Виктор пътуваше през ранния следобед през Разлог към Велинград, доволен от свършеното през деня. Караше бавно по пътя, който лъкатушеше между хълмовете, и с възхищение наблюдаваше природата около себе си. Настъпващата есен вече бе извадила своята златиста палитра и бавно започваше да нанася върху гората наоколо тънки и деликатни щрихи със своята четка. На места бяха ярко жълти, на места – медно – кафяви, на места - тъмно червени. Всички те със своето цветово разнообразие, допълваха много красиво различните зелени оттенъци на гората. Всеки пейзаж, който се появяваше пред него, бе по своему неповторим. Навсякъде от двете страни на пътя се изправяха все още зелени дърветата, а зад тях се виждаха хълмовете, които поради голямото разстояние до тях, изглеждаха тъмно сини. А над върховете им се простираше сапфирено синьо небе, избледняващо в дале4ината, по което на отделни места безгрижно плуваха малки нежни облачета.
Виктор разполагаше с достатъчно време и беше решил да опита по една отбивка да се изкачи до върха на някой хълм и да се полюбува отвисоко на красотата около него.
Шосето, по което сви, беше по – тясно и значително по – стръмно. Колата заръмжа, но силния мотор без усилия изкачваше височините.
След около двайсетина минути дърветата оредяха и скоро той се озова в средата на един малък площад, който като че ли плуваше във въздуха. Виктор спря и слезе от колата. Наоколо имаше няколко къщи с каменни основи, а някои от тях и с огради. Той имаше усещането, че се е озовал някъде в 19 – ти век. Това чувство обаче изчезна, когато видя в края на този малък, но изключително чист площад, паркиран един стар автобус, появил се като че ли от спомените на неговото детство. Пътят свършваше до него. Той се приближи. Оказа се, че краят на площада е една голяма стръмнина. Нямаше на света кола, която да може да преодолее образувалата се гърбица, за да се спусне от равното място стръмно надолу. Очевидно по останалата част хората се движеха пеш до отсрещните хълмове, където се виждаха разпръснати по поляните къщи. Тук там се забелязваха малки стада овце, които лениво се придвижваха, пасейки сочната трева.
- Откъде идваш, момче? – той чу глас зад гърба си.
Виктор се обърна. Зад автобуса пред една малка сграда, която приличаше на нещо средно между училище и кметство, седяха трима старци, които със спокойно любопитство го разглеждаха. Бяха облечени в поовехтели, но чисти полуселски – полуградски дрехи. Лицата им бяха покрити със загара на безбройните дни, прекарани под открито небе. Бръчките по тях криеха възрастта им и Виктор имаше усещането, че те са издялани от длетото на многобройните ветрове, които са ги брулели през преживяните години.
Той бавно се приближи до тях и се спря на няколко крачки пред пейката.
- От много далеч, дядо. – отговори той на човека в средата, който го беше попитал.
- Какво търсиш тук? – погледна го възрастният човек в очите след като помълча малко.
- Път.
Отново настъпи тишина. Слънцето вече беше започнало бавно да слиза за почивка и сенките около тях леко се удължаваха.
- Накъде води този път, по който дойдох, дядо? - - попита Виктор след малко.
- Нагоре! – той чу в отговор и видя как ръката на стареца се повдигна леко и с някаква природно непринудена величественост посочи върховете на отсрещните хълмове. След това отмести поглед от Виктор и отново загледа в далечината.
Изненадан и очарован от всичко, което се случваше с него, не можа да си тръгне. Няколко минути по – късно техните погледи отново се срещнаха.
- Защо пътят свършва тук, дядо? – попита Виктор.
Тогава старецът леко и едва забележимо погледна небето и каза бавно:
- Защото Той така е пожелал, сине!
Сега вече Виктор разбра всичко. С всяка част от сърцето си, от разума си, от тялото си, той почувства, че чрез този възрастен човек той сякаш беше имал щастието да говори със самата планина. Обърна се. Запали колата и тръгна обратно. Скоро вече беше долу на шосето, а след около час – в хотела. Но тази среща остана завинаги в паметта му...
Януари. 07. 2002г.
.jpg)
No comments:
Post a Comment