02_Desperado 2

…desperado, why don’t you come to your sences

come down from your fences.

Open the gate ,

It may be rainin’ but there’s a rainbow above you.

You’d better let somebody love you.

You’d better let somebody love you…

…before it’s too late!...

Глава І.

Пролетта вече беше настъпила. Беше рано сутринта около 7:30 или 8:00. Слънцето вече беше загатнало появяването си. Една слаба фигура вървеше бавно по пътя. С наведена глава и едната ръка в джоба. Между пръстите на другата беше неизменната цигара. Беше облечен в леко широките сини дънки, които сякаш се бяха срастнали с него, в лилавата риза с непрания външен вид, нахлузена върху тъмна тениска, сигурно за по – топло, макар да нямаше нужда. Отгоре имаше дънково яке. Дългата му до под ушите чуплива коса беше вързана на опашка с бял не много чист ластик, който подобно на ризата също плачеше за баня. Черните леко съдрани гуменки допълваха бохемския му външен вид. На врата му, на кожена връв висеше дървено кръстче, а на гърба си момчето носеше маслено зелена мешка, изписана и изрисувана със син химикал. Около надписите и рисунките, всичките свързани с любимите му групи, имаше сенки, петна, наподобяващи избелели мастилени капки. Бяха в червен цвят.

Той вървеше с умерена бързина и с наведена глава. Отново сякаш замръзваше. Да, това наистина беше Кърт Ричардс.

Тази сутрин той отново не отиваше на училище. Допуши цигарата си и метна фасът настрани. В движение извади кутията с цигарите си, приближи я до лицето си. С уста извади поредната цигара и прибра кутията обратно в джоба си. Спря се за миг. Затършува в другия джоб. Най – накрая я намери – запалката. Прикри с ръка цигарата си и пазаейки завет на пламъка, я запали. Спокойно прибра огънчето и продължи пътя си.

ЖП линията се извиваше през града и като че ли свършваше там някъде в небитието. Краят й се губеше в далечината. Кърт вървеше преспокойно по релсите. Не се чуваше шум от влак. Наоколо беше тихо и спокойно, доколокото можеше да бъде тихо и спокойно рано сутрин, когато градът се събуждаше, готов да започне новия си ден.

На гарата стояха няколко души и чакаха пристигането на влака. Един мъж с пипитено кепе и тънко яке четеше сутрешната преса. Кърт се приближи до него и попита нещо. Мъжът затвори вестника и погледна часовника си преди да отговори. Кърт кимна и се отдръпна леко. Подпря се на един стълб и продължи да си пуши спокойно. През това време учебните занятия вече бяха започнали. Учениците бяха заели местата си зад чиновете.

Влакът най – накрая дойде. Кърт го обходи с поглед от единия до другия край, макар в двата края да не можеше да види ясно каквото и да е било.

Едно средно на ръст момиче, дребно като структура, слезе от влака. Имаше дълги почти до кръста кестеняви коси, прибрани на една опашка. Беше в карирана мъжка риза, разкопчана отпред и кожено рокерско яке отгоре. Много тъмно сини дънки, които отдалече изглеждаха даже черни. Крачолите бяха дълги и се нахлуваха и набираха върху кубинките й. Яката на ризата й беше наполовина вдигната – личеше си, че беше облякла якето си съвсем набързо, даже не беше имала време да се оправи. На едното си рамо, в плътен черен калъф, носеше китарата си. На врата й висеше нещо мъничко – перце. Това момиче беше Скарлет Риа.

Тя пооправи китарата си и направи няколко крачки напред. Огледа се за някой познат, дошъл да я посрещне. Кърт я забеляза отдалече. Хвърли цигарата си през рамо и тръгна насреща й. Колкото повече за приближаваше, толкова повече ускоряваше ход. Скарлет спря. Стоеше на едно място й го гледаше с лека усмивка.

Кърт я прегърна и притисна силно до себе си. Целуна я по главата и прошепна нещо в ухото й. Усмихнаха се един на друг. Кърт пооправи яката й. Скарлет се засмя и двамата отново се прегърнаха. Целуваха се страстно, но нежно. Допряха глави една до друга. Тръгнаха да се прибират по перона. Кърт носеше китарата й на рамо, точно както би направил всеки кавалер!...

Първата половина от часовете свърши. Вратите се отвориха и учениците излязоха на тълпи, групички от приятели, весело разговарящи, обсъждащи отминалите учебни занятия. На стълбите, пред гимназията седеше Кърт. Седеше и пушеше. Косата му вече не беше вързана. Беше я спуснал отстрани на лицето си. Гледаше в земята. Имаше вид на напълно откъснат от света.

Компанията, в леко оредял състав, излезе от сградата на училището. Те веднага забелязаха една от липсващите частички и се доближиха до него. Джеймс седна на стълбите до Кърт.

- Къде беше цял ден? – запита той.

- Посрещнах Скарлет на гарата и после я изпратих до тях... – отговори Кърт, продължавайки да гледа в земята.

- Тъжен ли си? – загрижено попита Дион и майчински сложи ръка на рамото му.

Кърт загаси цигарата си в асфалта. Отметна косата си назад, отново връзвайки я на опашка, и отвърна:

- Не, просто се бях замислил...

Джеймс го потупа по коляното:

- Да вървим при Нейтън!

Бавно, някак изморено и лениво, може би с нежелание, станаха и тръгнаха.

Влязоха в гаража на Нейтън. Струпаха чантите си на земята в един ъгъл. Съблякоха якетата си и ги натрупаха отгоре. Майкъл седна зад барабаните и започна да потропва не особено ритмично, просто за загрявка. Ларс и Нейтън извадиха китарите си. Седнаха един срещу друг да ги настроят. Кърт запали поредната цигара. Пушеше и гледаше навън. Джеймс и Дион се настаниха върху дървените сандъци до стената и се прегърнаха. Илейн вече отдавна се разсвирваше. Пола, Сузана и Ирен, които между другото не бяха въобще на училище, се бяха скупчили и сгушили една в друга и дремеха.

Кърт остави цигарата си на земята. Взе своя черен fender, преметна колана й през рамо. Застана пред микрофона. Настъпи леко пулта. Пристъпи още по – близо до микрофона. Засвири, а след това и запя. Той вече се чувстваше хиляди пъти по – уверен от преди, макар в действителност отношението към него да не се беше променило особено много. Ларс все още го ненавиждаше, а останалите от компанията все още го приемаха като някой, който няма право на мнение или желание. Не го зачитаха особено много; както казваха хората – “не го бръснеха за слива”. И все пак той беше някак щастлив...

Тази седмица беше изключително важна за тях. Не бяха свирили пред публика след онова унизително изпълнение на конкурса във Филаделфия. Но тази събота имаха изява. Щяха да пеят в един местен бар, пред напълно непозната публика, в напълно чужда обстановка... Това определено беше изпитание за тях!... Изпитание, което ги плашеше...

Вечерта настъпи. Репетицията за деня беше приключила. В гаража беше тъмно. Инструментите бяха подредени в дъното на помещението. Една оранжева точица проблясваше от време на време – запалената цигара на Кърт. Чуваше се тихото му подрънкване, което изпълваше гаража. А полугласното му пеене се разстилаше навсякъде и правеше въздуха наоколо необикновено романтичен. Той седеше на дървените сандъци и свиреше.

Скарлет влезе боязливо и тихо. Застана на входа. Изчака няколко минутки докато очите й свикнат с тъмнината, след което уверено тръгна към сандъците. Приближи се до него. Целуна го леко и сложи ръце на коленете му. Кърт се усмихна с наведена глава, някак свенливо и притеснено и спря да свири. Махна китарата си и я остави на земята, подпряна на сандъка. Придърпа Скарлет по – близо до себе си. Сложи ръце на кръста й и я целуна.

- До късно репетираш...

- Иска ми се най – накрая Ларс да разбере, че ме бива....

- Кърт, той го знае... Просто не може да го приеме...

- Все тая...

Скарлет прехапа устни. Кърт взе ръцете й в своите, целуна ги нежно и с много любов и предложи:

- Хайде да не говорим сега за това.

Скарлет кимна. Отдръпна се леко. Той слезе от сандъците и взе цигарата си, хвана я за ръка и я поведе към изхода. Грабна якето си и излязоха.

Навън вече се беше свечерило. Подухваше лек ветрец, което правеше обстановката много приятна. Беше почти тъмно. Небето беше станало кадифено синьо, без нито един облак, чисто и изпълнено със звезди. Луната вече беше изгряла; светеше и озаряваше всичко земно. Двамата, Кърт и Скарлет, вървяха прегърнати. Всички улички бяха пусти, само по големите булеварди и шосета от време на време се стрелкаше някоя скъпа лъскава кола на някой бизнесмен, закъснял за вечеря. Имаше и пешеходци, които вървяха замечтани, прибиращи се от работа. И въпреки почти никаквото движение, светофарите работеха с пълна сила. А уличните фенери разпръскваха светлината си наоколо. Прозорците на къщите светеха.

Кърт и Скарлет се насочиха към училището. Те обичаха тази сграда. Тя беше нещо като техен втори дом. Влязоха в двора. Там отдавна вече нямаше никой. Двата фенера на сданието осветяваха слабо една малка част от от двора. Кърт подскочи и се хвана за единия баскетболен кош. Провеси се на него. Кутията с цигарите както и запалката изпаднаха от джоба на якето му. Падайки, те произведоха глух шум, който изпълни тишината в двора с ехо и я прогони. Скарлет ги грабна и се засмя. Смехът й отекна в заграденото пространство. Кърт се пусна. Извика й нещо, което я накара да се засмее още повече. Тя направи няколко крачки назад. На лицата им грееха усмивки. Започнаха да се гонят. Смееха се. Бяха щастливи. Животът беше прекрасен за тях, когато бяха заедно!...

Най – накрая Кърт я хвана. Взе си цигарите и запалката. Притисна я до себе си. Скарлет обви ръце около врата му. Допряха главите си. Някак напълно несъзнателно и необмислено се целунаха. Скарлет бавно плъзна едната си ръка по рамото му, след това по ръката му, сложи я зад гърба си и му измъкна запалката. Без да спира да я целува, той си взе огънчето обратно. Като че ли мислено се усмихна. Тя го почувства. Сякаш целия въздух около тях се изпълни с усмивки. Кърт се отдръпна леко и я погледна в очите. Сега вече той наистина се смееше. Очите му, съвсем леко присвити, грееха като две пламъчета. Той прокара пръсти през свободно спусната й коса.

- Не бъди дяволче, моля те! – прошепна й той. – Дай ми запалката.

- Ти си дяволчето! – отвърна му тя.

- Само когато съм с теб!...

- Ха!... Аз ли съм твоят “Път към ада”?

- Моят сладък “Път към ада”!...

Скарлет се засмя силно. Напълно безмисленият им разговор звучеше толкова невинно и по детски наивно, толкова красиво и романтично...

Седнаха на земята. Кърт беше свалили якето си и го беше постлал на асфалта. Той седеше и пушеше, а Скарлет се беше сгушила в скута ми, по – точно между краката му. Беше й студено, но й беше хубаво да си седи в него.

- Когато те видях за пръв път още не знаех коя си, макар всъщност да бях слушал много за теб...

- Така ли? ... – закачливо възкликна Скарлет, докато си играеше със запалкта му. - ... Ирен те докара в компанията заради мен... – продължи тя. Не звучеше обаче много уверено. Обърна глава към него.

- В смисъл? – попита Кърт.

- Ами, - започна Скарлет и се загледа в пламъка - ... видях те още миналата година. Оттогава не съм спряла да мисля за тебе... Влюбих се...

Кърт си дръпна от цигарата и издиша димът в лицето й. Скарлет се усмихна. Тя много добре знаеше какво значи това, и двамата го знаеха.

- Жалко, че рядко пуша...

- Искаш ли? – предложи й той и й подаде цигарата.

Скарлет я взе и си дръпна. Задържа за кратко и издиша димът в лицето му. Той се приближи и я целуна. От цигарата беше останало малко. Скарлет в допуши и загаси в асфалта.

- Ще бъдеш ли моята дама на тържеството за края на годината? – попита той, нежно галейки я по косите.

- Аз съм твоя дама и сега....

Настъпи няколкосекундно мълчание, което Кърт наруши:

- Ще танцувате ли с мен, госпожице?

Скарлет се отдръпна леко:

- Какво?!? – изумено попита тя.

Той стана и й подаде ръка. Дръпна я и я прегърна. Започнаха да се движат по двора с леки крачки, сякаш наистина танцуваха. Той й пееше “Bed of roses” на ухото. Скарлет затвори очи. Усмихваше се леко. Преставяше си нещо наистина хубаво... Нещо, което изпълваше сърцето и душата й... Нещо напълно реално... Представяше си вечерта на мечтите си с човека на мечтите си... Кърт я въртеше около себе си. Придърпваше я и след това отново се отдръпваше. Тя сложи ръце на раменете му, а той я прегърна през кръста. Танцуваха и се гледаха. В двора беше тихо, но в главите звучеше една песен, а това беше напълно достатъчно за да я чуват и навсякъде около себе си.

Скарлет плъзна ръцете си надолу и обви кръста му. Облегна се на рамото му. Той я целуна по врата. Тя отново затвори очи. Толкова сладко се бяха прегърнали! Тя сякаш щеше да заспи в обятията му!...

Каква чудесна вечер!...

Глава ІІ.

Прекрасната вечер приключи. За съжеление. Новият ден настъпи, оставяйки онази чудна и романтична вечер зад гърбовете им.

Учебните занятия бяха вече приключили. Цялата компания, без Скарлет и Дион, които трябваше да вземат едни учебници, беше вече в бара, където репетираше за предстоящата си изява. Свиреха някакви репетирани импровизации. Ларс непрекъснато хвърляше бегли, но изпълнени със завист и ненавист погледи на Кърт. Изведнъж той спря и извика:

- Стига! Не може да продължаваме така!

- Какво не ти харесва пък сега? – изнервено попита Илейн и застана пред йониката си.

- Да, наистина какво има? – подкрепи я Ванеса.

Кърт стоеше мълчалив и го наблюдаваше.

- Той не става! – изкрещя Ларс и посочи Кърт. – Няма да се сработи с нас!

- Ларс, той вече се е сработил! – намеси се Нейтън.

- Не! Не! Не! И не! Той няма да свири! – Ларс крещеше и нареждаше. А само колко безсилие струеше от гласа му.

- Кога най – накрая ще млъкнеш? – грубо попита Кърт и се впери в него.

Ларс го изгледа кръвнишки и пристъпи напред. Кърт свали китарата си от себе си. Отметна косата си назад и направи една крачка напред. Застана леко разкрачен и с ръце на кръста. Гледаше го нахално.

- Ти си некъдърен! – започна да беснее Ларс. – Не струваш!...

Кърт го гледаше напълно сериозно, с каменна физиономия, но с някаква грубост в погледа. От очите му струеше хладина и безразличие към Ларс. Но в действителност съвсем не му беше безразлично. Не желаеше да го хулят. Изнервяше се и за да успокои нервите си, тактуваше леко с крак по пода в един свок измислен ритъм.

Кърт Ричардс беше наистина красив. Имаше ангелско лице – прекрасни сини очи, които гледаха малко студено. Усмивката му беше чаровна. Когато не се смееше обаче лицето му придобиваше странен вид – сякаш примижваше или гледаше злобно. Такива му бяха очите - в погледа му имаше някаква едва забележима студенина. Имаше някакъв незабележим дефект и по тази причина устата му не се затваряше, което му придаваше сексапилно излъчване. Леко зацапания му вид, сексапилната уста и тежкарската му, но напълно непринудена стойка, му придаваха именно онзи чар, който беше пленил и Скарлет. На виншен вид беше нещо средно между Curt Cobain и Jon Bon Jovi. Той наистина създаваше впечатление на пораснал, на надраснал детските истории, с които все още се занимаваха връсниците му; сякаш беше преминал през етапа на лигнята, която по някога сериозно владееше приятелите му. Не беше злобен или завистлив, или пък заядлив и отмъстителен. Беше едно много добро момче, което никога не би наранило никого, нито физически, нито душевно. Именно за това му беше болно, когато някой нараняваше него.

Влязоха Скарлет и Дион, която носеше един не особено дебел учебник в ръце. Скарлет остави чантата си на една от масите до Холи, най – добрата й приятелка.

Холи беше малко по – висока от Скарлет, но доста по едра от нея. Имаше чуплива дълга до раменете черна гъста коса и зеленикави очи. Лицето й беше широко с големи черти. Беше леко мургава с равен и хубав тен на кожата. Косата й беше тежка и Холи не обичаше да я разпуска. Винаги я прибираше на опашка или увиваше отзад на малко кокче. В момента обаче по – чудо я беше разпуснала.

Тя беше наивна и добродушна, но в никакъв случай не беше глупава – тя просто имаше доверие на хората. Беше спортна натура, част от баскетболния отбор. Най – често се обличаше спортно. Чувстваше се перфектно в дънки с ниска талия и прилепнала тениска. Държеше обаче да са в синьо. Холи направо обожаваше синия цвят и винаги слагаше по нещо синьо по себе си.

Тя беше безкрайно доволна от това, което представляваше и имаше защо. Беше едно от най – чаровните момичета в гимназията. Харесвана от момчетата и често обект на завист от страна на момичетата, подобно на Скарлет. Холи се смееше често, излъчваше детски чар и невинност, които допадаха на индивидите от мъжки пол.

Двете, Скарлет и Холи, бяха от недосегаемите момичета, от онези, които не биха се занимавали с всяко момче; твърде популярни и харесвани бяха за целта.

Ларс все още крещеше, нареждаше. Не беше прав, но все пак той също имаше нужда да излее гнева си. Кърт все така слушаше с леден поглед и си тактуваше едва долувимо.

Скарлет се наведе над Холи и попита:

- Какво става?

- Ларс се разфуча...

- ... Не умееш да работиш в колектив! Ти си сам по себе си!... И не се мисли за нещо особено, само защото си с нея! – продължаваше да нарежда Ларс.

Кърт не го разбра. Изгледа го с недоумение.

- Скарлет! ... Не се прави на ударен! Ти не я заслужаваш! И няма да свириш с нас, само защото си й гадже!...

- Не намесвай Скарлет, ‘щото ще те фрасна! – закани му се с пръст Кърт. Той рядко посягаше на хората, но и неговите нерви си имаха своя предел.

- Ти ли?

Скарлет се доближи до малката платформа, която служеше за сцена.

- Ще направим кратка почивка. – каза тя и след това се обърна към Ларс. – Ларс, можеш ли да ми отделиш минутка?

Тя говореше бавно, но напълно сериозно. Ларс млъкна. Хвърли последен кръвнишки поглед на Кърт и отиде при Скарлет.

- Ядосана е! Сега вече е загазил!... – тихо рече Илейн.

Кърт я погледна някак странно, но не каза нищо. Слезе от платформата и взе якето си. Извади цигарите и запалката и отиде зад сцената. Излезе навън през задния вход. Седеше направо на земята и пушеше. Размишляваше. Не му беше приятна цялата тази история с Ларс. Не можеше да проумее защо той го мразеше толкова много. А и не разбираше какво общо имаше Скарлет с всичко това. Тя никога не му беше давала повод да се чувства така сякаш тя го правеше човек. Винаги се беше държала по начин, по който той се чувстваше значим такъв какъвто е. Защото за Скарлет Кърт беше достатъчно важен точно такъв какъвто беше; тя не желаеше да го променя или да създава нов човек от него.

Беше ядосан, но и същевременно дълбоко наранен. Имаше чувството, че ще избухне, че ще се разкрещи на първия срещнат, на първия който дойде при него. Пушеше нервно.

В заведението, в един ъгъл, Скарлет разговаряше с Ларс. Всъщност “разговаряше” е много силно казано. Той стоеше с ръце на кръста и поглед забит в земята, а тя му се караше. Говореше му, но не напълно спокойно, а с някаква едва долувима възбуда и ярост. Холи седеше на една от най – близките до сцената маси заедно с Илейн. На сцената другите музиканти, т.е. Ванеса и Майкъл, скрибуцаха. Да, те наситина само скрибуцаха, не свиреха, а просто издаваха изключително странни звуци с инструментите си. Останалите от компанията си приказваха на съседната на Холи и Илейн маса. Смееха се. Забавляваха се. Нейтън пушеше с удоволствие поредната цигара за деня.

След като приключи разговора с Ларс, Скарлет се качи на сцената и слезе зад нея. Излезе навън през задния вход. Кърт все още седеше на земята и пушеше. Тя пристъпи тихо към него. Клекна и го прегърна. Целуна го по врата и облегна глава на рамото му. Кърт не реагира.

- Почивката приключи. – тихо каза тя.

- Той ме мрази!

- Не те мрази.

- Напротив, мрази ме! И ти го знаеш!

- Не е така...

- Така е! Знаеш го! Всички го знаете! – изкрещя той.

Кърт запрати цигарата си настрани и стана. Отдалечи се от нея. Тръгна да се прибира. Скарлет скочи от мястото си и му препречи пътя.

- Слушай, ядосан си на Ларс, че държи така с теб! Ядосан си на себе си, че не можеш да му го върнеш! И защо по дяволите си го изкарваш на мен!?!...

Кърт се обърна с гръб и направи няколко крачки. Скарлет прехапа устни и въздъхна. Боязливо пристъпи към него. Сложи ръка на рамото му. Кърт извърна глава и стисна зъби. Лицето му беше пламнало. Очите му бяха насълзени. Беше повече от бесен, но като че ли предпочиташе да таи ядът си вътре в себе си. Той изстри сълзите си и я прегърна. Притисна я до себе си и й прошепна едно тихичко ''извинявай''. Притисна я още по – силно към себе си. Сякаш тя му даваше някаква сигурност. Кърт я притискаше така сякаш никога повече нямаше да може да я прегърне. Сега повече от всякога той имаше нужда от подкрепата й. И тя му я даваше.

В бара компанията се забавляваше. Дион разказваше нещо забавно на момичетата и въобще не обръщаше внимание на Джеймс. Чарли вече си беше намерил друго занимание. Той наблюдаваше Холи. Оглеждаше я отгоре до долу. Тя също не остана безразлична. Гледаше го леко свенливо, изпод вежди. Усмихваше му се мило.

Ленард се наведе към Чарли и тихо, за да не го чуе никой му каза:

- Не се заглеждай толкоз много, тя не е за теб.

Чарли се намръщи.

- Тоест?

- Холи и Скарлет. Те са от недостижимите.

- Тя ме привлича.

- Откажи се, няма да я имаш. Деветдесет процента от момчетата ги искат, но никой няма да ги има.

Чарли пооправи косата си и каза:

- След като кърък като Кърт се уреди със Скарлет, значи Холи остава за мен!

Той стана и отиде на съседната маса. Седна до Холи. Започнаха да си говорят. Той се усмихваше, правеше се на интересен, стараеше се да я забавлява. Холи се смееше, гледаше го мило.

Скарлет и Кърт се появиха. Не бяха прегърнати, нито се държаха за ръце. Тя се приближи до масата на Холи. Прокашля се, за да привлече вниманието. Чарли се иавърна назад.

- Какво? – попита той.

- Ами ако не възразяваш, искам да поговоря с приятелка си! – с усмивка му каза тя.

Чарли, макар и недоволен, стана и се върна при Ленард и останалите от компанията. Скарлет седна до Холи и попита:

- К’во вика Чарли?

- Сваля я! – бързо отговори Илейн.

Скарлет само се засмя и не обърна никакво внимание на Илейн. Обърна се към Холи:

- Вчера беше просто супер! Невероятна вечер! ...

Скарлет се беше навела към Холи колкото й беше възможно повече. Не желаеше никой друг да ги чува. Усмихваше се палаво и в същото време щастливо. Очите й блестяха игриво като две пламъчета.

- Разказвай! – със същият огън в очите изкомандва Холи.

- Бяхме в двора на даскалото. Говорехме си, гонехме се... После той ми пееше на ухото “Bed of roses” и танцувахме.... Беше толкова романтично! Толкова хубаво! .... Той се държа толкова готино! ... А сега пак е онзи груб и неприветлив Кърт Ричардс!... – отначало Скарлет говореше с усмивка, която после просто се изпари. На лицето й се изписа тъга, тъга по нещо отминало, по нещо, което приличаше на загубено. Холи стисна устни и я хвана за ръка:

- И той си има своите настроения... Сигурна съм, че държи на теб! – постара се да я успокои Холи.

Скарлет наведе глава и се усмихна едва долувимо. В следващия момент на лицето й отново засия щастливата усмивка, с която говореше преди малко. В очите й пак се появиха игривите пламъчета. И тя продължи:

- А знаеш ли какво направи той!

- Какво?

- Както си седяхме в училището и той пушеше и ми издиша димът в лицето!...

- Какво!?! – изумено попита Холи и продължи – А ти какво направи?

- Ами... същото! Взех му цигарата и...

- Ама, ти искаш ли го наистина?

- Незнам!... Просто така се получи!

- Чакайте малко! Какво значи когато едно момче ти издиша димът в лицето? – изнервена от факта, че не я забелязват, ги прекъсна Илейн.

Скарлет и Холи се спогледаха.

- Не знаеш ли? - тихо, сякаш за да не може никой да ги чуе, запита Скарлет.

- Не.

- Ами, ... това значи, че те желае... – поясни Скарлет. Звучеше сякаш не й беше много удобно да й разяснява тези неща.

- Кажи го направо! Иска да спи с тебе! – силно я поправи Холи.

Скарлет я бутна лекичко и двете се закискаха. На Илейн й стана неприятно. Сякаш двете имаха свои тайни, част от техен живот, който нямаше нищо общо с нея.

Ларс застана зад един от микрофоните и започна да говори:

- Драги приятели, днес е вторник. В събота имаме гиг, а още нищо не сме направили!

Чуха се недоволни възгласи.

- Моля музикантите да се качат на сцената!...

- Помоли им се по – хубаво... – чу се гласът на Ирен.

Ларс се впери изпитателно в нея за няколко секунди, след което продължи:

- Ще репетираме ли?

- Ще те изрепетирам аз тебе! – чу се грубоватото и леко носово говорене на Кърт. Той седеше в другия край на заведението, на стълбите и пушеше. Въздухът около него сякаш не се движеше; беше напълно задимено, сякаш беше твърд.

От цялата компания се чуха недоволни възгласи, но въпреки това групата се строи на сцената. Започнаха да се разтъпкват и протягат, правейки се на много изморени. Скарлет сложи китарата си на рамо. Усмихна се леко, сама на себе си, след което се обърна към другите:

- Да направим “Road to hell”?...

Всички се спогледаха. Нямаше възражения. Кърт, от своето тъмно и задимено ъгълче, също се усмихна сам на себе си. Стана бавно от мястото си и се насочи към сцената.

- Да направим “Road to hell”! – повтори думите й той, но с по – твърда и уверена интонация. Качи се на сцената и преметна колана на китарата си през рамо. Двамата със Скарлет се спогледаха и усмихнаха едновременно. И двамата се досетиха за изключително глупавия си, но красив, диалог от предната вечер. Това им напомни тази песен.

Тази песен, или по – точно скрития й смисъл, беше нещо, което само те можеха да уловят и разберат. “Аз съм твоя път към ада!”, тази реплика никой друг не би разбрал. Никой друг освен Кърт Ричардс. Скарлет го караше да прави и говори неща, които със сигурност никога не би направил. Караше го да се промени, да излезе от обвивката си, да се забавлява, дори и само когато бяха насаме... И все пак това беше нещо, отчитайки факта, че никой друг преди нея, не бе успял....

Вечерта нстъпи. Кърт и Скарлет тръгнаха да се прибират. Бяха изморени, но не дотолкова, че да им се спи. Просто имаха нужда да останат сами, да си седят и да си говорят, без да правят нищо. Вървяха по улиците бавно, оглеждайки света около себе си. Бяха прегърнати. Кърт премяташе ключовете от дома си в едната си ръка. Тази вечер родителите му нямаше да са си в къщи и Скарлет можеше да остане да спи при него.

- Скарлет, би ли променила нещо в мен? – запита по едно време той, напълно изненадвеайки я.

- Не. Защо? – учудено го погледна тя.

- Честно?... Помисли си!... – Кърт настояваше. Скарлет се замисли. Е, май имаше нещо, което би променила.

- Може би... бих искала да си по – открит... Понякога имам чувството, че не държиш достатъчно на мен...

Кърт спря. Не очакваше да чуе точно това.

- Как можа да си го помислиш?! – той почти й се караше.

Тя го хвана за ръката и каза:

- Нали искаше да бъда честна...

- Да, но...

- Май не толкова честна, нали?

- Защо си го мислиш?

- Защото когато сме сами, всичко е просто прекрасно, но когато се появят и те, ти се променяш. Ставаш онзи груб и неприветлив Кърт Ричардс, с когото се запознах... Може би се познаваме вече достатъчно добре, за да не се криеш зад твоята маска...

Кърт се замисли. Никога не беше поглеждал на нещата от тази страна. Той си слагаше маската винаги, когато се чувстваше застрашен, винаги когато беше сред хора. Това му беше като импулс. Не го правеше нарочно или умишлено. Просто така се получаваше.

- Oбичам те! – малко отчаяно й каза той, вероятно с надежда да я убеди.

- Знам. – тя пристъпи към него и го погали по косата. – Просто бъди такъв, какъвто си когато сме сами!... – тя го целуна. - Обичам те!...

Кърт не каза нищо. Заби поглед в земята. След кратко отново я погледна. Хвана я за ръката и продължиха пътя си.

- Защо ме попита точно това? – поинтерсува се Скарлет.

- Защото всички са на мнение, че не те заслужавам. Ванеса каза, че съм твърде груб и един ден ще се отдръпнеш от мен... – Кърт говореше някак отчаяно. Сякаш до последно се беше надявал, че това, което му говореха, не е истина. Скарлет се почувства, като че му беше попарила надеждите...

Кърт направи кратка пауза и после попита, обръщайки се към нея:

- И ти ли мислиш така? ...

- Чуваш ли се?... Какъвто си, такъв си. Не искам да си друг. Ако не беше такъв, какъвто си, сигурно не бих се влюбила в теб!...

Колко простичко звучеше обяснението й! Сякаш камък му падна от сърцето. Тя го обичаше. Това беше видно за всекиго. Може би Кърт беше странен, може би беше труден тип, може би за повечето момичета той не струваше, но и той като всеки друг заслужаваше да бъде обичан. Тя се чувстваше щастлива с него. За нея той беше идеален. Обичаше го такъв какъвто беше. В този почти глупак, тя виждаше осъществени всичките си мечти; виждаше за какво живее. Обичаше го именно защото беше такъв!...

Влязоха в дома му. Кърт запали камината и отиде да приготви нещо за ядене. Скарлет седна на пода и се загледа в огъня. Колко красив беше само той! Стана и си потърси нещо да си пусне. Имаше нужда от тиха и романтична музика. Намери един диск, който му беше дала преди няколко седмици. Даже беше забравила, че е в него. Огледа го и го пусна. Отново се върна пред камината. Кърт се появи. Седна зад нея и я целуна по врата.

- Гладна ли си? – шепнешком попита той. Скарлет поклати глава.

Двамата седяха и гледаха пламъците. Бяха заедно, бяха щастливи. Колко спокойно само им беше когато бяха сами. Кърт припяваше на песента. Галеше се в нежната кожа на врата й. Скарлет сякаш беше на някоя друга планета. Той съблече ризата й и я остави по потник с щироки презрамки. Застана на колене зад нея. Масажираше й раменете, целуваше ги. Тя се извърна към него и го погледна. Той се наведе леко над нея и се целунаха. Отново само се погледнаха. Искаха да си кажат толкова много неща. Един единствен поглед им беше достатъчен за това. Неусетно легнаха на земята. Прегърнати. Лежаха и се целуваха. Кърт се извърна и легна върху й. Тя отметна едната си ръка назад над главата. Той сложи своята върху нейната. Преплетоха пръстите си. Обичаха да си лежат така, преплели пръсти над главите си. Кърт се повдигна леко и спря да я целува. Косата му падаше на лицето. Той се смееше. Скарлет вдигна малко едната си ръка и му показа ластика му за коса, който беше успяла да смъкне незабелязано от опашката му. Той буквално й го изтръгна от ръцете и си го сложи на китката. Тя го гледаше палаво и щастливо. За всички винаги щеше да си остане загадка какво намираше тя в него, какво в това момче я привличаше. Самата Скарлет не знаеше. Тя само можеше да каже, че беше нещо от излъчването му, от това което той беше като човек. Защото тя харесваше не само външността му...

Кърт се наведе леко над нея и оголи корема й. Започна да го целува. Гъделичкаше я.

- Кърт, какво, по дяволите правиш?... – шепнешком го попита тя.

Той вдигна глава и с галантно движение отметна косата си назад:

- Същото като през последната една година, обичам те!...

Скарлет ловко се измъкна от хватката му и седна на пода. Кърт се подпря на една страна. Двамата се гледаха лукаво. Знаеха какво им се въртеше в главите, но не бяха сигурни, че ще е правилно. Страхуваха се.

Кърт седна по – близо до нея и се настани удобно. Хвана я за ръката и целуна дланта й. Скарлет се облегна на рамото му. Той я целуна по косата. Седяха си мълчаливо и гледаха огъня. Постепенно тя се унесе в скута му. Кърт не смееше нито да диша, нито да мърда. Не искаше да я събуди. Така седя около час и половина. Накрая той имаше чувството, че се е схванал. Всичко го болеше, врата, раменете, ръцете, краката... Всичко. Той се раздвижи леко. Скарлет изскимтя и се надигна. Кърт се стресна. Мислеше си, че тя спи. Тя се протегна, колкото да се разсъни и да излезе от тази така завладяваща дрямка. Погледна го с усмивка. Стана и отиде да смени диска или по – точно да го пусне отначалото. Кърт се изправи след нея. Застана зад нея и я прегърна. Целуна я по врата. Отново. Тя се извъртя в прегрътката му. Целунаха се страстно, силно и нежно. Той увеличи музиката, която свиреше толкова силно, че вероятно огласяше целия квартал. Кърт ловко я вдигна на ръце и понесе към стаята си. Влязоха вътре и той притвори вратата, ритайки я с крак...

На сутринта, когато Скарлет се събуди, той вече отдавна беше станал. Навсякъде беше тихо. Вратата на стаята беше леко отворена и от хола се чуваше лека музика, само шепот. Скарлет се беше увила в тънкото одеало като пъшкул. Стана и се повъртя малко докато намери всичките си дрехи. Облече се колкото можеше по – бързо, сякаш закъсняваше за някъде. Всъщност тя наистина закъсняваше за училище, но това бегло я вълнуваше.

Тихо се измъкна от стаята на Кърт и на пръсти стигна до банята. Изми се и се среса с неговия гребен. Пооправи се пред огледалото и сложи косата си зад ушите. Опипа джобовете на дънките си, в единия от тях имаше леко розов блестящ гланц за устни. Скарлет го извади и си сложи малко, колкото устните й да придобият някаква розовина. Нямаше време да се гримира, а нямаше и с какво – моливът й и сенките бяха в раницата, която беше в хола. Нямаше как да си ги вземе незабелязано. Огледа се отново и излезе. Наведе се през отврената врата и надникна в хола. Кърт беше там, седеше на дивана и свиреше. На масата имаше две чаши кафе, едната от които беше покрита с малка чинийка. Вратата на балкона беше широко отворена, а пепелника пред него – вече пълен. Цялата маса пред Кърт беше зарината от ноти и текстове на песни.

Тя влезе на пръсти и се прокрадна покрай него, минавайки му зад гърба. Затвори му очите и го целуна по бузата. Ръцете и лицето й бяха мокри, както и част от косата й. Кърт махна ръцете й от очите си и се извърна към нея. Целунаха се. Скарлет заобиколи дивана и седна на малкото кресло до него. Не искаше да му пречи. Сви се в кеслото и се зави с едно одеало, което намери да лежи там. Беше й студено, но свежия въздух, който влизаше през отворената балконска врата, й действаше освежаващо. Скарлет изрови захарницата измежду папките и листата му и си насипа захар. Разбърка и отпи. Кафето все още беше доста топло.

Сгуши се в креслото и взе кафето в ръце. Слушаше го как свири. Той разучаваше някаква песен, която във онзи вариант все още дори не приличаше на песен. Кърт я погледна и се усмихна широко. Скарлет се засмя и доближи чашата до лицето си. В един момент съзря ризата си, метната върху една от облегалките на дивана. Остави чашата си, смъкна одеалото от себе си и облече ризата си. Стана и изрови почти от дъното на чантата си тъмен молив за очи и сиви сенки. Отиде в тоалетната да се гримира.

- Къде изчезна? – чу се гласът на Кърт. Тя отвори широко вратата на тоалетната и отвърна:

- Сега се връщам, ти си свири!...

Кърт остави китарата си на земята, подпирайки я на дивана. Стана и взе калъфа й. Прибра китарата си и разтреби малко масата. Изпи кафето си на екс и остави чашата в мивката. Събра партитурите и текстовете в една папка и извика:

- Скарлет, прибирам нотите в чантата ти.

- Добре!... – с вик му отвърна тя.

Кърт отвори раницата й и прибра папката вътре, след което отново затвори ципа на раницата. Отиде в стаята си, минавайки покрай тоалетната. Тя го видя в огледалото, но се престори, че не го е забелязала. Кърт съблече тениската си и я хвърли на леглото. Отвори гардероба си и започна да тършува вътре. Искаше да се преоблече, но като че ли не можеше да намери какво да облече. Беше като госпожица.

Скарлет излезе от тоалетната и загаси лампата. Отиде в хола и прибра гримовете си в предния джоб на раницата. След това взе кафето си в ръка. Отиде в стаята на Кърт. Застана на вратата, за да я забележи. Той я погледна свенливо. Пресегна се и я целуна. Скарлет се засмя. Кърт беше гол до кръста, а въобще не се смущаваше от нея.

- Кърт, ... – каза тя тихо. Той я погледна въпросително. - ... обичам те!...

Той застана пред нея. В ръце държеше една светло синя раирана риза, която очевидно беше решил да облече. Пристъпи напред, колкото да я притисне до стената.

- Ще те залея с кафе!... – предупреди заплащително тя. Кърт се усмихна и рече:

- Давай! Така ще се наложи да останем по – дълго тук!...

Той пристъпи отново към нея. Наведе се и я целуна. Сларлет обви врата му с ръце. Погледна го закачливо. По устните му имаше от нейния гланц. Тя се засмя. Докосна го по устата и каза:

- На специална среща ли отиваш?

Кърт се усмихна. Изстри гланца и навлече ризата. Ритна вратата на гардероба за да се затвори. Двамата излязоха от стаята. Скарлет изпи кафето си на екс и остави чашата на масата в хола. Нарами раницата си и застана до вратата. Кърт взе китарата си и ключовете, оставени предната вечер на уредбата. Извади диска й, сложи го в опаковката му и й го подаде. Беше успял да си го запише сутринта. Огледа помещението и след като не откри нищо нередно или забравено, излезе. Заключи и я хвана за ръката. Тръгнаха към училището. Вече бяха толкова закъснели, че можеха въобще да не се появяват, но все пак те решиха да се мернат за малко.

Вървяха бавно и разговаряха. Спираха се, целуваха се...

Глава ІІІ.

Звънецът би. Часовете приключиха. Кърт стоеше облегнат на прозореца пред една от стаите. Беше кръстосал крака и държеше ръце в джобовете си. Вратата се отвори. От стаята излязоха две момичета – Скарлет и Холи. Кърт пристъпи напред. Целуна Скарлет и след това се ръкува с Холи. Прегърна Скарлет през рамо и тримата тръгнаха надолу по коридора. Излязоха в двора. Там, на стълбите от задния вход, седяха Ларс и Нейтън с китарите – дрънкаха си и пяха с пълно гърло. А до тях се бяха разположили Илейн, Майкъл, който доста успешно се правеше на барабан, и Ванеса, която вече беше полу – пияна - викаше и се смееше без причина. В едната си ръка държеше шише бира и след всяка по – умна според нея реплика отпиваше по една глътка. В другата си ръка държеше цигара, която гореше на воля, на празно...

Холи седна на стъпалата до Илейн. Скарлет и Кърт стояха зад тях. Той я беше прегърнал през рамо, а тя просто стоеше до него. Извърна глава към него. Той се наведе леко и се целунаха. Скарлет се облегна на него и го прегърна през кръста.

От другия вход, по – точно изход, към двора се зададоха Джеймс, Дион и Ирен. Скарлет ги забеляза отдалече, позна ги по шапката на Джеймс. Извърна се към Кърт и му ги показа. След около минутка тримата вече бяха при тях. Дион беше необичайно превъзбудена и подскачаше на място. Джеймс и Ирен сравняваха отговорите си от теста.

Най – накрая всички те станаха и се запътиха към едно от най – близките дворчета, към тяхното дворче, където ходеха всяко междучасие. Въпросното дворче се намираше на около две – три минутки път от гимназията. Това беше вътрешен двор, обединяващ няколко жилищни блока. Беше типичният вътрешен двор – с катерушки за децата, с маса за тенис, пейки и простори, на които живеещите в блоковете тупаха килимите си. Земята беше покрита с начупени шишета от бира, капачки, кутии от цигари, фасове... Част от катерушките бяха изпочупени, а другите – просто раждясали. Пейките бяха много ниски, а едната от тях – даже счупена. Компанията се настани върху тенис – масата. Насядаха и извадиха цигарите си. Разговаряха весело и се смееха. Те наистина си прекарваха чудесно заедно!

По калната пътека между блоковете се зададоха Ленард и Джийн с шишета бира в ръце. Джеймс и Кърт ги посрещнаха с мощни възклицания. Двамата се присъединиха към тайфата. Отвориха бутилките на ръба на тенис – масата и отпиха. Същите тези две шишета за отрицателно време минаха през всички от компанията и всеки пи.

И така във весели разговори и закачки прекараха около час и половина. След което се разотидоха да си починат, а може би и да поучат, преди вечерта отново да се съберат в гаража на Нейтън, за да репетират.

Привечер се събраха. Изпяха няколко песни, колкото да се уверят, че са във форма. Нямаха нужда да се бъхтят и трепят сега, няколко дни преди концерта, мислеха си, че са достатъчно добри. Всички бяха на това мнение, всички без Ларс. Той все още смяташе, че имат нужда от репетиции и от усъвършенстване. На никого обаче не му се репетираше. Нито една песен от конкурса във Филаделфия не беше останала – вече имаха чисто нов репертоар. 15 подбрани песни, които знаеха почти наизуст.

Вечерта завърши по възможно най – лудешкия и забавен начин. С викове, крясъци, блатни песни, няколко шишета бира и игра на бутилка. Наредени в кръг, седнали един до друг, те го въртяха и се целуваха, без свян, без срам, без ревност. Колко освободено от задръжки и предразсъдъци беше поколението им!...

Глава ІV.

Новият ден настъпи. Скарлет стоеше на входа на училището заедно с Холи. Разговаряха за предната вечер, за играта, за всички намеци, които си бяха отправили един на друг... Скарлет замръзваше в своето късо кожено рокерско яке. Подскачаше от крак на крак и се оглеждаше за Кърт. А, само ако той беше сега наблизо, би я стоплил. Той винаги беше толкова топъл!...

Самият Кърт беше в дворчето заедно с Джеймс, Дион и Ирен. Четеримата пушеха сутрешната си цигара за събуждане.

Кърт и Скарлет не бяха от един клас и рядко се засичаха по коридорите. Обикновенно имаха време само да се хванат за ръце или да се целунат набързо, преди тълпата да ги понесе в различни посоки. И така тя прекарваше времето си с Холи и само от време на време с Илейн. А той – с Джеймс, Дион, Ирен и Ленард. Липсваха си и винаги когато се видеха, не можеха да се наситят един на друг.

Кърт, Джеймс, Дион и Ленард бяха в тоалетната. Кърт беше подпрял едното си коляно на мивката, а върху него китарта си и я настройваше. Надали това беше най – подходящото за целта помещение, но при липса на друго и то вършеше работа. Дион се гримираше пред огледалото. Всъщност тя беше истинската причина трите момчета да се намират е женската тоалетна. Джеймс се беше втренчил в нея и гледаше недоволно, а Ленард се чудеше какво да прави.

- Ди, имаш ли намрение скоро да свършиш? – попита накрая изнервено Ленард.

- Скоро, не, но някога – да. – отвърна тя без да прекъсва заниманието си.

- Това твоето е суета! – продължи да се жалва Ленард.

Кърт се усмихваше лекичко, като че ли само на себе си.

- Скарлет поне не е такава... - промърмори той.

- Може и да е. – лаконично отговори Дион.

- Не обичам суетните хора! – намеси се в разговора Джеймс.

- Но обичаш мен, нали мило?

Джеймс млъкна. Кърт се усмихна широко и го погледна:

- Копеле, точка за нея!...

Остави китарата си подпряна на стената. Извади кутията с цигари и започна да я гледа с желание. Нямаше търпение да излязат от това помещение и да запали. Дион точно приключваше с гримирането си. Прибра чантичката си в раницата и затвори ципа й. Сложи я на едно рамо и се обърна към Кърт:

- Не я гледай така влюбено. Отиваме да пушим.

Кърт прибра китарата си в калъфа и го сложи на едно рамо. Четеримата излязоха и се запътиха към любимото си дворче.

В дворчето на една от здравите пейки седяха Скарлет и Холи, а Нейтън им изнасяше частен концерт на китара. Свиреше с пълна сила нещо напълно без смисъл и мелодия, нещо, което си измисляше на момента и се правеше на маймуна – правеше смешни гримаси. Пулеше се, примижваше. Стоеше разкрачен и си тактуваше с крак. Мяташе глава в ритъм. Разсмиваше ги.

Скарлет все още замръзваше. Стана от пейката и започна да подскача от крак на крак с надежда да се стопли. В този момент тя мечтаеше само за едно – Кърт да я прегърне и стопли. Между пръстите на дясната си ръка държеше цигарата си, която си гореше на воля.

Кърт, Джеймс, Дион и Ленард се появиха в дворчето с бодра походка. Веднага се насочиха към момичетата.

- Ехо! – подвикна им Дион.

Скарлет се обърна. Като видя Кърт тя направо засия. Все още подскачайки от крак на крак се провикна:

- Кърт! Студено ми е!

Той само се усмихна и наведе свенливо глава. След още няколко крачки вече бяха при тях. Кърт прегърна Скарлет и я целуна нежно. Притисна я до себе си, а тя се сгуши в обятията му.

- Ти май ме ползваш като радиатор... – прошепна й той и я целуна по главата.

- Да, но със сигурност съм първото момиче влюбено в своя радиатор! – отвърна му тя. Той отново само се усмихна и я целуна по главата.

Следобедът се събраха в гаража на Нейтън за една почти генерална репетиция, която ако можеше и да се окаже гениална, щеше да е съвсем добре. Трябваше да се разсвирят и разпеят преди Браян да дойде да ги чуе. Като човек с повече опит в областта на музиката, той винаги ги напътстваше и им даваше съвети. Стараеше се да им помогне както можеше, та те като група да не направят грешките, които преди години направи неговата група; да не се провалят. Сред тези бунтуващи се срещу всичко и всички тинейджъри, той се ползваше с неимоверно голям авторитет и те го слушаха, доверяваха му се. Той беше може би единственият възрастен, чиито съвети имаха значение за тях. И единственият възрастен, който ги приемаше такива каквито бяха, с всичките им недостатъци и положителни качества. Той ги възприемаше като завършени личности, като големи хора, които имат право да бъдат чути и винаги зачиташе личното им мнение, а това наистина значеше много за тях.

Когато Джеймс го доведе в гаража, репетицията беше в разгара си. Свиреха “Starway to heaven” на Led Zeppelin. Ларс подскачаше и мяташе дивашки коса. Изглеждаше като изтърван. Нейтън се беше вживял до крайност и се извиваше около китарата си. Кърт свиреше спокойно, тактувайки си с крак и изучаваше ту Ларс, ту Нейтън. Стоеше най в края, точно да Майкъл. Най – отпред Ларс все още дивееше. До него Нейтън вече размахваше глава, бясно и в ритъм. Илейн стоеше в другия край на т.н. сцена. Тя не откъсваше очи от Нейтън. Точно в центъра беше Скарлет, а пред Илейн – Ванеса. Двете момичета се следяха една друга или си гледаха пръстите. Бяха се съсредоточили върху свиренето и не обръщаха внимание на страничните вълнения.

Интродукцията беше към края си. Ларс се поукроти и се доближи максимално до микрофона. Започна да се дере. Малко обаче избърза и това всички го усетиха. Кърт само се усмихна и поклати глава. Да, той наистина само се дереше, не пееше, а се дереше. Ларс беше основният вокал на групата и като такъв трябваше да прави добро впечатление. Но той надали беше най – представителният от тях, с вечно падащите дънки и цъфналата коса. Ларс пееше силно, но не винаги вярно. Обикновено не започваше от верния тонй и звучеше фалшиво. Всички го знаеха, дори и самия той, но нямаха избор. Нуждаеха се от мъжки глас, а с друг освен с този на Ларс, просто не разполагаха. Нейтън и Майкъл не умееха да пеят... Може би Кърт би могъл, но той нямаше вид на човек, който би се заинтересувал от подобна възможност, а и нямаше кой да се сети за него...

Песента приключи. Джеймс ги аплодира горещо, за него те дори и в този си вид бяха чудесни. Музикантите се чувстваха щастливи и доволни от себе си. Оставиха инструментите си.

- Е, Браян, какво мислиш? – попита Скарлет и седна на земята по турски.

Майкъл остана да седи зад барабаните, ритмично потропвайки си. Ванеса се настани между краката му. Илейн седна пред йониката си, а Ларс и Нейтън останаха прави. Кърт извади цигарите си и запали. Облегна се на стената.

Всички го гледаха с един предан и изпълнен с доверие поглед. Чичо Браян не отговори веднага.

- Ами,... – започна той.

- Не му е харесало! Знаех си! – с леко отчаяние в гласа извика Ванеса.

- Напротив, хареса ми! Но ...

- Но какво? – попита вече сериозно Скарлет и прибра косата си за ушите.

- Трябва да поработите над вокала...

- Т.е над Ларс. – поправи го Кърт.

- Ти да мълчиш! – изкрещя му Ларс.

- Не му крещи, защото е прав. – строго каза Браян и се огледа за нещо, на което можеше да се подпре.

- Ларс, - продължи отново Браян. – Не започваш от верния тон, избързваш. Това никак не са малки подробности, и са способни да разрушат красотата на цялата песен.

Ларс сякаш се поукроти. Думите на Браян имаха значение за него, независимо, че не винаги му беше приятно да ги чуе.

- Това нямаше значение преди ... – някак засегнато каза Ларс.

- Защото преди бяхте училищна група. За изявата, която ви чака в събота се изисква нещо повече от добро желание.

Настъпи кратко мълчание. Ларс се чувстваше неловко.

- Ами име? Избрахте ли си вече име?... – запита ги Браян с присъщото му детско любопитство, примесено с загрижена нотка.

- Двоумим се между няколко възможности... – отговори Нейтън.

- Нито една от които не струва... – промърмори си под носа Илейн.

- Все пак трябва да решите.

- Какво мислиш за “Мемфис”. – предложи Нейтън – Просричко и запомнящо се. А и плюс това показва от къде сме.

- Преди всичко показва, че ви липсва фантазия... Да се измисли име на група не е лесна задача...

Браян въздъхна и седна на земята:

- Преди всичко името трябва да е простичко. Лесно за изговаряне и простичко. – последната дума той каза направо на срички, сякаш да им я набие в главите. – Не трябва да е повече от 9 – 10 букви и смисълът му да е ясен на всички. А и трябва да е оригинално!...

Не им прозвуча обещаващо. Още нещо, с което имаха усещането, че няма да се справят сами.

- ‘Що не си останем просто “Група без име”! – леко троснато рече Илейн и допълни – И простичко и оригинално!

Браян покалти глава. През цялото това време Кърт само пушеше, облегнат на стената и сякаш не беше там. Човек, който го наблюдава отстрани би казал, че не го вълнуваше за какво говореха. Слушаше ги с безразличие.

- По – добре бъдете “Музикантите от Мемфис”. Името е вашия стил, вашата личност! Без име не сте личности!

- Излиза, че нямаме нито вокал, нито име... – някак тъжно констатира Ванеса. – Какво правим всъщност?...

Кърт загаси цигарата си и високо и ясно каза:

- Все още имаме шанс да спасим положението.

- Кърт, за един ден чудо няма да направим. – обърна се към него Скарлет.

- Не ни е необходимо чудо, а просто малко работа. Последните няколко дни на никой от нас не му се репетираше, а всички искаме да свирим в събота, нали?...

- Ларс няма да пропее вярно за един ден... – прекъсна го Илейн.

Кърт просто сви рамене.

- Дължите си да опитате! Дайте всичко от себе си, пък не го мислете после!... А и да не говорим, че никой не е казал, че разчитате задължително и само на Ларс...

И така под напътствията на Браян репетираха до късно през нощта. Изпяха и изсвириха всички песни от репертоара си по няколко пъти, чак до писване. Да, наистина тези петанайсет песни им омръзнаха, но поне ги научиха идеално – свиреха ги просто перфектно. Ларс се включваше по – уверено и по – правилно от преди. Вече се виждаше, че не са просто училищна банда, а истинска рокендрол група!...

Следващия ден отново репетираха до късно. Правеха кратки паузи за по една цигара и няколко глътки вода. Смееха се, забавляваха се. Имаха нужда от всичкото това – от цигарите, от водата, от смехът и малките шеги. Тези неща ги следваха навсякъде, бяха се превърнали в тяхният начин на живот. Разтоварваха ги.

За буквално отрицателно време се бяха убедили, че не им е необходимо чудо, за да бъдат добри, в това, което правят. Нямаха нужда от нищо свръхестествено, за да направят Свое Чудо.

Следобеда когато учебните занятия вече бяха приключили, цялата компания се събра в гаража на Нейтън. Дион и Сузана “раздаваха уроците” на учениците, които ги бяха пропуснали, т.е на музикантите. Не че някой от тях имаше намерение да ги учи или се интересуваше от тях, но все пак трябваше да ги имат...

Глава V.

Вечерта настъпи. Това беше предпоследната вечер, вечер изпълнена с очаквания и трепети. Представяха си вероятния успех – публика, която им се възхищава... Дори и не мислеха за възможния провал... Утре всичко щеше да е в тяхните ръце. Всичко щеше да зависи от тях. Бяха притеснени, но и развълнувани...

Не можеха да спят. Сън не ги ловеше. Не можеха да си стоят и в къщи. Не ги свърташе на едно място. Имаха нужда да се разтоварят, да излязат, да се веселят...

Кристин с бързи и припряни крачки вървеше по улицата покрая гимназията. Озърташе се нервно и някак уплашено. Беше се свила и почти завила с якето си. Беше настръхнала. Страхуваше се да върви сама по улиците.

Навън вече се беше свечерило. В полумракът се отличаваха само сенки и образи. Почти нищо не се виждаше. Луната вече отдавна беше изгряла, но нейната светлина беше крайно недостатъчна, за да прогони тъмнината. Небето беше тъмно синьо, чисто и кадифено. Създаваше усещане за мекота и топлина. Не беше студено, само малко хладно. Подухваше лек ветрец. Хората в по – голямата си част вече си бяха у дома, вършейки обичайните си вечерни занимания.

Някъде, не далеч от учлището, по тъмните пусти, но особено романтични, улици се разхождаше и Ванеса. Но за разлика от Кристин, тя не беше сама – беше с приятеля си. Момчето беше около една глава по – високо от нея, с черна коса и перчем, грижливо оформен с гел нагоре. Беше в светли дънки с протрити колене, нарязани, и в светло дънково яке, с черна тениска и кубинки. Двамата вървяха прегърнати през кръста и разговаряха. В свободната си ръка Ванеса държеше алено червена роза...

Кристин сви наляво по улицата, по която вървеше, и влезе в един вход – в дворчето, в което ходеха музикантите. Продължаваше да се озърта подозрително и да си гледа в краката, вниманваше къде стъпва. Беше с елегантни ботуши на висок ток и никак не й се искаше да ги изцапа още в първия ден.

На тенис – масата купонът вече течеше. Дион и Джеймс седяха и се целуваха, изцяло погълнати от заниманието си. Нейтън седеше на масата до тях и си тактуваше, просто така, без да пее. Скарлет стоеше до него, с цигара в ръка и се смееше. Тя наистина много се смееше. Майкъл и Ларс се бяха сгушили под масата, седяха направо на земята и пушиха.

Кристин се приближи до тях.

- Ехо! Здравейте! – поздрави ги тя.

- Здрасти! – някъде изпод масата отвърна Ларс.

Кристина направи още една крачка напред към тенис – масата. Джеймс и Дион все още като че ли не я бяха забелязали. Нейтън пиеше бира и пушеше една цигара заедно със Скарлет. От някъде се появи и Холи. Никой не видя откъде. Тя отново направо сияеше. Прегърна Скарле и целуна Нейтън по бузата. Седна на масата до него. Ларс я дръпна за крачола.

- Какво искаш? – с лека усмивка попита тя.

- Целувка за здрасти.

- Е, сега, няма да лазя по земята за целта.

- Дори и заради мен? – продължи да й дърпа крачола Ларс.

- Особено заради теб.

- А защо сте в намален състав? – намеси се Кристин.

Скарлет сви рамене и отвърна:

- Кърт трябва да се появи всеки моменмт да се видим преди да тръгна.

- Къде ще ходиш? – попита учудено Кристин.

- Заминавам, имам работа.

Дион и Джеймс спряха да се целуват.

- Кога ти е рейса? – запита Дион.

- В 9 часа. – Скарлет си погледна часовника и каза някак тъжно и отнесено – Къде е той?...

Тя започна да се оглежда притеснено. По пътечката, по която дойде и Кристин, се зададе една слаба фигура – Кърт. Той вървеше с наведена глава и ръце в джобовете. Този път не пушеше. Приближи се до тенис – масата. Първото, което направи беше да прегърне и целуне Скарлет. Държеше я в обятията си. Скарлет облегна глава на гърдите му. Гледаше настрани с щастлива усмивка на лицето.

- В 9 часа ли ти беше рейса? – попита по едно време той.

- Да.

Kърт извади часовника си изпод ръкава и му хвърли един бърз поглед:

- Имаме половин час, ако искаш да тръгваме.

Скарлет кимна леко и вдигна глава. Погледна го отново и двамата започнаха да се целуват. Кристин ги гледаше много странно. От това кратко лирическо отклонение в минибуса на родителите й в началото на годината, тя не беше говорила с него, не беше виждала и приятелката му. Кристин рядко идваше в дворчето им, даже почти никога. А Кърт и Скарлет нямаха навикът да показват любовта си по гимназията и да правят демонстрации. На Кристин й се стори странно между него и популярната Скарлет да има нещо. А те бяха толкова щастливи заедно!...

- Той не целува хубаво!... – сама на себе си прокоментира Кристин.

Направи го обаче достатъчно силно за да го чуят и Кърт и Скарлет, и Холи... Той сякаш се смути и отдръпна леко от Скарлет, която с гадна усмивка, стил Ванеса, се обърна към Кристин:

- Няма да питам откъде знаеш!..

Кърт гледаше сконфузено в земята. Скарлет му хвърли изпитателен поглед за части от секундата. Дион и Джеймс наблюдаваха с трепет развитието на нещата.

- Искаш ли да тръгваме? – тихо прошепна Скарлет и вдигна главата му.

Кърт се отдръпна. Кимна, а тя стана от тенис – масата. Сложи раницата си на гърба и целуна Холи за довиждане. Двамата с Кърт тръгнаха. Той я прегърна през рамо, но не я притисна до себе си както правеше обикновено. Всички ги проследиха с поглед. Около тенис – масата цареше пълно мълчание. Леко по леко Кърт и Скарлет се изгубиха я тъмнината. Излязоха на улицата...

Репликата на Кристин наистина не беше особено уместна. Тя направи впечатление на Скарлет. Озадъчи я. Но тя не го показваше – просто не знаеше как да го попита. Двамата никога не бяха говорили за бившите си връзки и приятели... Живееха за настоящето и бъдещето си заедно. За пръв път обаче Скарлет се заинтересува от миналото му. И все пак Кристин трудно би могла да бъде наречена “бивша приятелка”. Всъщност тя никога не е имала и връзка с него, само едно кратко лирическо отклонение, което за нещастие се беше случило във възможно най – неподходящият момент...

Кърт и Скарлет вървяха бавно. Почти не разговаряха. И двамата бяха потънали в мислите си. Мислеха за себе си, за чувствата си, за предстояшата макар и кратка раздяла, за Кристин... И за всичко друго, което им идваше на ум... Двама напълно различни души, обединени от едно чисто и красиво чувство... Това бяха те...

Стигнаха до автогарата. Там хората вече се бяха насъбрали и спокойно чакаха автобуса. Кърт се облегна на един уличен фенер. Скарлет се обърна с лице към него и взе ръцете му в своите. Погледна го в очите. Гледаше сериозно и в същото време някак уплашено. В погледна й на кошута се четеше страх. Кърт гледаше някак напълно отнесено в страни, даже малко гузно. Наведе се към нея и я целуна.

- Кога ти е обратният рейс утре? -попита той.

- В 7:30 вечерта...

- Ще те чакам..

- Кърт, ... моля те недей да ме посрещаш...

- Но, Скарлет, защо?...

- Имам нужда да остана сама...

Настъпи кратко мълчание. Автобусът пристигна и пътниците започнаха да се качват.

- Случило ли се е нещо? ... – подозрително запита той.

- Не... Просто искам да бъда сама... Не ме посрещай, моля те! ....

Кърт кимна тъжно. Прегърна я и я целуна нежно и дълго. След което отново я погледна:

- Сигурна ли си?...

- Напълно. – кимна Скарлет.

Тя тръгна към автобуса. Ръцете им се изпънаха. Дланите се плъзнаха една по друга и се пуснаха. Скарлет се обърна и тръгна към автобуса. Качи се по стълбите и влезе в превозното средство. Седна на предпоследната седалка до прозореца. Кърт се приближи до автобуса. Вдигна ръка и й почука на стъклото. Скарлет се усмихна и му махна. Автобусът потегли бавно. Скарлет се настани удобно. Извади уокмена си от чантата. Сложи си слушалките на ушите. Загледа се през прозореца. Гледаше навън, а все едно нищо не виждаше. Отново беше потънала в мислите си...

Кърт въздъхна тежко. Сложи ръце в джобовете си и тръгна да се връща. Вървеше унил и с наведена глава. Сякаш се скиташе безцелно. Улиците отново бяха почти напълно пусти. Подухваше лек ветрец, което правеше времето много приятно за разходки. Беше тъмно. Небето беше кадифено и чисто, нежно и приятно. Нямаше нито един облак, само звезди и голямата кръгла и ясна луна. Кърт вървеше бавно, риташе камъчетата и гледаше в земята. По малките улички нямаше жива душа, но по големите улици, булеварди и шосета, животът все още си течеше. От време на време се стрелкаше някоя друга скъпа и лъскава кола. Имаше и пешеходци – забързани, връщащи се от работа; или просто романтични сърца излязли на разходка.

Кърт се размина с една двойка – влюбени, прегърнати, разговарящи, смеещи се... Кърт се спря и обърна след тях. Гледаше ги с благородна завист. Мислено им пожела вечно щастие... Усмихна се леко и отново просто въздъхна... Продължи пътя си по – унил и по – тъжен от преди... Вървеше и разглеждаше света около себе си, витрините на магазините, светещите прозорци на къщите, където иззад пердетата се открояваха единствено образи...

Една млада жена го спря и попита за нещо. Кърт й обясни, сочейки с ръка около себе си. Жената кимна с усмивка и продължи пътя си. Само няколко крачки по нататък някой го дръпна за ръкава. Той се спря. Едно момиче, горе – долу на неговите години, му подаде фотоапарат. Набързо му обясни, че иска да я снима заедно с приятеля й. Двамата влюбени просто се прегърнаха. Кърт ги снима и им върна фотоапарата. После отново продължи пътя си. Направи не повече от пет крачки и отново спря. Обърна се след двойката, която туко – що беше снимал. Въздъхна тежко. Сякаш всеки си имаше някого , а само той – не... Всъщност той имаше Скарлет... Но като че ли я губеше... И не можеше да си обясни как и защо. Със Скарлет беше сързана цяла ера от живота му и той не желаеше да я загуби...

Повечето пътници в автобуса вече спяха. Скарлет все така гледаше през прозореца без да вижда нищо. Слушаше музика и размишляваше. Тя никога не се беше разбирала с Кристин, но и никога не се беше интересувала от нея. И изведнъж, сега, тя придоби някакво значение за Скарлет. Едно единствено изречение й се въртеше в главата – “Той не целува хубаво...”. Ето как една нищо и никаква, не отправена към никого, реплика може да нарани човек...

Скарлет се усмихна. Спомни си онази прекрасна вечер в училищния двор, когато двамата танцуваха а в главите им звучеше музика... Свали слушалките и отвори ципа на раницата си. Извади портмонето си и провери дали имаше дребни монети за телефон. За нейно щастие имаше. Извади ги и ги стисна в дланта си.

След близо двучасово безцелно скитосване по улиците, Кърт най – накрая отиде в дворчето. Надяваше се, че приятелите му са все още там. Тях обаче ги нямаше. Единственото, което показваше, че са били там, бяха няколкото празни шишета от бира, куп фасове и купчина пепел от изгорени хартийки. Той седна на тенис – масата и допуши цигарата си... Нямаше какво да прави. Оставаше му едно единствено нещо – да се прибере и да заспи, опитвайки се да забрави всичко и всички...

Тръгна към дома.

Автобусът спря. Кратка пауза за тоалетна. Скарлет остави уокмена си на седалката и излезе. Точно до заведението, до което беше спря автобуса, имаше улични телефони. Тя влезе в една от кабинките. Пусна монетите и набра номера. Затвори очи. Молеше се Кърт да си е в къщи.

- Ало? – някой вдигна. Скарлет чу женски глас от другата страна.

- Извинете за безпокойството, - каза тя, малко притеснено, все пак вече беше достатъчно късно и не трябваше да се звъни на хората по домовете, но Скарлет не можеше да чака. Трябваше да говори с Кърт веднага. – Кърт може ли да се обади?...

- Един момент, че туко – що влиза...

Сякаш камък падна от сърцето на Скарлет. Една минута по – рано да се беше обадила и той нямаше да си е в къщи. И кой щеше да го е грижа, че именно в този момент той можеше да бъде пред вратата?...

- Ало? – тя чу грубоватия му и нисък глас.

- Кърт,... – промълви едва чуто Скарлет.

Той се усмихна или по – точно започна да се смее. Тя също се усмихна. Очите и на двамата се насълзиха от щастие.

- Скарлет,... – прошепна щастливо той.

Тя прехапа устни.

- Просто исках да ти кажа, че те обичам... и, че много ще се радвам, ако утре дойдеш да ме вземеш...

- Ще дойда!... Обещавам!...

Настъпи мълчание. И двамата бяха развълнувани и сякаш отново нищо нямаше значение. Даже и онази проклета реплика. Какво значеше тя, когато се обичаха?... Нищо. Кърт и Скарлет – просто двама влюбени, за които света започваше и свършваше с тяхната любов. Чиста, искрена, невинна любов! Колко хора можеха да се похвалят с това?...

Автобусът загря двигателите си. Приготви се за тръгване.

- Трябва да затварям... – каза му тя.

- Обичам те! ...

- И аз те обичам!...

Скарлет затвори. Изтича и се качи в автобуса. Седна на мястото си. Продължаваше да се смее. Сега вече можеше да заспи спокойна и щастлива!...

Глава VІ.

Най – накрая голямата вечер дойде. До представлението оставаха само няколко часа. Всички бяха притеснени, изнервени и даже може би малко изплашени.

На автогарата спря един голям бял автобус. Вътре цареше шумотевица. Пътниците се приготвяха за слизане – обличаха връхните си дрехи, вадеха чантите си изпод седалките и от специално отделените за целта места над самите седалки. Вратата се отвори. Настъпи едва долувимо оживление. Пътниците, нервничащи и нетърпеливи, започнаха да излизат един по един. Скарлет слезе бавно, примижвайки и взирайки се във всеки чакащ, с надеждата поне един от тях да е Кърт. Носеше раницата си на едно рамо. Кърт вече беше там – отново облегната или по – точно подпрян на един стълб. Отново в светло сините дънки, но този път в маратонки и тъмно синя блуза с качулка. На рамо носеше китарата си в черния плътен калъф. Косата му, вече доста по – дълга, беше спусната. Беше запретнал ръкави и на едната му китка се белееше, или по –точно се сивееше, ластик за коса. А на другата носеше вече зацапаната плетена гривничка, с която не се разделяше, може би защото единствения начин тя да бъде свалена от ръката му, бе да бъде разрязана.

Скарлет не го забеляза веднага. Може би във вида му имаше нещо необичайно, нещо, което тя не очакваше да види... Кърт си стоеше спокойно, гледайки я с усмивка. Беше му любопитно, още колко време щеше да й е необходимо, за да го види. А самата Скарлет се въртеше в кръг и го търсеше с очи. На лицето й беше изписано притеснение.

Кърт се изправи и приближи до нея. Застана зад гърба й и просто я прегърна, внезапно и изненадващо.

- Търсите ли някого, млада госпожице? – тихо и с широка усмивка я попита той.

Скарлет се усмихна на свой ред. Извърна глава леко в страни и отговори:

- Вече не, млади господине.

Тя се обърна и обви врата му с ръце. Той спусна плавно ръцете си и ги постави на кръста й. Гледаха се с щастливи усмивка на лицата.

- Ще тръгваме ли? – запита той.

- Ами не виждам какво можем да правим тук...

- Направо в бара ли отиваме?

- Не. Първо ще ме заведеш у нас и ще ме оставиш да се изкъпя и преоблека. Ще се видим в бара.

- Значи няма да ме поканиш у вас, така ли? – закачливо попита той.

- Бих те поканила и под душа, но не мисля, че идеята ще допадне на майка ми...

- Ще го запомня!...

- Надявам се.

- Е, все пак и друг път ще се къпеш, нали? – каза й той със закачлива и даже малко лукава усмивка.

Скарлет го бутна лекичко, колкото да се усети. Той се засмя. Тя плъзна показалеца си по врата му и го постави на устните му. Той мръдна глава назад, а тя отмести пръста си. Целунаха се.

- Да вървим, все пак ще ми трябва време.

Кърт кимна. Прегърна я и двамата тръгнаха да се прибират. Вървяха бавно и спокойно. Не бързаха за никъде. Разговаряха и се смееха. Той вървеше изправен, с привидно горда стойка, с вдигната глава и сякаш оглеждаше света отвисоко. И все пак създаваше впечатление, че му е студено. Скарлет грееше до него. Гледаше хората около себе си, но не виждаше никого. Те като че ли не бяха нищо повече от една сива еднородна мас. Нищо не можеше да й направи впечатление. Тя се смееше искрено и с пълно гърло. Чувстваше се добре, когато беше с него. А Кърт, както по рождение не говореше много и не беше от най – общителните, когато беше с нея се отпускаше. Бълваше глупости и я разсмиваше. Скарлет се навеждаше, облягаше глава на рамото му...

Изпрати я до дома й и я остави. Бавно, с ръце в джобовете тръгна да се разхожда. Имаше още много време. Отново вървеше с наведена глава. Риташе камъчета. Луташе се безцелно. Тръгна към ЖП линията.

Беше топло. Подухваше лек ветрец, който не беше способен да смути никого. Слънцето се показваше от време на време, колкото все пак да напомни, че го има. Но това не правеше впечатление на никого. В небето снежно белите облачета се движеха толкова бързо, че движението им бе видно даже и от земята. Хората по улиците вървяха забързани и замислени. Всеки имаше своя важна работа и нищо друго не го интересуваше. Кърт се спря. Извади цигарите си и запали. Продължаваще да си скитосва... Имаше още време до голямата вечер...

Скарлет, вече изкъпана и освежена, подреждаше стаята си. Взе ризата, която с влизането си, небрежно беше хвърлила на леглото. Допря я до лицето си. Ризата беше пропита с мъжки парфюм, с парфюма на Кърт. Вдиша аромата й и се усмихна едва долувимо. Думите не бяха достатъчно силни да опишат колко много обичаше този човек! Отново остави ризата на леглото. Взе гребена си от нощното шкафче. Застана пред огледалото. Среса се и пооправи гланца си. Нарами раницата си и излезе.

Вървеше щастлива с усмивка на лицето. Разглеждаше витрините на магазините и се оглеждаше в тях. Това, което виждаше й харесваше. Щастието я красеше. Тя сияеше. Беше ИСТИНСКИ щастлива, чувстваше се обичана и желана. Тя обичаше и желаеше.

Кърт все така беше някъде из града, напълно сам и насаме с мислите си. Скитосваше безцелно. Пушеше. Риташе камъчета. Не беше тъжен, но беше отегчен. И то не от живота си, а от момента. Не правеше нищо смислено освен да се разхожда. До голямата вечер имаше още време, а той вече нямаше търпение. Скучаеше и чакаше Вечерта.

Разходи се и тръгна да се връща. Отново вървеше бавно с наведена глава, едната ръка в джоба, а в другата държеше запалката си и си играеше. По едно време и това му омръзна и я прибра, без да обръща особено внимание къде точно. Все още създаваше впечатление на човек, скиташ се безцелно. Извади цигарите си и се спря. Търсеше запалката. Бръкна в джоба на дънките си. Напипа нещо, което не би трябвало да бъде там. Верижката с кръстчето на Скарлет. Последния път, когато двамата бяха у Кърт, тя я беше забравила на бюрото му. А той оттогава все забравяше да й я върне. Стисна кръстчето и се усмихна сам на себе си.

Влезе в бара, където подготовката цареше с пълна сила. Ларс, Нейтън и Майкъл наблюдаваха приготовлението и даваха своите напътствия... Усмихна се. Колко типично за тях беше да се изживяват като лидерите, които искаха да бъдат, и които не винаги успяваха да се наложат над останалите. Остави китарата си на сцената и отиде отзад, зад кулисите да изпуши една – две цигари...

... Концертът им беше към края си. Бяха изморени, но доволни. Засвириха бавно и тихо “Desperado” на Eagles. Кърт пееше. Скарлет твърдеше, че тази песен сякаш е писана за самия Кърт. Беше малко уплашен, но се стараеше да го прикрие. Ларс гледаше в земята. Не можеше да преживее факта, че не той, а някой друг беше солист на групата. Беше свикнал той да е основната фигура, а сега тази функция беше поета от Кърт... Омразният му Кърт Ричардс...

Ноември. 04. 2003г.