Колийн слезе от влака. С едната си ръка придържаше раницата на гърба си. Якето й беше разкопчано, а шала – увит като въже около врата й. Беше с ръкавици, а шапката си беше напъхала небрежно смачкана на кълбо в единия джоб на якето. Едно типично 15 – годишно момиче, радващо се, че си е у дома.
Тя се завъртя няколко пъти с разперени ръце и се разсмя:
- Най – накрая в къщи! – извика доволно...
Родителите й, доста по – сдържани като поведение, слязоха малко след нея, без да се бутат, както бе направила тя, само и само да слезе първа. Баща й я прегърна и се усмихна. Колийн преливаше от енегрия, понякога дори беше малко досадна с вечния си ентусиазъм. Но за баща си тя беше истинското богатство в живота – една сбъдната мечта.
Тримата тръгнаха по перона към изхода. Колийн зяпаше другите хора. Търсеше поне един човек, доволен колкото нея, че си е дома.
Внезапно се спря. Усмивката изчезна от лицето й. Тя направи няколко крачки напред. Впери се в момичето пред себе си. Вместо някой доволен, че си е у дома човек, бе намерила най – окаяното и нещастно същество на света.
- Горкичката! – със съжаление възкликна Нора, майката на Колийн, и сложи ръка на рамото на дъщеря си с подкана да си вървят.
Колийн беше толкова потресена от вида на момичето, че не можеше да помръдне.
Наистина горкото дете! Тя будеше съжаление и изумяваше в същото време. Но за нещастие повечето хора дори не я забелязваха. Момичето се беше свило до една колона, прегърнало коленете си. Беше облечено в светла полубална рокля, която вероятно някога е била бяла на цвят, но сега вече беше мръсно сива с жълтеникави петна; доста одърпана с разкъсани ръкави и разпорени дантели. Косата й имаше неестествен вид – почти бяла, лакирана до такава степен, че стоеше на главата й като твърда перука на кичури. Очевидно беше боядисвана в бяло, но не с боя, а със спирала или нещо подобно. А отгоре беше поръсена с изкуствен сняг. Целите й ръце и лице бяха в драскотини и рани; мръсни и ожулени. Сякаш беше преживяла голяма трагедия.
Колийн тръгна плахо към нея. Рродителите й само въздъхнаха и я последваха. Те изпълняваха всичко, което тя искаше. Не й отказваха нищо. Нейните желания, нейното любопитство бяха движещите сили в дома им. Можеше да се каже, че Колийн беше глезено дете; пазено. Тя не знаеше нито какво е болка, нито какво е трагедия. Именно заради това момичето я беше потресло толкова дълбоко.
Тя клекна до горкото дете и остави раницата си на земята до нея. Момичето не реагираше. Сякаш никой не се беше приближил. Колийн сложи ръката си върху нейната. Момичето се отдръпна инстинктивно. Впери се уплашено в Колийн. Колийн се стресна. Никога преди не беше виждала толкова студени сини очи!.. Толкова мъртъв поглед!...
- Здрасти! Аз съм Колийн!
Момичето не реагира отново. Беше се свило съвсем и ги гледаше уплашено. Трепереше.
- Студено ли ти е?... – запита Колийн и отново се опита да я хване за ръката. – Господи, та ти си ледена!...
Момичето беше толкова слабо и бледо – като че беше прозрачно. Колийн вдигна умоляващ поглед към родителите си.
- Как се казваш? – бащата клекна на земята. Усмихваше се, опитвайки се да изглежда възможно най – приятелски настроен.
Момичето само поклати глава.
- Нямаш ли си име? – опита се да се пошегува бащата на Колийн.
Момичето отново поклати глава. Той се стресна и отдръпна леко назад в уплаха си. Как беше възможно!Кой не би дал име на детето си!?...
Поредният влак потегли от перона. Силен шум се чу навсякъде. Появиха се леки вибрации, които се сториха като силни трусова на странното момиче. Тя затвори очи и запуши ушите си с ръце. Стискаше ги колкото силно можеше. От раните й започна да тече кръв. По бузите й се стекоха сълзи.
Още един влак потегли. Момичето притискаше толкова силно ушите си, че би било невъзможно да й откъснеш ръцете. Започна да крещи.
А хората около тях продължаваха да бързат, всеки по своя важна работа. Те не я чуваха...
- Миличка, успокой се! – бащата на Колийн се впусна да я успокоява. – Всичко е наред! Няма страшно! Влаковете не могат да ти навредят!
Тя спря да крещи, но все още притискаше силно ушите си. Не искаше да чуе нищо. Гледаше ги уплашено и трепереше.
Колийн погледна умоляващо баща си.
- Татко, не можем да я оставим тук!... Коледа е!... Нека я вземем у дома!...
Баща й понечи да отговори, но реши все пак да се посъветва и със съпругата си. Двамата родители се спогледаха.
- Коледа е!... – извинително вдигна рамене бащата.
Майката въздъхна:
- Коледа е!...
- Ще може да дойде, нали, мамо? – Колийн грейна.
Майка й кимна.
- Искаш ли? – обърна се Колийн към момичето. – Ще спиш в моята стая! Знаеш ли колко ще ни е весело!...
Момичето бавно спусна ръцете си.
Бащата на Колийн се изправи бавно. Имаше усещането, че не трябваше да прави резки движения пред това наплашено дете. Подаде ръка на странното момиче. Тя се поколеба. Погледна Колийн, която само й кимна. Едва тогава тя хвана подадената й ръка и се изправи. Бащата на Колийн свали палтото си и й го подаде:
- Вземи, ще се стоплиш.
Момичето поклати глава в отказ.
- Но ти си измръзнала!! Цялата си студена!!!
Тя отново само поклати глава. Стоеше с ръце до гърдите. Едва сега те забелязаха, че тя стискаше нещо в ръката си.
- Какво е това? – Колийн наистина беше много любопитна.
Момичето се поколеба после плахо отвори ръката си. Това, което беше стиснала, беше един стар медальон със счупена закопчалка. Колийн посегна да го вземе, за да го разгледа, но момичето дръпна ядосано и бързо ръката си и я скри зад гърба си. Гледаше ги обидено.
- Нямаше да ти го взема! – оправда се Колийн. - .. Исках само да го видя!..
Момичето поклати недоволно глава.
Бащата на Колийн се огледа наоколо. Направи му впечатление, че на електронното табло над тях имаше часовник, който отброяваше оставащите минути до следващия влак, който трябва да тръгне. Имаше още пет минути...
- Хайде да вървим! – подкани ги той и буквално избута семейството си от перона. Вече бяха видяли каква реакция предизвикваше у странното момиче един потегляш влак...
... Поредният пристигащ влак... Само че този беше безшумен. Едва докосваше релсите... Тихо спря. Пътниците слязоха и се изгубиха в тълпата... Бледи сенки, превръщащи се в прах...
... Едно момиченце изскочи от влака. Завъртя се няколко пъти на перона и направи дълбок реверанс на невидимата си публика... Едно дете, доволно, че си е дома... Бела...
І.
Колийн гордо въведе “новата си сестричка” в стаята си. странното момиче пристъпваше бавно, плахо. Оглеждаше страхливо всичко, което я заобикаляше. Без да се замисля хвана една стара кукла и започна да я люлеее и да й пее. Колийн гледаше учудена, зашеметена. Сякаш странното момиче беше виждало тази кукла и преди...
Тя пееше, а зад гласът й звучеше мелодия. Колийн седна на леглото си и се заслуша. Все едно слушаше една от онези музикални кутийки на баба й, с които старата жена я беше приспивала в детството й!...
Странното момиче остави внимателно куклата в легълцето й и прошепна тихо:
- Лека нощ, Кейси!...
Колийн се изправи. Застана до момичето.
- Имала си същата?... – тя гадаеше.
Момичето кимна.
- Моята кукла... – посочи я.
Колийн се усмихна едва:
- Не мисля... Чичо ми я подари преди години. Видял я в един антикварен магазин и много я харесал. Тогава аз събирах кукли.
- ... Кейси ... – промълви странното момиче. Гласът й беше някак студен, по – скоро като ехо.
- Казва се Криси. – Колийн понечи да я вземе, но странното момиче я спря, бутайки грубо ръката й. Изгледа я строго. Студените й сини очи искаха да се скарат на Колийн за необмисленото действие! Куклата спеше...
Странното момиче поклати глава и каза тихо:
- Кейси.
Колийн въздъхна. Не й се спореше. Тя не обичаше да спори, просто защото винаги губеше. Никога не можеше да докаже мнението си и да се защити подобаващо. А сега още по – малко би успяла.
Застана пред гардероба си и се загледа в дрехите си. Търсеше нещо подходящо за новата си сестричка.
Внезапно се втурна надолу по стълбите, забравяйки всичко. Беше чула затварянето на входната врата, а това означаваше, че баща й се е прибрал с коледното дърво. Сега тя трябваше да го украси. Едно много сладко задължение, което тя изпълняваше с удоволствие.
Баща й остави елхата по средата на хола и се отдръпна встрани. С нескрито задоволство наблюдаваше как дъщеря му се суетеше ентусиазирано около дървото. Колийн извади всички играчки и осея пода с тях. Седна насред цялата бъркотия, която сама беше създала и се зае да ги разглежда. Всяка година преди да украси елхата, тя разглеждаше играчките. Харесваше й да го прави.
Странното момиче се подаде плахо иззад касата на вратата. Стоеше и гледаше тъжно. Като че я бяха връхлетяли спомени... Бащата на Колийн я забеляза и покани с жест.
- Ела!... Ще помогнеш ли на Колийн?...
Колийн се извърна. Съвсем беше забравила за “сестричката си”. Като че това нещастно дете беше поредната играчка в живота й. Колийн непрестанно искаше нещо, което много бързо й омръзваше и тя го забравяше.
Бащата на Колийн клекна на пода и разпери ръце към момичето. Стори му се, че ръста му я плаши.
Тя се втурна към него и го прегърна силно. Напомняше й нещо хубаво.
Бащата на Колийн вдигна очи нагоре и погледна съпругата си. Усмихна й се. Беше доволен, че момичето се беше привързало толкова бързо към тях.
Тя все още беше студена. Изглеждаше толкова прозрачна! Нереална.
Нора, майката на Колийн я потупа по рамото. Момичето се обърна.
- Ела да почистим раничките!... – стареше се да й говори мило. Все още не знаеше нищо за нея и й се струваше, че колкото по – мила, даже лигава, беше, толкова по – добре.
Страннното момиче само поклати глава.
Нора почти я издърпа.
- Ела, ще се почувстваш по – добре! – хвана я за ръката и я поведе към кухнята.
Момичето седна на един стол и се впери в жената пред себе си. Очакваше нещо от нея. Нора насипа сок в една стъклена чаша и отряза няколко парчета пудинг. Сложи ги на масата пред детето. Момичето само ги гледаше.
- Това е за теб. Хапни!...
Тя поклати глава.
- Нищичко ли няма да хапнеш?...
Отново само поклати глава.
Майката на Колийн се усмихна и опита да се пошегува:
- Хей, ти да не би да не ядеш!...
Момичето кимна.
Нора се стресна. Впери се в нея. Наистина беше много слаба! От кога ли не беше яла?... Дни?... Месеци?...
Тя взе малко памук и седна срещу страннното момиче. Огледа многото рани по ръцете й и започна да ги почиства внимателно с памук и спирт. А те си остава все същите. Не се променяха. Нора се намръщи. Изхвърли памука със спирт и намокри друг с обикновена вода. Отново се опита да ги почисти. Не се получи и този път.
Майката на Колийн беше потресена и уплашена едновременно. Погледна момичето със страх в очите. А то само поклати глава.
- Какво си ти? – запита Нора и се подпря на масата. Дълбоко в себе си имаше усещането, че не иска да знае. И все пак беше попитала.
- Мъртва... – отвърна тихо момичето.
Майката на Колийн се изправи уплашена. Излезе от кухнята и буквално влетя в хола.
- Дък! – извика тя. – Не можем да я задържим!...
- Защо? Какво е направила?... – той беше доста учуден от поведението на съпругата си.
- Тя е мъртва!.... Тоест, не! Още е там в кухнята!... – майката правеше неадекватни и некординирани действия. – Но.. раните й! Опитах се да ги почистя, а те си остават все същите!... Тя каза, че е мъртва!...
Двамата я гледаха странно. Не й вярваха и това беше изписано на лицата им.
- Мамо, ако беше мъртва, както казваш, нямаше да я виждаме! Нямаше и да е тук!... Мъртвите не се разхождат напред – назад около Коледа!...
Нора ги огледа. Чувстваше се безсилна да ги убеди. Тя въздъхна тежко и смотолеви:
- .. Отивам да си легна...
- Добра идея! – възкликна бащата на Колийн – Пътуването беше доста изморително...
Майката на Колийн се качи нагоре по стълбите. Влезе в спалнята. Чу се силното тряскане на вратата. Беше толкова отчаяна и объркана! Дали не си беше въобразила?... Наистина, ако това странно момиче беше мъртво, нямаше да бъде тук с тях!... Мъртвите не се разхождаха напред – назад по Коледа!...
Колийн продължи да украсява елхата. Баща й стана и отиде до кухнята. Странното момиче все така седеше там. Той насипа сок за себе си и за Колийн. Хвърли един поглед на момичето и се усмихна:
- Доста уплаши майката на Колийн с тези си приказки, че си мъртва! Не се шегувай така! Това не е смешно!... – той я погали по главата и отново се върна в хола.
Странното момиче стана от стола. Застана на вратата. Гледаше елхата тъжно...
Бащата на Колийн се извърна, усетил присъствието й и я покани с ръка да дойде при тях. Тя пристъпи напред. Застана до елхата и започна да я обикаля.
- Няма ли да ни кажеш как се казваш?... – поде той с малко шеговит тон.
Тя поклати глава.
- Поне на колко си години...
Страннното момиче го погледна за кратко, след което клекна на земята. Написа нещо на пода с пръст. Бащата на Колийн се извърна, за да се престори, че го чете. Не искаше да обежкуражава момичето, като й каже, че така нищо няма да може им каже; че човек не може да напише нещо трайно в пръст върху пода.
С учудване обаче откри, че на паркета беше написана една цифра. Той я погледна уплашено. Май започваше да вярва на съпругата си...
- На 15?... – запита с треперещ глас той.
Момичето кимна.
Колийн се усмихна. В нейните очи баща й сега изглеждаше като герой – беше познал възрастта на момичето!...
- И аз съм на 15!... Ще учиш е моя клас!... – Колийн вече го беше решила.
Момичето се усмихна. За пръв път откакто я бяха срещнали, я виждаха да се усмихва.
- Колийн, тя не може да остане. – баща й беше категоричен. Говореше тихо, малко дрезгаво; боеше се да не би момичето да го чуе.
- Татко!... – Колийн удари с юмрук по пода, точно като малко глезено дете, каквото и беше.
- Не... не... – той се опита да каже нещо, но бързо се разколеба. Как щеше да обясни на пазената си и глезена дъщеря, че майка й е била права?... – Не може да остане, защото близките й ще я търсят!... – той погледна странното момиче, за да види реакцията й. То само поклати глава.
- Изгубила ли си се? – запита Колийн и седна по турски на пода.
Момичето поклати глава.
- Къде са родителите ти?...
То отново само поклати глава.
- Какво се е случило с тях?...
Момичето не реагира. Само гледаше в земята.
Колийн се замисли. Явно я беше натъжила. Поне тя така си обясняваше поведението й.
- Ще останеш при нас. Ще те запишат в моето училище! Ще видиш колко ще ни е весело!... – Колийн промени темата. Тя вече го беше решила. Знаеше, че родителите й няма да посмеят да й откажат; никога нищо не й бяха отказвали.
Момичето грейна. Усмихна се и кимна.
- А как да ти викам? – запита Колийн.
Момичето поклати глава.
Колийн се замисли.
- Кейси! – възкликна тя доволна. – Харесва ли ти?
- Кейси е куклата!... – момичето говореше тихо, като ехо.
- Ще те наричам Кейси, докато не ми кажеш как се казваш. – Колийн беше категорична.
- ...Вече нямам име...
Повърхностната Колийн дори не обърна внимание на тези нейни думи...
...
ІІ.
Коледната ваканция свърши. А Странното момиче все още живееше в стаята на Колийн... Сега тя беше Кейси...
Родителите на Колийн не можеха да се противопоставят на желанието на дъщеря си; наложи се да запишат Кейси в училището на дъщеря си, представяйки я като далечна роднина, дошла да живее за известно време у тях...
...
Колийн излезе от банята и уви косата си в хавлиена кърпа. Избра си дрехи и започна да тършува в стаята си. Търсеше сушоара.
- Колийн! Побързай, ще закъснеете!... – разнесе се гласът на майка й отдолу.
- Няма! – извика Колийн в отговор. – Кейси, виждала ли си ми сушоара?...
Кейси само поклати глава.
Колийн се изправи и впери в седящото на перваза момиче. Беше забравила, че Кейси почти не говореше. Тя кимаше или клатеше глава.
- E?...
Кейси само поклати глава. Седеше с гръб към Колийн и гледаше надолу.
- Внимавай да не паднеш! – каза й Колийн и излезе от стаята.
- ... Аз вече паднах... веднъж... – тихо отвърна Кейси. Колийн не я чу. Тя беше прекалено заета с външния си вид, за да се занимава с друг, пък бил той и мечтаната сестричка в лицето на Кейси.
Кейси седеше кротко и гледаше надолу. Харесваше й да гледа как вятърът люлее тревата в двора на къщата. Колийн бе успяла да я накара да свали одърпаната рокля от себе си и я беше облякла в своите дрехи. Беше се опитала да изхвърли роклята, но Кейси не й беше позволила. И сега тази дрипа, както се изразяваше Колийн, беше грижливо сгъната и лежеше под възглавницата на Кейси.
...Раните все така стояха по ръцете и лицето й... И косата й все още беше бяла, посипана с изкуствен сняг...
... Едно момиче седеше на перваза. Гледаше надолу към люлеещата се трева в двора. Вятърът вееше косите й ту в едната страна, ту в другата... Тя се смееше – вятърът като че я гъделичкаше. Държеше се за перваза, за да не падне.
За кратко се пусна, за да прибере косата си назад. Загуби равновесие и се олуля на мястото си. Полетя надолу и падна на тревата...
... Ревеше силно. Беше си ужулила само коленете. Но беше уплашена... Всичко бе станало толкова бързо!...
Колийн се върна в стаята. Вече със суха коса. Облече се и и взе раницата си.
- Кейси, да вървим!
Странното момиче слезе от перваза внимателно. Не искаше пак да падне и да си ужули коленете. Взе своята раница и тръгна след Колийн.
Долу в кухнята ги чакаше готовият им обяд, който те трябваше да вземат в училище. Колийн отвори пластмасовата кутия и надникна вътре. Любопитството й не можеше да остави дори обяда да бъде изненада. Прибра кутията в раницата си. Кейси не взе своя.
- Кейси, вземи си обяда. – укори я Колийн.
Кейси само поклати глава.
- Както искаш! – безразлично сви рамене Колийн и изфръкна от дома.
Кейси я последва.
Двете тръгнаха по алеята. Колийн живееше много близо до училището, само на няколко метра от него. Затова и излизаше в последната минута.
Вървяха една до друга. Колийн носеше раницата си на едно рамо. Кейси непрекъснато я гледаше и се опитваше да я имитира. Когато тя бе ходела на училище, никога не бе носила раница... Тя даже до скоро не знаеше какво точно представлява раницата.
До обяд Колийн влачеше Кейси навсякъде със себе си. Показваше й училището. Това беше едва петия ден на Кейси в гимназията и тя все още беше неориентирана според Колийн. Този факт, обаче не пречеше на Колийн да я зарязва следобеда.
Колийн имаше свои приятели и мълчаливата Кейси нямаше да намери общ език с тях... Всъщност Кейси с никого нямаше да намери общ език... Тя не беше от този свят и не беше за този свят... Странното момиче.
Колийн седеше на стъпалата пред училището заедно с приятелките си – Нина и Ема. Трите глезени момичета непрекъснато киснеха там след училище. Тръгваха си последни. Искаха да огледат всички, които излизат от училището; да набележат “сладурите на училището”, с които обезателно трябваше да се запознаят.
- Коя е новата ти приятелка? – поде темата Нина.
- Казва се Кейси. Далечна роднина. Готина е.
- А умее ли да говори? – запита едно момче и се приближи с бодра крачка към тях.
- Умее, Дънстън, но с теб няма да си говори! – Колийн отвърна наиграно.
- Какво й е на лицето? - поинтересува се Ема.
- Малко е дивичка и непрекъснато е с рани. – Колийн присви безразлично рамене и налапа близалката си.
Дънстън се изсмя:
- Не ми прилича на дивичка, а по – скоро на задръстеничка!...
- Много е свестна! – Колийн беше категорична в мнението си. Как да не беше свестна, като я следваше навсякъде без да й противоречи и се съгласявапе с всичко! За глезената Колийн това беше важно. Тя беше толкова повърхностна, че не се интересуваше от друго; толкова глупава и наивна, че дори не се замисляше защо тези грозни рани не искаха да изчезнат...
Кейси излезе от училището. До нея вървеше едно момче. Слабо и бледо момче с окаян външен вид. Като че и то беше прозрачно. Облечено в мръсни, прашни дънки и раздърпана, дори поразкъсана риза. Ръцете и лицето му бяха в същите рани и драскотини, като тези на Кейси. Изглеждаше по същия окаян начин, по който бе изглеждала тя на перона...
- Тоя пък кой е?... – запита се Нина и се усмихна.
- Незнам, но Кейси е непрекъснато с него. Явно не е толкова мълчалива колкото си мисля... – констатира Колийн, докато въртеше близалката в устата си.
- И той е див явно... – Дънстън се разсмя злорадо и махна на момичетата – Аре, девойки, ще се видим довечера!
Колийн му помаха, само раздвижвайки леко пръстите на едната си ръка; дори не го погледна. Дънстън се усмихна и тръгна да се прибира.
Кейси и момчето се приближиха до Колийн. Стояха и я гледаха мълчаливо.
- Ние с момичетата ще ходим у Дънстън на купон. – каза спокойно Колийн. – Искаш ли да дойдеш, Кейси?...
Кейси поклати глава.
- Ти не говориш ли? – запита Ема и се намръщи леко.
Кейси не отговори.
- Явно не... – прокоментира Ема и извъртя очи. Приятелките на Колийн не бяха харесали Кейси толкова, колкото самата Колийн.
- А той?... Говори ли?... – Нина го огледа палаво.
Този неин поглед обаче не хареса на Кейси. Тя хвана момчето до себе си за ръката и се впери злобно в Нина.
- Добре де! – вдигна ръце Нина, малко уплашено. – Разбрах намека!...
Кейси дръпна момчето и двамата тръгнаха да се прибират. Сега Кейси беше прекалено обидена на приятелките на Колийн, за да чака и самата нея.
- Мълчалива, мълчалива, ама за една седмица и гадже си намери!... – възкликна Ема, без да вдига поглед от обувките си: опитваше се да закачи някаква джунджурийка на връзките на кецовете си.
Нина стоеше и гледаше в някаква неясна точка пред себе си. Беше като зашеметена.
- ... Как.. Какво е това момиче!... – каза накрая тя, заеквайки леко.
- В смисъл? – попита Колийн.
- Очите й! Сякаш не ме гледаше жив човек, а мъртвец!...
Колийн и Ема вдигнаха погледи към стоящата между тях Нина. Гледаха я с надсмешка.
- Не се шегувам!... Наистина!...
- Днес пи ли кафе, Нина? – запита иронично Колийн и двете с Ема се разсмяха.
ІІІ.
... Посреднощ вратата изскърца силно и зловещо. Родителите на Колийн се втурнаха да видят какво ставаше. Не се притесняваха за Колийн – тя вече си беше у дома; беше се прибрала от купона доста рано. Кейси обаче я нямаше все още...
Майката на Колийн запали лапмата. Кейси се стресна и започна да крещи. Отново притискаше ушите си силно и стискаше клепачите си. Този внезапно нададен писък, изплаши майката на Колийн до такава степен, че и тя извика в отговор.
- Кейси, всичко е наред! – бащата на Колийн се впусна да успокоява момичето.
Кейси се хвърли на врата му. Беше студена... Мъртвешки студена...
- Къде беше? – запита майката на Колийн, след като Кейси се поуспокои.
Кейси само посочи вратата.
- Да, знаем, че си била навън. Но защо не се обади, поне да знаем, че си добре!... – майката на Колийн се беше привързала към Кейси по някакъв особен начин; наистина я беше възприела като свое дете, макар да знаеше, че отглежда дух...
- Не трябваше... – тихо каза Кейси.
- Трябваше да дойдеш на купона! – Колийн започна да си говори по своите теми. – Беше толкова весело!... Можеше да доведеш и приятеля си!...
Кейси поклати глава. Качи се по стълбите нагоре. Държеше се с едната ръка за перилата. А след нея оставаха кървави следи...
- Мамо, Кейси се е наранила! – извика Колийн.
- Не, Колийн... – поклати глава майка й. Тази кръв беше от онези рани, които не искаха да се излекуват; да изчезнат... Сякаш нещо ги беше накарало да “оживеят”, точно както онзи потеглящ влак на перона когато я бяха открили...
Кръвта бавно започна да избледнява. Петната ставаха все по – малки и по – малки, свиваха се... И накрая изчезнаха съвсем...
Колийн гледаше като вцепенена. Не беше виждала такова чудо. ...
Семейството се върна към гледането на телевизия, което връщането на Кейси бе прекъснало.
- Кейси наистина ли си има приятел?... – поинтересува се сухо бащата на Колийн.
Колийн само кимна. Държеше пуканките в скута си и гледаше с празен поглед пред себе си. Все още не можеше да осмисли видяното и да разбере дали наистина се беше случило. И тримата бяха изпаднали в някакво особено състояние не безтегловност...
- А... той дали знае...?... – въпросът на бащата беше отправен по – скоро към съпругата му отколкото към Колийн.
- ...Мотае се с едно момче, което даже не учи в нашето училище. Появи се когато Кейси дойде там. Не съм го виждала преди в града.... – Колийн се беше посъвзела малко. – Мамо, каква беше тази кръв и защо изчезна?...
- Защото... Защото... – майка й се чудеше как точно да й го обясни. - ... Кейси... Кейси е мъртва всъщност. Тя е дух, миличка!...
- Ако беше дух, нямаше да я виждаме.
- Значи не е дух... Тя е... – Нора се замисли. Какво беше тяхната Кейси, ако не дух?... - Незнам, Колийн!... – тя тръсна глава, за да се отърси от видяното и от тези черни мисли и се впери в телевизора.
Зомби. Това беше Кейси...
- А той как изглежда? – запита бащата.
- Приятелят на Кейси ли?... Ми, горе – долу като нея когато я намерихме на перона. ... – Колийн беше кратка, но ясна.
Родителите й се спогледаха със страх в очите. Още едно Зомби...
Продължиха да гледат телевизия. Всеки потънал в собствените си мисли. Не искаха да знаят какво се случваше. Не искаха да мислят за това...
Нещо като че се разклати леко. Майката на Колийн вдигна очи нагоре към полюлея, който се люлееше едва забележимо. Заметресение. Леко земетресение... Нещо обичайно за този район...
Тримата, без дори да си кажат нещо, оставиха пуканките и се подредиха под касата на вратата. Бяха свикнали на леките земни трусове.
Кейси се спусна в паника от горния етаж и се сви в един ъгъл. Отново притискаше ушите си с ръце и стискаше клепачите си. Но този път не викаше и не крещеше. А само скимтеше жално. Беше я толкова много страх, че дори не можеше да се развика.
След кратко всичко свърши. Утихна. Полюлеят спря да се люлее. Леко земетресение – нещо обичайно за този район.
Колийн и родителите й изчакаха още няколко минути и после бавно се показаха от касата на вратата. Кейси все още не беше помръднала. Стоеше си свита в ъгъла, притискайки ушите си и скимтейки жално. Цялата беше в кръв. Раните й кървяха. Колийн се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Беше не по – малко уплашена. Даже може би повече, защото вече се плашеше и от Кейси...
Кейси се извърна и хукна да бяга в панически страх. Спъна се в голямата саксия, която до преди малко бе представлявала част от “укреплението й” и падна. Отново се сви на кълбо. Саксията падна на свой ред и се натроши на парчета.
Родителите на Колийн не смееха да помръднат.
Постепенно Кейси сама се успокои. Свали ръцете от ушите си и отвори очи. Седеше свита на кълбо и гледаше в пода пред себе си. Беше по – студена от преди...
На вратата се почука силно и настойчиво. Кейси вдигна очи от пода. Родителите на Колийн се спогледаха и баща й, плахо, отиде да отвори.
В къщата, с театрална походна влезе един леко пълен, смешен мъж с кръгло лице и малки мустачки. Облечен в смешни дрехи и с обувки като пингвин. В едната ръка държеше театрално бастунче. С другата свали цилиндъра си за поздрав и кимна на семейството.
- Добър вечер! – каза ведро той. Гласът му звучеше като ехо. Ръцете и лицето му бяха в рани и драскотини. – Аз съм бащата на Кейси! Благодаря ви, че се грижите за дъщеря ми! Много съжелявам за саксията, която тя счупи! Наплашена е! Много я е страх при земетресения, тъй като преди време починахме в земетресение! – той сложи отново шапката на главата си и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. – Ето ви чек за саксията! – той го подаде на семейството и кимна за довиждане, след което се обърна към Кейси и й намигна: - Дръж сe, Бела!...
Излезе през вратата толкова бързо, колкото беше влязъл. Родителите на Колийн гледаха като вцепенени. Още едно зомби... Господи!... Какво ставаше?!...
На вратата отново се почука. Бащата и майката се спогледаха и бащата бавно се приближи до вратата. Отвори плахо и бързо се отдръпна. Дори сам не знаеше защо отваря.
С изискана походка, бавно, накланяйки се почти на всяка крачка, в дома им влезе слаб, не особено висок мъж. Облечен в същия раиран костюм, в който беше облечен и предният господин; със същите обувки. С бастунче, но с бомбе на главата. Възпитано, той свали бомбето си, кимна на семейството и отново го сложи на главата си. Родителите на Колийн изтръпнаха и се отдръпнаха инстинктивно. От едната страна по лицето му се стичаше струйка кръв. Беше с ръкавици; не можеха да видят дали и той има същите рани...
- Добър вечер! – говореше тихо и спокойно. Поклони се дълбоко преди да продължи – Аз съм бащата на Кейси. Много ви благодаря, че се грижите за дъщеря ми! Ето чек за счупената саксия, гарантирам, че това повече няма да се повтори!... – той отново се поклони. Подаде им чека и се доближи до свитата на земята Кейси. Тя гледаше с усмивка и насълзени очи. – Обичаме те, миличка!... – той я целуна по челото и излезе.
Кейси вдигна ръка и им помаха за сбогом...
Това беше нейното семейство!...
VІ.
Колийн се събуди посред нощ. Беше й станало хлaдно. Тя надигна глава и се огледа. Кейси седеше на прозореца и отново гледаше как вятърът люлееше тревата. Колийн не посмя да й каже нищо. Боеше се от нея... Кейси беше зомби...
Внезапно Кейси се обърна и впери в Колийн. Колийн настръхна. Дръпна се назад и се покри през глава. Кейси слезе от перваза и се доближи до нея. С рязко движение дръпна одеалото й.
- Ела. – каза й спокойно тя.
Колийн се поколеба, но я достраша да се противи на Кейси. Изправи се и навлече якето си върху нощницата. Кейси се покатери на перваза и се приготви да скочи.
- Кейси, недей!...- прошепна Колийн. – Ела да излезем през вратата!...
- Ще ни усетят. – отвърна Кейси и я дръпна за ръката.
Колийн затвори очи. Стори й се, че това беше краят...
Единственото, което усети беше вятърът в косата й. После докосна леко земята. Отвори очи. Кейси стоеше до нея. Тя се огледа. Стори й се, че беше добре, беше цяла. Изправи се. Не искаше да знае как бяха успяли да скочат без да се убият!... Тоест не искаше да знае как тя още беше жива!... Кейси надали можеше да умре втори път...
Онова странно момче, което се движеше из училището с Кейси, ги чакаше пред оградата. Двете момичета я прескочиха бързо и той ги поведе през гората.
Колийн само тичаше след тях. Не се замисляше нито къде, нито как щеше да се прибере след това.
Стигнаха до една полу – разрушена сграда. Развалина. Огромни късове камък, тухла, се бяха натрупали един върху друг, оставяйки под себе си всичко.
Кейси и момчето се спуснаха между развалините. Колийн ги следваше, макар да не й беше особено лесно. Кейси я хвана за ръката, за да не я загубят. Така щеше да се чувства по – сигурна, когато Колийн беше точно зад нея...
Внимателно промушвайки се между отделните каменни късове, стигнаха до една решетка. Момчето я изтръгна и тримата се спуснаха вътре.
- Какво е това? – запита уплашено Колийн. Тя стоеше на едно място и не смееше да помръдне.
- Това е нашето училище. – поясно момчето.
- Как така вашето училище?!... Това е някаква развалина!...
- Не беше. – момчето не беше чак толкова неконтактно и необщително колко Кейси.
А самата Кейси беше далеч пред тях. Момчето хвана Колийн за ръката и я поведе напред. Той беше точно толкова студен, колкото Кейси... Колийн настръхна. Вървеше послушно зад него и разглеждаше всичко, което можеше да види, или по – точно всичко, което той осветяваше с фенера си.
Кейси изникна от някъде. До гърдите си притискаше дебела книга. Випускник. Колийн се приближи до нея. Кейси я разтвори на една страница и сложи пръст върху една от снимките. Колийн се загледа. Видя хубаво момиче, което се усмихваше. Надписите отдолу бяха избледнели до такава степен, че почти не се четяха. Единственото, което можеше да разчете беше написаното име...
- Бела?... – прочете Колийн. Погледна Кейси. – Това ти ли си?...
Тя само кимна.
- Значи се казваш Бела?...
Момичето отново кимна. Усмихваше се щастливо и доволно.
- Приятно ми е, Бела, аз съм Колийн!...
Тя отново кимна. Подаде ръка и двете си стиснаха ръцете.
Бела извади още няколко снимки и ги показа на Колийн. Различни театрални пиеси, в които беше участвала. На една от снимките беше в роклята, в която я бяха намерили. С бялата коса, посипана с изкуствен сняг...
Бела тръгна да се разхожда из библиотеката. Колийн седна на един прашен стол и заразглежда снимките.
- Тя играеше в театъра... – поде момчето. Колийн го погледна изпод вежди. – Беше много талантлива!... Майка й почина по време на раждането и баща й я отгледа заедно с брат си. Бяха страхотна трупа! Бела беше най – добрата актриса в училището!... – той говореше със задоволство.
- ... Защо ти говориш, а тя не?... – поинтерсува се Колийн.
- Защото аз умрях веднага, а тя не. Тя видя целият ужас...
Колийн не го разбираше.
Из цялата библиотека се разнесе отново онова пеене, което наподобяваше музикална кутийка. Бела играеше и пееше както едно време!...
- ... Имаше училищно тържество. Тя играеше Снежната Кралица. ... Внезапно обаче всичко започна да се люлее. Заметресение. Силно заматресение. Всичко започна да се руши. Сградата се рушеше. Един голям стълб падна върху мен и ме уби веднага. Бела обаче се скри зад един скрин. Умря, когато сградата се срути напълно и отломките я затрупаха. А дотогава само скимтеше силно, беше толкова уплашена, че дори не можеше да се развика!... Умря докато играеше Снежната кралица!...
Колийн не каза нищо. Сега знаеше зашо косата на Бела беше такава. Знаеше защо роклята беше толкова важна за нея – това беше нейният тоалет от последното й излизане на сцена!...
... Бела стоеше до прозореца. Гледаше навън. Няколко деца се качиха на покрива на отсрещната къща. Тя се усмихна леко. Загледа се в едно малко момиченце, което скачаше по орнаментите. Не им ли се живееше?, питаше се Бела.
Малкото момиченце се качи върху един по – голям орнамент. След което слезе от него и се опита да повтори качването, но този път с подскок. Подхлъзна се и полетя надолу. Падна на земята и повече не се помръдна. Бела се усмихна отново. Помаха й леко, само раздвижвайки пръстите на едната си ръка... Усмивката на лицето й беше злорада... Усмивка на победител... Лека и едва загатната...
... Раните й изчезнаха бавно... Косата й стана отново руса, на букли... Вързана с панделка...
Март.02.2005
( по един странен сън )
.jpg)
No comments:
Post a Comment