... Една история, която по – скоро задава въпросите, вместо да им отговаря.
“ ... Аз знам, че ще се върна отново, и ще бъда със всички неизгрели звезди...”
...
Странно, и понякога бих казала глупаво, нещо са това човешките взаимоотношения. Приятели, любовници... Кога разбираме къде свършва едното и къде започва другото?... Какво значи една целувка? А кога е точният момент за нея?... Коя целувка е по – важна – първата или последната?... Все въпроси, на които никой не може да си отговори. А понякога толкова много ни се иска да знаем отговора...
...Странно е какви игри си играе времето с хората понякога. Понякога нещата просто се случват и човек няма какво да направи, за да им помогне или да им попречи. ...
І.
… Елеонора се беше почти залепила за прозореца. Гледаше навън. Едно момче със сива тениска и тъмно сини шорти, което играеше футбол. Следеше го с поглед. Искаше да излезе навън и да се запознае с него. Трябваше да го направи, след като вече се бяха “запознали” в така популярния сред учениците чат. Но това не беше истинско запознанство. Трябваше да си подадат ръце, да се видят, за да могат уверено да твърдят, че се познават.
Мислеше си как да излезе, какво да му каже. Как точно да се запознае с него, без да изглежда като малка глупачка, без да смути играта му, без да привлече вниманието върху тях. Всичките тези мисли й се въртяха в главата с една единствена цел – беше й омръзнало да бъде център на случването и й се искаше поне веднъж личния й живот да остане наистина личен.
Най – накрая тя излезе на двора. Онова момче със сивата тениска вече тичаше едва едва. Беше се изморило.Той се приближи до нея, гонейки топката. Елеонора го дръпна леко за ръкава.
- Извинявай, ти ли си << Korn4o >>? ... – звучеше неуверено.
Той кимна. Дишаше тежко. Беше изпотен, но въпреки това не се поколеба да й подаде ръка. Тази негова увереност я впечатли. Елеонора се смути за кратко и за да прикрие притеснението си, започна да се смее. Гледаха се в очите. Той сякаш също се смути. Усмихна се леко и наведе глава надолу.
- Аз съм <>.
- И аз така си помислих... – кимна момчето. - << Korn4o >>, а иначе Боян.
- Елеонора. ...
Държаха ръцете си просто ей така, без да се замислят.
Пуснаха си ръцете. Той кимна отново и после отстъпи назад. Елеонора също отстъпи.
- Аз ще се връщам в игра...
Тя се усмихна и пое надолу по двора към дома... Вече се бяха запознали, както се казва “официално”... Ето така започна тази почти приказка...
…Il etait une fois
c'est comme ca qu'une histoire commence.
...On part pour la vie
sans la choisir vraiment….
Боян стоеше послушно пред родната гимназийка и чакаше. Може би беше дошъл по – рано, а може би тя просто закъсняваше... Той не си гледаше часовника. Дори не му беше дошло на ум да го направи. Просто стоеше и чакаше.
В далечината се появи една почти ориентирана фигура, чиято жизнерадостност направо извираше от нея. Елеонора почти подскачаше докато вървеше. Беше я обвзела еуфория. Най – накрая щеше да го види, да излязат!... Среща може би!... И тя не можеше да си намери място от щастие. А ако човек не знаеше историята на нейното превъзбудено състояние, би го отнесъл на възрастта й – като че всички хора на 14 – 15 години подскачаха непрестанно от радост!
Краката й трепереха и тя трудно можеше да застане в която и да е поза, без това да си проличи. А сърцето й сигурно щеше да изфръкне.
Елеонора застана пред него, правейки огромни усилия да не й личи колко изнервена и притеснена беше. Кръстоса крака, почти увивайки ги един около друг като корабно въже, и сложи ръцете си в задните джобове. Вероятно, за да може да свива и разгъва пръстите си за успокоение, без той да я види. А Боян само се усмихваше насреща й...
Двамата стояха един срещу друг, гледаха се с широки усмивки, издаващи вълнение, и нито един от тях не смееше да каже или направи нещо. И така няколко минути...
- Здрасти!... – каза накрая Елеонора, въртейки се на място и само кръстосвайки крака ту в едната посока, ту в другата.
- На къде сме? – запита Боян.
- Ми... – Елеонора се поколеба. – Натам! – тя уверено посочи парка.
Тръгнаха. Вървяха един до друг, оставяйки някакво символично място помежду си. Притесняваха се, вълнуваха се...
- Готвиш ли се за състезанието? – поде темата Боян.
- Горе – долу...
- Трябва да тичаш. Няколко километра всеки ден.
- Да бе, и то с препятствия! – поклати глава тя.
- На какво състезание ще ходиш, ако не тренираш!... – той като че се възмути.
- А, аз съм там за спорта! – махна с ръка Елеонора.
И ето как разговорът изведнъж потръгна!...
Вървяха още малко и тя най – накрая хареса една полянка, уединена такава, където щяха да бъдат сами. Елеонора попринцип не обичаше много хора да щъкат около нея, когато отиваше в парка. Дразнеше се когато някой непрестанно сновеше напред, назад около нея.
... Никой не би могъл да каже колко време бяха седяли там... Обсъждаха най – различни глупости, игри, които сами бяха измислили, така сякаш за да може тази среща да се състои. ....
...Елеонора се сви в якето си. Беше й студено. Боян я погледна странно, опитвайки се да разбере какво точно прави тя.
- Какво има? – запита той.
- Студено ми е. – отвърна тя, продължавайки да се свива в дрехата си.
Боян, без да се замисля, свали своето яке и я наметна внимателно и нежно, покривайки я цялата.
- Така май ще е по – добре... – каза й мило той.
- Мерси! – Елеонора се усмихна. Облегна се на рамото му и той я прегърна.
Боян взе ръката й в своята и бавно, внимателно, сякаш да не я уплаши в сложи на гърдите си. Елеонора се усмихна – можеше да усети как бие сърцето му. Погледнаха се смутени. Тя не се осмели да го целуне, а можеше да го направи. Бяха толкова близо един до друг. Само леко трябваше да се надигне и готово. Но тя така и не го направи. Боян също не помръдна. Не се осмели. ... Но това, което беше направил, така както беше сложил ръката й на гърдите си, това за нея значеше много повече от всичко друго, от всяка целувка. Те просто седяха един до друг, усещаха се...
А тази среща всъщност беше планирана да бъде нещо като тренировка преди нейното състезание по лека атлетика – тя трябваше да тича, а той беше просто за компания....
- Знаеш ли, - поде нова тема тя. – Понякога се чувствам малко тъпо....
- Що? – Боян се наведе леко над нея, за да я погледне в лицето.
- Ми щото в IRC си говорим супер сладко. – тя си пое въздух и побърза да добави – Поне аз така си мисля. А сега в началото като се видяхме и едва си казахме и две думи. – Елеонора беше малко разочарована.
- Ами да, и аз това го забелязах, ама незнам защо се получи така... – Боян вдигна ремене.
- Незнам.... – продължи да си разсъждава Елеонора. – Може е хубаво, че излязохме така само двамата.
- Можахме да се поопзнаем. – съгласи се той. – Май това беше единственият начин....
- Е, то определено ние рано или късно трябваше да се видим. Сума ти договори и сделки.... И уроци... – тя се усмихна. Всичките им малко детски игри, всичко, което измисляха, може би на някой външен наблюдател ще се стори глупаво, чиста загуба на време. Но за тях това беше важно. Като че им помагаше да се сближат. Неща, които имаха значение само за тях, неща, които само те разбираха.
Боян се засмя.
- Че то само този ден няма да ни стигне.....
Елеонора само се усмихна.
- Абе, ние нали щяхме да тичаме. Ти на какво състезание ще ходиш, бе! – поде отново онази тема Боян.
Елеонора се облегна назад на скамейката и го погледна палаво:
- Може да потичаме....
- Е, сега вече е късно. Не е време за тичане. – започна да се измъква от положението той. Гледаше я малко извинително, така сякаш беше подхванал темата не със сериозното намерение да тичат, а просто ей така, да й види реакцията. – Следващият път.
- На мен съзтезанието ще ми е минало, ще сме паднали, ама ние можем да си тичаме, ако искаш! – махна с ръка тя и се засмя.
- То тичането е хубаво за здравето. – личеше си, че се шегува. Боян надали беше от хората, които особено много мислеха за здравето си. Ако беше така, то той надали щеше да пие толкова много в двора на родната гимназийка...
- Пък и.... Може и още нещо да направим...Кой знае.... – загатна тя.
- Кой знае, верно!... – кимна в отговор Боян.
....
... Така унесени в нищо не значещи приказки, те прекараха още доста време. Двама приятели. Може би тогава те наистина бяха все още само приятели...
Странно как се наричат двама души, които си прекарват толкова добре заедно. Двама, на които им харесва просто да седят един до друг и да си говорят. Глупости. Да се шегуват един с друг. Двама души, които нямат смелостта да направят нищо повече, а добре знаят, че го желаят... Приятели?... Отново онзи въпрос, който сигурно много други момичета си задават. Дали случайно няма някаква друга дума, която да отговоря на този вид приятелство; дума, която още никой не знае, защото може би още не е измислена....
А колко главоболия само струваше тази тяхна първа среща на Елеонора!... Толкова много въпроси се въртяха в главата й. Всичките основателно, но досадни. Натрапчиви. Боян беше нещо непознато и в същото време толкова близко. Като онези мечти, за които всички сме чували, но малко хора са имали. Нещо красиво, което й даваше разнообразие и я караше да прелива от радост. Нещо може би не съвсем достижимо, но нещо нейно!....
От този ден нататък отношенията им като че продължиха да се задълбочават. Но не точно в насоката, в която тя мечтаеше да се задълбочат. Те си говореха с часове в чата, споделяха си онези неща, които ги вълнуваха. Ученическият живот бе нещото, което, на този етап, ги свързваше. Но не беше само това. Може би ако единственото общо нешо между тях беше, че и двамата са ученици, всичко щеше да свърши много отдавна. А тази тяхна идилия, тази красота, продължи толкова дълго, че с всеки изминат ден ставаше все по – трудно и по – трудно човек да се върне назад и да си спомни всяка дума, всеки жест. Мисляха си, че времето е тяхно, а именно то им изигра най – лошият номер на света. “Тяхното време” ги победи и омая дотолкова, че те като че пропуснаха всички шансове, които имаха... И пак останаха близки...
ІІ.
... Елеонора седеше в стаята си. Пишеше домашни. Нещо нормално, обикновено за една деветокласничка. Учеше с желание. Сигурно в началото на гимназиалните си години всеки учи с желание....
Телефонът звънна. Някак по инерция и навик, тя вдигна, без дори да гледа към слушалката. Не е трудно, когато телефонът е любимият ти предмет у дома.
- Ало? – все още се взираше в задачите пред себе си.
- Добър вечер, Елеонора може ли да се обади? – чу мъжки глас от другата страна.
Това й подейства като някакъв студен душ. Не го очакваше. Вдигна поглед и го заби пред себе си в прозореца.
- Аз съм.... – тихо отвърна тя. За какво, по дяволите, можеше да й звъни Той!?...
- Ами, ... – Боян като че се притесняваше. Не можеше да намери точните думи може би. - ... Ами, аз исках само да ти кажа.... Че утре театърът май ще отпадне....
- Защо? – Елеонора се възмути силно. За нея това означаваше “Миличка, повече не искам да се виждаме!”.
- ... Ми..малко пострадах снощи и така ме боли главата, че не ми се излиза въобще. В смисъл не мога.... – започна да се извинява и оправдава той.
Елеонора се нацупи. Но той не можеше да я види.
- Добре тогава... – смотолеви недоволна тя.
Наистина й се гледаше постановката, която бе избрала. Но не това я беше разочаровало. Ако толкова много искаше да отиде на театър, все щеше да намери с кого. Но тя искаше да го види. Да прекара още един ден с него.
Реши, че я лъже и просто тактично й съобщава, че нищо няма да се получи и повече няма смисъл да се виждат. Страшно нещо е това параноята, която обхваща всички влюбени хора. Един вид тежка болест, от която почти няма лек, но всички хора я карат и то обикновено по няколко пъти в живота си.
- Но ще се реванширам! – бързо добави той, докато тя все повече и повече задълбаваше в горе споменатите си самосъжелителни мисли.
“Да не би да ти е гузно!”, помисли си обидено тя.
- Ще чакам. – отвърна с лека усмивка, колкото той да не забележи, че нещо не беше наред.
- Можем да се видим след няколко дни, аз като се пооправя.
- В събота?... – Елеонора реши да се възползва от случая и веднага да се уговорят, а не да чака следващият път, когато ще се засекът в чата и да се уговарят там. Независимо, че те се засичаха всяка вечер....
- Добре. – съгласи се веднага той.
Елеонора несъзнателно отново погледна навън през прозореца и в този момент я озари една малко дяволита идея. Да го закара на планина. Стори й се подходящо и романтично.
- Аре да се видим в 11ч на последната спирка на трамвая. – предложи тя.
- В 11ч? Става.
- Ама да не забравиш?
- Не се притеснявай! Не бих могъл да забравя подобно нещо!
Тя се усмихна сама на себе си.
- Окей, айде лека вечер и до събота. ... Или до следващия път в IRC.
- По – скоро второто. – отвърна тя. – Чао!
- Чао!
Елеонора затвори и отново погледна задачите си. Нещо внезапно й беше минало цялото желание да си пише домашните. Взе телефонната слушалка. Трябваше да сподели всичките си подозрения, че Боян я е излъгал с най – добрата си приятелка.... Трябваше й нечие мнение, или по – точно мнението на единствения човек, който можеше адекватно да й каже какво става...
ІІІ.
... Боян лежеше на тревата, загледан в ясното и чисто небе над тях, докато Елеонора буквално пърхаше наоколо. Разлистваше тетрадките, които беше взела със себе си един господ знаеше защо. Тя искаше да му каже толкова много неща, но повечето нямаше силата да ги изрече, затова предпочиташе да ги напише и да му ги прочете. Така, под формата на някакъв измислен факт, щеше да му ги каже, макар и завоалирано. Ядеше череши, сметана.... Може би и на двамата им беше малко сконфузено; може би и двамата се пиртесняваха, но тя нямаше как да зане със сигурност какво му се върти в главата. И като че ли именно това я побъркваше. Сякаш само тя полагаше огромни усилия да си намери място.
- Ти нали беше казала, че пееш? – изведнъж се сети той. Погледна я малко дяволито.
- Да! Айде да пеем! – на нея точно толкова й трябваше за да запее и да започне да навива целият свят около нея да й приглася.
- Аз не мога да пея. – поклати глава през смях той. – Но виж, ти можеш да ми изпееш нещо.
Тя се поколеба за миг, но после почти без притеснение запя. Само няколко реда от една песен, но все пак. Боян я слушаше внимателно. Надали толкова ото особена начетеност що се отнася до музиката, колкото от това, че му беше приятно.
- Хубаво пееш!...
- Мерси!.... – тя само се узмихна. Сякап едва не се изчерви.
За картко замълчаха.
- Знаеш ли колко много искам да ви видя на мача!... – започна тя нова тема. – и в частност теб....
- Ами, ако имаш толкова огромно търпение.... – той се усмихна леко. Изправи се и седна на тревата.
Взе си от черешите.
- Ама аз ще взема да се изложа... – добави той, след като изплю костилката настрани и метна след нея и дръжката на черешката.
- Що?
- Ще взема да се притесня... – той само я погледна с крайчице на окото и се усмихна.
Елеонора не отговори.
- А ти кой номер си? – поинтересува се той. Честно казано Боян не беше от онези типове, които говорят много, но като че ли пред нея се отпускаше.
- 1! – с гордост отвърна тя.
Той се засмя:
- Това го знам. Аз за екипа питам.
Елеонора исбухна я смях. Беше се получил доста интересен диалог, който съвсем спокойно тя можеше да разказва като някакъв виц, макар и не на много хора.
- Помниш ли като се запознахме... – поде нова тема тя. Странно как само прескачаха от тема на тема.
- И аз се сеща... – поклати леко глава той, като продължаваше да яде череши една след друга. – Аз бях доста скапан.
- Мдам... – съгласи се Елеонора, докато прелистваше тетрадките си. Вдигна глава към него и каза съвсем сериозно – Аз пък имах чувсвтвото, че изобщо не ти е до мен...
- Не. – възмути се той. – Просто бях забравил, че можеш да дойдеш и се изненадах!.... – той замлъкна за няколко секунди, след което добави малко по – тихо и като че ли свенливо - ... Приятно се изненадах....
Тя се почувства по – добре, доста по – добре. Едно извинение, някаква си причина, ако чувстваш, че е изказана искрено, може да оправи всичко и да те лиши от толкова много съмнения!....
... Понякога като се замисля, ми е трудно да определя коя наша среща беше наистина най – хубавата. Понякога го заявявам без да се замисля. Но тази като че беше най – важната, или поне една от най – важните.... Трудно ми е да си спомня за какво още си говорихме. Сигурно е било за глупости. Ние си говорехме винаги толкова много глупоасти! И мимо-ходом, някъде между тях, казвахме и недоизказвахме важните неща.
Помня как се целунахме... Помня всички чувства, които се бяха скрили някъде в мен и които точно тогава, когато той ме целуна, излязоха навън и като че изпълниха въздуха около нас. Помня как хилядите пеперудки излетяха от стомаха ми за секунди. И като че излитаха отново и отново всеки път когато той се доближеше мъничко по – близо до мен.... Искахме да преспим, но за добро или за зло, това така и не се случи. ... Може би не беше момента, а може би за такива като нас тези моменти или не идват, или ние не ги усещаме... Защото след онзи прекрасен ден на полянката, ние започнахме да ставаме все по – близки и по – близки. И някак неусетно тази тема, за нашето общо бъдеще, спря да бъде на дневен ред. Като че ли нито единия, нито другия не се осмеляваше да я започне.... Единственият път когато говорихме за това след целувката, беше фатален и може би заради това така и не повдигнахме скоро отново този въпрос. Той просто ми каза, че не е в настроение за такива неща... За връзка... А аз не можех да си отговоря на един много вважен въпрос – за връзка въобще, или за връзка с мен....
И независимо от всичко, което направихме за краткото време откакто се познавахме до този момент, някак си той присъстваше в живота ми, така както и аз присъствах в неговия. Ние си говорехме всяка вечер. Този проклет чат!... Една от грешките ми. Защото нашите отношения до известна степен останаха там, между редовете изписани на транскрипция. И щеше да мине доста дълго време, докато се научим да говорим, а не да пишем...
… Първият учебен ден. Новата година. Какво ли предстоеше сега?... Независимо от отговорът му през лятото, Елеонора продължаваше да се надява; да вярва, че един ден за тях ще има бъдеще. А си нямаше и идея колко далече можеше да се окаже този ден... На цяла вечност от тях сега!.....
Облечена в дълга синя пола и бяла блуза със смъкнато рамена, Елеонора героически замръзваше. Навън беше необичайно студено за средата на септември, когато попринцип беше традиция да е все още топло. И именно с тази презумция тя се беше облякла така. Човек не вярва, че е студено, докато един ден не замръзне дотолкова, че да прибере по свое желание всички леки дрешки и да не иска да ги вижда дълго време. Тя седеше на една от големите саксии и чакаше. Чакаше приятелките си. Или беше дошла малко по – рано, или те закъсняваха. Мързеше я да си погледне часовника. А пък и честно казано й беше малко безразлично. Не мислеше за това.
Срещу нея стоеше Боян. За него мислеше. И за това защо не беше дошъл на организираният от нея купон предната вечер. Нали едва ли не заради него го беше направила!....
Облегнат на оградата, той също чакаше. Гледаше я. Изучаваше я. Разглеждаше я. Погледът му не изразяваше, че я гледа просто защото няма нищо друго за гледане наоколо. Тя му харесваше, но той стоически по стар мъжки обичай, не смееше да си признае. А Елеонора му беше толкова ядосана! Не беше дошъл на купона й, тоест на “градинското й парти” и сега тя беше решила да не му говори. “Повече грам внимание няма да му обърна! Не ме интересува! Бясна съм му!”, това бе казала предната вечер. А дали щеше да може да го изпълни?... Той я интересуваше и това беше по – силно от нея. още колко пъти само щеше да се зарича така, и никога нямаше да изпълнява заръката си.
Отново се гледаха без да направят каквото и да е било. Нито единият не отиде при другия. Той като че нямаше смелост, а тя беше ядосана... Тя също нямаше смелост....
... Незнам, незнам! Всичко е толкова объркано! Искаше ми се тази история да се развива сама, но е толкова трудно! Спомням си откъснати диалози, които сами по себе си изглеждат толкова глупаво, че понякога чак ме е срам да си призная, че единият от говорешите съм аз!... И в същото време именно тези глупости значат толкова много за мен! ....
... Заведението беше малко, като схлупена къщурка, но беше уютно. Дървени маси, дървени пейки... Няка по – домашно симпатично. Малко тъмно и задимено, но може би именно това придаваше на местенцето невият чар.
Елеонора се беше свила в ъгъла, упряла се на стената. В ръцете си придържаше чашата си. Гледаше го, очарована от него. А Боян изглеждаше толкова смутен, че като че не смееше да я погледне в очите. Най – вероятно не от друго, а от самия факт, че те отново се намираха заедно; на една маса.. И отново не се бяха изяснили, не си бяха казали всичко, което дълбоко в сърцата си искаха да си кажат. И като че ли никога нямаше да си ги кажат тези неща... Струваше им се, че неизречената истина за отношенията им ги прави по – силни и им помага.
- Трябва да ти кажа нещо. – с лека усмивка каза тя и отпи от чашата си.
- Какво? – със същата лека усмивка той вдигна глава към нея.
- Ма влюбена съм в теб! – тя го каза толкова въодушевено и ненасериозно, че накара и двамата да се засмеят. Всъщност Елеонора наистина искаше да му го каже и то от доста отдавна. Но някак все не успяваше да го направи; някак все не събираше смелост.
- Ама, това е прекрасно! – неговата реакция беше също толкова въодушевена и несериозна.
Елеонора се умълча за няколко минути. Отпи отново от чашата си и запали цигара:
- Не, не исках това да кажа. Исках да ти кажа, че се радвам, че сме приятели.
Той само се усмихна. Това беше неговият отговор, който макар и не гласен значеше много повече за нея от всичките думи на този свят.
Боян допи бирата си и бутна чашата леко напред, карайки я почти да се завърти върху единия си ръб на масата. Вдигна ръка и поръча още една на сервитъорката. След което се обърна назад и протегна:
- Досега съм спал! – прозяна се той и добави – Станах малко преди да изляза.
Тя се засмя.
- И довечера като се прибера предстои едно ядене!.... – тя сякаш усети как той потри ръце мислено.
- Аз станах някъде наобяд... – каза тя. – Изпреварила съм те! Ама още ми се спи.
- Готвиш ли се за път?
- К’ъв ти път! – иронично махна с ръка Елеонора.
- Ми, утре май заминаваш... Моренце, тва онова.... – той се огледа така сякаш се съмняваше, че нещо не беше разбрал точно и правилно.
- А, боже! – тя отново махна пренебрежително с ръка. Дръпна си от цигарата.
- Така като ти се спи, ти кога ще си доспиваш, а? – той се шегуваше и закачаше напълно нарочно.
Как само тези двамата можеха да си кажат нещо истинско и ценно и след това да започнат напълно отнесена тема, нямаща нищо общо с това, което си бяха казали. Как ли?.... Лесно и от страх.
- Между другото, ... – тя наведе леко глава надолу, гледайки го изпод вежди; някак миличко - ... ще ми го дигнеш ли?...
Боян вдигна вежди, като че си беше помислил нещо перверзно. Най – вероятно наистина беше, макар добре да знаеше за какво говореше тя.
- Ще ти го дигна. – отвърна той спокойно.
Елеонора сбръчка нос сладко и измърка като котка.
- Ние вчера май не се засякохме в чата... – тя като че по – скоро прокоментира. Не искаше от него никакво обяснение, но той се почувства длъжен да й го даде:
- Да, ама защото баща ми писа до късно на компютъра и не можах да вляза.
- Е, то и аз излязох рано, щото ми се доспа.
Боян се намести за пореден път на мястото си и се почеса по рамото:
- Целият съм изяден от комари. Вчера едва заспах....
- Милия, не се ли намаза с нещо?
- Няма с какво!... – той гледаше толкова невинно!
- Как да няма с какво, бе дете!... Що не попита майка си!
- Е, забравих!...
Тя се засмя.
- Мен да беше питал тогава!
- И това забравих!... – той се замисли за кратко.... – Ако не си ти .... – не довърши изречението си, но тя като че ли се сети.
- Аз съм си го казала – amazing... – тя се изправи леко театрално на мястото си, като че се почувства поласкана. Загаси фаса си и добави – А ти ако не?...
- Е, без мен по – лесно. – сви рамене разнодушно Боян.
- Без теб няма да е същото.
- Кой знае.... – той отново само сви рамене.
- Аз ти казвам. – тя говореше сериозно. Не се шегуваше, но тяхните думи винаги звучаха малко или много шеговито и несериозно.
Боян отпи отново то бирата си, след което прокоментира:
- Аз след малко ще взема да си поръчам нещо безалкохолно.... – засмя се дяволито, след като отново се почеса по нахапаното от комарите рамо, и се наведе леко напред – Отбележи, безалкохолно!...
Елеонора избухна в силен смях:
- Започвам да се притеснявам за теб.
- Няма нужда.
Тя само вдигна вежди, колкото да отрегистрира репликата му.
- Безалкохолното е безвредно. – каза той.
- И безалкохолно. Това е проблема.
-Там е работата. Именно заради това е безвреден.
И ето как след сериозните неща е началото на вечерта, те си говореха глупости, които надали някой би запомнил за дълго, но които свучаха толкова ведро и толкова мило!
- Браво, браво на теб! – похвали го Елеонора и придърпа кутията си с цигари. Запали.
- Започвам да се грижа за здравето си. – кимна той.
- Аз ли ти влияя добре?... – загатна тя. – Или наистина ти е много зле?
- Предполагам. – отвърна той, без да уточнява какво точно предполага. А тя така и не попита....
- Като се върна от глупавото море, трябва да те заваря в отлично здраве! – закани му се с пръст тя и допи питието си. – И готов за подвизи! – добави след това тя.
- В идеално здраве!... – вдигна доволно вежди той.
Тя се засмя:
- А аз днес просто се размазах от кеф.
- Що така? – поинтересува се той.
- Свалих си сутринта една много яка песена! – тя разтвори широко очи от удовлетворение. Толкова много се радваше за тази песен.
Дръпна си от цигарата и добави:
- А то всъщност има и друга причина да съм толкова щастлива?
- Нима?... – възкликна той. – Нещо се не се сещам? Каква?
- Ми, ... – Елеонора направи кратка пауза и се облегна инстинктивно назад - ... например като се сетя, че сега слме тук... заедно... – тя не го казваше особено уверено. Опитваше да му намекне, и в същото време се боеше да го каже в прав текст.
- Мдам, и аз така. – съгласи се той с ясна радост изписана на лицето. Елеонора се почувства доволна. Сякаш й беше казал много повече с една усмивка и един поглед!...
Умълчаха се за кратко. Елеонора си поръча поредното питие. Тя не пиеше попринцип, но тази вечер се чувстваше така сякаш имаше достатъчната причина да се напие. За пореден път беше опитала да му каже “Обичам те!” и за пореден път не беше успяла да го направи както трябва. “Е, нищо,” казваше си тя, “може би друг път. Сега е не е подходящит момент.”... А този подходящ момент или не дойде, или те го изпуснаха.....
- Как вървят нещата с гаджето ти? – Боян най – накрая започна една сериозна тема, вън от глупостите и закачките им.
И може би именно тази тема не трябваше да започва. Елеонора не искаше особено много да говори точно за това.... Някак си, трудно й беше да му каже в прав текст, че нещата не вървяха, и че той беше причината. А как само й се искаше!....
- Ами.... И добре, и не толкова добре.... – тя се замисли. Кого лъжеше всъщност?.... Себе си, преди всичко. - ... Абе, дразни ме! – най – накрая си го каза.
- Що така?
- Щото непрекъснато се влачи след мен, не ме оставя да дишам и не ме разбира!... Има толкова много неща, които не мога да му кажа! ... – тя беше възмутена от това положение.
- Хмм, звучиш като да не си доволна от връзката си?.... – той само загатна. Не можеше да е сигурен в мнението, което изказваше; само предполагаше.
- Незнам, Бояне, - въздъхна тя – чувствам се тотално празна... Може би го обичам.... Незнам, наистина не знам! ....
- Е, да. – той кимна, така сякаш това нейно състояние му е познато много добре – То попринцип не е лесно да определиш дали обичаш бякого.... Може би се разбира от това дали ти липсва непрекъснато... Колко мислиш за него... И тн.
- Нещастна съм!.... – оплака се тя.
- Защо да си нещастна?... Човек трябва да гледа напред и да търси човека, докато го намери.
- Голяма утеха си ми, да знаеш. – усмихна му се тя.
- Нали знаеш, винаги можеш да ми се изповядаш. Ще те посрещна с разбиране. – отвърна той. И ето как, макар и само в тона, с който си говореха, те отново се върнаха към шегите и невинните закачки, които ги бяха довели до тук.
- Аз не съм случайна, Бояне, нали знаеш. – тя му говореше сериозно, без усмивка на лицето. Искаше той да я чуе и да разбере това, което наистина искаше да му каже. Не се и съмняваше, че той щеше да го направи – Малко хора досега са ми бъркали истински в душата.
- Колко малко?
- Двама души. – тя жестикулира, показвайки бройката с пръсти – И мисля, че ти е пределно ясно, че единия от двамата си ти.
- Нима? – той се изуми и изчерви.
- Бояне, не падаш от Марс.
- Да, но ... в смисъл.... Чак да съм един от двама... не съм предполагал....
- Малее! – тя се учуди на свой ред – ма ти май наистина не си предполагал!....
- Ами, май не....
- Вие двамата останахте като две светлинки в паметта ми....
Боян я гледаше с разширени зеници от почуда. Бепе му малко неловко и в същото време много приятно.
- Някой ден, ако пожелаеш, мога да ти изясня.... – каза тихо тя.
- Не бих имал против.... – усмихна се дяволито той.
.....
ІV.
... Елеонора се събуди някъде към обяд. Не й се ставаше, но вече беше време. Обикновенно тя проспиваше закуската, но днес беше прекалила със съня – беше проспала и обяда. Протегна се лениво и накрая стана. Обиколи малко безцелно апартамента. Наля си чаша чай и седна пред компютъра. За няколко минути се взря в изключения екран сънливо. Толкова много й се спеше все още, че беше малко неадекватна. Отново стана и се разходи до кухнята. Търсеше нещо, което да хапне. На кухненската маса намери бележка от баща й, която искрено я зарадва. Най – накрая отново имаше Интернет. Не я дочете до края, нито вникна в останалото, което беше написано, но тази новина й стигаше за да може да я разсъни. Върна се в стаята си и включи наперено компютъра. Закуси набързо, излапвайки това, което беше намерила на големи залци, докато чакаше компютърът й да се включи. За няколко минути беше готова.
Първата й работа беше да си провери пощата. Не очкаваше кой знае кой да й е писал, но все пак не изключваше тази възможност – някой да се е сетил за нея.
Единственото ново писмо беше от преди няколко дни, може би седмица. От Боян. Тя го отвори с любопитство и малко присвито сърце. Какво ли толкова бе решил да й напише вместо да й каже например в чата, където се засичаха доста често....
Писмото не беше дълго, но за сметка на това бепе съдържателно и ясно написано. Тя го изчете на един дъх и като че вътрешно замлъкна. Остана така няколко минути взряна в екрана пред себе си. Едва се сдържаше да не се разплаче.
След като се посъвзе, прочете отново писмото. На кратко това, което искаше да й каже, беше че заминава. Ще учи в Париж. Заминава след 4 дни... Елеонора не можеше да повярва на очите си. Почувства се излъгана, предадена, изоставена... Някак неволно вдигна поглед нагоре и погледна датата, на която беше изпратено писмото. Преди две седмици... Сама си беше виновна. Само да го беше видяла малко по – рано! Но не! Тя едва сега виждаше това писмо. Осъзна колко малко време имаше всъщност за да се види с него и колко много неща имаше да му казва. Един ден нямаше да им стигне!... Всичките четири дни нямаше да им стигнат! След като три години и половина не им бяха стигнали, дали един ден, или няколко, щяха да са им достатъчни?.... Надали....
“... Искаше ми се да потъна някъде; да изчезна заедно с целият си страх. Заедно с всичките онези пъти, в които бях отлагала да му кажа, че го обичам, мислейки си че имам толкова много време!... Ето колко време имам. Един ден, най – много два... И какво?... Да му кажа сега?..Или отново да замълча?... Само че се боя, че ако замълча и този път, то ще е завинаги. Дали ще го видя някога?... Или по – точно кога ще го видя отново?... Догодина? Някое глупаво лято, или някоя Коледа?... Или може би когато аз замина да уча във Франция?... Ако ме приемат.... А дотогава какво?.. Ще го обичам и ще се ядосвам сама на себе си, задето съм чакала толкова дълго!...
И така, увлечена в тези си мисли, аз най – накрая взех едно решение. Може би най – категоричното решение, което някога съм взимала по отношения на нашите отношения и моите чувства. Написах му писмо. Дълго и прочувствено писмо, в което му казах всичко. Нямах какво да губя, освен него самият, ако се уплашеше... Но при всяко положение аз предпочитах да му кажа всичко, да си призная, отколкото да живея с вината, че съм пропуснала шанса си. Не исках да загубя най – голяма си любов. Не исках да го пусна да си отиде без да разбере какво изпитвам към него.
Видяхме се... Може би това беше най – тъжната ни среща. Все още бях ядосана. И то може би по – скоро се ядосвах сама на себе си, задето не бях видяла писмото по – рано. Щях да имам две седмици! Цели две седмици! ... Но, уви...
Аз непрекъснато се опитвах да наведа темата на това защо не ми е казал по – рано. А той я отклоняваше и започваше да говори за мен, за моят нов приятел, за това какво ще кандидатства, какво искам да уча. Така както беше потръгнал разговорът, никога нямаше да му кажа за чувствата си, ако не носех признанието в чантата си.
И докато той говореше, аз неусетно се почувствах глупаво... Не исках повече да съм ученичка. Исках да завърша, да съм студентка. Исках тази една година, която ми оставаше в гимназията да мине като един ден.
Разделихме се в една малка градинка, която сякаш още пазеше лятото някъде във себе си. А вече беше септември... Държахме се за ръце... Гледахме се в очите. Аз отново премълчах всичко. Той също. Но без да си кажем и дума, аз видях в очите му достатъчно много. Усетих близост.... Усетих, че той вече ми липсва... Нали знаете кога разбирате, че някой наистина ви липсва...Когато стоите до него и знаете, че не можете да го имате.... Макар тогава още да не бях сигурна мога ли да го имам някога или не, за мен сякаш беше настъпил края на света... Изведнъж света ми се срина и повлече след себе си всичките ми илюзии, всичките ми мечти....
На раздяла му дадох писмото... Поне това можах да направя... За това ми стигна смелостта...Може би защото не се наложи да го гледам в очите докато му говоря; може би защото знаех, че аз няма да съм там, когато той го чете..И той няма да види целият ми страх.... “
Получих съобщение. От него. Казваше ми, че няма време. Няма време да предприеме нещо. Колебание, отново страх. В случая извинението му беше малкото оставащо време. Когато търси, човек винаги си намира причина да не направи нещата, които го плашат. А после винаги намира извинения на страха си; някое правдоподобно извинение, което да замаже очите на хората. Убеждава се, че така е било наистина.
Той замина. Не получих писмо повече от месец от него. И един ден просто не повярвах, когато ми беше писал. Никога няма да забравя това писмо. “Никога не съм бил по-сам. Взех писмото ти с мен.”. За пръв път усетих несигурността му, съмнението му. Питаше ме дали написаното е истина, мислеше, че подвластна на моменти чувства, съм преувеличила. А може би просто му беше трудно да повярва. Благодареше ми за смелостта. Зад думите му виждах благодарност за смелостта, която той нямаше. Написа ми, че има нужда да знае, че не е сам, да знае, че там някъде има някой, който мисли за него. Осъзнах, че аз наистина знача нещо за него. Развълнувах се не толкова за нещата, които пишеше в писмото, а за нещата, които премълчаваше. Аз вече ги виждах, вече се бях научила да го разбирам. Малко по малко. Ден след ден. ...
Последваха писма, отново чат, но този път оправдан чат. Той беше почти рухнал зимата. Аз също. Не можех да осъзная колко много ми липсва. Не исках да го приема. Не исках да приема, че е толкова далеч. Изпитвах физическа болка, когато се сещах за това. Но именно тази зима започнах да се боря със себе си. Не успях съвсем, но поне ми стана ясно, че това приятелство не се е крепяло на общите ни учители и познати и глупостите на една гимназия. То се крепеше на много повече... То се крепеше на НАС и на желанието ни да не се загубим. И сякаш с всеки ден, с всеки миг, с всяка дума, не ставахме все по – близки и по – близки... Надали точно това си бях представяла преди почти четири години, когато започна това познанство...
“... Той си дойде за пролетната ваканция. Аз бях толкова развълнувана, че не можах да си намеря място няколко дни. Имах чувството, че сърцето ми ще изфръкне, ако не го придържам здраво с двете си ръце. И се опитвах именно това да правя – да го задържа на мястото му.
Видяхме се. Когато дойде, аз вече го чаках. Краката ми видимо трепереха. Не го бях виждала осем месеца и изведнъж той седеше пред мен и ми се усмихваше. Думите ми бяха отчайващо нечленоразделни. Плачевно. Не помня всичко, което си говорехме тогава. Знам, че отидохме в парка, седнахме на една пейка и прекарахме един прекрасен следобед заедно. Някаква хармония се беше разпростряла във въздуха. Въпросите внезапно бяха изчезнали от съзнанието ми. А само преди броени дни същите тези въпроси буквално бяха задръстили съзнанието ми и ме бяха направили неспособна да мисля за друго.
Прегръщаше ме. Опитах се поговоря с него за писмото...и да му изясня, че не е било резултат от заминаването му. Някак си диалог на тази тема не се получи. Не настоявах. Един следобед в средата на април. Двама души, прегнати на една бесетка в парка. Приятели? Дали? ... Ако не бяхме приятели тогава какво бяхме ние?...”
... Боян прелисти набързо тетрадката на Елеонора. Беше записвала нещо и затова я беше извадила. А той се възползва от възможността просто да я разгледа. На последната й страница забеляза един надпис, който го накара да се засмее. “Amaizing”, псевдонимът на Елеонора; онова име, което тя използваше в чата. Изписано с правописната грешка, която беше станала нейна запазена марка. Отдолу имаше една фраза, която беше нещо като мото за Елеонора. Той го прочете:
- “I'm Amazing....what else to say...”.... – засмя се отново и добави - Nothing else to say. Винаги съм бил лаконичен.
- Емиии – усмихна се свенливо Елеонора, докато прибираше тетрадката си в чантата. – Това е хубаво, ако питаш мен...
- Знам ли.. – сви рамене равнодушно рамене Боян. – Доста хора ми се дразнят за това...
- За мен това е хубава черта. Оставя темата почти винаги отворена. – сигурно ако се беше замислила повече над думите си, Елеонора сама не би се съгасила със себе си, поне що се отнасяше до самите тях. Точно тази “отворена тема на тяхните отношения” й създаваше толкова много главоболия и я караше да си блъска главата с толкова много въпроси.
- Нещо такова. – съгласи се той.
- Така е по – интересно. По – любопитно. А щом някой събужда любопитството ми, значи ме кефи. – просто, но желязна логика.
Боян се засмя:
- Добра логика.
Той се замисли, след което добави:
- Може би съм се променил от преди... По – разговорлив... – изсмя се сам на себе си Боян.
… Да, може би и аз съм се променила от преди..Пораснала съм.... Понякога наистина се надявам да е така, а понякога само се убеждавам, че и двамата сме останали точно онези деца, които бяхме преди почти 4 години, когато се запознахме...
....
…Говорихме за много неща, дори и за Мира... За Нея. Приятелката... Не ревнувах и може би никога не съм ревнувала. Макар сигурно някога и да ми се е искало да съм на нейно място....
Аз му споделих, че не съм способна на се извиня на човека, когото обичам от чиста гордост, така както и той никога няма да се извини на мен. А Боян каза, че се е научил да го прави... Да, той можеше да се извини на Мира, когато знаеше, че я е наранил... И тогава аз му казах тази велика реплика:
- …..Ти просто порасна и успя да те води не друго, а любовта....- сви рамене Елеонора и запали цигара.
Незная откъде беше започнал този разговор, но ясно си спомням тази си реплика. Красви думи. Вярни думи. Отговор на някакви негови предишни реплики....
Тя се облегна назад на пейката. Чакаше някакъв отговор.... Толкова време Боян беше далеч от нея. Но като че с времето бе започнал да й липсва по – малко. Този чат така скъсяваше разстонията между хората!... Но и така усложняваше нещата!....
- Всички забелязват... – съгласи се кротко Боян. - Преди година не бих се познал с това, което съм сега....- той се замисли какво да добави. – Много по – отворен към света, и към всичко може би...- завърши накрая той мисълта си, с присъщите си многоточия между отделните мисли.
Тя се усмихна. Мисълта му беше малко объркана, но тя го разбра. Това го бяха постигнали напълно – разбираха се с една дума, а понякога дори и без думи. Обърканите мисли и разсъждения, които понякога приличаха по – скоро на чернови, нахвърляни набързо на бял лист хартия, не ги смущаваха. Те сякаш четяха между редовете.
- Може би това е думата – пораснах! – добави доволно той.
Елеонора се засмя, виждахки самодоволната му усмивка.
- Въпреки че онзи Боян успях да го опозная почти толкова добре колкото и този.... И може би бях от малкото.... - Елеонора размишляваше. Тръсна цигарата си настрани и кръстоса крака.
Разговрът им приличаше по – скоро на някакви събрани на едно място разсъждения на обща тема. Това ги правеше близки – не се страхуваха да изкажат всичко, което се върти из обърканите им глави наглас. Една близост, непозната за много хора. Но и една близост, която далеч не отговаряше на всичките въпроси, които тяхните продължителни отношения създаваха. Даже напротив – тя непрекъснато задаваше нови и нови въпроси.
- Да.... Може... Онзи.. Онзи беше..различен...асоциален. – Боян сви рамене.
- Но ако питаш мен по – чувствителен.... – Елеонора имаше собствено виждане за нещата, с което обаче Боян не беше склонен да се съгласи:
- Мисля, че сега съм по – чувствителен от тогава....
Елеонора се засмя. Прехапа устни преди да му отговори. Знаеше какво иска да му каже, но просто искаше да го сформулира гладко и ясно в главата си.
- Ти си знаеш най – добре. Пък и аз съм момиче, което изкривява донякъде картинката...
- Защо да я изкривява? – отговорът му долетя мигновенно.
- А и не забравяй, че тогава бях хлътнала... – Елеонора му даде отговор, продължавайки предишната си мисъл, а не директно отговаряйки на въпроса.
Дълго време за Елеонора беше по – лесно да му каже това, което иска, което чувства, когато се крие зад стената на чата, отколкото да се изправи лице в лице с него и да му го заяви. Страхуваше се. Но с времето, което прекарваха заедно, пряко или косвено, този страх постепенно намаляваше. И за нея ставаше все по – лесно и по – лесно да се изправи пред Боян и да му каже: “Да, аз бях влюбена в теб и още съм!”. Нещо, което не можеше да се каже за него..Неговият страх оставаше, макар и не толкова явен. Той имаше свои собствени начини да покаже, че държи на нея. Тя го разбираше; прозираше какво той не доизказваше.
- Хммм, може би това наистина има общо... – съгаси се Боян с усмивка.
Така минаваха серизоните им разговори. Рядко бяха наистина сериозни. Но между закачките имаше много истина. Казваха си сериозните неща по заобиколен път, с шеги и намеци.
Настъпи кратко мълчание. Елеонора запали нова цигара, свивайки се в якето си. Беше й леко хладно, точно толкова, колкото да го накара да я прегърне.
- ... А... – Боян се поколеба за кратко, но най – накрая се реши да попита - ... Ти мислиш ли, че щеше да излезе нещо?... – отново се поколеба и добави - ... Тогава?...
- От какво да излезе нещо? – запита Елеонора мигновенно, без дори да се замисля.
- Ми ако.... бяхме тръгнали... де да знам!... – той сви рамене.
Вътрешно Елеонора се зарадва. Този въпрос беше толкова важен за нея! Значи не беше сама в мислите си, в надеждите си. И той си го беше мислил, и той си беше задава този въпрос.
- ... Незнам... Може би.... – отвърна тя. Сякаш донякъде се беше примириа с положението. Поне за този момент. - .... Може би никога няма да разберем.... – отвърна тя след кратък размисъл. Размишляваше не толкова какво наистина би се случило, а по – скоро, защо той я беше попитал това. И защо точно сега?...
Отново се сви в якето си. Боян й хвърли един проучващ поглед.
- Бояне, студено ми е... – измрънка сладко тя, възползвайки се от момента.
Боян се засмя и се прибижи мако по – близо до нея. Направи й жест с ръка и да се приближи до него. Прегърна я мило, приятелски, нежно... Елеонора се сгуши в него, за да се стопли... Харесваше й усещането, харесваше й той да я прегръща.....
...
Il etait une fois
tout commence comme ca.
On prend son histoire
la vie comme elle va
avec ses erreurs
ses manques et ses lois
Pour croire le bonheur
souvent loin de soit
Alors qu'elle bat
qu'il est toujours la, en soit.
Tant qu'on reve encore
..rien n'est perdu.
Не знам какво стана, но той промени решението си. Остана в Париж. Не знам какво е натежало и в коя посока; не знам дали изобщо аз съм присъствала във взимането на това решение, но бях доволна.
И така аз заминах.....
... Шумът на гарата беше непоносим. Едно силно бучене, с което се свикваше, ако ушите ти са подожени по – дъго време на него. Шум от тръгващи и и пристигащи влакове. Хората се стрелкаха напред – назад, всеки по своя важна задача. Едни пристигаха, други заминаваха. И всеки носеше своята собствена история със себе си, в сака на гърба си. Погледите им бяха изпълнени с толкова много чувства, вълнения – с неща, които думите надали биха могли да изразят.
Един влак се задаваше в даечината по релсите. Пристигането му се чуваше отдалече. Сякаш искаше да извести появата си, да предупреди всички на перона.
Когато най – накрая спря, вече го очакваха. Хора, натоварени с задачата да посрещнат свои роднини и приятели се бяха скупчили близо до релсите. Мълчаливо се взираха в приближаващата се машина. Погледите им бяха изпълнени с очакване. Машината спря. Един по един пътниците започнаха да слизат. Някои бяха зърнали “ескорта си” още от влака и сега се радваха на посрещането. Хора се прегръщаха и целуваха щастливи. Други се оглеждаха неориектирано, взирайки се във всекиго около себе си, търсейки този, който е обещал да ги вземе от перона. После, когато го откриеха сред тълпата, бързо се шмугваха напред и отиваха при него. А някои просто напускаха гарата, възможно най – бързо, без да чакат, без да се огеждат. Тях никой не ги чакаше. Бяха дошли сами и сами щяха да продължат.
Едно момичетс стоеше уплашено на едно място и само се оглеждаше. Не смееше да мръдне, да се разходи. Внимателно разгеждаше хората около себе си. Търсеше един определен човек. Още не го беше видяа, а сърцето й сякаш вече се беше свило. Погедна си часовника нервно. Елеонора.
Боян стоеше точно срещу нея. Не беше част от тълпата до влака. Просто изчакваше цата човешка еуфория да отмине, за да се приближи. Гледаше я с усмивка. Интересно му беше кога точно щеше да го забележи.
Елеонора хвърли още един обопщаващ поглед на тълпата, която бавно започваше да се разсейва около нея. Най – накрая го забеляза. Усмихна му се лъчезарно и м помаха. Сърцето й сякаш щеше да изфръкне и да литне при него, още преди тя да е направила и една крачка. Боян тръгна към нея. Елеонора вървеше със свое собствено темпо насреща му. Беше развълнувана...
.... Това бяха те – едно момче и едно момиче на гарата в Париж. Двама души, които просто се радваха да се видят. Вървяха насреща си, едва сдържайки се да не полетят един към друг; той - с ръце в джобовете, а тя – с малко багаж и всичките си мечти на рамо....
… On court apres l'amour
Sans s'arreter et sans se tourner assez
..,.Pour faire un monde meilleur
Un monde d'amour
Pour trouver de bonheure
Trouver de secour
Et de la tolerance…
... От самото ми пристигане там, аз се чувствах толкова спокойна, толкова сигурна в себе си. Просто знаех, че той е близо. Това изглежда ми стигаше. Говорехме си по телефона. Казвахме си повече неща, отколкото за четири години познанство. Като тръгнеш от битови проблеми, минеш през университета и стигнеш до неизбежната самота. Някак си нещата започнаха да се подреждат, поне в главата ми. Промяна може би имаше, но аз я усещах по-скоро вътре в мен. Видяхме се чак зимата и то на родна торитория.
Валеше сняг. Аз бях облечена в пола и едвам се придвижвах към срещата ни. Той седеше на една пейка, подпрял главата си. Може би си мислеше за нещо... Когато ме видя, очите му засияха. Познавах го вече прекалено добре, а и мисля, че той повече не можеше да крие светлината, трепета в погледа му, когато ме зърваше за първи път от много дълго време. Сякаш целият грейваше.
Отидохме в един тъмен бар. Не особено шумен. Пускаха стари балади. Аз замълчах за миг докато си говорехме…Казах му, че трябва да му призная нещо. А той ми отвърна, че знае какво. Един наш общ приятел се беше погрижил. Но аз дължах това на себе си. Разказах му собствената си гледна точка за нашите отношения. Чуствата ми, страхът ми, всичко. Ако съм му спестила нещо, то е било от вълнение. Опитах се в няколко изречения да събера емоции, таени с години. Той знаеше, че трябва да ми отговори някак. Простичко, както винаги, с малко думи, но съдържателно. Каза, че е искал да бъде с мен, но някак не сме оцелвали момента преди…а сега…сега сме в различни градове. Обозримото бъдеще обаче не беше зачеркнато. Аз не си позволих да го направя. Той ме изпрати до нас. Вървяхме в нощта, в снега, държахме се ръце, почти не си говорехме. Аз спях в един момент. Погледнах го в очите, а те ми откликнаха. Нямаше нужда от думи. Не се целунахме, но с очи си го пожелахме. Когато се разделяхме, той държеше ръцете ми, имах усещането, че не иска да ги пусне. За пръв път може би разкривах себе си пред него. Такава, каквато съм, не криеща чуства…Беше прекрасно. Целуна ме по челото. Когато се отдалечих и се обърнах, видях, че все още седи и ме гледа, точно както направи когато заминаваше за Париж. Двама души, които просто не са способни да се разделят. Дори и физически. А те са само приятели! ...
Март месец. Неочаквана визита. Обадих му се, че ще му дойда на гости. Взех влака. Беше все още сумрак навън. Мислех си колко ли пъти съм си представяла как правя това, колко ли пъти съм прехвърляла наум тази сцена; после следващата, в която слизам от влака? Много. Може би прекалено много. Градът на влюбените и двама души, които не знаят как да се нарекат.
Цял ден обикаляхме, смеехме се, говорехме. Времето отново беше наше. Поне денят…Човек се научава да се радва на това, което има. Държах го под ръка. Мисля, че не си казахме нищо смислено през целия ден, но никога няма да забравя как седяхме на брега на Сена, аз се бях сгушила в него, защото ми беше студено, а той ме гледаше мило, закриляше ме с поглед. Та ние все още сме деца! Които никак не могат да намират думи. Поне се бяхме научили как да изразим нещата, които не можем да кажем. Така че другия да разбере, да проумее и да отвърне. След толкова много години…
… Доволна съм. Доволна съм от себе си; доволна съм от отношенията ни. Доволна съм от всичко, което ни се случва. ... Времето е наше, наш е и светът!...
….What we have is now,
and right now we have each other!...
.jpg)
No comments:
Post a Comment