Спомени и Сънища

...Ако едно нещо се случи веднъж, то е случайност.

Ако се случи втори път, е навик!...

“... понякога нещата в живота се променят преди още да си свикнал с тях. И то толкова бързо, че едва успяваш да нададеш вик!...”

          “Защо не живея нито с миналото, нито с бъдещето си. Разполагам само с настоящето си и само то ме интересува. Ако можеш никога да не излизаш от настоящето, ще бъдеш щастлив човек!”

          И все пак, не можем да се затворим в настоящето си. Защото миналото, това са спомените ни. Бъдещето са всички онези неща, които очакваме да ни се случат. Настоящето е просто свръзка между двете – следствие от миналото и подготовка за бъдещето. Или казано по философски – послеслов на миналото и предговор на бъдещето.  Ако престанем да се връщаме към спомените си и престанем да очакваме, то настоящото ни съществуване ще се обезмисли, а самите ние ще се превърнем в роби на предопределеността. Кукли в ръцете на съдбата.

          Когато утре се събудиш, днешният ден ще е вече минало. И ако е бил изживян пълноценно, то той ще се превърне в спомен.

          Не всичко, което говориш или правиш, ще се превърне в спомен. Спомените са най – хубавите мигове, спомените са онези моменти, които те карат да се усмихваш всеки път, спомените са прекрасните неща от живота, които някога си имал, а вече нямаш. Спомените са твоят вълшебен свят, те са част от подсъзнанието ти.

          Спомените могат да бъдат най – ужасните моменти от съществуването ти. Онези, които са те травмирали за цял живот.

          Спомените са съвети, мисли, действия, думи, всичко, за което се сещаш когато си отвориш албумчето със снимки. Всичко, което те кара да се усмихваш или да плачеш. Спомените са твоят живот на забавени обороти и в минало време.

          Понякога тъжим. Поглеждаме назад и виждаме какво сме имали. Душата скърби. Сърцето плаче. А ние просто порастваме. Превръщаме се във възрастни. А в света на големите не е хубаво. В отношенията им няма нищо вълшебно, нищо красиво или романтично. Толкова са практични и тоооолкова еднакви!!! Те отдавна са спрели да се забавляват, а може би и да мечтаят. Ето нещо, което ние децата умеем! ... Те почти не пазят спомените си, ако все пак го правят, то отделят броени минути на това да си припомнят миналото.

          Спомените пишат историята на нашия мъничък век, правят ни хора. Те са нашето минало и ние като личности носим пълна отговорност за тях. Можем да ги отречем, но имаме ли моралното право да го правим?Не се ли отричаме по този начин от себе си?... Да отречеш себе си е страшно. Казваш “не” на всичко, на което си държал; на хората, които са те обичали и вероятно още те обичат.

          Ами ако не си спомняш?... Имало ли е смисъл да изживееш нещо хубаво, ако после няма да си го спомниш? Живял си напразно. Нямаш минало, а при това положение имаш ли бъдеще? Защото в крайна сметка бъдещето е изградено върху миналото с помощта на настоящето.

          Има хора, които забравят. Те не помнят 90% от нещата, които са им  се случили. До всеки такъв “Склерик” винаги трябва да стои някой “Слон”- приятел, който да му напомня какво е правил преди, какъв е бил. И да го предпазва от грешки. Защото човек без минало лесно се възгордява и “полита”, забравя кой е и се превръща от НЯКОЙ в НИКОЙ. Без спомени ти губиш онази твърда почва под краката си, върху която да стъпиш за да продължиш!...

          Може би е хубаво да си записваме спомените, т.е да си водим дневник. С времето всичко се забравя, но може ли написаното да бъде забравено?... Не и ако не забравиш, че си го записал.

          И все пак от ранното си детство аз имам доста размити спомени. Само няколко откъснати случки. Сигурно те наистина са била най – хубавите... Или просто пораствам... А как само не искам да пораствам!... Не искам една сутрин да се събудя и да открия, че съм се превърнала във възрастен човек, че детето в мен е умряло!... А аз не искам да става така. Искам да си остана ученичка! Защото ученическите години, и в частност гимназиалните, са магия! Училището не е само зубрене и даскали – цербери, които те мъчат с контролни и изпитвания. Училището, това е купон, към който зубренето е само добавка. Купон, към който обезателно трябва да се присъединиш “... a journey, not a destination…” както пеят Aerosmith. Училището е среща с всички приятели и спомените за щуротиите, които си правил с тях. Училището, това е възможност да правиш всички забранени неща, без вашите да разберат. Да се движиш на ръба и да бъдеш такъв, какъвто искаш. С твоите връсници, които те виждат така както ти искаш да бъдеш видян; възприемат те като ЧОВЕК с главно “Ч”, а не като детето, което си за всички възрастни.

          Затова наслади се на годините си в гимназията! Запази спомените си! И живей!...

26/4/2004 

PS: Това беше писано просто ей така, един ден, докато чаках да свършат часовете на другите, за да има с кого да ходя на кафе J Няколко месеца по-късно го предадох като домашно по философия. И, LOL, точно с този текст бях изпратена на втори кръг на олимпиада по философия и то без да съм се явявала на първия! Интересна история имат тези „спомени и сънища” J