03_Bitter Wine

Just like everything, even good love has to die

Ain't no sympathy when it waves goodbye, no one even cried

We were one of a kind...

Глава І.

Свечеряваше се. Улиците леко по – леко започваха да се опразват. Хората предпочитаха да са у дома вместо навън. Една забързана слаба фигура, като мрачна сянка, вървеше съвсем сама по улицата. Той вече не беше момчето от гимназията с големите мечти, вече беше мъж. Нищо от външността му не напомняше за някогашният глупак на компанията. Нищо освен може би дрехите. И то не напълно. Всичко се беше променило. Светът беше станал друг, а с него и той. Почти впити дънки, показващи добре оформените задни части, които бяха една от основните съставки на успеха му сред жените. Обувки с остър нос и звезда на тока, дънковото яке и тъмната риза, свободно пусната над панталона, отново имаща непран вид. Забил поглед в земята, той пак сякаш замръзваше. Навън не беше още студено, но това си беше просто неговата походка. Между пръстите на едната му ръка бе неизменната цигара, а на другото си рамо носеше китарата си, грижливо пъхната в калъф. Косата му, спусната свободно до раменете, допринасяше за бохемския му вид. На врата си носеше няколко сребърни верижки и кръстчето, което му напомняше какво бе имал някога. Едно момиче и целият свят, събран в очите й само за него. Беше се променил, но не дотолкова, че да не го познаеш. Някогашният глупак сега беше разбивач на женски сърца. ... Кърт Ричардс...

Той зави по улицата и влезе в добре познатият му двор. Във вътрешността му, от гаража, в който някога беше прекарвал всеки свободен миг, се виждаше светлина. Кърт се устреми натам. Застана на вратата. Сред заетите фигури разпозна приятелите си – онези, които му даваха сили и го подкрепяха в училищните години, онези, с които беше лудувал и свирил тогава. Нейтън, Ларс, Майкъл... Колко се бяха променили само! Вече не бяха същите! От някъде, напълно неясно от къде, изникна едно момиче, което той сякаш познаваше. Не можеше да я разгледа добре. А как само му се искаше! Дълга кестенява коса, свободно пусната да се вее, дънки и мъжка риза, това беше облеклото й. Купища гривнички и пръстени. Къде ли беше виждал преди подобно нещо?...

Той почука дискретно на вратата. Това привлече погледите на събралите се в гаража приятели. Те се обърнаха по посока на звука. Момичето го изгледа странно и извика силно, приближавайки се към него:

- Господи, Кърт, не вярваш, че някога пак ще те видя!...

- И аз... – тихо смотолеви той. Независимо колко време беше минало и какво беше станало с живота му, това никога нямаше да се промени, начинът му на говорене. Той пристъпи напред и продължи – Утре заминавам. Тук съм с групата...

Колко хубава беше станала само! Неговата Скарлет!... Не се беше променила чак толкова много. Все още го имаше онзи вълнуващ поглед на кошута. Маслинено черните й очи и почти никога не затварящата се уста. Сладката, широка и лъчезарна усмивка.

- Ти свириш? – попита тя учудено и се доближи до него.

- Ами, да. Отначало само подгрявахме на други групи. Сега вече сме самостоятелни. Не сме особено популярни, но преживяваме някак... А с твоя живот какво стана?

- Нищо особено и съществено. А с Кристин знаеш ли какво стана?

- Какво?

- Срещна един французин. Омъжи се за него и сега живее в Париж. А Ванеса се омъжи за гаджето си от гимназията, сега свири в някаква група.

- А с теб какво стана?

- Ами, нищо... А Дион и Джеймс още са заедно! – Скарлет разказваше разпалено за другите, но някак не искаше да говори за себе си. Не беше много доволна от живота си и не желаеше да я разпитват за него. Кърт обаче повече се интересуваше от нея, отколкото от другите. За него те винаги са били на заден план.

- А ти? ... Намери ли своята половинка?...

Това поохлади ентусиазмът й. Тя го погледна странно:

- Не, а ти?

- Не... Защо, по дяволите, се разделихме?

Последното Кърт изрече с явно безсилие и ярост в гласа. Скарлет въздъхна:

- Защото заминахме да учим в различни градове, а връзка от разстояние не е връзка... Всичко свърши... – тя беше тъжна да го констатира.

Кърт остави китарата си на земята и я подпря на стената. Доближи се до нея и хвана за раменете. Какво можеше да й каже? Знаеше, че тя беше права. Пусна я и пристъпи напред към Нейтън, Ларс и Майкъл.

- Как е музиката? – попита той, колкото да започне разговор.

- Става... – небрежно отвърна Ларс и след малко с ентусиазъм добави – Къде ще свирите? Да дойдем да ви гледаме!...

Кърт се усмихна.

- Не е важно...

- Напротив! – възпротиви се Нейтън. – Трябва да те чуем! Заради доброто старо време!...

- В клуба на един приятел, не му помня името...

- Ще ни заведеш, чу ли!– шеговито подхвърли Майкъл. Кърт се засмя и кимна.

Скарлет стоеше зад него и мълчеше. Не искаше да повярва, че след толкова много опити да го забрави, точно когато най – накрая беше на крачка да успее, той отново се появяваше.

- Да отидем да пийнем по нещо. – предложи Нейтън и го огледа. Кърт се замисли и се обърна към Скарлет. Тя само се усмихна.

- Да вървим! – отвърна той.

Така се понесоха петимата към най – близката кръчма. Точно както когато бяха ученици. Вървяха в една редица, сякаш улицата беше тяхна. Кърт беше прегърнал Скарлет, точно както правеше винаги. Беше го направил някак по навик. Говореха си за всичко, предимно за миналото. За всичко, което бяха преживели заедно и за всичко, което не бяха успели да преживеят заедно.

Седнаха в първото заведение, което видяха. Не беше нещо особено, но това не им правеше впечатление. Не се бяха виждали от толкова много време, че и на пейката в парка да бяха седнали пак щеше да им хареса.

- Къде са другите? Сузана, Пола, Ирен... – попита Кърт.

- Къде ли не, пръснаха се по света. – отвърна Ларс. – На където им видят очите!

- То май всички направихме така... – шеговито подхвърли Кърт.

- А ти? Как така се зае с музика? – поинтересува се Майкъл.

- Ами, в университета се запознах с едно момче, Лари. Той свиреше на китара като мен. Двамата сме страхотен дует! Започнахме да свирим където ни попадне, наемахме се на работа навсякъде където бяха готови да ни вземат. После към нас се присъединиха Рон, Гари и Силвестър и така сформирахме групата. “Оркестър без име”. А с Лари сме лудите глави. Винаги заедно и винаги правим бели, като малките деца сме.

- Ти никога няма да пораснеш! ... – тихо го прекъсна Скарлет.

- Мислиш ли? – обърна се той към нея. – Ами, ако вече съм пораснал? – той се наведе към нея, сякаш да я целуне, но се отказа. Отпи от бирата си и продължи да разказва – Още след първата година напуснах университета, не ми се учеше, а и предпочитах да се отдам на музиката. А вие?

- Ние, - започна Майкъл – за разлика от теб, завършихме. – всички се засмяха. – С музика се занимаваме колкото да си запълваме времето. Всеки си има работа и музиката е хоби.

- А знаете ли кой ми е интересен! Илейн, с нея какво стана?

- О! Не питай! Всъщност не знаем, ние отдавна вече не поддържаме връзка с нея! – отвърна Ларс, не криейки отвращението си.

Скарлет мълчеше, нещо нетипично за нея. Вероятно и тя вече не беше онова момиче, което той познаваше. В един момент просто стана и излезе. Кърт я проследи с поглед, но не я последва, както би направил няколко години назад. Този период, в който той тичаше след нея, сякаш беше отминал. Кърт беше вече мъж, а не хлапе. Гледаше на света по друг начин, много различен от преди.

За Скарлет неговото така внезапно появяване беше като шок. Не очакваше никога повече да го види. Не искаше това да се случва, защото знаеше, че няма да преживее да го загуби отново. А това почти вероятно щеше да стане. И за двамата вече нищо не беше същото. Имаха нов живот, в който нямаше място за миналото, за ученическата любов. Тя вървеше по улиците с ръце в джобовете. Някога по тези улици вървяха двама. Сега тя беше сама. Чувстваше се странно. Той беше до нея и в същото време не беше неин. Отиде в дворчето до училището си. Винаги ходеше там, когато беше самотна или имаше нужда да остане сама. Сядаше на пейката или на тенис масата и размишляваше с часове.

Вече беше тъмно. Навън нямаше почти никого. Само няколко заблудени самотни души. Седна на масата и запали цигара. Спомни си цялата им история. Колко ли пъти се бяха карали?... Много. Но все пак бяха щастливи заедно. Имаха толкова хубави моменти, заради които си струваше да си спомня. Тогава си мислеше, че ще остане с него завинаги, че нищо няма да ги раздели, а ето че не се беше получило така. С времето Скарлет се беше научила да живее без него, само с мисълта за него и споменът. Но в мига, в който го видя отново, разбра, че само това не й беше достатъчно, искаше нещо повече – искаше него. Но Кърт вече изглеждаше друг човек – по – отворен, по – разговорчив. Просто друг. Тя имаше усещането, че не може да се справи с този нов Кърт Ричардс. Сякаш беше свикнала със стария толкова много, че й беше трудно да приеме новия. Тя беше запазила спомена за онова срамежливо и кротко момче, за онзи глупак, когото всички подиграваха и когото тя защитаваше. Страхуваше се, че отново ще заживее с миналото и то ще промени бъдещето й.

Кърт тръгна от бара малко по – рано от момчетата. Искаше да се разходи из родния град, да си припомни всичко онова, заради което беше живял някога. Вървеше бавно и оглеждаше всичко наоколо. Нищо не се беше променило. Градът си беше същият. А той вече не беше онова момче от миналото. Харесваше му да бъде такъв какъвто беше сега. Чувстваше се по – уверен в себе си.

Сякаш знаейки къде беше тя, той също отиде в дворчето. Някога обичаше да ходи там. Всички обичаха. Но за него това беше като втори дом. Там, в дворчето беше тъмно. Той вървеше бавно взирайки се в тъмнината. Искаше да разгледа всеки детайл. Искаше да знае дали онези ученици, които сега идваха там го бяха променили. В далечината пред него една малка светлинка привлече погледа му. Някой друг самотен пушач, помисли си той. Приближи се. С всяка направена крачка различаваше очертанията на до болка познатата му фигура. Колко ли пъти я беше прегръщал и докосвал? Сякаш познаваше нейното тяло по – добре от собственото си. Раздялата наистина беше нещо непосилно, особено след толкова сериозна и дълга връзка.

Скарлет го видя. В тъмнината той не можеше да види дали тя го гледа, но можеше да усети погледа й. Приближи се на няколко крачки.

- Как ме намери? – попита тя.

- Нямах идеята да те търся. Просто исках да остана сам... – отвърна той. Това беше самата истина. Той пристъпи малко по напред към нея и попита – Защо си тръгна така ненадейно?

- Защото... – Скарлет понечи да каже нещо, но не успя да измисли подобаващо оправдание и каза - ... не знам...

- Често си мислех за теб през тези години...

- Затова ли се върна?

- И да и не. ... – Кърт направи кратка пауза и се приближи до нея. Застана пред нея. Облегна се на масата така както правеше някога за да я прегърне. – Исках де те видя...

Скарлет не каза нищо. Нямаше какво да му каже. По – точно имаше, но според нея то надали го интересуваше. Кърт винаги е бил труден човек, а сега й се струваше още по – труден. Тя имаше усещането, че онова което някога ги беше свързвало, вече го няма. Tой направи още една крачка към нея и я прегърна. Тя се облегна на него и го притисна с все сила до себе си. Беше им трудно да скрият все още живата си любов.

Не желаеха да говорят, сякаш думите само биха развалили красотата на момента. Искаха всичко да бъде по – старому, а те да бъдат безгрижни ученици. Това беше най – хубавото време от живота им. А никога нямаше да се повтори, най – малкото защото те вече не бяха заедно.

Той се отдръпна малко и я погледна в очите. По бузите й се стичаха сълзи, кристални сълзи от отминалите времена. Той ги изтри с ръка.

- Защо плачеш?

- Защото нищо не е такова каквото ми се иска да бъде и аз не мога да бъда щастлива.

Той я погледна отново и се наведе леко. Целуна я. Тя се смути. Може би не го очакваше, а може би точно това искаше. Прегърнаха се отново.

- Обичам те. – промълви едва чуто тя.

- И аз...

Помълчаха малко. Тя се отдръпна и попита тихо:

- Пие ли ти се кафе или е малко късно за целта?

- Пие ми се.

- Ще направя. – Скарлет скочи от масата. Хванаха се за ръце както в доброто старо време и тръгнаха към дома й. Вървяха и не разговаряха. Всеки от тях беше достатъчно объркан и уплашен, за да говори с другия. Страхуваха се, че вече не са същите хора и не могат да построят отново онова, което имаха някога. А искаха да бъдат заедно...

Стигнаха до дома на Скарлет. Малка бяла къщичка, подобна на тази, в която живееше преди с родителите си, само че доста по – малка. С оградка и малка градинка. Кокетно местенце. Кърт искрено й завидя. Тя имаше дом. А той – не. Неговият дом беше автобусът, с който той и момчетата от групата му пътуваха.

Влязоха и Скарлет запали лампата. В антрето спеше рижава котка. Кърт я погледна малко високомерно. Самият той винаги бе искал да има котка или куче, но никога не бе имал тази възможност. Някога, когато беше съвсем малък, си беше обещал, че един ден ще си има голяма къща и ще си вземе куче и котка. А ето какво беше станало. Това си беше останало само детско обещание, мечта...

Съблякоха якетата си и ги оставиха на закачалката в антрето. Тя го въведе в хола, където стоеше едно голямо пиано и две китари. Кърт седна на дивана и взе едната. Започна да свири една от неговите репетирани импровизации. Скарлет се спря и обърна назад. Погледна го с носталгия в погледа. Той не видя тези плачещи очи, с които го гледаше тя. Беше се вглъбил в китарата. Тя застана зад плота и приготви кафето. Слушаше го как свири. Обичаше да го прави. Спомни си колко пъти беше седяла така до него, пиейки кафе, и го беше слушала. Двамата обичаха да се събуждат и да пеят. Редуваха се при кого да прекарат нощта, когато родителите им не бяха в града, криеха донякъде връзката си за да имат поне нещо лично тяхно. Спомни си една студена зимна сутрин, когато седяха на отворената балконска врата, а дори и сами не знаеха защо. Кърт й беше дал едно одеало да се завие, за да не й е студено. Седяха на дивана в хола на Кърт. Той свиреше, а тя го слушаше. Тогава също пиеше кафе, което изстиваше по – бързо в ръцете й.

Така както беше потънала в спомените си, не усети кога той беше спрял да свири. Тя донесе кафето и се изненада когато го видя да разглежда дисковете й. Той намери нещо, което очевидно му допадна. Клекна пред уредбата и го пусна. Това беше същият диск с балади, който бяха слушали първата нощ, която прекараха заедно. Скарлет го пазеше, макар и да избягваше да си го пуска често. Тези песни я натъжаваха. Караха я да си спомни какво бе имала и какво бе изгубила.

Кърт се обърна към нея и й подаде ръка. Покани я на танц по същият негласен начин, по който го беше направил първия път. Тя пристъпи напред и му подаде ръката си. Прегърнаха се. Тя облегна глава на рамото му. Танцуваха бавно, без да говорят. Точно както при първият им танц. Но тогава нямаха какво още да си кажат, а сега имаха, но не знаеха как да си го кажат.

Кърт беше заредил диска да се върти отново и отново, когато свърши. Танцуваха така, прегърнати поне един час. Кафето изстина. Котката се премести да спи в банята, очевидно музиката й пречеше. А те все още танцуваха...

Той я погледна в очите. Наведе се и я целуна. Те вече бяха зрели хора, а им се искаше да се държат като деца. Спря да се движи. Стояха в центъра на стаята. Целуваха се. Беше им приятно, че отново са заедно. Колкото и хора да бяха срещали през живота си откакто се разделиха, никой не беше в състояние да замени онова, което имаха. Тя спусна ръка по гърдите му и я спря на колана. Не знаеше дали наистина го иска, но това беше просто като импулс. Той се сепна. Погледна я и започна бавно да разкопчава ризата й. Гледаше я в очите малко уплашено. Може би чакаше тя да го спре. Скарлет обаче не го направи. Целуна го отново. Той съблече ризата й от рамене й и я притисна по – близо до себе си. Целуваше я по врата. Скарлет отпусна глава назад и затвори очи. Харесваше й. Пред очите й се появи поредната картина от миналото – двамата бяха на някаква екскурзия или лагер, не си спомняше добре. Той спеше, а тя му лакираше ноктите на краката. Засмя се на глас. И до ден днешен й ставаше смешно когато се сетеше за погледа му, когато откри деянието й.

Кърт спря да я целува. Погледна я въпросително. Смехът й беше прекъснал вдъхновението, което го беше обвзело. Очите й блестяха. Малките дяволити искрици в тях му харесаха. Той продължи. Скарлет го дръпна толкова силно, че той едва не я ухапа. Поведе го към отвoрената врата на стаята. Спряха се на касата на вратата. Тя се облегна. Той продължаваше да я целува. Скарлет не можеше да повярва, че той отново беше неин.

Влязоха в стаята. Той я бутна леко и тя падна на леглото. Продължаваха да се целуват. Търкаляха се по леглото. Радваха се на това, че отново са заедно.

А музиката от хола все още си звучеше и огласяше цялата къща. Създаваше им романтична обстановка. Котката като че ли отново не се чувстваше удобно. Излезе от тоалетната и направи една обиколка на хола, след което се настани на дивана.

...

Полунощ наближаваше. Кърт лежеше по гръб, а Скарлет се беше свила на гърдите му. Той я притискаше до себе си. На нощното шкафче лежеше пепелник, в който догаряше една цигара. Явно не добре загасена, тя все още пушеше, а димът й правеше красиви кръгчета в тъмнината.

Скарлет се надвеси над него. Взе сребърната му верижка в ръка и се загледа в кръстчето, нейното кръстче, което му беше подарила, когато се разделяха.

- Все още го носиш... – каза някак невярващо тя и се усмихна едва.

- Винаги ще го нося... – той се повдигна леко и я целуна по главата.

Тя отново се сви на гърдите му. Харесваше й да лежи така. Слушаше как биеше сърцето му, чувстваше се близо до него.

- И все пак, Скарлет, какво стана с живота ти? – попита по едно време той, нарушавайки тишината.

- Нищо...

- Какво прави през тези години?

- Честно?

- Да.

- Ами, опитах се да те забравя без да те забравям въобще. Търсих те във всеки, с когото се запознавах... Но така и не те намерих...

Отново настъпи тишина. Кърт размишляваше над живота си и над думите й, а Скарлет се наслаждаваше на момента.

- А ти? Какво прави всичките тези години? – наруши мълчанието тя.

- Ами... Свирих... Сега имам своя група. Свирим по барове и клубове... Нямам много свободно време...

- А любовта? Какво стана с нея?...

- Сякаш умря... Срещнах една манекенка, бях готов да се оженя за нея, но... нещо не се получи... Оттогава не е имало жена в живота ми за повече от една нощ... Почти всяка сутрин се събуждам до някой мацка и се чудя как съм могъл да си легна с нея предната вечер... Повечето вече не ги помня...

- И утре ли ще се чудиш? – Скарлет се беше засегнала от думите му. Той нямаше това в предвид, но прозвуча сякаш я причислява към дългия си списък от завоевания.

- Скарлет, аз ще отпътувам още преди да си станала!...

- Значи съм си легнала с най – големият сваляч и плейбой от тук до края на света!

- Скарлет, престани!

- Какво да престана!? Не мислиш ли, че ме нараняваш!?... Ти сигурно си спал с половината жени от тук до Вашингтон. А сега се чукаш с мен!... – Скарлет млъкна за кратко. Чувстваше се ужасно. Само как той беше успял с едно единствено изречение да й развали магията!... – Поне ще ми оставиш ли бележка?... – попита тя засегнато и тъжно след като се поуспокои. Разбра, че отново ще го загуби, а не искаше да е така. Не можеше отново да го остави да си отиде...

Скарлет седеше леко настрани и държеше тънкото одеало, с което се бяха завили пред гърдите си. Кърт сложи ръце под главата си и попита:

- Какво да ти напиша?

- Нещо, което да те накара да си спомниш с кого си си легнал тази нощ!...

- Скарлет, това е ревност! – Кърт се беше превърнал в мъж, а със съзряването беше дошъл и онзи момент, в който всеки мъж губеше реален усет за жените, за онова което чувстват те, за това кога са наранени. Обясняваше всичко с ревност и се изживяваше като най – желаният мъж на земята. Както всеки друг.

- Да! Ревност е! Но преди всичко е ярост! Сигурно като се върнеш при твоите групари, ще си запишеш и мен в тефтерчето със завоеванията!...

- Скарлет, това е моят живот! Аз съм Рок – звезда!

- А това са моите чувства!... В училище беше глупак, а сега си Рок – звезда!... Как само се променят нещата! Дано обаче си спомниш с кого си спал тази нощ!...

- Никога няма да те забравя!...

- Сигурно това си го повтарял на всяка!

- Не, с повечето дори не съм си говорил...

- Късметлийка ли да се чувствам, че с мен поне си говориш?...

Кърт се извърна и се надвеси над нея. Целуна я леко, стараейки се да не предизвиква гнева й. Тя видимо се поукроти. Скарлет извърна глава, за да не види той, че тя плаче. Гледаше през отворената балконска врата.

- И какво, утре ще си заминеш и ще продължиш да развратничиш... А на мен ще ми остане един болезнен спомен, така ли?...

- Ти го каза, между нас всичко свърши... – Кърт не знаеше какво да й каже. Знаеше, че ще стане точно така. Макар да му беше болно, че трябва да я остави, той нямаше избор.

- И това ти дава право да спиш с всяка, която ти се усмихне?...

- Аз съм свободен да правя каквото си поискам...

- Сигурно...

- Обичам те! Ти винаги ще си останеш специална за мен... просто... всичко се промени... Ти беше първото момиче, което погледнах по друг начин... Първото момиче в живота ми!... Не разваляй всичко...

- Има ли накъде?... Ти вече достатъчно го развали...

Скарлет се обърна с гръб към него. Гледаше в нищото. От очите й течаха сълзи. Той сякаш беше убил нещо в нея. В живота й имаше един период, в който тя си даваше сметка, че един ден всичко наистина ще свърши, но никога не си беше представяла, че ще стане така, че ще я заболи толкова много. Сега вече наистина беше загубила всичко – дори и желанието да бъде с него...

Глава ІІ.

Скарлет се събуди. През отворената балконска врата влизаха бледите слънчеви лъчи. Огледа се. Беше сама. До нея не лежеше никой... Кърт си беше тръгнал, точно както й беше обещал... Защо? ... Нима не искаше да остане или това му беше навик?... Скарлет не можеше да си отговори... Стана и се наметна с халата, лежащ до леглото. Отиде в хола. Дискът беше изваден и уредбата и оставен отгоре, върху кутийката си. Едната чаша кафе беше изпита, а до нея лежеше бележка. Скарлет я взе. Седна на дивана и зачете.

“Съжалявам за всичко. Може би наистина всичко трябва да свърши. Не съм аз човекът за теб. Забрави ме... А аз няма да те забравя. Никога!... Истината е, че се върнах заради теб. Нямахме път насам, нямаме и никакъв концерт в никакъв бар. Нищо. Само желанието отново да те видя. Съжалявам, че те огорчих... Не исках, повярвай ми!... Взех телефона ти, ако един ден ми стигне смелост да ти се обадя. Ето ти моя, или по – точно този на студиото ни, защото аз нямам домашен телефон, всъщност аз дори нямам дом... Обади се, ако някога ми простиш!... Обичам те! Кърт. “

Скарлет се отпусна на дивана. Разрева се с глас. Беше си отишъл, а тя имаше чувството, че никога повече няма да го види. Животът ги беше направил големи хора, потънали в миналото си и ги беше разделил.

Кърт пътуваше в автобуса. Беше успял да тръгне нaвреме и да ги настигне. Отново беше с групата си, а как му се искаше само да си беше останал при Скарлет. Седеше до прозореца и гледаше навън. Лари и Рон седнаха до него. Никога не го бяха виждали такъв. Притесняваха се за него.

- Какво ти е бе, приятел? – запита Лари и приятелски го потупа по рамото. Кърт не отговори. Сякаш ги нямаше. Беше потънал в мислите си. Всъщност той ги чуваше, но не искаше да говори.

- Ей, не чуваш ли? – попита Рон. Кърт все така мълчеше. Облегна глава на стъклото и ги погледна тъжно. Очите му сякаш сълзяха. Искаше му се още сега да скочи от автобуса и да се върне в Мемфис.

- Да знаете само каква мацка видях... – намеси се Гари и застана до тях. Олюля се и падна на седалката пред Кърт. Беше леко почерпен и освежен, което му се струваше в реда на нещата.

Лари и Рон бързо загубиха интерес към Кърт и се вторачиха в Гари:

- Разказвай! – извика Рон с нескрит ентусиазъм.

- Беше ... Просто защеметяваща!... – Гари отпи от бирата си и подаде шишето на Кърт. Той пи и му върна бутилката.

- А ти? Някоя мацка? ... – Гари много се интересуваше от любовния живот на Кърт. Кърт никога не споделяше много за себе си и така, без да иска, засилваше интересът към живота си.

Кърт въздъхна. Настани се по – удобно сякаш му предстоеше да разказва някоя дълга история и каза:

- Най - перфектната, обаче обърках всичко...

- Какво си объркал? – учуди се Лари.

- Провалих се и сега тя повече никога няма да иска да ме види...

За момчетата неговата тъга беше нещо ново и напълно непознато. Те не изпитваха подобни чувства към никое момиче. По – малко се замисляха и по – малко съзнаваха чувствата си, за това им беше по – лесно. А да не говорим, че не познаваха този сантиментален и влюбен Кърт Ричардс.

- Е, ще срещнеш друга! – опита се да го успокои Рон.

- Не искам друга, искам Скарлет.

- Да не е онази от снимката в калъфа на китарата ти? – подозрително запита Лари. Кърт само кимна. Лари се усмихна победоносно и каза: - Значи се казва Скарлет!... Ученическата любов!...

- Никога няма да я забравя. Тя беше първото ми момиче...

- Какво толкова има в тази Скарлет та не само се върна заради нея, ами и искаш да останеш с нея? – за Гари всичко това беше необяснимо и чуждо.

- Обичам я...

- Ще обичаш и някой друга.

Кърт поклати глава. Не го вярваше. Вече беше опитал, но не беше успял. За това се беше върнал при нея. Но просто не беше съобразил, че не само неговия живот се беше променил, а и нейния. Не знаеше какво иска тя сега, за това я беше разочаровал.

- Тя ме направи мъжът, когото виждате... Преди нея бях глупак...

- Жената прави мъжа си! Ето, виждате ли, май е истина. – Гари говореше подигравателно. Кърт го усети и се начумери. Гари погледна Лари и Рон, отпи от бирата си и подхвърли – И една от моите казваше така, ами кой да й повярва!... Ето, че пред нас е живото доказателство, че това е истина! – и той посочи Кърт. Момчетата се засмяха. На самия Кърт обаче далеч не му беше смешно. Можеш да му се подиграеш за каквото ти харесва, но не и за чувствата към Скарлет. Това вече беше т.н. Свещена територия в неговия живот.

- Стига, Кърт, жените не са нещо, за което си струва да изпадаш в такива състояния. Не им позволявай да ръководят живота ти. Ти си рок – звезда, жените си умират за теб... – Лари го успокояваше. Вътрешно Кърт обаче беснееше. Не искаше да приеме нещата от тази страна, макар че досега все някак си се беше справял. – Ние сме мъже!... – каза му Лари и отново го потупа по рамото.

- До кога? – Кърт избесня неочаквано и необяснимо. – До кога ще сме мъже? – той стана и се премести на друга седалка. Сложи си слушалките на ушите. Не искаше да говори с никого, не искаше да ги слуша. Искаше да остане сам, да се отдаде на мислите си и да се самосъжелява. Така се чувстваше поне малко по – добре отколкото ако ги слуша. Те не знаеха какво изпитваше. Нямаха представа, че без нея той би си останал вовеки Глупакът. Къръкът на гимназията.

Лари, Рон и Гари само присвиха рамене. Не го разбираха. Не и в момента. Струваше им се странно. Какво ли ставаше с него, това се питаха те. Честно казано не ги интересуваше толкова силно. Те нямаха проблемите на Кърт и бяха много щастливи така. Отвориха по една бира и се разговориха на теми, които ги интересуваха – жени, рокендрол... Всеки държеше да се изфука с новата си забивка от Мемфис. Доскоро и Кърт взимаше дейно участие в тези разговори, но само доскоро. Вече не го вълнуваше нищо друго освен отново да намери луфт в програмата си и да се върне в Мемфис при Скарлет...

Стана и взе китарата си. Остави калъфа до себе си. Погледна снимката в джобчето. Това беше една от първите им снимки, още от девети клас. Двамата в гаража на Нейтън. Бяха снимани след една от репетициите – той седеше на земята, а тя – скута му. До него се виждаше китарата му, същата тази китара, с която не се беше разделял от както я беше получил преди години, онзи прекрасен черен fender. Същата тази китара, която пазеше всичките му спомени, сега отново беше в ръцете му.

Започна да свири. Тихо и бавно. Спомни си когато се запозна с нея. Tогава още не знаеше коя е тя, само беше чувал за популярната в училището Скарлет Риа. Не я познаваше, а вече беше сигурен, че не би говорил с нея; страхуваше се, че би се чувствал неудобно. А какво се беше получило – беше се влюбил.

Свиреше и гледаше грифът на китарата. Сякаш в него виждаше миналото. Спомни си как онзи ден всички бяха спрели да хапнат, само той беше останал в автобуса. Свиреше. Когато свърши тя го аплодира. Толкова беше смутен и объркан от появата й. Как си говореха и свиреха тогава! Всеки искаше да впечатли другия. Усмихна се сам на себе си. Тези спомени го бяха карали да живее през годините, бяха го накарали и да се върне, за да я намери.

Кърт остави китарата си на седалката до себе си. Загледа се навън. Какво ли си беше представял когато реши да се върне? Сигурно си беше мислил, че тя е все още онова малко момиче, което би го приело въпреки всичко, въпреки всичките му издънки. Не си беше и помислил, че тя вече е жена, която може би иска сигурност, която вероятно се е изморила да живее по пътищата и да бъде мечтаеща рокаджийка.

Автобуса мина покрай железопътната линия. Спомни си как беше стоял на тази гара и беше чакал Скарлет. Колко ли пъти го беше правел. С роза в ръка и целият замръзващ, но упорито отказващ да признае, че майка му е била права да си облече по – топлото яке. Най – накрая, след като той вече имаше усещането, че чака цяла вечност, тя се появяваше. Слизаше от влака и започваше да го търси с очи.

Затвори очи и се отпусна на седалката. Искаше му се да поспи малко, та дано се откъсне от мислите за нея и за загубеното мечтано щастие.

В съзнанието му изплува кварталния супермаркет. Усмихна се отново сам на себе си. Зимата на единайсети клас. Двамата бяха дошли да си купят презервативи, но как да стане това, когато всички го познаваха, а него го беше срам да застане на касата с нея и да каже: “Една кутия презервативи, моля.”. Как се бяха смяла, докато ги избираха. Всичко им беше смешно тогава. Той я возеше в количката за покупки, а тя се смееше. Колко ли усмивки бяха предизвиквали тогава? Тяхното щастие беше заразно. Скарлет застана на касата да купи презервативите, а той трябваше да се преструва, че не я познава. Така го бяха измислили, дори не се бяха замислили, че би било трудно човек да повярва, че те са непознати, след цялата врява, която бяха вдигнали. Тя ги избра и точно когато вече беше на касата, той изведнъж хвърли поглед върху избора й. Беше го направил напълно несъзнателно и импулсивно. И също толкова несъзнателно и импулсивно беше извикал: “Скалет, тези не ми харесват!...”. Колко се бяха смяли после. А той така се беше изчервил, че сигурно ако не беше тя, би избягал от магазина като малко дете. Този беше един от най –свежите му спомени.

Рождения й ден в десети клас. Тя беше болна и не можеше да го празнува както й се искаше. “Ако не можеш ти да отидеш при веселото, то нека веселото дойде при теб!”, това й беше казал тогава. На нея не й беше до празнуване, а той буквално я насилваше да се весели. Беше й донесъл торта и подарък, който тя, заради температурата, не можа да оцени. Спомни си как я заведе в собствената й кухня, малко насила. Накара я да си затвори очите и я завъртя няколко пъти, малко да й се завие свят, това беше детска игра, която той знаеше. Някога и него го бяха въртяли така, преди да си види тортата. Накрая й позволи да погледне – върху хладилника й беше поставил едно плюшено мече, а на самата врата на хладилника беше залепил огромна картичка, на която пишеше със светещи букви: Обичам те!. После я обърна с лице към тортата, която представляваше сърце, върху което беше написани името й. Тя духна свещичките, я той я снима. Помнеше всичко до най – малкия детайл. Обичаше тези спомени, те бяха неговия живот.

Някой го дърпаше за ръката. Кърт се размърда и обърна. Беше Лари.

- Ей, любовнико, спираме да хапнем. Идваш ли?

Кърт го гледаше сякаш още не можеше да разбере какво ставаше. После поклати глава. Не му се мърдаше.

- А да ти донесем ли нещо? – запита отново Лари.

- Една кола... – леко сънено отвърна Кърт. Лари кимна и четиримата, той, Рон, Гари и Силвестър, който досега спеше някъде назад, прегърнал едно шише Jack Daniel’s, слязоха.

Кърт остана в автобуса. Огледа се навън. Изведнъж му дойде някаква почти гениална идея. Бръкна в задния джоб на панталона си и извади някакви монети оттам. Щяха да стигнат, помисли си той. Слезе от автобуса и се насочи към първия уличен автомат, който намери. Застана. Пусна монетите и набра номера на Скарлет. Искаше му се да вдигне, но в същото време се боеше, че няма да има какво да й каже. Стоеше така и чакаше. У Скарлет обаче нямаше никой. Даваше свободно. Кърт въздъхна отчаяно. Остави слушалката. Монетите се изтърколиха една по една в ръцете му. Кърт ги взе и се взря в тях. Откога ли не беше изпадал в такова състояние. Чувстваше, че не беше способен да направи каквото и да е било. Нямаше желание да свири, не искаше и да говори с никого. Сякаш животът си беше отишъл от него.

Той се върна в автобуса бавно. Искаше му се да легне на земята и да заспи. Спомни си онзи път, когато се беше скарал с Ларс и ги беше зарязал на пътя. Точно тогава беше срещнал Кристин. Искаше му се да седне така на земята, точно както тогава, и да чака някой да го качи на стоп. Тогава имаше само китарата със себе си и желанието да се прибере. Погледнато реално и сега имаше само това. Но тогава знаеше къде е неговия дом, а сега не...

Застана до автобуса и запали една цигара. Стоеше на парещото слънце и пушеше. Загледа се в крайпътната закусвалня, където ядоха момчетата. Чу смехът й в главата си. Спомни си колко пъти бяха седели на онова свое любимо сепаре в кварталната сладкарница. Пиеха кола и ядоха пасти. Шегуваха се и се смееха. Беше им весело. Винаги когато беше с нея всичко му се струваше по – лесно и по – сладко. Сега обаче, когато беше сам и най – малкия проблем му изглеждаше непреодолим...

Глава ІV.

Времето си течеше. Дните се изнизаха напълно незабелязано. Настъпи пролетта. За Скарлет вече не беше толкова тежко. Сякаш отново намери сили да преодолее загубата му. Той остана в сърцето й като единствения човек, когото е обичала безкористно, единствения на когото се беше отдала напълно. Беше се научила да живее само със спомена. И всеки ден се молеше той да не реши отново да се завърне, защото това би я върнало отново в началото.

С Ларс, Нейтън и Майкъл вече бяха сформирали своя клубна банда. Имаха постоянна работа в един бар и това ги устройваше. Ванеса идваше понякога да ги слуша, а на няколко пъти дори беше гост музикант. Разприте от миналото вече бяха забравени и те отново бяха приятели. Компанията все още беше цяла, макар че се виждаха рядко. Но никога не пропускаха да празнуват Коледа или рождените си дни заедно. Липсваха само Кърт, Илейн, за която никой и не тъжеше, Ирен, Пола и Сузана, които живееха в други градове и рядко се връщаха.

А Кърт все така пътуваше. Честно казано му липсваше чувството за домашен уют. Искаше му се да знае, че има къде да се прибере, че ще го чакат и обичат. Искаше да знае, че има дом, а дали щеше да се прибира в него, вече беше друг въпрос.

Беше топла майска вечер. Скарлет си беше у дома, заедно с Дейвид, годеника й. Двамата седяха в хола и прослушваха старите дискове на Дейвид. Скарлет, като истинска колекционерка, искаше да се сдобие с някои песни от неговата колекция, които й липсваха. Прозорецът беше отворен и хладния пролетен въздух освежаваше помещението. Тя седеше на пода, облечена в свободно размъкнатите си зеленикави панталони, които носеше толкова често, че човек би казал, че направо не излизаше от тях, и черна блуза с дълъг ръкав. Косата й беше прибрана на конска опашка. Дори и в този ежедневен и непринуден вид, тя беше красива, поне за Дейвид.

Някой почука. Скарлет стана и отиде да отвори. Стъписа се. Очакваше всеки друг, но не и него.

- Кърт!... – каза тя с треперещ глас.

Той я погледна свенливо, изпод вежди, но с усмивка. Беше доволен да я изненада. Тя стоеше без да разбира какво става.

- Какво правиш тук? – запита тя тихо и подозрително.

- Дойдох да те видя...

- Любов моя, кой е? – чу се глас отвътре и на вратата се появи един висок и едър мъж. Усмивката се изпари от лицето на Кърт.

Кърт отстъпи назад и тръгна надолу по улицата без да каже каквото и да е било. Вървеше с бързи крачки. Почувства се сякаш си беше получил дълго чакания болезнен урок. Той знаеше, че не може да се появява и изчезва когато му харесва и да очаква, че тя ще го чака, но все не искаше да го повярва. Скарлет затръшна вратата зад себе си и изтича след него. Догони го.

- Кърт...

- Не се безпокой, всичко свърши!

- Ще ме изслушаш ли? ...

- Не ми дължиш обяснение. Просто забрави.

- Досега да съм го направила, ако можех! – извика тя ядосано.

Кърт се спря и обърна към нея. Дали наистина беше чул именно това? Дали не го беше забравила? Хиляди пъти му го беше казвала, но той едва сега го проумя.

- Кой, по дяволите, е той?

- Годеникът ми...

- Господи! – Кърт вдигна глава нагоре и се засмя от нерви. Беше изнервен и ядосан едновременно. – Само това не ми се беше случвало! Да си легна със сгодена жена.

- Надали ти е за пръв път!

- Скарлет, трябва да поговорим... Но изглежда ще се наложи да дойда друг път, когато него няма да го има...

Той не изчака тя да отвърне. Обърна се и тръгна надолу по улицата. Скарлет тропна с крак от безсилие. Искаше да каже или направи нещо, но нито можеше, нито знаеше какво. Единственото, което й оставаше беше да се върне в къщата. Тя го проследи с поглед, докато съвсем го загуби от очи. После тръгна бавно да се връща, вървеше, влачейки краката си по земята. Не искаше да се връща. На вратата стоеше Дейвид и я гледаше въпросително. Какво можеше да му каже? Как можеше да му обясни, че това беше човекът, когото обичаше от цялото си сърце и душа? Дейвид не знаеше нищо за Кърт, тя не му беше казала и никога не би го направила. За нея Кърт беше нещо лично, което не искаше да споделя с никого.

Появата му й беше развалила вечерта... Сега тя не можеше да мисли за нищо друго освен за него и за това колко много го обичаше. Времето не лекува. Времето помага да се заблудиш, че си забравил, но не и да излекува старата рана. Има неща, които не се забравят с времето... Има неща, които остават...

Сутринта настъпи. Скарлет излезе от дома си. Беше тъжна и умислена. Предната вечер едва не се беше скарала и с Дейвид. И за какво? Заради един спомен... Заключи вратата и се обърна. Стресна се когато видя Кърт да я чака и да пуши до оградата.

- Какво правиш тук? – запита тя, малко подозрително, малко ядосано. Той само се появяваше и разбъркваше живота й, без дори да й казва какво иска.

- Дойдох да се сбогуваме...

- От една година само за това идваш...

- Онзи вътре ли е? – Кърт сниши глас, сякаш не искаше никой освен нея да го чуе.

- Онзи се казва Дейвид и не живее тук.

Кърт въздъхна тежко и каза, гледайки в земята:

- Може би не трябваше да се връщам...

- Може би... Кърт, не можеше просто така да идваш и да си отиваш. Помисли малко и за мен. Точно когато подредя живота си, ти идваш и го разбъркваш, след това си отиваш и ме оставяш да подредя парченцата отново. Омръзна ми.

- Нямам възможност да се задържам...

- Тогава не се връщай!

- Може би си права. ... Ти не си онова момиче и аз не съм онова момче. Ние сме други хора... Може би вече не си принадлежим... – Кърт я погледна в очите. Знаеше, че ще му е трудно да не се връща. Но тя беше права, той не можеше просто да идва и да разбърква живота й както му харесва.

Скарлет пристъпи напред и хвана ръцете му.

- Кърт, трябва да решиш. Или оставаш тук с мен, или отиваш при твоите манекенки и никога повече не се връщаш.

Той я погледна. Прегърна я силно, притискайки я към себе си. Знаеше, че няма да му е лесно, но трябваше да реши. А как само не искаше да прави този избор!...

Двамата излязоха от двора й. Той я изпрати до бара, където репетираха заедно с Ларс, Нейтън и Майкъл. После трябваше да тръгва. Имаше работа. Трябваше да се върне при своята група и своя живот...

Така те отново се разделиха. Всеки по своя път. И дали отново някога щяха да се срещнат, никой не можеше да каже. Това беше част от никому неизвестното бъдеще.

Този път обаче Кърт не замина. Вече му беше почти все едно за групата. Не искаше да оставя Скарлет, макар ясно да съзнаваше, че в така подредилия се неин живот той нямаше място.

Беше прохладна съботна сутрин. Джеймс излезе от къщи. Както всяка сутрин, и тази той не смяташе да пропусне сутрешния си крос. Какво само беше учудването му когато видя Кърт, подпрян на оградата. Джеймс се вторачи в него. Отначало не можа да го познае.

- Копеле, как ме намери? – запита той и подаде ръка. Ръкуваха се и Кърт каза:

- Ларс ми даде адреса ти. – Кърт запали цигара и попита, кимайки с глава към него: - Накъде си тръгнал?

- Да бягам.

Кърт го погледна с надсмешка. Струваше му се глупаво. Джеймс толкова много се зарадва, че го виждаше, та чак забрави за кроса.

- Искаш ли да влезеш? – покани го той.

Кърт кимна и се дръпна от оградата. Двамата влязоха в къщата. Джеймс не беше виждал приятеля си откакто завършиха. Искаше да му каже толкова много неща и искаше да знае толкова много неща. Откъде ли обаче трябваше да започне? Години наред беше мислил какво да му разкаже, какво да го попита, а сега изведнъж беше забравил всичко. Не очакваше, че една сутрин просто ще се събуди, ще излезе навън и ще го види, там до оградата. Защо ли не беше почукал?...

Джеймс направи кафе. Кърт седеше на масата и пушеше, някак отчаяно, сякаш нищо друго не му беше останало. Взираше се в огънчето на цигарата. Джеймс му хвърляше по някой отнесен поглед. Кърт не говореше, като че ли нещо му се беше случило. Джеймс имаше чувството, че му се спеше.

- Изглеждаш ми изморен... – подхвърли колкото да започне разговор Джеймс.

- Почти не съм мигнал... – отвърна отвеяно Кърт.

- Скарлет ни каза, че си имаш група... С тях ли си тук?

Кърт поклати глава. Беше забил поглед в пепелника и разравяше пепелта с цигарата си.

- Къде тогава си отседнал? – за Джеймс беше чудно къде ли беше прекарал нощта Кърт. Имаше вид на човек, който не си беше спал у дома. Само дето при Кърт това беше доста общо казано и винаги беше истина – той нямаше реален дом.

- В гаража на Нейтън... – отвърна тихо той.

Джеймс седна до него и бутна чашата с кафето под носа му. Запали една цигара.

- Кажи сега, какво те води в Мемфис? – запита Джеймс.

- Мисля, че знаеш... – Кърт все така се взираше в пепелта. – Скарлет...

- Видяхте ли се вече? – Джеймс беше повече от любопитен.

Кърт кимна.:

- И то няколко пъти... Обаче... Аз май обърках всичко...

- Виж, не зная какво си объркал, а така както те гледам май няма да ми кажеш доброволно, но тя вече си има нов живот. Време й беше да те превъзмогне. Не бях виждал някой да обича някого толкова силно, колкото тя обичаше теб. ... Тя вече има Дейвид. Те са сгодени... Тя живее!

- Видях го този Дейвид... – каза тихо Кърт с усмивка и загаси цигарата си. След това допълни тихо – Прилича на Права лопата...

Настъпи кратко мълчание. Кърт се облегна назад и погледна Джеймс с типичния за него малко злобен и студен поглед, с присвити очи.

- Мислиш ли, че тя е щастлива с него?

- Вероятно... – присви рамене Джеймс. – Но най – щастлива тя беше с теб...

- Да, когато аз бях онзи малък глупак...

- Кърт, вие вече не сте същите. Може да не се разберете...

- Знаеш ли, върнах се заради нея, а тя няма нужда от мен... Това ме вбесява!...

- Кърт, ще ти кажа само едно, същото което ти казаха, когато се бяхте скарали - ако наистина държиш на нея, покажи й го! Недей само да опяваш съдбата си. Не тя е виновна, че си кърък. Но само тя те обичаше, въпреки това, че си кърък.

Кърт се усмихна леко. Джеймс винаги му беше говорил така, но и винаги беше прав.

- Не мога да й дам нищо от това, което може да й предложи Правата Лопата. Нямам дом, моят дом е един автобус. С момчетата сме цяла година на път. Не се задържам за дълго на едно място... Дори тук, в Мемфис, не мога да остана за повече от няколко дни...

Джеймс го погледна със съжаление

- Тогава се откажи...

Кърт поклати глава:

- Не мога...

Дион се събуди. Огледа се. Не се учуди когато видя, че Джеймс не беше до нея. Беше свикнала той да става преди нея. Стана и отиде в банята. Изми се и се огледа. Понякога, сутрин когато се погледнеше в огледалото имаше чувството, че е много красива, понякога, че е грозна или дебела. Нещо типично за една жена. Всяка жена си има дни, в които просто не може да приеме външния си вид...

Слезе долу. Учуди се когато от кухнята чу гласове. Спря и се заслуша. С кого ли беше Джеймс, запита се тя. Тихо, на пръсти, се приближи. Застана до вратата. Отначало искаше да подслуша малко от разговора им, но после се отказа. Влезе бавно, без да привлича внимание върху себе си. Джеймс веднага стана, приближи се до нея и я целуна по челото. Тя се вгледа в мъжа, който седеше на масата с чаша кафе в ръка.

- Господи, Кърт! – извика тя. – Какво те води насам? – Дион седна на масата до него. Радваше се да го види.

- Ами, ... Имах малко път насам и реших да намина да ви видя... – Кърт се опита да отклони въпроса, но Джеймс не му позволи.

- Тук е заради Скарлет. – просто, ясно и кратко обясни той.

Дион кимна смутено.

- Видяхте ли се вече? – попита тихо тя, сякаш да не го притеснява.

- Вижте, хайде да си намерим друга тема за разговор.. – на Кърт не му беше особено приятно да говори за Скарлет. Всяка дума изречена за нея, го натъжаваше, защото той добре знаеше, че всичко, което прави в момента е безсмислено, че в живота й няма място за него.

Вечерта Кърт посети Ларс, Нейтън и Майкъл в бара. Искаше да види и Скарлет, но за негова най – голяма изненада, нея я нямаше. Той се огледа. Мислеше си, че ако не свири с тях, то може би е някъде в публиката, но и там я нямаше. Седна на една поотдалечена маса и си поръча една бира. Това беше същият бар, в който те често свиреха навремето, когато все още бяха ученици. И сега, и тогава изглеждаше по един и същи начин. Сякаш оттогава не го бяха ремонтирали. Погледна сцената. Сигурно всички виждаха трима музиканти. Всички, но не и той. Той видя Скарлет, седнала на едно високо столче, с китарата с скута. Микрофонът пред нея. видя себе си. Двамата свиреха нещо заедно. Той пееше, после тя пееше. Не можеше да си спомни коя беше песента, а как само му се искаше да се сети.

Прокара ръка по дървото на масата. Напипа нещо странно и малко вдълбано в повърхността. То привлече вниманието му. Той се наведе и загледа в деформираното дърво. Нежно го опипа. Напомняше му нещо – една топла юнска вечер и двама влюбени. Седяха там, в очакване на поредната изява в клуба. Той беше гравирал името й на масата с ключа си, за да може всички да знаят, че това е тяхната маса.

Докосна го отново и се усмихна сам на себе си.

Програмата свърши. Ларс слезе от сцената с подскок. Беше видял Кърт сред публиката. Отиде при него и без да пита дръпна един от столовете. Седна и се подпря.

- Как сме? – запита той весело. Вечерта му се струваше прекрасна, беше успех.

Kърт направи физиономия, която надали даваше отговор на въпроса на Ларс.

- Става...

Кърт седеше максимално назад, облегната на стола си. Играеше си с чашата си. Беше отегчен. Нещо му липсваше и това беше силата да избере. Имаше избор пред себе си, а не знаеше какво иска.

За пръв път от толкова много време Ларс се радваше да го види. Обикновено Кърт не му беше силно необходим, а понякога присъствието му даже го дразнеше, но това ни най – малко не смущаваше самият Кърт, за когото и сега и тогава всичко беше все едно.

- До кога си в Мемфис? – с невиждан ентусиазъм попита Ларс.

- Докато ми писне или се отчаям съвсем... – отвърна Кърт с типичната за него лека усмивка.

- Ще свириш ли с нас с събота? – Ларс направо попита това, което го вълнуваше и за което му беше необходим Кърт.

Кърт се засмя. Не прие думите му насериозно. Винаги Ларс беше принуждаван от другите в компанията да приеме Кърт, а сега изведнъж сам го канеше. Стори му се странно. Той поклати леко глава недоверчиво.

- Скарлет няма да може, а ние необходим добър китарист. Не познаваме по – добър от теб, който да може да я замести... – продължи да го убеждава Ларс.

Кърт изведнъж видимо промени отношението си към въпроса. Заинтересува се.

- Защо няма да може?

- Не зная – сви рамене Ларс. – Не иска да ни каже. Имала нужда от малко време сама. Щяла да замине за няколко дни в провинцията с Холи. А в събота имаме важно представяне. ... – Ларс направи малка пауза и го погледна умолително – Ще можеш ли? …

- Не зная, сигурно...

- Mоля те!...

Кърт се замисли. Това беше начин да си намери извинение да остане по – дълго в града. Съдбата му предлагаше възможност. Така щеше да може да реши, без да се съобразява с когото и да е било. Щеше да изчака Скарлет да се върне от провинцията и щеше да може да я види отново.

Той се усмихна, подаде ръка на Ларс и каза:

- Дадено!

Ларс му стисна ръката.

Кърт допи бирата си на екс. Остави някакви пари на масата и стана.

- След като ще оставам, трябва да свърша нещо.

Той излезе от бара. Вдигна яката на якето си и се сгуши в него. Стори му се доста студено. Изведнъж го лъхна прохладен ветрец. Тръгна надолу по улицата. Прибра се в гаража на Нейтън, който беше неговия дом засега. Извади от багажа си един лист хартия и седна на земята до вратата. Отвън влизаше лунната светлина, примесена с осветлението от уличната лампа наблизо. Написа нещо и сгъна листчето. Прибра го в един пощенски плик и го запечата.

Той действаше малко импулсивно. Не мислеше какво прави. Просто изведнъж му беше хрумнало. Вече беше направил своя избор. Токова бързо, толкова светкавично. Въобще не се беше замислил, че това щеше да промени целия му живот, а и не само неговия. ...

Излезе бързо. Отправи се към дома на Холи. Стигна толкова бързо, че почти не усети как беше изминал този път. Застана пред вратата и почука. Една възрастна жена отвори вратата и го изгледа въпросително. Тя, горката, нямаше никакво представа кой е той.

Кърт се смути. Е, можеше да се предположи, че Холи вече не живееше с родителите си.

- Извинете, Холи в къщи ли си е? – запита все пак той доста притеснено.

- Тя вече не живее тук... – с неразбиране в погледа отвърна жената, майка й.

- А бихте ли ми дали адреса й?...

- Кой сте вие? – жената беше изпълнена с подозрение. Логично, би казал всеки. Тя не беше виждала никога Кърт, а и да беше, то надали го беше запомнила. Той никога не беше имал нещо по – специално с Холи, та да се налага, да й идва на гости или да се запознава с родителите й. Връзката му с нея беше чисто приятелска – ходеше с най – добрата й приятелка.

- Казвам се Кърт Ричардс. Бях съученик на Холи. Преди няколко дни се върнах в града. Трябва спешно да в видя...

Майка й го огледа внимателно от глава до пети. Искаше да прецени по вида му дали може да му се вярва. Странното беше, че обикновено Кърт, с бохемски си вид, не вдъхваше респект или доверие на хората, но у нея успя да всее доверие. Тя го покани да влезе. Взе едно малко листче и написа адреса на Холи на него. Подаде му го, като каза:

- Не я безпокойте сега, освен ако не е много важно.

Кърт кимна и благодари на любезната дама. Излезе и тръгна надолу по улицата. Прочете няколко пъти адреса, за да го запомни и да се ориентира накъде да върви. Запали една цигара и тръгна към дома на Холи. Вече беше доста късно и съществуваше реална възможност тя да си е легнала, но за Кърт беше направо наложително да я види именно тази вечер. Не знаеше кога заминават със Скарлет, а трябваше да говори с нея.

Спря се пред едно малко кафене. Някога обичаше да ходи там със Скарлет и Холи. А не веднъж бяха водили там и цялата компания. Сега обаче това кафене изглеждаше по друг начин. Беше ремонтирано и с напълно нов интериор. Взе си едно капучино за вкъщи и тръгна към Холи. Вървеше бавно и пушеше.

Стигна до дома на Холи. Прескочи оградата и внимателно, на пръсти прекоси хубавата и подравнена трева. Почука на вратата. Никой не му отвори. Почука отново, този път по – настоятелно и силно. Отвътре се чу глас, който му извика нещо, но Кърт не го чу и разбра ясно. Вратата се отвори на прага застана Холи. Кърт я погледна изпод вежди, малко свенливо и виновно.

- Здрасти... – каза й той, с надежда да отклони ядът, с който тя отвори вратата.

Тя се вгледа в мъжът пред нея. Беше й толкова познат, че би било грях да не се сети кой е, все пак той не се беше променил толкова много. Недоволството мигновено изчезна от лицето й. Беше заменено от широка усмивка.

- Кърт Ричардс! По дяволите, къде се загуби?... Влизай! – тя го покани. Той влезе малко смутено. Очакваше съпруг и куп деца, а вместо това завари Холи сама.

Холи затръшна вратата зад себе си, без дори да се замисля дали е заключена или не. Кърт огледа набързо обстановката на дома й. Нямаше намерението да остава или въобще да се задържа. Искаше само да я помоли за нещо, което за него беше от особена важност.

Той й подаде запечатания пощенски плик, без да казва каквото и да е било. Холи се учуди. Не разбираше за какво става въпрос. Тя го взе плахо. Повъртя го в ръцете си, като така се опита да го подтикне да й каже за какво става въпрос.

- Дай го на Скарлет...

Холи се опули. Нещо не й беше ясно. С Кърт никога не са били особено близки и той винаги й се беше струвал странен, но сега вече надминаваше всичките й очаквания. Поведението му беше не просто неразбираемо за нея. Кърт продължи, явно усетил, че тя не го е разбрала напълно:

- Ларс ми каза, че ще заминавате за кратко в провинцията. Дай й го когато сметнеш за нужно... Моля те!... – в погледа му се четеше такава силна и голяма молба, че тя не можеше да му откаже. Още повече щом ставаше въпрос за най – добрата й приятелка.

- А какво е, ако не е тайна? ...

- Тя ме помоли да направя своя избор. Това, - и той посочи плика, който Холи държеше. – е моят избор.

Холи отново не го разбра, но реши да не пита повече.

- А да й кажа ли, че е от тебе?

- Както искаш, и да не го направиш, тя ще се сети. – Кърт сви равнодушно рамене. Беше направил каквото можеше. Оставаше му само да чака.

Той направи една крачка назад. Намекна й, че няма намерение да остава. Холи, макар да имаше желание да го покани, не се противи. Отвори му вратата. Той излезе, като преди това й кимна за довиждане. Тръгна надолу по улицата. Холи го проследи с отворена уста. Колко ненадейно се беше появил, с готова молба. И както беше дошъл, така си беше и отишъл... Сякаш това си беше все същия Кърт Ричардс от годините в гимназията.

Холи повъртя в ръцете си плика. Беше й любопитно какво имаше в него. Въздъхна и се прибра вътре. Остави плика върху багажа си, за да не го забрави на другата сутрин, когато тръгва. Загаси осветлението в антрето, където беше сака й, и се качи горе на втория етаж. Беше вече късно – време за лягане...

Глава V.

Минаха два дни. Кърт репетираше усилено с Ларс и момчетата. Беше почти напълно забравил за групата си. Те не можеха да го открият, а на него не му липсваха особено много. Нали нямаше нито адрес, нито телефон... Единствения начин да го видиш беше той да те намери. Именно това изнервяше Скарлет.

Холи и Скарлет се върнаха от провинцията. Скарлет вече си беше подредила мислите. Беше решила какво точно иска и какво ще е най – добре за нея. Беше достатъчно голяма и зряла за да проумее, че понякога любовта не беше достатъчна. Тя се нуждаеше от много неща, а Кърт не можеше да й даде нито едно от тях, поне докато продължаваше да живее този бохемски живот. Докато не се задържаше на едно място, докато нямаше дом, докато идваше и си отиваше както и когато му хареса. Докато спеше почти под звездите в гаража на Нейтън. И докато не спираше да я наранява... Някога за Скарлет всичко това беше забавно, харесваше й. Но тогава тя живееше за музиката и за него. Струваше й се, че сега иска да се установи и да води просто един спокоен и даже скучен живот. Именно за това беше взела следното решение – да остави нещата както са и да се омъжи за Дейвид. Де да знаеше само колко много сe лъжеше. Тя все още си беше същата Скарлет от миналото, само се залъгваше, че е пораснала... Трябваше й единствено достатъчно убедителна причина за да се потопи отново в кръговъртежа на рока...

Холи отиде при момчетата в гаража на Нейтън. Още като я видя Кърт спря всичко и се доближи до нея. Застана и се вторачи в нея с един предан и изпълнен с очакване поглед. Искаше да разбере какво беше станало, как беше реагирала Скарлет на това, което той й беше написал понеже нямаше смелост да й го каже лично.

Холи го дръпна настрана, така че да не ги чуват ясно останалите. Извади от чантата си плика и му го върна. Кърт се опули. На лицето му беше изписана ярост.

- Но... Но... Защо не си й го дала?... – той дори не можеше да се изкаже като нормален човек, заекваше се от бяс.

- Защото тя се успокои, намери онова, което търсеше. Сега знае какво иска и ти само за пореден път ще й развалиш живота.

- Това ти ли го прецени?

- Да.

- Кой, по дяволите, ти дава право да преценяваш? Да решаваш вместо приятелката си?! Кой!?... Ти не си онази, която ще каже какво да прави Скарлет с живота си и кой й го разваля! ... – Кърт беше толкова ядосан, че крещеше. Не го интересуваше кой ги чува и кой не. – Помолих те да й го дадеш! Не ти казах да изчакаш тя да си направи избора! Може би трябваше първо да й го дадеш, а после да я оставиш да мисли!... Не ти ли се струва, че нейния избор донякъде зависи и от мен, а?... – Кърт я изгледа свирепо. – Кажи де!... – той млъкна за кратко, за да се успокои. Размаха плика пред очите й и каза, заплашително: - Тя ще получи това, без значение какво ще ми струва! Ако трябва ще й го изпея под прозореца! И ти, с твоята представа за нейното щастие, няма да ме спреш! ... Дори и ако й разваля живота!...

Кърт грабна якето си и го навлече набързо. Тръгна да излиза. Едва бе направил първата крачка и се стъписа. На вратата стоеше Скарлет. Значи беше чула, ако не всичко, то поне последните му думи, а те май не бяха за нейните уши. Кърт я погледна ядосано, не можеше да скрие ядът си, а тя нямаше никаква вина за него. Буквално изфръкна от гаража, минавайки като фурия покрай Скарлет, без да й каже и една дума. Скарлет ги огледа подозрително. От това, което беше чула й беше станало ясно, че някой криеше нещо от нея. Това което не разбираше беше кой, какво и защо...

Кърт тръгна надолу по улицата. Отиде в двора на старата си любима гимназия. Откога ли не беше ходил там. Сигурно откакто завърши, просто защото оттогава почти не се беше връщал в Мемфис. Идваше си само за кратко и последното за което мислеше беше да отиде в двора на училището. Седеше на стълбите на малката сграда в двора и пушеше. Беше ядосан и разочарован от целия си живот. Мислеше си дали наистина той беше глупакът. Имаше огромното желание да си събере багажа и още сега да си замине и този път повече никога да не се връща – тук очевидно нямаше място за него...

Репетициите в гаража на Нейтън продължаваха, макар и без Кърт. Не че се получаваше нещо особено, но все пак изглеждаше така сякаш не си губеха времето. Всички бяха разконцентрирани и объркани. Любопитни да разберат какво става в живота на Кърт и Скарлет и каква роля точно играе Холи там.

Направиха кратка пауза за почивка. Холи седеше върху сандъците и пишеше нещо в тефтера си, подпряна на коленете си. Скарлет запали една цигара и се доближи до нея. Холи вдигна глава и я погледна с лека усмивка. Честно казано беше заета и не й беше до разговори, още повече, че се досещаше какво точно иска да знае Скарлет.

- Трябва да поговорим... – започна тихо Скарлет.

Холи повдигна още малко глава.

- Какъв беше онзи плик, който държеше Кърт?... И защо е трябвало да ми го дадеш?...

- Има ли значение?

- Има...

- Не мисля така... – Холи умишлено бягаше от темата. Искаше да предпази приятелката си от ново разочарование с Кърт. Но Скарлет не беше човек, който искаше да бъде предпазят. Тя имаше нужда да се опари и сама да се увери, че нещо не е за нея или не я прави щастлива.

Скарлет замълча за кратко. Погледна я осъдително и каза:

- А знаеш ли аз какво мисля, мисля, че някой крие нещо от мен и не ми е приятно, че това сте ти и Кърт...

Скарлет не намираше, че има какво повече да обсъжда с Холи. Беше й сърдита, че я лъже. Скарлет знаеше, че я лъжат, не беше толкова глупава, че да не се досети...

Загаси цигарата си в стената. Наметна се с якето си и бавно, без да каже каквото и да е било започна да се приготвя да излезе.

- Къде отиваш? – изуми се Ларс. – Утре свирим!

- Ларс на света има и по – важни неща от свиренето, макар то да е в основата на всичко...

Ларс я разбра, колкото и невероятно да звучи това. Стана му ясно, че в дъното на цялата история и на това моментно разстройване на Скарлет стои Кърт. За миг прокле деня, в който това “момченце” се върна отново в града.

Скарлет излезе от гаража и тръгна надолу по улицата. Искаше й се да намери Кърт. Да де знаеше обаче къде да го търси... Някога беше много по – лесно. Но сега... Сега вече не знаеше какво да прави, оставаше й само да чака и да се надява, че той ще я намери...

Прибра се в къщи. Беше толкова разстроена и разочарована, че нямаше желание за нищо. Направи си кафе и седна в хола. Свали китарата си от стената и започна да си скрибуца тихичко. Успокояваше се по този начин. След кратко остави китарата си подпряна на дивана и стана. Намери една видео касета, забутана сред всичките останали. Не беше надписана, но Скарлет много добре знаеше какво има на нея. Това беше една тяхна шега с Кърт. Бяха се снимали заедно с компанията при едно от ходенетата до вилата на Джеймс.

Пъхна я във видеото и включи телевизора. Отпусна се на дивана. Държеше пулта в ръката си.

Отначало записът беше малко развален – лентата като че ли беше намачкана. Чуваха се някакви гласове, които я караха да се смее. Какви ли не глупости бяха правили някога и като че ли това филмче напомняше за тях. Не бяха ли обаче по – щастливи тогава, всички заедно, живеейки живота, който искат, а не този, който обществото им натрапва?...

Лентата се изчисти. Тя видя Кърт, онзи Кърт с когото се запозна. Той стоеше с гръб към камерата и разговаряше нещо с Ирен. Очевидно още не се беше усетил, че го снимат. Пушеше и непрестанно размахваше свободната си ръка, сякаш й обясняваше нещо. В един момент Ирен му посочи нещо зад гърба му – тя също едва сега беше забелязала камерата. Кърт се обърна и започна да се смее и да си крие лицето с ръце: “Не! Не ме снимай!... Моля ти се!... “. Протягаше ръка напред към камерата, сякаш да я спре. Скарлет се усмихна, само като си го припомни. Сякаш все още го виждаше как се защитаваше от камерата – той мразеше да бъде сниман. Кърт не намираше, че е красив и че си заслужава образът му да бъде запечатан на снимка или на видео лента. “Недей, де! Какво съм ти направил!...”, продължаваше Кърт. Скарлет започна да се смее искрено. Той наистина й се стори смешен. “Няма да седя до теб в автобуса!... И няма да ти се обадя още веднага като се приберем!...”, Кърт я заплашваше по някакъв детски начин, който и тогава и сега я забавляваше. Едва сега, гледайки този запис, тя си даде сметка, че онова момче, което тя обичаше вече го нямаше и че през цялото време е мечтаела за някой, който не съществува. Кърт вече отдавна не беше толкова срамежлив, толкова кротък, дори толкова загубен, както някога. Вече не беше едно голямо дете. Беше пораснал. Скарлет се отпусна още малко на дивана и буквално потъна в него. Гледаше равнодушно всичко записано на лентата. Мислеше си, дали ще бъде отново толкова щастлива, колкото беше тогава с него? Дали именно Кърт е човекът, който търсеше?... Вероятно да... Защото тя не спираше да мисли за него... Търсеше го навсякъде около себе си...

Превъртя малко лентата. Стана й безинтересно да гледа как Джеймс и Ленард се подготвят да се напият. Стигна до момента, в който Кърт се мъчеше да пусне някаква песен на старата уредба на Джеймс. Горкичкият! Стоеше и псуваше техниката. Беше се ядосал до крайност и не знаеше какво прави. Камерата обиколи останалата част от компанията. Всички само му се смееха, а в това число и самата тя. Но той наистина си беше смешен – на моменти се молеше на уредбата да проработи, на моменти я псуваше. Накрая се обърна към останалите, които вече едва ли не се търкаляха по земята. Погледна в камерата и извика, присвивайки рамене: “Е, вие пак ме снимате, майка ви!”... Скарлет се разсмя. Спомни си, че онзи Кърт не можеше да се изкаже свободно, без да изпсува. Всяко изречение за него завършваше с псувня... Но все пак беше сладък. Начинът, по който говореше, начинът, по който гледаше... Как само присвиваше рамене... Как се усмихваше леко, само с устни и повдигаше вежди, а Скарлет имаше усещането, че и ушите му също се повдигат нагоре...

Изведнъж телефонът звънна силно. Скарлет се осъзна – все още си беше у дома, не на вилата на Джеймс, и Кърт беше толкова далеч от нея...

Тя вдигна почти бодро. Очакваше например Холи, двете не можеха да не се чуят всяка вечер. Или пък например Ларс да й даде някакви финални нареждания за утре. Или Дейвид да я пита дали иска да излязат някъде. Но не очакваше човекът, който й се обади...

- Ало? – каза тя.

- Щом казваш... – чу тя гласът на Кърт от другата страна.

- Кърт?... – Скарлет се учуди. Развълнува се толкова силно, че имаше чувството, че сърцето й щеше да изфръкне.

- Сама ли си?...

- Да...

- Мога ли да намина?

- Ти къде си?

Кърт се поколеба. Беше много близо до нея, но дали трябваше да й каже откъде звънеше или беше по – добре, просто да си замълчи и да дойде при нея. Най – накрая реши да издаде своето тайно местенце...

- Излез на балкона и ще ме видиш.

Скарлет излезе на минутата. Огледа се наоколо. Беше вече тъмно и не можеше да различи нищо и никого.

- Видя ли ме?... – попита той.

- Не. Къде си?...

- Погледни при голямото дърво точно срещу къщата ти...

Скарлет се загледа в дървото. Видя телефонна бутка и Кърт, облегнат на стъклото й. Нима там имаше телефон?... Едва сега го беше забелязала.

Скарлет се засмя.

- Ще се качиш ли?... – запита тя.

- Ако ме искаш...

- Качи се!... – подкани го тя. Сякаш животът се беше върнал в нея, така се чувстваше. Нали животът за нея беше Кърт, а той отново беше толкова близо! Само трябваше да затвори телефона и да пресече улицата и щеше да е при нея! ...

- Ама има ли опасност оная Права Лопата да си дойде по някое време?

Скарлет се засмя силно:

- Дейвид ли?

- Правата лопата. – Кърт все така държеше на това, че онзи Дейвид е Права Лопата. На такъв му приличаше. Обяснимо беше, в крайна сметка. За вечният грубиян, бунтар и особняк Кърт, примерния и учтив Дейвид, с неговия очилат и интелигентен вид, приличаше на някой сухар, на надут човек или казано по друг начин – на Права Лопата.

- Той не живее тук... Засега, а може и никога да не заживее...

- Няма ли да се омъжиш за него, нали сте сгодени...

- Абе ти няма ли да се качиш? – Скарлет беше започнала да се изнервя вече от неговото спокойствие. Той определено искаше да се качи при нея, но се държеше така, сякаш разполагаха с цял един живот и той можеше да я навести когато му харесваше.

- Отговори ми и тогава...

Скарлет въздъхна:

- Не зная вече... Преди два дни си мислех, че това е най – доброто за мен, а сега вече не съм сигурна, че най – доброто ще ме направи щастлива...

- Качвам се! – каза й Кърт и затвори. Дори не изчака каквато и да е било реакция от нейна страна.

Скарлет затвори и облегна слушалката на рамото си. Видя слабата му фигура да излиза от сянката на дървото и да пресича улицата на бегом, оглеждайки се докато пресичаше. На вратата се позвъни. Скарлет остави слушалката на дивана и отвори. Кърт стоеше подпрян на касата на вратата.

- Здравей... – каза й той леко свенливо.

Тя го покани да влезе. Кърт огледа жилището й, сякаш очакваше то да се е променило откакто за последен път го беше видял. Съблече якето си и го остави на земята до вратата. Кърт много не се грижеше за това как изглеждат вещите му. Беше на мнение, че ако якето се изцапа, после ще го поизтупа малко и всичкo пак ще е наред. Това негово отношение към дрехите му придаваше онзи небрежно сексапилен вид.

Скарлет затвори вратата. Влезе в хола и се постара да поразтреби малко. Взе пулта за телевизора от дивана и го насочи към телевизора, за да го изключи, но Кърт й попречи. Взе пулта от ръцете й и се загледа във филмчето. Откога ли не го беше гледал. Той нямаше дом и затова не беше взел много от спомените си със себе си.

- Искаш ли кафе? – запита го тя.

- Не. – поклати глава той, без да откъсва поглед от телевизора. Беше му много интересно да се види какъв е бил. Струваше му се, че е бил много смешен. Стоеше и гледаше с лека усмивка. На лицето му беше изписана тънката ирония с която гледаше на всичките им някогашни глупости.

След няколко минути му омръзна да се гледа в миналото и загаси телевизора. Седна на дивана и взе китарата й. Започна да скрибуца на свой ред. Скарлет се облегна на плота, който разделяше кухнята от хола и се загледа в него. Нима всеки път, когато той дойдеше в дома й всичко щеше да се развива по един и същи сценарий? Той свири, тя му се възхищава. Танцуват на някой отдавна забравен диск, който само за тях двамата вече има някаква стойност. Вечерта завършва в леглото, а на сутринта той си тръгва без да й каже “довиждане”... Не й харесваше този сценарий, но ако това беше единствения начин той да бъде макар и за кратко до нея, тя може би приела отношенията им да са такива...

На Кърт му омръзна да свири. В крайна сметка не беше дошъл за това – искаше да говори с нея. Той остави китарата й, подпряна на дивана и я погледна. Запали една цигара и се облегна назад.

- Ела при мен! – подкани я той.

Скарлет се доближи до него. Застана пред него, а той я дръпна бързо с едната си ръка. Тя падна върху него, а той се усмихна.

- Красива си!... – каза й тихо.

Скарлет не отвърна. Кърт се пресегна и остави цигарата си в пепелника. Прегърна я и с двете си ръце и я целуна.

- Мога ли да те попитам нещо. – започна темата тя. – Защо винаги идваш и си отиваш както ти харесва?...

- Защото животът ми го изисква от мен.

- Не можеш вечно да се появяваш и изчезваш както ти харесва и да подреждаш живота на околните според твоя собствен, ако ме разбираш какво искам да ти кажа.

- Напълно те разбирам, но просто околните няма да пожелаят да дойдат с мен и да се лишат от своя живот. Никой не иска да е бохем, а на мен ми харесва!

- Самотният бохем!... – възкликна Скарлет и се отдръпна от него. Вече не виждаше смисъл в присъствието му. Беше й все едно. Разбра, че той няма да се промени, дори и заради нея. Или поне такова впечатление оставиха у нея думите му. Кърт живееше живота, който харесваше; правеше единственото нещо, което винаги е могъл да прави и беше щастлив. Какво тогава искаше тя от него? Да се откаже от собственото си щастие, за да направи нея щастлива!

- Ако дойдеш с мен, няма да съм самотен...

- А защо ти не останеш, не е ли по – лесно?...

- Защото за мен тук надали има живот. Вие свирите само за удоволствие, когато имате време, а за мен това е работа. Няма да мога да оцелея тук...

- Както и аз няма да мога да оцелея в твоя свят!

Кърт въздъхна тежко. Загаси не допушената си цигара в пепелника, намачквайки я от всякъде и се изправи.

- Мисля, че вече няма смисъл. Аз няма повече да се връщам, а и ти най – добре не ме търси. Някога живяхме един живот, а сега сме различни, даже толкова различни, че не можем да се разберем дали искаме да бъдем заедно или не. Холи беше права – ти си направила своя избор и аз нямам място в живота ти...

Кърт се обърна и отиде да облече якето си.

- Не си тръгвай! – помоли го тя с блестящи очи. Искаше й се да се разреве, но не можеше да го направи пред него.

- А какво да правя тук, да чакам Правата Лопата да дойде и да ме попита кой съм ли?

- Името му е Дейвид...

- Не ме вълнува!

Кърт беше напълно спокоен, малко разочарован и не го криеше. Макар мимиките му да издаваха онази агресия, която винаги е била и винаги ще бъде част от поведението му. Кърт беше агресивен и често налиташе на бой. Беше груб и невъзпитан. Не беше човекът, който нормалното момиче би избрало, но Скарлет не беше като всички други. Тя знаеше, че обича само и единствено него, независимо какво говори и прави, независимо, че той надали винаги е заслужавал тази нейна чиста и искрена любов.

Той се доближи до нея и я целуна. Притисна я до себе си. Целуна я отново по главата и й прошепна:

- Обичай ме!...

След това тръгна и затръшна вратата зад себе си. Скарлет се свлече по стената и се разрева. Сега, когато вече наистина го загуби, почувства, че би тръгнала след него, ако трябваше и на минутата.

Кърт пресече улицата и застана под голямото дърво срещу къщата й. Гледаше отворената балконска врата. Облегна се на бутката. Извади от джоба на дънките си един пръстен и започна да го върти в ръцете си. Искаше да й се обади, но какво можеше да й каже. Беше му ясно, че ако трябва би останал тук, в Мемфис, и би работил всичко, но да не я остави отново.

Стисна пръстена в ръката си и набра номера й.

Скарлет седеше на земята и плачеше. Не знаеше какво да направи. Телефонът звънна. Скарлет стана с мъка и вдигна:

- Ало?

- А само да те питам, - още като чу гласа му Скарлет настръхна. Затвори очи и стисна зъби, за да не се разреве отново. – ако все пак реша да остана тук, би ли се омъжила за мен? …

Скарлет се засмя. Не знаеше какво да му каже. Не го очакваше и все пак й се струваше нереално Кърт Ричардс, който винаги се беше старал да бяга от задължения и да бъде свободен, да иска да се обвърже с нея. Стори й се, че се шегува.

- Да! – отвърна тя. Беше й все едно дали се шегуваше или не. Би го направила, и на шега и наистина.

- А Правата Лопата няма ли да се сърди?

- Правата Лопата да го духа!

Скарлет беше загубила и ума и дума. Беше толкова щастлива да говори с него. Значи все още не го беше изгубила!...

- А мога ли пак да се кача, или вече ще ти досаждам?... – Кърт не звучеше много убедително.

- Качи се! – Скарлет затвори и се засмя. Сякаш той все още си беше същият глупак от миналото! …

Кърт затвори и изтича по улицата. Позвъни на вратата. Скарлет отвори мигновено. Все още й личеше, че е плакала, но по бузите й нямаше сълзи. Не й се искаше много той да я види как реве. Не че не би се досетил още като я погледнеше, но все пак...

Кърт я придърпа към себе си и я целуна. Притисна я до себе си така както правеше някога когато имаше нужда от нейната сила и увереност. Само дето сега тя имаше нужда от неговата сила повече отколкото той от нейната.

Кърт я прегърна през рамо и двамата влязоха в хола, затваряйки вратата на преддверието зад себе си. Той съблече якето си и го метна на дивана. Застана пред нея и взе ръцете й в своите. Гледаше я с усмивка, онази негова неясна усмивка, която толкова често се появяваше на лицето му. Извади пръстена от джоба на дънките си и бавно и внимателно го сложи на пръста й с думите:

- Обявявам ви за съпруг и съпруга!...

- ... Можете да целунете булката!... – добави Скарлет. Кърт не изчака втора покана. Пое лицето й с ръка и се наведе леко. Целуна я.

Скарлет беше повече от щастлива. Прегърна го и се облегна на рамото му, така както правеше някога. В главата й изникна как двамата танцуваха в двора на училището, а той й пееше на ухото. Тя му измъкна запалката от джоба, а той си я взе без особени усилия. И сега Кърт все така си подпяваше на песента.

Изведнъж се сети за нещо и се отдръпна от нея.

- Сега се връщам! – той взе якето си и измъкна от вътрешния му джоб една малко листче.

- Къде отиваш?...

- Имам да свърша едно нещо... – Кърт сякаш нарочно не й отговори. Излезе бързо, без да дава каквито и да е било об яснения. Скарлет се отпусна на дивана и запали цигара. Отново се отчая. Нима не можеха да живеят спокойно и да нямат нужда от нищо друго освен един от друг? Нима той все щеше да изчезва?... Хвърли един поглед на якето му, което скоро щеше да падне на земята. Беше го оставил в дома й, значи все пак имаше намерение да се върне... някога...

Кърт стоеше до телефона и набираше номера на студиото си. Търпеливо чакаше някой да му вдигне. Погледна си часовника. Знаеше, че вече беше късно, но той все още се надяваше да има някой. Най – накрая чу глас от другата страна.

- Ало? – вдигна му някой.

- Силвестър, - каза Кърт, познал гласа на приятеля си.

- Ей, отцепник, какво правиш? Къде се загуби? – Силвестър буквално крещеше. Кърт не се беше обаждал откакто се беше върнал с Мемфис. Нямаха връзка с него, което беше започнало да ги притеснява. Все пак и те си имаха някакъв живот с групата, който не можеше да остава в застой. Но Кърт не мислеше за това, той поначало не мислеше за никого и нищо, освен за себе си. Беше като децата, хрумнеше ли му нещо, го правеше и не се замисляше.

- Трябва да говоря с вас четиримата... – малко неуверено започна Кърт. Дали знаеше какво правеше?...

- Кажи. – подкани го Силвестър.

Кърт се замисли. Може би би било редно да ги извика в Мемфис или да дойде при тях. Не беше редно да им съобщи, че ги зарязва по телефона, защото той имаше намерението да направи именно това – да напусне групата.

- Ами, ...не зная дали е за телефон... – Кърт не беше много уверен.

- Кърт, какво, по дяволите става?! – извика му Лари в слушалката. Явно беше изместил Силвестър от телефона. – Изчезваш без да се обадиш и никой не може да те намери! После изведнъж се обаждаш по никое време да ни кажеш нещо и не си сигурен дали е за телефон! По дяволите, Кърт, осъзнай се и се върни там където е животът ти! Порасни бе, копеле!

Кърт се начумери.

- Можете ли да дойдете в Мемфис? – запита той, като че не беше чул какво му каза Лари.

- Сега пък дали можем да дойдем в Мемфис! Копеле, ти си тоя дето трябва да дойде при нас, не ние при теб! Забрави ли, че работата ти е тук, не там! – Кърт имаше чувството, че Лари беснееше вътрешно.

- Не мога да се върна...

Кърт говореше толкова тихо и бавно, сякаш се чувстваше гузен за нещо. Лари се заслуша. За миг спря да се гневи и да пуска искри навсякъде около себе си.

- Защо да не можеш?... – той все още не разбираше.

- Защото ще остана там където е животът ми...

Лари млъкна. Настъпи тишина. Кърт риташе някакви камъчета под краката си и чакаше да му кажат нещо, очакваше някаква реакция от тях, каквато и да е тя.

- И всичкото това заради една мацка, нали?... – тихо и някак тъжно попита Лари.

Кърт кимна, не съобразявайки, че Лари няма как да го види и смотолеви:

- Да...

- Защо го правиш?... Защо, Кърт, сега не можем да ти намерим заместник...

- Сигурен съм, че ще се справите. Разчитам на теб, Лари! С теб намерихме момчетата, когато всичко изглеждаше напълно непостижимо и неосъществимо. Не се предадохме и успяхме. Вярвам, че ще ми намериш достоен заместник!... – Кърт се стараеше да го успокои.

- Не можеш да го направиш точно сега!...

- Не мога повече да бъда скитащ музикант. Искам да имам дом, да зная, че имам къде да се прибера, за да знам, че ако поискам мога и да не се връщам някоя нощ. Искам отново да имам едно момиче и цeлия свят, събран в очите й само за мен...

Лари не каза нищо. Кърт въздъхна:

- Съжалявам, Лари!...

Въздъхна отново и затвори. Замисли се за кратко и тръгна да пресича. Скарлет го чакаше, не й беше казал за какво излизаше и вероятно сега в главата й се въртяха какви ли не кошмарни мисли, това си помисли той.

Влезе и затвори внимателно вратата след себе си. Надникна в хола, Скарлет беше там – пушеше, забила поглед в една точка. Беше го чула да влиза, но се преструваше, че не я интересува. Не му обръщаше внимание. Кърт си взе цигара и излезе на балкона. Запали. Пушеше бавно, съзерцавайки пушекът, който рисуваше всякакви картини в тъмнината навън.

Скарлет стана от мястото си и излезе при него. Облегна се на перваза на балкона и го погледна:

- Къде беше?...

- До телефона. ..

- Защо не се обади оттук, не живея в пещера!

- Защото имах нужда да съм сам, за да съм уверен, че искам да се обадя...

Скарлет кимна. Не че го беше разбрала, но не беше сигурна, че ако го помолеше да й разясни, той щеше да го направи или пък, че тя щеше да го разбере. Имаше много неща, които бяха ясно само и единствено на Кърт, защото се случваха само и единствено в неговата глава.

Кърт помълча още малко. Трябваше да й каже, че беше напуснал групата. Тя заслужаваше да знае. Не би му се искало да я държи в очакване кога ще замине и ще се върне към своя развратен начин на живот. Освен за самия себе си, Кърт се грижеше и за нея. Надали би жертвал всичко, в което някога беше вярвал и беше градил с цената на всичко, заради нещо друго или заради някой друг...

- Напуснах групата...

Това сякаш разтърси Скарлет. Тя се вторачи в него:

- Защо?! – изуми се тя.

- Защото не мога да бъда и там и тук едновременно. – Кърт не я гледаше. Вероятно се боеше, че тя не би го разбрала или не би му повярвала.

Скарлет все така не разбираше.

- Струва ми се, че нещо ми се губи...

Кърт я погледна и се облегна на перваза до нея. Загаси цигарата си и я метна през балкона надолу. Хвана я за ръката и я погледна:

- Мислех си, че онова е което искам, че животът ми е там... Това някога... Сега знам, че искам нещо много повече...

Скарлет се усмихна. Това като, че ли й стигаше. Значеше, че остава тук с нея, че няма да замине. Никога!

- А какво точно искаш?... – запита го тя палаво и го погледна.

Кърт се засмя и вдигна очи нагоре. После отново я погледна и отвърна:

- Едно момиче и целият свят, събран в очите й само за мен!...

Скарлет се засмя. Облегна се на рамото му, а той я целуна по главата... Останаха така още известно време...Само двамата, на прохладния въздух навън... И вече нищо не можеше да ги раздели... Някогашната черна овца на гимназията и някогашното популярно момиче!... Кърт Ричардс и Скарлет Риа...

Ноември. 02. 2003г.

http://www.youtube.com/watch?v=v6N1V_fGROU