтересува, или да го притесни. Той не забелязваше нищо и никой. Целият свят беше загубил стойността си за него. Изцяло беше под влияние на музиката, която го беше погълнала до край.
Кърт свиреше емоционално. Чувстваше всяка нота, всеки акорд. Изживяваше се като самият Bryan Adams. Това негово превъплъщение ги очарова. Ларс го гледаше и слушаше буквално с отворена уста. Беше зяпнал, а това рядко му се случваше. Нейтън следеше всяко негово движение и се стремеше да го запомни точно както е. Скарлет сякаш се интересуваше повече от самия Кърт отколкото от песента.
Кърт набързо преметна колана на китарата си през рамо. Стоеше разкрачен и леко приклекнал. Отвори очи. Пееше и се усмихваше едва доловимо Погледна Скарлет за части от секундата, след което отново затвори очи.
Когато най – накрая свърши, той потрепера. Сякаш музиката до последно вибрираше в тялото му преди до го напусне. Последвалите аплодисменти го окуражиха и той започна да свири импровизации, като постепенно намаляваше силата на звука, докато накрая съвсем заглъхна.
- Спри! – извика Ларс, като направи плавен жест с ръка. – Недей да свириш повече!
- Защо? – запита учудено и троснато Кърт.
- Защото след това няма да мога няколко дни да говоря ! – нервно обясни той.
- Защо? – попита на свой ред учудено Илейн.
- Защото просто няма да има какво да кажа!
Кърт не каза нищо. Остави китарата си до себе си. Запали една цигара, той като старата отдавна вече беше загаснала.
- За тая песен не сме се сетили... – констатира тихо, но все пак не дотолкова че да не бъда чута, Скарлет.
Настъпи кратко мълчание. Всички се спогледаха. Нейтън пооправи китарата си. Двамата с Ларс се спогледаха. Започнаха да свирят отначало бавно и сякаш безмаслено Постепенно заглъхнаха. Ларс звучеше някак меланхолично – сякаш беше по – тъжен от преди. Досега Ларс бе живял с мисълта, че единствено Нейттн е по – добър от него и сега изведнъж се появяваше момче, което ги поставяше и двамата в сянка. Това го изпълваше с ярост и завист. ... И Ларс, и Нейтън гледаха тъжно. Кърт внезапно се почувства неловко. Той беше започнал да свири за да угоди на Скарлет и въобще нямаше намерение да ги засенчва или натъжава. Но за негово огромно съжаление, така се беше получило.
Нейтън се изправи бавно. Сложи китарата си през рамо и изсвири произволен акорд. Отметна глава назад, докато изсвиреният от него акорд все още заглъхваше. Бавно и не особено ритмично започна да свири “Smoke on the water” на Deep Purple. Ларс скочи като попарен. За части от секундата стегна опашката си и вдигна панталона си. Взе китарата и се включи в свиренето. Скарлет се усмихна леко. Двамата с Кърт се спогледаха и едновременно сложиха коланите на китарите си през рамо. Изправиха се и с щастливи усмивки започнаха да свирят. И ето, че четиримата заедно успяха да върнат на парчето изгубената ритмика.
Всички запяха. Е, някои не знаеха думите, но пък компенсираха с викове и крясъци. Тъгата беше изчезнала, но яростта и завистта все още изпълваха Ларс, който фиксираше Кърт със злобен поглед. Ларс се стремеше да го “победи” и даваше всичко от себе. Никога преди не бе свирил толкова хубаво!
Ирен отвори поредната бира. Момчетата посрещнаха това с възторжени викове и аплодисменти. Кърт се усмихна и отново погледна Скарлет. Цялата компания надигаше такъв шум, че огласяше целият град. Представете си го, след като Илейн, най – шумната и най – невъздържаната от всички, започна да се притеснява.
- Стига сте викали! Диваци! – извика тя – Ще ни приберат в полицията!
- Чудно! Само от там още не са ме прибирали! – извика й в отговор Скарлет, която за разлика от изнервената до краен предел Илейн, беше напълно спокойна и даже малко развеселена.
Илейн започна да се озърта нервно, като дребен мошеник Да се притеснява колко шум вдига – това беше нещо напълно нетипично за нея.
Дион взе калъфа на Ларс. Разправи го и го постави на земята пред тях, като каза с усмивка:
- Сега вече сме истински улични музиканти! Дано съберем за бира!
- Зак’во ти е бира? – попита на висок глас Джеймс. – В автобуса има колкото си искаш!
Ирен се поотдалечи от тях и с престорено кокетна походка, която между другото въобще не й отиваше, и ги караше да се смеят, мина покрай калъфа. С поглед забит в небето и кукленска усмивка тя приклекна леко и пусна от високо вътре капачката от шишето бира, което държеше. Това предизвика бурни овации от страна на компанията и силни крясъци и подсвирквания. Четиримата китаристи все още свиреха, но само Ларс и Нейтън пееха. Гласовете им обаче се губеха някъде между виковете.
Още не бяха приключили песента и към тях се приближиха двама полицаи. Това поохлади и ентусиазмът им и страстите.
- Ще ви помоля да напуснете! – каза строго единият от полицаите и продължи -Вдигате прекалено много шум!
- В противен случай ще се наложи да ви приберем! – добави другият.
Музиката вече беше заглъхнала напълно. Те, всички, гледаха доста учудено. Изглеждаха така сякаш дори и не бяха забелязали колко шумни бяха. Илейн използва момента да им напомни предупреждението си :
- Казах ви!!! Казах ви!!! – тя го повтори два пъти, като че за тежест, и добави – Ама кой да ме чуе!
Полицаите им направиха подканващ жест с ръка да тръгват. Недоволни и леко шокирани те прибраха китарите си. Бавно тръгнаха да се връщат към автобуса. Вървяха унили и не разговаряха. Единственият шум идваше от Нейтън и ритмичното му подръпване на струните. Точно до него вървеше Илейн, прегърната от Майкъл. От другата му страна беше Ларс. Скарлет този път леко изоставаше от редичката. Кърт забърза малко и се доближи до нея.
- Скарлет. – каза едва чуто той.
- Да? – и тя го погледна.
- Ти не ме приемаш на сериозно, нали?
Въпросът му я шокира.
- Кърт, - започна бавно тя – не избързваш ли малко?
Тя го изгледа сериозно и леко намръщено. Без да дочака отговор, ускори крачка и се присъедини към Ирен и Пола. Ирен й каза нещо, след което и двете се обърнаха назад. Кърт запрати цигарата си с яд встрани.
- Мамка му! – изпсува сам на себе си той и прехапа устни.
Бавно стигнаха до автобуса. Браян и Ванеса вече ги чакаха там.
- Къде бяхте? – запита Браян.
- Свирихме пред градската библиотека и ни изгониха, защото сме вдигали твърде много шум ! – нервно извика Илейн и добави – Аз им казах, но кой да ме слуша!..
- Е, стига де! – репликира я Нейтън.
- Как е Ванеса? – попита Пола.
- Ами, горе е!... Имаме изненада за вас – гипсираха й ръката, пукната е!
- Какво!?! – извика невярващ Ларс – Тя ни е необходима!
- Няма да може да свири. – тъжно констатира Дион.
- Трябва!! – изкрещя Ларс. – Няма с кого да я заменим! Ванеса ще свири! Каквото ще да стане!
Ларс говореше така сякаш възможността Кърт да я замести не съществуваше. Той просто се чувстваше застрашен от него и не искаше той да участва.
Беше вече късно и никой нямаше нито сили, нито желание да спори с Ларс, макар всички до един да бяха на мнение, че Ванеса не може да свири. Тази нощ трябваше да пътуват. Нямаха време. На следващият ден трябваше да са при един приятел на Браян в Спрингфилд. Марк Тейлър държеше нощен бар и беше обещал на приятеля си от детството да ги пусне да свирят. Браян му беше пратил демо запис с няколко от най – добрите им изпълнения и така им беше уредил прилична публична изява.
Браян караше внимателно и пушеше. За разлика от миналата нощ, тази беше тиха и спокойна. Никакви викове, никакъв смях, никакъв алкохол. Всички си бяха легнали и спяха. Тишината се нарушаваше единствено от тананикането на Браян.
Кърт не спеше. Лежеше със слушалките на ушите. Държеше уокмена си в ръце, с пръстите върху копчетата. До него лежаха няколко касетки. Беше дръпнал леко пердето и гледаше през прозореца. За миг докато свиреше се беше почувствал щастлив. А сега отново беше малкото тъжно момченце...
Ванеса също не спеше. Тя седеше на пода до леглото и плачеше. Знаеше, че няма да може да свири, но не искаше да го повярва. Беше й трудно. Толкова беше мечтала за този момент, а сега всичките й мечти отиваха по дяволите.
На сутринта пристигнаха в Спрингфилд. Бързо намериха бара. Марк Тейлър беше много щастлив да ги види. На вратата на заведението му беше закачен рекламен афиш, на който пишеше: “Една вечер с ‘Музикантите от Мемфис’.”. Не беше кой знае какво, но поне беше нещо. “Музикантите от Мемфис” звучеше по – добре от “Група без име”. Слязоха бавно от автобуса, начело със Скарлет и Илейн. Марк и целият му персонал ги приветстваха.
- Това сте вие! – каза високо и гордо Марк Тейлър и им посочи плаката.
На лицата им се появиха кисели усмивки.
- Ще репетирате отзад. – рече Марк и добави – Къде са ви инструментите?
- Барабаните и йониката са в багажника, а китарите са си с тях. – поясни Браян.
- Има ли пиано в заведението? – попита Ирен.
- Разбира се ! – възторжено отвърна Марк и разпери ръце.
Самият Марк Тейлър имаше доста по – различен вид от бохема Браян Луис. Облечен в бял костюм и окичен със златни верижки и пръстени, този леко плешив мъж на средна възраст изглеждаше шикозно.
Персоналът на Тейлър се зае с разтоварването на инструментите. Браян и Марк седнаха на по едно питие, а групата остана на сцената да се разсвири; да свикнат със сцената. Повечето от компанията отидоха да се разходят. Останаха само Ларс, Нейтън, Скарлет, Илейн, Ванеса и Майкъл. От Ирен още нямаха нужда. Кърт въобще не беше напускал автобуса. Седеше на онази своя любима седалка със слушалките на уши.
Настроиха китарите си. Всички бяха някак тъжни, объркани и унили. Нямаха настроение.
- Какво ще правим с Ванеса? – запита Майкъл.
- Тя ще свири! – твърдо отсече Ларс. – Точка по въпроса!
- Не е нищо лично, но тя не може с тази ръка да свири. – рече Илейн.
- Не ме интересува!... Ще свири! Няма с кого да я заменим!
- Ще се изложим! – изкрещя му в отговор Илейн. – И тогава ще видиш!
- К’во ще видя? Плашиш ли ме?
- Да! Плаша те!
- Илейн, ти ме мразиш и просто не ме искаш! – изкрещя Ванеса през сълзи.
Настанаха писъци и крясъци. Ларс, Ванеса и Илейн крещяха като луди. Скарлет седеше на един стол и държеше китарата си. Двамата с Нейтън се спогледаха.
- Тихо! – дивашки силно изкрещя той.
В миг всички те млъкнаха. Нейтън погледна Скарлет и й кимна леко – жест, с който й даде думата.
- Ларс, - започна тихо и бавно тя – някога опитвал ли си се да свириш с гипсирана ръка?
- Не.
- А мислиш ли, че е лесно?
- Скарлет, колко пъти да ви повтарям, че няма с кого да я заменим и в този смисъл всичко друго е без значение!
- Напротив имаме.
Ларс се опули. Изгледа я учудено. Той сякаш беше забравил за Кърт. Скарлет продължи, правейки кратка ретроспекция :
- Помниш ли, че решихме да вземем още един китарист, резерва. – тя направи пауза и премина направо към темата – Имаме Кърт...
Ларс млъкна за секунда, след което твърдо отсече :
- Не го искам! Няма да се справи!...
- Знаеш, че ще се справи. Просто му завиждаш, че е добър.
Скарлет говореше изключително спокойно и това засилваше напрежението.
- Не! – изкрещя свирепо Ларс и се вторачи в нея, сигурно с надежда да я притесни. – Казах “не” и това ще е!
За негово съжаление той не успя да я смути или уплаши. Скарлет продължи делото си:
- Ларс, в такъв случай и аз няма да свиря. – и пред изумените им погледи тя опря китарата си на стола и стана. Оправи крачолите на дънките си и пак се изправи.
- Ти !?! Не можеш да го направиш!
- Напротив. Мога. И ще го направя. Напускам ако Кърт няма да свири с нас. Кой е с мен?
Илейн без да се замисля вдигна ръка. Нейтън и Майкъл се спогледаха и плахо вдигнаха ръце. Ларс се огледа – четирима срещу двама, беше ясно кой трябва да отстъпи. Ларс може и да беше нервен, невъздържан, припрян, инат, но умееше да губи. И то губеше с достойнство и горда вдигната глава. Той погледна Ванеса, която в това време, плачеща, ожесточено се опитваше да свири. Нищо обаче не се получаваше.
- Съжалявам, Ванеса! Те са четирима
- Няма да стане! – през сълзи извика Ванеса. Не издържа и се разрева.
- Ти ще си пееш вокалните партии, но просто няма да свириш. – опита се да я успокои Нейтън.
Ларс седна на земята, запали цигара и се обърна към Скарлет :
- Намери го!
Скарлет отиде направо в автобуса. Кърт вече не слушаше музика. Седеше съвсем сам в празния автобус и гледаше през прозореца. Скарлет седна на празната седалка да него.
- Нямаш повод да си тъжен. – каза му мило тя.
- Напротив. Имам хиляди поводи. И един от тях е, че съм идиот. – отвърна монотонно той без да я гледа в очите.
- Ако беше идиот, сега нямаше да съм тук.
Кърт я погледна :
- А ти защо си тук?
- За да ти кажа, че довечера ще свириш с нас.
На лицето му се появи лека и наивна усмивка, която сякаш казваше “Наистина ли?” и, която бързо изчезна.
- Бъзикаш ме, нали?
- Не просто им казах, че ако ти не свириш и аз няма да свиря.
- И Ларс се нави?
- Да.
- Той май не ме иска... – предположи Кърт.
- Остави го! – махна с ръка Скарлет. – Ще свикне с тази мисъл и ще се примири!
Двамата се погледнаха в очите. Седяха така около минута, без да кажат нищо – просто се гледаха. Кърт бавнo и плахо сложи ръката си върху крака й. Скарлет постави своята отгоре. Хванаха се за ръце. Той се наведе леко и я целуна. Отново се погледнаха. Допряха глави и останаха така известно време. След това се целунаха отново. Когато погледите им се срещнаха, Скарлет каза смутено :
- Трябва да репетираме.
Кърт се отдръпна малко. Кимна и стана. Скарлет стана след него и кимна в знак на съгласие със самата себе си, все едно да потвърди думите си. Тихо слязоха от автобуса.
Цялата сутрин репетираха, а следобеда посветиха на подготовка.
Всички седяха в автобуса. С нетърпение очакваха вечерта. Разговаряха разгорещено и разпалено. Ларс беше ядосан и изпълнен с ненавист към Кърт, подобно на Ванеса. Двамата седяха на най – задната седалка и се самосъжеляваха. Илейн и Майкъл бяха на втория етаж. Имаха да водят сериозен разговор и по тази причина трябваше да са сами. Единствено Скарлет и Сузана не бяха в автобуса – те се разхождаха наоколо. Кърт седеше заедно с останалите – на по цигара и шише бира, ако мога така да се изразя. За пръв път откакто беше в компанията се почувства добре с всички тях. Разговаряше свободно, разказваше вицове... може би вече беше част от тайфата...
В контраст с шума и веселието, което цареше на долния етаж, горе, при Илейн и Майкъл беше тихо. Той седеше оклюмал, забил поглед в земята, a Илейн му говореше...
Скарлет и Дион се появиха с чаши капучино в ръка. Кърт отпи от бирата си и се усмихна дяволито. Скарлет огледа обстановката и попита :
- Има ли място за мен?
- Седни в мен! – отвърна весело Кърт и я покани.
Без да чака втора покана, тя седна в скута му. Ирен и Пола се спогледаха. Кърт я хвана за кръста, а Скарлет сложи ръка на рамото му. Чарли сръга леко Джийн и му пошушна:
- Новият май намаза...
Джийн не отговори, само направи недоволна физиономия.
Майкъл и Илейн слязоха. Тя беше необичайно весела и изглеждаше някак превъзбудена, а той – по – унил от всякога. Майкъл седна до Нейтън и му прошепна :
- Скъса ме!
Нейтън поклати съчувствено глава.
Илейн си проби път до Скарлет и Кърт. Клекна до тях и й каза тихо :
- Скъсах го!
Скарлет се усмихна, а Илейн продължи :
- Сега Ларс вече няма за какво да ми се сърди!
Кърт я погледна неодобрително.
- Ти и с двамата ли ходеше? – запита сякаш невярващо той.
- Млъкни, Кърт! – скастри го тя.
Илейн стана и се огледа за Ларс. Той седеше най – вдъното с Ванеса. Но вече не бяха тъжни, сърдити или нацупени. Напротив, бяха превъзбудени в истинския смисъл на думата. Седящи един в друг, те се натискаха и целуваха. Илейн се доближи и ги видя. Ядоса се. Отначало искаше да им покаже, че ги наблюдава, но после се разколеба и отказа. Върна се при Кърт и Скарлет и каза колкото силно можеше :
- Някои отзад са заети!
Пресегна се, взе шише бира и седна зад Кърт и Скарлет. Беше наранена. Скарлет го забеляза. Погледна Кърт, след което се премести на задната седалка. Илейн вече плачеше.
- Какво има? – запита Скарлет.
- Ларс се натиска отзад с Ванеса... – през сълзи отвърна Илейн. Скарлет не знаеше какво да каже.
- И защо скъсах Майкъл? – вече ядосано са запита Илейн и сама си отговори – Защото съм тъпа!!...
- Слушай, ти пак щеше да го скъсаш. Нали сама каза, че ти лазел по нервите...
- Да, но... С него е гадно, щото завися, а пък без гадже пак е гадно!
- Илейн, да имаш гадже не е това, заради което трябва да живееш... Поговори с Ларс и, в случай че се държи тъпо, го зарежи!
- Това и ще направя!
Илейн я погледна и рече :
- Не зная какво бих правила без теб!..
До представлението оставаше по – малко от час. Цялата компания, заедно с Браян, въоръжен с фотоапарат, вече бяха в бара. Музикантите сновяха напред – назад и настройваха инструментите си. Кърт беше нервен. Заведението постепенно се напълваше. Кърт го огледа и се приближи към Скарлет .
- За нас ли са дошли? – прошепна й той. Тя само кимна.
Ларс го побутна и каза :
- Нали знаеш, че само днес ще свириш с нас?
- Ще свири и във Филаделфия. – намеси се Скарлет. Ларс я изгледа яростно. Скарлет продължи – Ванеса няма да се оправи дотогава.
- В момента, в който се оправи обаче, той отпада! – отсече Ларс и се отдалечи. Седна в един ъгъл и започна да си настройва китарата по слух. Илейн се доближи до него.
- Скъсах Майкъл. – каза тихо тя.
- Нищо не мога да направя за теб! – грубо без да я гледа отговори той.
Илейн се обиди. Отдръпна се бавно. Почувства, че беше сбъркала като ходеше и с двамата едновременно, но вече нищо не можеше да направи.
Ванеса се приближи до Ларс.
- Имаш ли запалка? – попита тя.
- Да! – извика Ларс. Скочи от мястото си и я хвана за ръката. Изтича до автобуса навън. Ларс се втурна в самото превозно средство и след малко излезе със запалка. Подаде й я.
- Имах предвид дали имаш запалка у себе си, а не да тичаме до автобуса.
- Исках да останем сами... – прошепна той и се опита да я прегърне, но тя го отблъсна.
- Ларс, нали не мислиш, че онова е сериозно?
Той беше шокиран.
- И двамата бяхме разочаровани и депресирани, но случилото се между нас не значи абсолютно нищо.
Без да дочака да види реакцията му, Ванеса се обърна и влезе в бара. Тя говореше спокойно, без каквото и да е било чувство, но с типичното за нея лицемерие в гласа.
Към 8:00 вечерта барът беше вече почти пълен. От всички най – притеснен беше Кърт – все пак това му беше първата публична изява. Другите вече имаха известен опит в свиренето – участваха в училищните изяви и веднъж бяха свирили в ресторанта на майката на Илейн, което беше и първата им по – сериозна и значима публична изява.
Глава 5
Концертът им приключи успешно. Превъзбудени и весели излязоха от бара, смеещи се и говорещи на висок глас. Бяха изморени, несъмнено, но въпреки това никой от тях нямаше желание да си ляга. Не искаха тази невероятна вечер да приключи. За съжеление обаче трябваше да тръгват. Нямаха време за губене. Прибраха се в автобуса и се качиха на втория етаж, където продължиха забавата. Изпяха повторно част от песните, викаха, крещяха...
Горе – долу по средата на вечерта Скарлет взе няколко листа и химикалка и слезе долу. Седна най – отзад и започна да пише писма. След около десетина минутки, забелязал отсъствието й, Кърт с бира в ръка, също слезе. Бързо я намери. Застана до нея, наблюдавайки я с лека усмивка.:
- Какво правиш? – попита я накрая той.
- Пиша любовни писма.
- О! – възкликна Кърт. – На кого?
- На една приятелка от един приятел.
- От компанията ли са?
- Не.
- А на мен ‘що не ми напишеш едно? – думите му прозвучаха шеговито и в духа на шегата тя отвърна :
- От кого искаш да е?
- От теб.
Този негов отговор шокира и заинтригува Скарлет. Тя вдигна глава, поглеждайки го учудено и изпод вежди. Кърт изглеждаше безкрайно доволен от това, което беше казал. Седна до нея. По стар техен обичай двамата отново просто седяха и се гледаха. В един момент Кърт се премести точно до нея, хвана я за ръката и нежно и леко я целуна.
- Като си толкоз настоятелен, ще ти напиша...
Джеймс и Дион се отделиха от останалите и тихо и почти незабележимо слязоха на долния етаж, с надеждата да останат сами. Долу беше тихо и тъмно. Нито една от малките лампички над седалките на светеше. Най – отзад Кърт и Скарлет седяха прегърнати и гледаха през прозореца. Всъщност тя вече се беше унесла, положила глава върху гърдите му. Кърт размишляваше. Само преди няколко дни той беше никой – просто неудачник, бунтар, особняк, на който обаче никой но обръщаше внимание, а сега беше на път да се превърне във важна личност – един от музикантите на гимназията. Това го радваше. Дали обаче нямаше да си остане Господин Никой? Дали Ларс нямаше да го изрита от групата? Дали Скарлет нямаше да го зареже веднага като се върнат? Това бяха все неща, за които Кърт нямаше желание да мисли. Предпочиташе да си представя хубавите неща в живота. Да живее за момента.
Джеймс и Дион слязоха безшумно.
- Трябва да сме тихи ! Не искам Браян да ни усети! – прошепна му тя докато се прегръщаха.
Седнаха на една седалка, намираща се по средата на колонката, без въобще да прекъсват сладкото си занимание. Целуваха се. Прегръщаха се. Дион, която от доста време го харесваше, се чувстваше изключително щастлива.
Изведнъж Кърт запали лампата над седалката, на която седеше със Скарлет. Взе лист хартия и се приготви да рисува. Внезапното включване на светлината стресна Джеймс и Дион, които мислеха че са сами. Те впериха поглед един в друг. Бавно станаха и плахо се придвижиха по посока на светлината.
- Вие!? – учудено и недоумяващо каза Дион при вида на рисуващия Кърт и заспалата на гърдите му Скарлет.
- Вие!? - още по – недоумяващо отвърна Кърт, прекъсвайки заниманието си.
Настъпи тишина. След малко Кърт каза засрамено :
- Ами... , ние просто си говорехме и тя изведнъж заспа.
Джеймс и Дион си размениха засрамени и объркани погледи и тя рече :
- Ами, и ние ! Само дето не заспахме! ...
Дион се огледа притеснено. Думите им прозвучаха глупаво, но те трябваше да кажат нещо. Сигурно би било още по – глупаво просто да се гледат. Моментът беше наистина неловък... Дион и Джеймс седнаха смутено до Кърт. Тримата мълчаха, забили поглед в земята.
- Да играем карти... – тихо предложи Кърт.
- Да, може. – съгласи се Джеймс, кимайки сконфузено.
След този кратък и съдържателен разговор отново настъпи тишина. Тримата седяха без да помръдват.
Ирен слезе. Огледа се и бързо дойде при тях.
- Какво правите? – запита тихо тя.
- Щяхме да играем карти , но тя заспа... – все още смутено отвърна Дион.
Ирен седна до тях.
- И аз искам да играя. – каза сериозно тя.
Вече седяха четирима, с празни погледи, без да знаят защо. Ирен не усещаше колко неловък беше моментът за другите трима, особено за Кърт. Както и не усещаше, че мястото й не беше там. Тя просто още не се беше досетила какво бяха правили двете двойки на тъмно. Всъщност Ирен въобще не мислеше за това. Искаше да играе на карти и търпеливо чакаше да започнат. А Скарлет все така спеше.
След няколко минути слязоха Пола и Сузана.
- Какво правите? – запита Пола като видя четиримата си приятели, вперили поглед в земята.
- Ще играем карти. – простичко отвърна Ирен.
- А къде са ви картите? – запита с плаха усмивка Сузана.
- Още не съм ги извадил. – спокойно отговори Кърт.
- Ами извади ги. – подкани го Сузана, след което хвърли ядосан поглед на държащите се за ръце Джеймс и Дион.
- Горе са. – отново спокойно каза Кърт.
- Не искам да ви смущавам, но ще ви е по – лесно да играете ако някой отиде да ги вземе... – тактично рече Сузана.
Онази вечер те така и не играха карти. Смешна, направо комична беше ситуацията, в която попаднаха. А Скарлет и не разбра за случилото се – тя спеше сладко, сладко, а така и не се намери кой да й разкаже какво бе станало през това време.
Доста неща обаче се промениха през следващите няколко дни. Често репетираха в автобуса. Нямаха нито време , нито възможност да спират. С всеки изминал ден Филаделфия и конкурсът сякаш се отдалечаваха все повече и повече от тях. Ирен се обвиняваше, смяташе , че ако не беше довела Кърт всичко би било различно. Никога не бяха имали разправии, никога не се бяха карали и това им даваше основание да мислят, че Кърт е виновен. Истинският виновник за проблемите им обаче беше Ларс, който упорито отказваше да приеме Кърт. Той не можеше, а и не желаеше.
Автобусът беше спрял на една крайпътна бензиностанция. Браян спеше в кабинката на шофьора. Скарлет попълваше дневника си. Кърт влезе с чаша капучино в ръка. Седна до нея и взе китарата й, започна да свири нещо тихо и леко, нещо без особен смисъл.
Вдигайки колкото шум могат, весело викащи, влязоха Нейтън, Майкъл и Ларс, който имаше изключително дивашки вид – разпилени коси, обувки с развързани връзки и тениска, небрежно извадена от панталона. И тримата бяха пили, но Ларс беше попрекалил и му личеше. Беше дотолкова пиян, че буквално не се държеше на краката си. Ларс замяташе крака, не вървеше по права линия. Говореше несвързано. Когато видя Кърт да свири на китара на Скарлет направо се вбеси.
- Остави я! – изкрещя му той.
Кърт вдигна учудено глава и го изгледа недоумяващо. Ларс се доближи до него. Кърт остави китарата и се изправи.
- Кой ти позволи да й пипаш китарата? – запита нахално и нахакано Ларс.
- Скарлет няма нищо против...
- Да не съм те видял повече! – започна да крещи Ларс. – Копеле! Не можеш да свириш! Ще й развалиш китарата! Некадърник!
Докато говореше тези безмислици Ларс го буташе.
До момента Кърт, за когото тази сцена беше не само неочаквана, но и глупава, не беше чул нито една блага дума от Ларс, макар всъщност да заслужаваше. Това честно казано го наскърбяваше, но той не беше от онези момчета, които ще таят болката и оскърблението вътре в себе си. Той даваше воля на чувства си. Кърт беше слаб, но въпреки това половин глава по - висок от Ларс. Той го бутна в отговор и направи крачка напред. Ларс несъзнателно отстъпи.
- Лъхаш на алкохол! – толкова си пиян, че сигурно не можеш да си кажеш дори името! – започна ядосано да нарежда Кърт.
- Не съм пиян!
Макар да беше глупаво, Ларс се стараеше да опровергае очевидното.
- Пиян си!
Ларс беше нервак по рождение, а когато беше пил въобще не можеше да се контролира. Той се нахвърли върху Кърт, който не си поплюваше. Сбиха се. Нейтън и Майкъл се втурнаха да ги разтървават. Ядосан и оскърбен, Кърт се качи на горния етаж. Събра си багажа – всъщност той не беше взел много неща, само китарата и якето. Скарлет го последва набързо.
- Кърт... – извика тя.
- Край! Писна ми! – каза той докато прибираше китарата си в калъфа. В гласа му бяха събрани болка, ярост и безсилие.
- ... Не си отивай! –помоли го тя със сълзи на очи.
- Не мога да остана! Той никога няма да се примири с мисълта да бъда в компанията! ... Вече не издържам!...
- Но ... Кърт ...
Той се изправи и я прегърна . Обви лицето я с ръце и я погледна я в очите.
- Обичам те!... – нежно промълви той.
- И аз те обичам!...
Известно време останаха така.
- А как ще се прибереш? – запита тя тихичко.
- Ще намеря начин.
Отново настъпи тишина.
- Скарлет, напълно възможно е да не се видим повече...
Той кимна и я притисна до себе си. Взе едно шише бира. Целуна я за последно. Слезе долу. Взе якето си и пред изумените погледи на всички излезе. Тръгна нанякъде без да знае точно накъде. През цялото това време Браян спеше непробудно.
Едва Кърт си беше отишъл и Скарлет избухна в плач. Покри лицето си с ръце и продължи да реве. Беше й трудно. Тя проклинаше Ларс от дъното на душата си. Беше изживяла няколко великолепни дни с човека, който олицетворяваше всичките й мечти, с единствения, който можеше да я направи щастлива... А сега сякаш нямаше да го види никога повече... Като че ли й отнеха всичко, което беше имала...
Глава 6
Вечерта настъпи и го завари на пътя. Кърт беше на километри от дома без ясна идея как да се прибере. Седна на земята край пътя. Може би беше избързал с решението да си тръгне. Но вече беше твърде късно – не можеше да се върне назад, трябваше да продължи. Седеше и размишляваше. В едната си ръка отново държеше цигара. Беше извървял достатъчно километри пеш за да няма никакво желание да продължи. Чувстваше, че ако се изправи, няма да направи и десетина крачки преди да се свлече от умора. А остане да седи там, ще заспи на пътя, на онзи път където можеше да му се случи всичко.
Едно бяло микробусче се движеше бавно и спокойно към него със запалени фарове. Ненадейно Кърт попадна в светлината им. Той се извъртя по посока на светлината, която блестеше в очите му. Това привлече вниманието на шофьора, който намали скоростта и спря. Отвори прозореца и попита :
- Момче, какво правиш по това време тук?
- Трябва да се прибера по някакъв начин у дома...
- Къде живееш?
- В Мемфис.
- Имаш късмет, момче! Тръгнали сме точно натам! Качвай се!
Кърт загаси цигарата си в асфалта, взе китарата и се изправи. Заобиколи микробусчето и се качи отпред до шофьора. Китарата си облегна на вратата точно до себе си. Шофьорът запали и потеглиха.
- Как се казваш ?
- Кърт.
- Аз съм Лука.
Кърт кимна с лека усмивка.
- Дъщеря ми Кристин и жена ми Линда сигурно спят. Отзад са... Как така се оказа на пътя посред нощ? - запита след кратка пауза Лука и хвърли бърз поглед на Кърт.
- С приятелите ми бяхме тръгнали за Филаделфия да участваме в един конкурс. По пътя обаче се скарахме и аз ги зарязах.
- Доста смела постъпка!
Настъпи тишина, която никак не смущаваше Кърт. Мълчанието обаче побъркваше Лука.
- Ти май не обичаш много да говориш... – предположи той.
Кърт само кимна. Лука въздъхна тежко. Макар да му се искаше да си приказва с момчето, той не посмя да започне разговор. Така, в мълчание пътуваха цялата нощ. Около полунощ Кърт заспа. На сутринта, когато се събуди, микробусчето стоеше паркирано на една крайпътна закусвалня. Беше съвсем сам в превозното средство. Отвори прозореца и запали цигара. След което извади китарата си и засвири, просто акорд след акорд...
В закусвалнята беше тихо и напълно безлюдно. Единствените живи души, освен персонала, разбира се, бяха седящите кротко до прозореца Линда и Кристин.
Кристин беше хубаво 16 – годишно момиче, връсничка на Кърт. Висока и слаба, с дълги руси коси и сини очи, тя приличаше повече на кукла Барби. Много различна от Скарлет и останалите момичета в компанията, тя беше някак по – лигава, с по – сладникава красота.
Лука остави подноса на масата и седна до дъщеря си.
- Скъпи, кое е онова момче, което спеше на предната седалка в микробуса ни? – попита Линда.
- Качих го на “стоп” през нощта.
Кристин и Линда го изгледаха някак странно.
- Е, какво очаквате!? Не можех да го оставя, та той е още дете!..
- Какво ли е правил на пътя... – промълви Кристин и някак замечтано погледна през прозореца към микробуса.
- Скарал се с приятелите си и ги зарязал... – обясни бащата докато преживяше.
- Доста смело и оптимистично решение. – прокоментира майката.
- Живее в Мемфис, на път ни е. – присви рамене Лука.
След около двайсетина минутки се върнаха в микробуса. Кърт все още свиреше.
Потеглиха. Кърт вече седеше отзад при Кристин.
За разлика от излъчващата сила и осъзнатост Скарлет, Кристин приличаше повече на типичното момиче: облечена в къса дънкова пола и розова прилепнала блузка, с бели гуменки и коси, свободно сплетени на плитка. Макар момичетата с куклено излъчване и външност да не бяха много по вкуса на Кърт, той я намираше за мила.
През целия ден Кърт само свиреше. Никой не възразяваше. Радиото и без това не работеше и нямаха възможност да слушат друга музика. Кристин, впечатлена от уменията му, не отделяше поглед от него.
- В моето училище има една компания, която свири на различни инструменти. Те са групата на гимназията. Свирят по различни училищни тържества... Малко са странни и не приемат никого... – каза по едно време Кристин.
- И при нас има... – смотолеви Кърт.
- Сигурно си част от тях ... – предположи Линда.
- Бях... за кратко, но май вече не съм.
- Защо? Какво стана? – полюбопитства Кристин.
- Скарахме се.
- Всички се карат. Ще се сдобрите! – рече му бодро Лука.
- Дълбоко се съмнявам. Те просто няма да ме приемат пак.
- Аз не свиря на нищо, за съжеление. – някак тъжно каза Кристин и след малко, вече по – весело, попита – А ти каква музика слушаш?
- Рокендрол.
- Приличаш ми на метълче...
- Зарежи ги тия работи! – леко надменно, с тон на човек, който разбира, отвърна Кърт. Подпря китарата си на затворената врата на микробуса и продължи – Всичко е Рокендрол! Въпрос на избор е как ще свириш: по – силно, по – тихо, по – високо, по – яростно или по – спокойно. Но всичко е Рокендрол!
- Искате ли да спрем за вечеря? – попита Лука, прекъсвайки интересния разговор, който децата бяха заформили.
- Чудесна идея! – възкликна съпругата му.
Съвсем скоро стигнаха до поредния крайпътен ресторант. Вече беше късно и родителите на Кристин решиха, че би било по – добре сами да отидат и да донесат вечерята в микробуса.
Излязоха. Кристин и Кърт останаха сами. Отначало мълчаха, сякаш не знаеха какво да си кажат. В миг се спогледаха. Кърт стана и прибра китарата си в калъфа. След това се върна на мястото си. Отново се спогледаха. Бавно, сякаш не се контролираха, се хванаха за ръце. Кристин се наведе и го целуна. Отдръпна се леко и го погледна в очите. Кърт, без да мисли, че познава това момиче едва от един ден, и сякаш да не изтърве предоставената му възможност, я прегърна и започна да я целува страстно. Определено в последните дни му се бяха събрали прекалено много емоции, импулси, страсти. Може би той, именно в онзи момент, не съзнаваше, че баналната до мозъка на костите си Кристин, която не беше свикнала да се противопоставя, беше крайно неподходяща за бунтар – особняк като него. Най – вероятно Кърт не съзнаваше въобще какво правеше.
Прегръщаха се. Целуваха се, погълнати от страстта. Ръцете им шареха по телата. Бяха се разгорещили до крайност. В един момент просто не успяха да се задържат върху седалката и паднаха на земята. Това сякаш ги накара да се осъзнаят. Бързо се изправиха и седнаха един до друг, свенливи и засрамени. Едва го бяха направили и родителите на Кристин се върнаха. Лука и Линда, нищо не подозиращи, се качиха на двете предни седалки. Линда им подаде сандвичи и безалкохолни напитки.
- Няма да пътуваме през нощта. – кротко заяви Лука.
Линда дръпна с усмивка пердето, разделящо двете предни седалки от задните. Чу се кикот. Кърт и Кристин се спогледаха. Тя седна по – близо до него и го целуна отново. Прегърнаха се и започнаха, по – точно продължиха, да се целуват. Отново. Кристин съблече ризата му. Кърт, макар дълбоко в себе си да не беше уверен, не й попречи. Ръцете им отново шареха по телата. Кристин извади тениската му от панталона. Пъхна ръка под нея. Тук вече той се отдръпна. Погледна я в очите и поклати глава едва, едва забележимо.
- Може би не трябва... – промълви едва чуто той.
- Напротив, трябва ...
Кристин го целуна още веднъж. Кърт отново се отдръпна.
- Не мисля... – каза той.
- Но защо? ... Не ти ли харесва? ...
Кърт се подвоуми преди да й отговори. Не знаеше как или по – точно какво. Харесваше му, но просто не смяташе, че е правилно. Нещо напълно нетипично за един мъж.
- Имам приятелка... Или поне се надявам още да имам...
- Трябва много да я обичаш...
Кърт кимна.
- Всъщност и аз си имам гадже... Освен ако не се забил пак с оная фльорца от компанията! – последното го каза недоволно.
- Ти не си ли в компанията? – с престорена заинтересованост попита Кърт.
- Не. Те са по - особени. Когато е с тях, Джеймс се държи тъпо. – Кристин направи пауза. – Не, като се замисля, май скъсахме.
Кърт седеше, забил поглед в земята, както обикновено. Кристин продължи с презрение в гласа:
- Сигурно се е забил с онази Дион, или пък с онази другата – Сузана. Те тръгнаха за Филаделфия да участват в някакъв конкурс.
Кърт сякаш се вцепени. Впери се в нея. Не му беше трудно да се досети, че ставаше въпрос именно за компанията, която той беше “напуснал”. Кристин обаче все още не знаеше, че той познава и Джеймс, и Дион, и Сузана.
- Хей, какво има? – запита тя.
- Нищо. – отвърна грубовато Кърт и се отдръпна още малко встрани.
Почувства се странно. Една част от него му казваше, че не може да продължи да пътува с тях. Все пак Кърт възприемаше Джеймс като приятел, а той не беше човек, който би сторил нещо лошо на приятел. Освен това се заформяше триъгълник: Кристин, Джеймс и Дион, а ако включим и Сузана, положението ставаше наистина сериозно. Усети, че може би не трябваше да се намесва. И въпреки всички, въпреки угризенията, които имаше заради Скарлет, на Кърт му се прииска да я целуне още веднъж. Без да каже нищо, той се приближи до нея и я целуна. Отново се прегърнаха и започнаха да се целуват.
За съжеление обаче бяха избрали възможно най – неподходящият момент. Внезапно майката на Кристин дръпна пердето. Като ги видя, тя нададе мощен вик, който ги стресна. Засрамиха се. Линда върна отново пердето и полугласно попита мъжа си:
- Скъпи, мислиш ли, че беше добра идея да качим момчето на “стоп” ?
- Защо? Какво има? – също полугласно запита в отговор Лука. Той се наведе над нея. Съпругата му гледаше уплашено и шокирано, с опулени очи. Зениците и бяха разширени. Гледката наистина се оказа неочаквана за нея.
- И защо шептиш? – допълни Лука.
- Онзи Кърт натиска дъщеря ни...
В следващия момент Лука изхвърли, буквално за ухото, Кърт с китарата му навън. Качи се бързо, хвърляйки последен заклеймяващ поглед на момчето, и потегли. Кърт проследи микробусчето докато го изгуби от поглед. Сложи ръце в джобовете, въздъхна и тръгна по пътя, ритайки камъчета. Ядосваше се сам на себе си. Ако беше послушал вътрешния си глас, който воден от сърцето, му подсказваше да кротува, сега щеше да пътува за Мемфис. Кърт имаше чувството, че не можеше да направи нищо като хората. Сякаш все объркваше нещата и в резултат си патеше. Той винаги казваше точно каквото не трябва и то точно когато не трябва. Винаги се навираше където не му е работата. Не се беше научил да общува със съучениците си и затова често го биеха. Както между впрочем стана и с Ларс. Макар Кърт да нямаше вина за завистта на Ларс, той беше успял да се представи достойно и да предизвика противника. Може би Ирен имаше право, казвайки, че Кърт е кърък...
Почти цяла нощ вървеше така, унил, с наведена глава и риташе камъчета. Вече се зазоряваше. Пътят беше пуст. Само един камион се влачеше бавно и тежко. Шофьорът, чернокож строителен работник, забеляза слабата фигура, вървяща с отчаяно наведена глава. Той натисна клаксонът няколко пъти и намали скоростта. Кърт се спря и обърна назад.
- Накъде си? – запита шофьорът.
- Към Мемфис.
- Няма да стигнеш пеша. Качвай се, ще те сваля в Луисвил.
Кърт кимна и се качи отзад в камиона. Там, вече качени на “стоп”, седяха полупияни четирима студенти. Отначало Кърт се поколеба дали да се качи, но след като реши, че вероятно няма да има друга възможност да се прибере, а той отчаяно копнееше за родния град, се качи и настани удобно. Едно от момчетата, с пиян поглед и полегнало, му извика :
- Приятел , искаш ли пиячка?
Кърт кимна. Момчето му подаде бутилка бира и той пи.
През следващите няколко часа Кърт пътуваше без да продума нито дума. Просто нямаше за какво да говори с четирима пияни студенти, а и поначало той не обичаше много да говори.
Глава 7
По нататък от Луисвил до Мемфис Кърт пътуваше с най – различни хора, които го качваха на “стоп” – всеки със своите странности. Досадна възрастна дама и кучето й, лабрадор, която го засипваше с разкази за домашния си любимец. С мъж, изживяващ се като Юли Цезар, който накара горкичкия Кърт да стои с венец от лайкучки на главата. Последните стотина километра измина с вманиачена на тема магии, пророчества и задгробен живот, жена и със заклет вегетарианец, който му изчете куп лекции на тема “здравословно хранене”. Какви ли не самотници и странници може да срещне човек по пътищата!...
Но Кърт не слушаше нито вегетарианеца, нито дамата с кучето, нито “ Юли Цезар”, нито пък обърна внимание на магьосницата. Беше изморен и единственото му желание беше да се прибере час по – скоро. Стигаха му преживяванията до момента. Нямаше нужда от още силни усещания, които да му се налага да осмисля.
Когато това най – накрая стана, вече отдавна се беше свечерило. Кърт влезе в къщата си тихо, стараейки се да не вдига никакъв шум и да не обръща внимание върху себе си. Качи се в стаята си. Остави китарата си подпряна на шкафа и веднага, без дори да се преоблече, легна и заспа.
На сутринта Кърт, макар и недоволен, отиде на училище. Отново целият ден беше сам. Разхождаше се мудно с ръце в джобовете, слушалки на ушите и с наведена глава.
Стоеше в бюфета съвсем сам и търпеливо чакаше да дойде редът му. Някой го потупа по рамото. Беше Ирен, заедно с Дион и Джеймс.
- Ооо! – възкликна Кърт и се ръкува с всеки от тях по отделно.- Кога се прибрахте?
- Преди два дни. – отвърна Ирен.
- Много сте бързи!
- Нямахме излишни спирания и стана бързо. – обясни Дион.
Дойде редът на Кърт.
- Една кола и сандвич с пиле. – поръча той и след това се обърна към тях. – А какво стана с конкурса?
- Дисквалифицираха ни преди да сме засвирили. Ларс надделя и Ванеса излезе на сцената, а журито не възприе идеята ни за китаристка със счупена ръка... – каза Джеймс, присвивайки смирено рамене.
Кърт го изгледа с насмешка Спомни си Кристин. Изведнъж, необяснимо защо, му стана много смешно. Той се захили дяволито и, сочейки Джеймс с пръст, каза :
- Знаеш ли, семейството на бившата ти ме качи на “стоп”... За малко да я оправя...
Джеймс се вбеси. Без много да му мисли го удари с юмрук в лицето. Кърт падна на земята в несвяст.
Когато след около двайсетина минутки се събуди, лежеше на пода във физкултурния салон. Почти цялата компания се беше надвесила над него. Леко по – леко образите им започнаха да се проясняват пред очите му. Всички те го зяпаха любопитно. Малко поотдалечени от тях , при входа на салона, стояха Дион и Джеймс. Той “стягаше” юмруци, карайки кокалчетата си да пукат, и фиксираше Кърт. Дион му четеше лекция за добро поведение и се стремеше всячески да привлече вниманието му, но това се оказваше почти непосилна задача - Джеймс се беше вторачил в Кърт. Скарлет седеше на земята до Кърт. Беше запретнала ръкави и държеше мокра кърпа върху разкървавената му вежда. Когато го видя,че се съвзема, Джеймс пристъпи напред. Дион го дръпна за ръкава:
- Ей, слушаш ли ме? – попита сърдито тя.
Джеймс и хвърли бърз поглед, целуна я леко и отвърна разсеяно.
- Съжалявам, мило, ще поговорим по – късно.
И той отиде до компанията, наобиколила Кърт.
Кърт се изправи бавно. Докосна веждата си. Заболя го и той изохка лекичко.
- Абе, копеле! – обърна се той към Джеймс. – Яко си ме фраснал!..
- Така е като говориш глупости.
- Не са глупости! Наистина щях... – той не успя да довърши. Скарлет му запуши устата с ръка.
- Абе, човек, не те ли биха вече достатъчно хора от компанията? – запита Илейн. Макар да не се шегуваше, тя звучеше точно така – това просто беше нейният маниер на говорене.
- Кърт, ти си кърък! – рече Ирен и се надвеси над него.
Така както си беше замаян и с ужасно главоболие, той виждаше нещата много странни и дори смешни. Например в момента, в който Ирен се наведе към него, главата й му се стори страшно голяма, а тялото – малко.
Скарлет я изгледа осъдително, след което се обърна към Кърт. Започна да му говори бавно и спокойно. Това го накара да се заслуша.
- Ти не си кърък. Но недей да предизвикваш хората. Не ги дразни. Не се заяждай и със сигурност ще те бият по – малко...
Глава 8
На следващата сутрин една забързана слаба фигура, отново като мрачна сянка, вървеше съвсем сама по улицата. Отново в обикновени леко широки дънки, леко съдраните кецове, дънковото яке, но този път в пуловер. Вече беше доста по – хладно. Фигурата отново сякаш замръзваше. Между пръстите на едната ръка беше неизменната цигара, а на другото рамо – китарата. Той вече беше готов за “подвизи”.
Стигна до една хубава бяла къща. Почука на вратата. Едно момиче излезе. Прегърнаха се и продължиха пътя си към училище. Вече вървяха двама. Черната овца на гимназията и най – популярното момиче. Той и тя. Кърт и Скарлет....
Април. 15. 2002г.
.jpg)
No comments:
Post a Comment