...Казват, че да имаш истински приятел е като да засадиш цвете. Да, но да засадиш цвете е хиляди пъти по – лесно. На приятеля трябва да се отдадеш изцяло,
да му посветиш живота си и да умреш ако той умре!
Готов ли за това?
Алекс се спусна надолу по пътеката. Тази прашна и камениста алея прекосяваше цялата гора и водеше към малкото езерце. Той седна на земята точно до водата.
- Няма ли да си изцапаме костюма? – попита го някой. Алекс се извърна. Видя Тамара, подгънала черната си рокля и с обувките в ръка . – Не е удобно да се върви на ток в гората. – добави тя и пусна сандалите си на земята.
На няколко крачки зад нея беше Георги, с мъка проправящ си път между клоните на дърветата.
- По дяволите, Алекс, как сте идвали тук! – изруга Георги.
- Бяхме деца, а и клоните бяха малки... – смотолеви Алекс, гледайки водата. – А когато пораснахме, идвахме отгоре. – той вдигна пръст и им посочи една скала.
Настъпи мълчание. Тамара се огледа и седна на един по – голям камък. Краката й бяха отмалели от високите токчета – доста късно се беше сетила да си събуе обувките.
Тамара беше хубаво русокосо момиче с чуплива коса и широко лице. Имаше детска усмивка и ярко сини кръгли очи. Почти не се занимаваше с момчета, работеше и мечтаеше да напусне градчето, което сякаш пазеше само лошите й спомени.
Георги се облегна на едно дърво и запали. Пушеше спокойно и се наслаждаваше на малко по – хладния въздух около езерото. И тримата мълчаха. Алекс се чувстваше виновен за смъртта на приятеля си. Имаше чувството че той го е убил.
- Джеси не трябваше да завършва така... – смотолеви Тамара.
- Тамара, той се друсаше! – нервно извика Алекс.
- И все пак, не биваше да завършва така.
- Престани, моля ти се! Джеси се беше самоунищожил много преди да почине!..
- Алекс е прав, Тамара. – намеси се в разговора Георги. – За него нямаше спасение...
Отново настъпи мълчание. Алекс едва сдържаше сълзите си. Беше му трудно да повярва, че приятелят му го няма вече.
- Сигурно винаги ще се питам какво го е накарало да започне да се боцка... – наруши тишината Тамара. – Всички пушим трева, но само той прекрачи границата...
- Какъв всъщност беше Джеси? – чуха глас зад себе си. Това беше Лизавета, мраморната красавица на гимназията.
Лиза, както всички я наричаха, беше като статуетка – нежна, лека и чуплива. Събуждаше симпатии у хората. Имаше мраморна кожа, гъста късо подстригана пепелява коса и плачещи очи. От погледа й на кошута струеше топлина и съчувствие.
- Не разбра ли? – сопна й се Алекс – Пропаднал наркоман, това беше Джеси.
- Стига, Алекс, искам да знам какъв беше като човек.
Алекс въздъхна.
- Вече и аз не зная... Но това не беше онзи Джеси, когото аз познавах, не беше моят Джеси... Моят Джеси е все още тук, в гората...
Лизавета се усмихна едва забележимо. Извади цигарите си и запали.
- Какъв беше Твоят Джеси, Алекс? – попита мило тя, акцентирайки върху притежателното местоимение. Алекс се засмя силно и легна на земята. Загледа се в небето.
- Той беше дете по душа!... Беше странник, почти не говореше с никого и трудно допускаше да себе си когото и да е било...
І.
Джеси пристигна в града когато бях на 7. Той ми беше първият приятел на моята възраст. Живееха през две къщи от нас, в каравана. Беше кротко момче. Но сякаш не всяваше доверие у хората. Още преди да го опознаят, те вече бяха предубедени. “От него няма да стане човек...”, твърдяха всички.
Спомням си когато дойде в училище. Учителката го представи и сложи точно до мен. Не му обърнах особено внимание. С русокосия Ричи, закачахме Индианеца. Двамата движехме с компанията на 3 години по – големите ни братя и се държахме като тях. Сякаш пораствахме по – бързо. Индианецът се правеше, че не ни забелязва. Аз се вбесих и го ударих. Той ревна с глас. Учителката се обърна към класа. В миг стана тихо. Индианецът все още ревеше. Бях му счупил носа.
- Какво става? – запита учителката ядосано.
- Танцуващият Облак се прекръсти на Циврещия Облак! – изцепи се Ричи. Всички се засмяха. Учителката ни изгледа ядосано.
- Кой го направи? – попита строго тя и се впери в мен и Ричи.
Настъпи тишина. Ричи изведнъж стана сериозен. На лицето му се изписа страх.
- Аз! – извика Джеси и се изправи. Учителката го изгледа учудено и даже малко възмутено, сякаш искаше да каже : “Не е възможно!”. После изгледа мен и Ричи свирепо. Тя знаеше, че не Джеси, а ние тормозехме Индианеца. Всички го знаеха. Учителката се поколеба известно време и после смотолеви :
- Браво, Джеси!... Едва пристигна, а вече демонстрира що за човек си!... – каза го някак неубедително и с равен тон. Джеси стоеше с каменна физиономия, сякаш наистина той беше виновен.
Учителката въздъхна тежко и рече:
- Излез навън!...
Джеси си взе чантата и без възражения излезе. Учителката ни погледна още веднъж. Може би очакваше да се засрамим или да се почувстваме виновни задето друг пое вината от деянието ни. Но ние не го направихме. Знаехме, че тя няма да му каже нищо, няма да отрече признанията му, макар добре да знаеше как стоят нещата. Ние бяхме от недосегаемите – синът на шерифа и синът на кмета. Никой не смееше да ни се противопостави. За бащите си ние бяхме ангелчета и те винаги ни защитаваха. Никой не смееше да говори за вандалщините ни, защото нямаше да има човек, който да ни постави на мястото ни.
Когато часът свърши реших да го намеря и да му благодаря, че ме прикри. Джеси беше в двора. Доближих се до него.
- Благодаря ти! – промърморих аз.
- Не ми благодари, а остави момчето на мира.
- Защо го направи?...
- За да ти покажа, че делата ти не те правят човек.
Учудих се. Прозвуча ми доста мъдро. И все пак, Джеси беше реагирал по детски, импулсивно и без да се замисля за собствената си репутация.
- Казвам се Алекс. – представих се и му подадох ръка. Той не ми обърна внимание.
- Аз съм Джеси. – каза простичко.
Настъпи кратко мълчание.
- Ще викнат баща ти в училище заради тази постъпка... – казах му аз.
- Не ми пука... Нека го викат, той и без това няма да може да дойде. – присви рамене Джеси.
- Защо?
- Защото умря преди половин година! – изкрещя ми Джеси и се обърна. Тръгна си. Едва бе направил няколко крачки и се извърна към мен.
- Алекс, извини му се! – извика ми той и продължи пътя си.
Когато казaх на Ричи, че трябва да се извиним на Индианеца, той ми се изсмя в лицето. “ Ти си лигльо!”. Въпреки това още на следващия ден отидох и се извиних на Индианеца. Ричи и момчетата ме сметнаха за страхливец. Стараеха се да ме избягват. А аз започнах да се движа с Джеси. Седях по всичко с него и предпочитах да си прекарвам времето с него.
Бяхме все още деца. Играехме на полицаи и каубои, карахме колела... Може да се каже, че израснахме заедно. По цяло лято се гмуркахме в това езеро. Скачахме от скалата и се състезавахме кой ще издържи по – дълго под вода. Събирахме камъчета от дъното. Две години по – късно, на 12, преследвахме момичетата, а на 14 – пропушихме.
Четеринайстата година се оказа най – тежка за нас, особено за Джеси.
Спомням си как двамата се прибирахме от училище, когато Криси, дъщерята на собственика на местния бар, ни догони и извика :
- Елате бързо! Русокосият Ричи пак тормози един от малките!...
Изтичахме в училищния двор. Ричи и брат ми бяха качили един четвъртокласник на едно високо дърво и го замеряха с камъни и пръчки. Беше им смешно. Джеси побесня. Свали си чантата и я хвърли на земята. Ричи се озлоби още повече срещу момчето на дървото. Замери го с един голям камък. Момчето се олюля. Не успя да се задържи на дървото и падна. Повече не се помръдна. Джеси побесня още повече. Вече не се сдържаше.
- Убиец! – изкрещя той, колкото му глас държеше. Всички се разкрещяха. Всеки имаше свое мнение по въпроса. Джеси изтича напред и се нахвърли върху Ричи. Започна да го налага с юмруци. Когато беше ядосан Джеси не си знаеше силата. Брат ми обаче бързо се намеси. Той беше по – едър от Джеси и по – силен. Започна се масов бой. Всеки, който имаше отношение по въпроса, държеше да се включи. Мен обаче ме достраша. Стоях и гледах отстрани.
Но тази обща атракция не продължи особено дълго. Директора и училищната педагожка слязоха. Набързо разтърваха Джеси и брат ми и така прекратиха боя. Брат ми и Ричи бяха извикани при директора с родител. “Повече не можем да търпим тази вандалщина!”, това им казали. Обвиниха ги в убийството на онзи четвъртокласник и в нанасяне на тежка телесна повреда на Джеси и ги изпратиха в поправителен дом. Джеси лежа един месец в болница. Беше повече от пострадал. Единствените, които го посещавахме в болницата, бяхме аз и Криси. Тя се вписваше в нашето приятелство. Не ни смущаваше. Пред нея можехме да се държим както си искаме, да говорим за нашите проблеми и тревоги. Тя ни помагаше да се видим и от друг ъгъл – през погледа на момичетата.
Двамата с Джеси се харесваха. Когато тръгнаха, аз започнах да се чувствам излишен. Те бяха двойка, а аз бях третият. Винаги ми се струваше, че имат нужда да са сами, а те никога не ми казаха нищо. Сякаш моето присъствие не им пречеше. Завиждах му малко, защото винаги се бях изживявал като по – готиният от двамата и изведнъж той беше този, който си има гадже.
Тримата ходехме на това езеро да плуваме. А вечер лягахме на земята и гледахме звездите. Криси беше първата, която не повярва на клюките и предубедеността и пожела да опознае Джеси.
Една вечер Криси излезе да се разхожда сама и повече не се прибра. Никой не повярва, че е била сама. На сутринта баща ми почука на вратата на Джеси. Арестуваха го по обвинение в убийство. “Произнесоха” му присъдата веднага и го тикнаха в изправителен дом. За всички той беше отрепка.
Джеси отказа да говори. Нито признаваше, нито отричаше. Аз знаех истината – онази вечер с него бяхме на езерото – събирахме камъчета от дъното. Хиляди пъти обяснявах на баща ми, че Джеси не е виновен.
- Той защо мълчи тогава? Защо като е невинен? – попита ме татко.
- Защото му е под достойнството да се оправдава.
Баща ми ме изгледа странно. Потупа ме по рамото и рече :
- Виж, моето момче, и аз вярвам, че приятелят ти е невинен. Но не можем да го докажем. А на града му трябва изкупителна жертва. Джеси е идеален за целта.
- И ти ще го оставиш да отиде в затвора просто ей така? ...
Баща ми сви рамене. Беше напълно безсилен и именно това ме ядосваше. Никой не знаеше какво изпитваше Джеси към Криси, на никой не му пукаше за тях до онази нощ. Всички “сочеха” Джеси с пръст, заклеймяваха го. За тях той беше идеалният виновен. А никой не си даваше сметка, че той я обичаше и никога не би я наранил. Живота си даваше за нейният.
За мое щастие още двама души знаеха, че Джеси е невинен – майката и бащата на Криси. Те бяха напълно убедени, че не той е посегнал на живота на дъщеря им. Тримата заедно трябваше да го измъкнем. Но това никак не беше лесна задача, още повече, че Джеси се инатеше и мълчеше. Нито признаваше, нито отричаше.
Майката му работеше в съседния град и се прибираше само за уикендите. Тя нямаше време да се занимава със сина си : “Каквото си е надробил, това ще си сърба.” , заяви тя. Бедната жена въобще не познаваше детето си. Тя беше готова да го остави да изгние в затвора, но за мен това беше огромна жертва. Някога той беше поел моята вина, нямаше да позволя отново да поеме нечия друга вина.
Спомням си как избягах от училище и отидох в бара. Точно тогава се запознах с Тамара.
¬¬ІІ.
- Да! Спомням си! – извика Тамара. – Току – що бяхме пристигнали в града.
Алекс кимна.
- И двамата с Георги дойдохте при нас в 8 клас... Но ми се струва, че Джеси не ви беше приел напълно...
- И аз имах това усещане. – подхвърли Георги.
- Как го измъкнахте? – попита Лизавета.
- Трудно. – отвърна Алекс и продължи разказа си. – Отидох в бара за да говоря с родителите на Криси. На бара стоеше Тамара.
- Здрасти, Боби Маркс тука ли е? – попитах я.
- Да, в кухнята, но не мисля , че би говорил с когото и да е било. – Тамара направи пауза и допълни шепнешком. – Дъщеря му почина наскоро.
- Кажи му, че съм приятел на Криси и Джеси... – тогава още си мислих, че семейството на Криси е настроено негативно към Джеси, но все пак реших да опитам да ги убедя в невинността му.
Боби Маркс излетя от кухнята като по команда. Той ме познаваше. Криси ни беше водела хиляди пъти у тях и родителите й винаги се бяха отнасяли добре към нас с Джеси.
- Алекс, сядай! Тами, донеси му нещо за пиене! – извика той.
Седнахме на една поотдалечена маса.
- Казвай сега какво има. – делово започна той.
- Джеси е невинен.
- Зная, моето момче. – въздъхна Боби Маркс. – Но не мога да му помогна.
- Можете! Заявете, че вярвате в невинността му!...
- Ще го направя, ако мислиш, че ще има полза... Онази вечер, когато Криси излезе я попитах дали ще бъде с вас, а тя отвърна, че има нужда да остане малко сама, за да си подреди мислите...
- Видяхте ли тялото?
- Не мисля, че ще го понесем.
- “ Винаги гледай истината в очите, независимо колко болка ще ти донесе това.” , така казва Джеси. Уверете се, че тя е мъртва!...
- Джеси е мъдро момче. Дано не свърши в затвора.
-Ако му помогнете, няма да е там задълго.
Още на следващата вечер Боби Маркс ми се обади. Бяха наели адвокат. Ние с Джеси трябваше да дадем показания. Аз се съгласих веднага, но Джеси отказа.
- По дяволите, Алекс, какъв е смисълът? За всички аз съм виновен! Дори за майка си! На кого му пука, че четирима души ми вярват?... – това ми каза той, когато го посетих в изправителното училище.
- Не забравяй кой вярва в теб. Родителите на жертвата и градският шериф.
Джеси започна да се смее.
- Колко си наивен! Баща ти ще си загуби работата, а който е убил Криси, ще направи същото и с родителите й, и с теб, и с мен!... Остави ме!... Хора като Ричи са за тук. Когато изляза от това място, между мен и него няма да има особена разлика. Не ти трябват такива приятели.
- Родителите на Криси са наели адвокат.
- Не си губете времето.
Гледах го и му се възхищавах. Спомних си индианеца. Знаех, че с Джеси трябваше да си сменим местата. Той не беше направил нищо.
Джеси беше блед и слаб. С тъмни кръгове под очите и напукани устни. Имаше синини по ръцете. Говореше бавно, някак с мъка. Доста по – късно разбрах, че е попаднал в същия изправителен дом, където бяха брат ми и Ричи. Те смятаха, че е виновен за съдбата им. Биеха го. Подиграваха му се. Тормозеха го.
- Джеси, моля те ! Направи го заради Криси!...
Той ме изгледа изпод вежди. Изнудвах го. Но той трябваше да говори. Знаех, че няма да го направи по собствена воля, затова беше наложително да го принудя.
Той кимна.
- Добре, но повярвай ми, нищо няма да излезе.
- Свиждането приключи! – чу се противния вик на надзирателя. Джеси въздъхна и стана.
- Кажи ми само едно – мъчила ли се е? – попита ме последно той. Поколебах се преди да отговоря.
- Не... – поклатих глава. – Даже не е разбрала какво е станало...
Джеси кимна и тръгна. Направи няколко крачки и се обърна.
- Алекс, обещай ми нещо. Ако нищо не излезе, да ме забравиш.
Кимнах. Искаше ми се да се разплача. Ако с Джеси бяхме момичета, щяхме да ревем, да се прегръщаме, да се държим за ръце... Но ние бяхме мъже и трябваше да бъдем силни...
Бях го излъгал за Криси. Не можех да му кажа, че е пребита и изнасилена преди да бъде застреляна. Исках само да му спестя страданията...
Два дни по – късно доведоха Джеси в полицейския участък. Всички присъствахме на разпита : аз, баща ми, родителите на Криси, кмета на града... Джеси не ни виждаше, нито чуваше, но имах чувството, че усещаше присъствието ни. Постоянно “гледаше” към мен. Всъщност той не знаеше, че съм там , но сякаш го чувстваше. Записахме показанията му на магнетофонна лента. Джеси говореше напълно спокойно, той никога не губеше самообладание и хладнокръвие.
- Къде бяхте вечерта на 29 – ти август? – започна разпита следователят, стриктно наблюдаван от наетия адвокат.
- На езерото.
- С кого бяхте?
- С Алекс Купър.
- Какво правихте на езерото?
- Гмуркахме се и събирахме камъчета от дъното.
- Към колко часа отидохте на езерото с Алекс Купър?
- Към 6:00 ч. вечерта.
- А преди това какво правихте?
- Скитосвахме из улиците и играехме футбол в училищния двор.
- Видяхте ли Криси Маркс в деня на убийството?
- Да, на обед, но съвсем за малко. Тя изглеждаше отлично. Уговорихме се да й се обадя за да отидем на кино някой от следващите дни.
- Обадихте ли й се?
- Да, но нея я нямаше.
- Какво направихте?
- Отидох да разходя кучето. Реших, че ще й позвъня на следващия ден.
- Сам ли разхождахте кучето?
- Не, с Алекс Купър.
- Какво стана после?
- Отидохме у семейство Купър. Алекс искаше да покаже на мен и на Рино малките кученца, които немската им овчарка беше родила наскоро и, чийто баща беше Рино.
- У семейство Купър ли прекарахте нощта?
- Да.
- Към колко часа се прибрахте в къщи?
- Към 8:00 ч. сутринта.
- Кой се грижи за Рино когато ви няма?
- Алекс Купър.
Тук кметът вече се измори. Посочи Джеси и каза :
- Той или е невинен или е много добър.
- Невинен е! – извиках аз.
- Не бързай, синко! – рече ми кмета и излезе.
Разпитът продължи около час. Зададоха му куп ненужни въпроси, на които Джеси отговори напълно спокойно. Показанията ни съвпадаха по часове и действия абсолютно точно. Хората започваха да се съмняват във вината му. Само след около две седмици обществеността ни най – накрая се добра до истината. Куршумът беше изстрелян от оръжие, каквото Джеси не притежаваше. Всъщност той въобще нямаше оръжие – разчиташе единствено на късмета и юмруците си. Изведнъж от долен престъпник Джеси се превърна в герой. Никой не беше учуден когато се разбра, че убиецът е братът на Ричи. Предполагахме, че баща му го е прикривал, тъй като той беше най – настървен срещу Джеси. Репутацията на кмета беше съсипана. И двамата му сина лежаха в изправителни домове. Бяха убийци. Той напусна града, но не се отказа от синовете си, за разлика от баща ми, който се отрече от брат ми.
Джеси вече познаваше Тамара и Георги. Бях ги завел на едно от последните свиждания. Те ми бяха приятели и счетох за необходимо да ги запозная с най – добрия си приятел. Тримата отидохме да го посрещнем от изправителното. Пуснаха го някъде към края на октомври, когато учебната година вече беше започнала.
Джеси излезе, огледа ни и попита най – наивно :
- А къде е Криси?
- Ей, глупчо, ти забрави ли за какво лежа? – попита го Тамара.
- Не съм я убил!
- Вече всички го знаят.
- Джеси, нали ако Криси беше жива, сега двамата щяхте да сте под някоя върба и щяхте да кроите планове за бъдещето.
Джеси се усмихна. Сложи ръце в джобовете и се усмихна отново:
- Май ще се наложи да се науча да живея без нея...
Прегърнах го по братски и се качихме в колата на Георги.
Когато го пуснаха си мислех, че съм го спасил, че повече няма да имаме подобни проблеми. Тогава още нямах и представа, че само след три години ще го държа в ръцете си и няма да мога да направя нищо за да му помогна...
Раните му зараснаха за няколко месеца. Напълня и си отпочина. Отново беше във форма. Остана му белег на челото – нещо като спомен от изправителното училище. За мен този белег беше свързан с една от най – зловещите картини от моя живот. Първото свиждане, на което му отидох. Той седеше срещу мен, а по лицето му се стичаше кръв... Физически вече беше добре, но психически така и не се възстанови. Струпа му се повече отколкото би могъл да понесе.
Но това вече не беше Моят Джеси. Той се промени. Стана съвсем нов човек. Странеше от хората, почти не контактуваше с никого, трудно допускаше хората до себе си... Не се интересуваше от момичета. Харесваше му да бъде вълк – единак... Стана почти неадекватен. Често му се спеше. Спомням си как четиримата пушихме трева зад училище. Не зная кога е започнал да се боцка... Бавно, но сигурно Джеси потъваше. Оценките му се понижиха. Бягаше от часовете... За майка му беше все едно дали Джеси си беше вкъщи или не. Тя беше изморена и утрудена жена. През уикендите, когато се прибираше, гледаше да си почине и да се наспи. Имаше си любовник от около година преди Джеси да попадне в изправителния дом. Сякаш водеше свой собствен, нов живот, в който Джеси беше излишен...
ІІІ.
- О! Господи! – възкликна Тамара – темата “Джеси” ме депресира!
- И мен ме депресира, но трябва да зная кой е бил той. – каза й Лизавета.
- Лиза, това ще промени ли нещо? Не можеш да си го върнеш.
- И ти не можеш.
- Зная. – тъжно промълви Тамара.
- А искаш ли? – попита Лизавета. Тримата се впериха в Тамара. Въпросът наистина беше интересен. Тамара се замисли.
- Не... Вече отдавна не го искам...
- Но си го обичала, нали ? – попита Георги. На лицето му беше изписано желание да получи отрицателен отговор.
- Не. Той просто беше загадка за мен. Караше ме да се чувствам добре. Това беше.
- Какво стана между вас? – полюбопитства Лиза. Тамара се усмихна леко. Наведе глава и започна да се смее.
- Много неща... Друг път ще ти разправям... Сега трябва да се връщам на работа...
Тамара се изправи и взе обувките си в ръка. Георги тръгна с нея.
- Наминете после. – каза им Тамара преди да се изгубят в гората. Лизаветa ги проследи с поглед.
- Не са ли сладки? ...
- Всички щастливи двойки са сладки. – отвърна Алекс, без да откъсва поглед от езерото.
- Ние с Джеси бяхме ли сладки?
- Не зная доколко сте били щастливи...
- Аз бях!... А Джеси беше ли?...
- Струва ми се, че той сам не знаеше какво би го направило щастлив...
Настъпи кратко мълчание. Алекс се отпусна на земята. Отдаде са на спомените си. “ Алекс!... Скачам!... “ , това сякаш чу в главата си. Погледна скалата. Там го видя. Джеси разпери ръце и скочи във водата. За миг Алекс си помисли, че е истински, но после осъзна, че е това е илюзия. Джеси вече го нямаше. Нямаше кой да го разсмива и вкарва в правия път. Очите му се насълзиха...
- Аз съм виновен!... Не можах да му помогна, а той се нуждаеше от мен!...
- Всички сме виновни, Алекс. Всички му повярвахме. – Лизавета направи пауза. – Но той беше добър! Страхотно играеше и се прикриваше!...
- Джеси винаги казваше нещата каквито са. Не се боеше от истината. Но го достраша да си признае, че се боцка. Сигурно и на самият него му е звучало страшно...
ІV.
Живееха в каравана. Джеси го намираше за практично. “ Ако ми писне мога да се преселя където ми харесва!” , така обясняваше нещата той.
Спомням си един ден дойдох тук и ги заварих с Тамара. Лежаха на земята, точно като мен сега и се прегръщаха. Бяха мила картинка! Постарах се да бъда тих, но Джеси ме усети. Вдигна глава и ме погледна.
- Ела при нас. – подвикна ми той.
- Преча ли ви? – попитах аз.
- Истинският приятел никога не пречи! – отвърна ми Джеси.
Седнах на земята до тях.
- Откога сте тук?
- От може би 2 часа. – отговори ми Тамара.
- Няма ли да се прибираш, бе човек? – обърнах се към Джеси. Не зная защо го попитах. Обикновено с него се мотаехме до късно. Обикаляхме града и пушихме. Но именно онзи следобед нещо ме накара да го питам.
- Не.
- Никога ли? – на шега подхвърлих аз. Джеси се усмихна и отвърна :
- Избягах от вкъщи.
- Как така ?!?
- Много просто! От вчера не съм се прибирал!...
- А вашите?
- О! Вторият ми баща надали въобще е забелязал отсъствието ми. Майка ми си идва утре за почивните дни. Ако не ме потърсят, супер! Ако ме потърсят, може да се наложи да се върна. Все пак съм длъжен да опитам!...
Тамара беше нагазила до коленете в езерото.
- Джеси, ела при мен! – извика го тя.
Той нагази без колебания. След него и аз. Закачахме се. Щипахме се. Събаряхме се на плиткото. Вечерта бяхме вир вода.
Джеси щеше да спи у Тамара до края на другата седмица – родителите й бяха заминали и нямаше да разберат. Дотук добре. Само дето не ми беше ясно какво щеше да прави след това. Той нямаше къде да отиде. Бях решил, ако майка му не го потърси, да говоря с баща ми той да остане у нас. Мислех си колко хубаво би било да го осиновим. Представях си как Джеси ми става брат. Знаех, че баща ми го харесва и ми се струваше, че Джеси би бил идеалният син за татко – нещо като заместник на пропадналия ми брат, на когото нашите някога възлагаха огромни надежди.
Но всичките ми планове пропаднаха, когато през уикенда майка му го обяви за изчезнал. Баща ми беше принуден да започне издирване, или по – точно умоляване, защото той знаеше къде е Джеси и никак не му се искаше да го връща в къщи, още повече след като видя майка му. Тя дойде в участъка да говори с татко. Онзи ден с Георги му бяхме на гости в шерифството. “Искам копеленцето живо! Ще го счупя от бой! Няма да ми погажда такива номера! Кой знае какво прави сега! Сигурно се занимава с момичета. Само да разбера, че някоя е забременяла от него, ще го убия с голи ръце!”... , това се закани тя пред баща ми.
Вечерта с татко посетихме Тамара. От караваната се чуваха весели викове, смях и музика. Тамара отвори по развлечена нощница. Когато ни видя се стресна:
- Алекс! Шериф Купър! – извика тя.
- Джеси тука ли е? – спокойно попита баща ми.
Тамара кимна и ни пусна вътре. Отиде до вътрешността на караваната. След малко се появи и той – в леко смъкнати панталони и разкопчана риза. Джеси беше напълно сериозен.
- Знаеш ли защо съм тук, Джеси? – попита го баща ми.
- Да. – отвърна той без да губи самообладание.
Баща ми въздъхна тежко:
- Трябва да те върна у вас...
Джеси сви рамене :
- Да вървим тогава.
- Нима искаш да се върнеш?! – изуми се Тамара.
- Не, но нямам избор.
Той я целуна и отиде да си вземе чантата. Напyснахме караваната. Тамара ни проследи с поглед. Закарахме Джеси у тях. Баща ми спря колата и го погледна:
- Сигурен ли си? ... – попита го той. Почувствах, че му дава право на избор. Джеси не отговори. Просто стана и излезе от колата. Баща ми го придружи. С мъка почука на вратата. От караваната излезе един мъж, прилично облечен и на вид приятен. Той хвана Джеси за ръкава и го дръпна. Видях как го удари през лицето и му разкървави устната. Седях в колата и наблюдавах какво ставаше. Искаше ми се да отида и да убия онзи човек.
Баща ми се върна в колата някак подтиснат. Почти не обели дума до края на вечерта...
На следващият ден Джеси ме чакаше пред училище. Седеше на паважа, покрил лице с ръце. Застанах до него и го дръпнах за опашката. Той се опита да се изправи, но не се задържа на краката си и се строполи. Двамата се засмяхме както когато бяхме деца. Често му се подкосяваха колената, боляха го. Той твърдеше, че им травма от изправителния дом, от побоищата, които е търпял. Нямах и представа, че вените му бяха подути от убождания с игли.
Джеси си беше намерил работа. Щеше да работи в автомивката. Създаваше впечатление на момче, което иска да се измъкне от омагьосания ад, в който живее. Човек никога не би помислил, че е наркоман. Той дори успяваше да се държи така, че да не го заподозрем.
Отидохме в бара на семейство Маркс да видим Тамара и да й съобщим щастливата новина. Георги също беше там. Всички се радвахме за него. Джеси съвсем спря да ходи на училище. Появяваше се веднъж на две седмици за някой друг час. Вече беше на 15 и сякаш държеше живота си в ръце...
Странно ми е, Лиза, той сякаш беше едно напълно нормално момче...
- Кога измисли историята, че е диабетик? – прекъсна разказа му Лиза.
- Същият ден... Георги без да иска го заля с горещ чай, а Тамара го накара да си свали ризата за да я изсуши. Джеси не искаше, дърпаше се. Все повтаряше, че нищо му няма. Най – накрая я съблече.
- Не бива да се грижите толкова много за мен. – каза ни той леко свенливо. Забелязах нещо странно на гърдите му. Белези като от убождане, следващи точно определена линия.
- Джеси, какво е това? – запитах го сочейки му точиците. Той погледна надолу и не отговори.
- Ей, нали не се боцкаш ? – подозрително попита Георги. Джеси го изгледа изпод вежди :
- Чуваш ли се?
- Тогава какво е това? – Тамара изглеждаше стресната и уплашена. Не беше забелязала нищо предната вечер.
Джеси въздъхна:
- Не исках да ви казвам, за да не ви тревожа... Имам диабет. Не мога да си бия инсулина в крака, заради физическото – няма да мога да играя. А ако си го бия в ръката всички ще ме заклеймят като наркоман. И без това репутацията ми не е безупречна... – каза го някак тъжно. Ние му повярвахме. Всъщност си беше чиста проба опашата лъжа, но на нас, глупаците, ни се стори убедително.
Тамара го прегърна силно.
- Извинявай, че се усъмнихме в теб!
Той не каза нищо. Вярвахме, че е получил диабет в следствие на стреса, претърпян в изправителния дом.
Питам се какво беше направил, че обществото ни го отлъчи и го направи такъв. Беше напълно невинен... Опитвам се да си представя какъв би бил животът му иначе и какъв би бил моят... Ако Джеси не беше поел моята вина заради индианеца, щяха да ме накажат и да извикат баща ми в училище. Сигурно досега щях да бъда в някое изправително, заедно с Ричи и брат ми. А Джеси вероятно още щеше да е жив, така както и Криси!...
- Стига, Алекс! Заболя ме главата вече! ... – каза Лизавета малко разстроена.
- Нали искаше да знаеш що за човек е Джеси! – сопна и се Алекс.
Лизавета стана.
- Тръгвам си, Алекс. Имам нyжда да си събера мислите...
- Тръгвай; и аз имам нужда да остана насаме със себе си...
- Вие момчетата винаги имате нужда да оставате насаме. И Джеси го правеше.
- Той оставаше насаме за да се надруса.
- Алекс, няма да позволя да говориш така за най – добрия си приятел!
Алекс не реагира. Лизавета тръгна да се прибира. Едва бе направила няколко крачки и чу Алекс да вика подире й :
- Имам чувството, че Джеси даде живота си за моя... – провикна се той. Лизавета дори не се обърна. Тя плачеше. Никога не беше обичала друг така както обичаше Джеси и не вярваше, че отново ще обича. Той й липсваше. Всъщност той липсваше на всички. Смъртта му беше шок за тях – напълно неочаквана и все още не осмислена...
V.
Четиримата седяха в бара. Не си говореха. Всеки се стараеше да подреди мислите си...
- Тамара, какво всъщност имаше между вас с Джеси? – запита Лиза.
- Ходехме. – кратко отвърна тя.
- Ще ни разкажеш ли?
- Няма много за разказване. – въздъхна Тамара. – Когато пристигнах в града не познавах никого. Реших, за да си уплътня времето да си намеря работа. Оттогава работя тук. Запознах се с Джеси благодарение на Алекс. Няма нищо интересно за разправяне, освен може би как скъсахме.
На мен започна да ми писва. Исках динамика в живота си, а Джеси можеше да ми предложи само романтични вечери край езерото или под върбата. Един ден просто се събудих и реших, че не го харесвам достатъчно. Обадих му се и му го казах.
- Това не е интересно. – рече Лиза.
Тамара просто присви рамене. Загледа се нанякъде.
- Не мога да повярвам, че вече го няма... – промълви тихо тя.
Лизавета се разстрои. Стана без да дава никакво обяснение и изтича навън. Беше тъмно. На улиците нямаше никой. Тя тръгна надолу през гората към гробищата.
“ Както каза самият Джеси, май трябва да се науча да живея без него. Ще ми е трудно. Сигурно и на него му е било трудно да живее без Криси... Може би Тамара е права – връзките с Джеси не носят нито динамика, нито разнообразие. Но все пак на мен ми харесваше.
Нашата история започна два дни след рождения му ден... Ваканцията беше приключила. Това от една страна ме радваше, от друга депресираше. Седях на предпоследното стъпало и пиех кола. Видях го отдалече. С мъка и недоволство изкачваше стъпалата. Когато се приближи до мен го спрях.
- Джеси!... Честит рожден ден! Бъди щастлив! – изправих се и добавих с усмивка – Дай да те целуна както подобава!
Без да чакам отговор го придърпах към себе си и го целунах по двете бузи, като му прошепнах в ухото: “ Обичам те! ... Прости ми!... “. Усмихнах се отново и тръгнах нанякъде. Джеси стоеше вцепенен и изненадан.
- Хей, Лиза!... – провикна се той след мен. Обърнах се и го изгледах въпросително. Той продължи – Какво беше това?
- Признание!... – простичко отвърнах аз. - ... Прости ми! ...
Джеси се доближи до мен.
- Искаш ли да излезем в събота? – предложих му аз. Джеси кимна, а аз продължих – Събота, в 5:00 ч. ?
Джеси отново само кимна.
- Чудесно! – отвърна той. Погали ме по лицето и ме целуна. Изплъзнах се и тръгнах надолу по коридора. Не зная защо не му позволих да ме целуне.
- До събота! – извиках му, обръщайки се назад.
Дойде и съботния ден. Джеси беше дошъл по – рано от уреченият час и търпеливо чакаше. Когато се появих го прегърнах горещо. Той ме целуна. Прегърна ме и тръгнахме надолу към парка. Вървяхме и си говорехме. Куп глупости. Повечето не си ги спомням. Ясно помня как изведнъж го попитах :
- Какво ще правим?
- Какво ще правим с кое?
- С отношенията си... В понеделник ще сме отново непознати, нали?
- Не! – възмути се Джеси. – Ние ходим!
Засмях се. Джеси очевидно беше бързак.
- Така ли? И откога?
- От четвъртък
Харесвах го. Допадна ми поведението му. Бях щастлива с него. Всичко вървеше чудесно, разбирахме се, въпреки че Джеси определено беше странен. Трудно говореше за себе си, не споделяше. Когато бяхме сами, той нямаше проблеми с изразяването на чувствата си, но попаднехме ли сред хора, се сковаваше. С Тамара не си говореха, а когато все пак разменяха по някоя дума, то тя беше хаплива забележка. Джеси й се сърдеше за начина, по който го беше разкарала. Не можеше да прости и на Георги, че ходеше с нея. Струва ми се, че Джеси както трудно допускаше хората така и трудно се лишаваше от близостта им.
Спомням си една вечер, около три – четири седмици преди смъртта му. Всички бяхме на езерото. Алекс с приятелката си Ники, Тамара и Георги и ние с Джеси... По това време Джеси вече беше развалина, но ние не можехме да го разберем. Беше блед. С тъмни кръгове под очите. Беше немощен. Ние си мислехме, че е от умората.
Джеси се беше облегнал на кривото дърво. “ Лежах “ върху него с ръце опрени на гърдите му. Той ме гледаше с усмивка.
- Джеси, хайде да говориш с твоя човек да ни намери трева. – подхвърли Георги.
- Нямаш проблеми, но това може да стане най – рано в края на другата седмица.
- Идеално. Точно за купона на Тамара! – намеси се Алекс.
Джеси извъртя очи. Погледна ме и предложи :
- Искаш ли да се поразходим надолу по реката?
Аз кимнах. Той ме хвана за ръка и ме поведе натам. Вървяхме бавно, точно до самата река. Джеси мълчеше. Беше забил поглед в земята сякаш търсеше нещо. Наслаждавах се на природата. Винаги бях искала да се разходя надолу по реката, но ме беше страх да го направя сама. Тръпки ме побиваха от “Градските легенди” в това място. Особено от две от тях, които впоследствие разбрах, че са истина. Онази за момичето, което излязло да се разходи край реката една вечер и повече не се върнало. На сутринта намерили трупът й в реката. Според легендата духът й още броди там и търси убиеца си. Тогава не знаех, че това се е случило само преди три години...
Изведнъж Джеси клекна на земята. Нещо блестеше. Той го изрови и изми във водата. Беше тънка сребърна верижка с кръстче. Той сякаш познаваше това бижу. Стисна го в ръката си и ме поведе нанякъде. Стигнахме до една скала. Джеси легна на земята и се загледа в небето.
- Държиш се като дете!... Какво става? – запитах го сериозно. Той не отговори. Легнах до него, леко настрани, за да мога да го гледам, и допълних въпроса си. – Какво има във верижката?
- ... Хиляди спомени и усмивки и много болка...
- Била е на много близък човек... – предположих плахо аз.
- На Криси... – той го каза тихо и тъжно и в същото време така сякаш аз трябваше да знам коя е тя. Аз обаче нямах и бегла представа.
- А коя е Криси?...
- Първата ми приятелка...
- Какво стана с нея?
- Почина... Преди три години... Уби я по – големият син на тогавашния кмет на града. За малко да стана изкупителна жертва... – Джеси направи пауза. - ... Една вечер излязла да се разходи край реката и повече не се върнала. Намерили тялото й на сутринта...
Цялата настръхнах. Разбрах, че онази легенда е истина. Джеси прибра верижката в джоба на дънките си. Придърпа ме към себе си и ме целуна.
- Върви при другите.- каза ми.
- Ами ти, Джеси ?
- Имам да свърша една лична работа...
Кимнах. Беше ми любопитно каква е тази работа, но реших, че ще е нетактично да го попитам. Целунах го за последно и тръгнах да се връщам. Любопитството в мен обаче надделя. Обърнах се и го видях да върви към гробищата. Тръгнах след него. Вървях тихо и на прилично голямо разстояние, за да не ме види или усети. Джеси вървеше спокойно през гората и пушеше. Стигна до един средно голям гроб с красива плоча. Постоя известно време, съзерцавайки самата паметна плоча. После клекна. Започна да чисти гроба от плевели. Наблюдавах го скрита зад един вековен дъб.
- Съжалявам, Криси... – започна да й говори той. – Не трябваше да те пускам да излизаш сама... Все се обвинявам... Зная, че съм виновен... Прости ми!... Прости ми и за това, което си причинявам! Прости им болката, която ни причиниха!... Имахме нещо прекрасно. Наш свят. Наша хармония... И те го развалиха... Нищо не биваше да свършва така. Зная, че ти го повтарям хиляди пъти, но просто не беше честно да те загубим така!... Та ти беше само на 14 години!...
Видях Боби Маркс да се приближава до гроба.
- Здравей, Джеси. – поздрави го той.
Джеси се извърна и кимна в отговор. Изправи се. Отново само съзерцаваше надгробната плоча. Боби Маркс застана до Джеси.
- Липсва ли ти? – попита го той. Джеси кимна. Стоях достатъчно близо до тях, за да ги чувам ясно и отчетливо.
- Джеси, от три години искам да те питам нещо... – плахо започна Маркс.
- Давай.
- Спал ли си с дъщеря ми?
- Това ще измени ли нещата?
- Не, но въпреки това ми се иска да знам... Вие прекарвахте много време заедно... Джеси, спал ли си с Криси?
Джеси се поколеба и накрая отговори :
- Да. Много пъти.
- Но вие бяхте само на 14 !?
- Е, и ? ... Обичахме се. Желаехме го. Нямаше причина да не го направим.
Джеси хвърли последен поглед на надгробната плоча и тръгна обратно към езерото. Реших да се забавя малко, за да не си помисли, че съм го следила. Не знаех обаче, че тази “ волност” ще се отрази пагубно върху разклатената му психика.
Той пристигна малко преди мен. Когато вида, че ме няма се паникьоса. Уплаши се.
- Къде е Лиза? – запита той.
- Не беше ли с теб? – попита в отговор Алекс. Джеси пребледня. Падна на колене.
- Не!!! Не и Лиза!!! Не ми я отнемайте! – започна да вика той през сълзи. – Няма да го понеса! ... Не!!!
Беше се свил на топка и трепереше. Никой не знаеше какво му става. Сега, обаче, от позицията на времето, мога да кажа, че той беше в последния стадий на зависимостта си към наркотиците. Струваше му се, че някой иска да го нарани или да причини зло на близките си; че не го харесваме достатъчно и т.н.
Появих се с букет полски цветя в ръка. Още като го видях такъв, треперещ и агонизиращ, го прегърнах.
- Ей, добре ли си?
Той ме погледна сякаш не можеше да повярва, че ме вижда. Започна да ме прегръща и притиска до себе си.
- Слава Богу, че си добре! Няма да позволя и на теб да ти се случи нещо!...
Същата вечер, след като изпратихме Джеси до дома му, Тамара ми каза, че той и над нея е треперел така. Сякаш се боеше, че съдбата на Криси ще ни застигне и нас.
Седяхме отпред пред караваната на Тамара. Беше топло и не искахме да влизаме вътре.
- Според мен той се друса. – каза Георги, твърдо убеден, че е прав. Георги беше най – подозрителният от нас и може би единственият, който не вярваше, че Джеси е диабетик. По онова време аз все още не знаех тази история, тази измислица. Не бях виждала и белезите на гърдите му. Само знаех за т.нар. травма в колената.
- Стига, Георги! – противопостави му се Тамара. – Нямаш ли доверие на приятеля си?
- Иска ми се да му имам...
Георги го наблюдаваше повече от нас и вникваше в поведението му. Джеси успяваше да се прикрива много добре. Но в тези последни дни от живота му той вече беше развалина. Все по – често ни караше да се замислим какво всъщност става с него. Ние с Тамара го отдавахме на временни настроения и депресия. Георги го подозираше, че е наркоман. А Алекс предпочиташе да не мисли и говори за това. Той вярваше, че Джеси ще се оправи. Всеки ден ни казваше : “Ще видите, днес ще е по – добре!... “. А той ставаше все по – зле и по – зле. И сигурно ако не го бяха убили токова скоро, той щеше да се издаде. Нямаше да е в състояние да се крие повече...
Същата вечер, късно през нощта, Джеси ми се обади. Нямаше телефон в караваната, затова звънеше от един автомат в края на града. Телефонът звънна и огласи цялата къща, събуждайки всички. Аз не можех да спя. Пушех на терасата и размишлявах върху подозренията на Георги, когато чух звъненето. Изтичах и вдигнах :
- Ало?
- Лиза, Джеси е.
- Господи, от къде звъниш?
- От пътя. Винаги звъня от там... В караваната нямаме телефон... – Джеси говореше спокойно и бавно. Той направи пауза. – Исках само да се убедя, че си добре.
- Добре съм. Ти как си?
Майка ми слезе, сигурно събудена от силното позвъняване.
- Лиза, кой е? – попита тя.
- Джеси е, мамо.
- Този човек не спи ли? – възкликна майка ми и отиде да си насипе сок.
- Майка ми ти предава много поздрави! – казах му. Чух го как се засмя.
- Лиза, иска ми се да те питам нещо.
- Питай.
- Би ли го направила с мен? ...
Бях шокирана. Не очаквах точно този въпрос..
- Моля?...
- Питам просто за... Не съм сигурен, че ме обичаш достатъчно...
- Джеси, престани! – започнах да се ядосвам. – Знаеш, че те обичам! Какво, по дяволите, ти става?
- Нищо. Исках да зная... Моля те. Отговори ми!...
- Да, бих... Но не сега и не в момента!
- Зная... Не му е сега времето... Трябва да чакаме нашият вълшебен момент. Смятам, че ако едно момче легне с гаджето си преди третия месец, тя не означава нищо за него...
Зачудих се над думите му. Миналата седмица с него направихме 5 месеца, за какъв трети месец ми говореше тогава?
- ... А ти значиш много за мен! – продължи Джеси. – Не желая да те загубя както загубих нея... Няма да го понеса!... – той плачеше.
- Джеси, няма да ме загубиш! – прекъснах го.
- Обещай ми!
- Обещавам!...
Настъпи кратко мълчание. Чудех се какво ли става в главата му. Струваше ми се уплашен и объркан...
- Лиза, искам връзката ни да закрепне, тогава...
Знаех какво иска да ми каже, само не разбирах защо го прави. Имах чувството, че той сам не знаеше какво говори. Онази вечер той не беше друсан затова и не беше в кондикция. Беше му лошо.
- Лиза... Лиза, моля те не си отивай, остани с мен!... – звучеше зле, направо отчаян.
- Джеси, добре ли си?
- Лошо ми е !... – едва го беше казал и го загубих.
- Джеси!... Джеси!...
- Какво става ? – запита майка ми.
- Нещо прекъсна... Мамо, той не е добре!... – казах й докато набирах Алекс. Дълго чаках някой да ми вдигне.
- Извинете, Алекс може ли да се обади? – трескаво извиках, когато най – накрая се свързах.
- Той спи, млада госпожице! – сопна ми се баща му.
- Шериф Купър, моля ви събудете го! Лизавета се обажда! Става въпрос за Джеси!...
След около пет минути Алекс се обади:
- Лиза, какво има? – сънено попита той.
- Джеси ми се обади преди малко. Звучеше много зле. Каза, че му е лошо.
- Къде е?
- Каза, че звъни от пътя...
- Автомата при “ Дефилето”! – извика Алекс.
- Моля?
- Извън града има един мотел “Дефилето” . До него има телефони! – набързо ми обясни Алекс. – След 10 минути сме при теб! Чакай ни!
Набързо се облякох. Алекс и Шериф Купър дойдоха с колата за почти отрицателно време. Тримата потеглихме. Бързо стигнахме до мотела. Огледахме наоколо. От Джеси нямаше и следа. Приближих се до телефона. Слушалката висеше свободно. Автоматът още не беше глътнал монетката.
- Алекс, елате! – извиках ги. Двамата се приближиха. Алекс взе слушалката и я постави на мястото й. В този момент монетката падна.
- Бил е тук... – рече Шериф Купър.
- ... Но вече не е... – довърши мисълта му Алекс.
Тримата въздъхнахме тежко. Прибрахме се... Напоследък Джеси все по – често изчезваше и се появяваше без предупреждение... “
VІ.
... Джеси стоеше в банята пред огледалото. Беше гол до кръста. На мивката лежеше спринцовка Той я взе с трепереща ръка. Опипа вените си на гърдите. Боляха го. Беше напълно невъзможно да си бие дозата там. В крака също беше невъзможно – язвите, предизвикани от многократното боцкане му причиняваха болка, болка, с която вече беше свикнал. Плахо вдигна едната си ръка. Огледа вените си. Вдигна и другата. Опипа кожата около вените. Беше гладка и нежна... Вече не го интересуваше какво ще си мислят за него другите. Имаше нужда от дозата. Затвори очи и си инжектира наркотика...
“Той се появи по средата на деня. Имаше свободен ден и реши да дойде на училище. Държеше се напълно нормално и даже адекватно.
Четиримата, аз, Лиза, Тамара и Георги, пушихме зад училище. Джеси се появи. Вървеше бавно и спокойно. Още като го видя Лизавета се затича към него. Хвърли му се на врата и започна да го целува. Той я държеше за кръста. Георги оглеждаше внимателно ръцете и врата му. Търсеше нещо, което да потвърждава съмненията му.
Джеси прегърна Лиза и се доближи до нас. Извади един плик, завързан на възел. Хвърли ми го.
- Дръж, Алекс!
- Това тревата ли е?
Джеси кимна, след което се наведе и целуна Лиза, после продължи :
- Точно навреме. Купона е довечера, нали?
-Да. – кимна Тамара.
Джеси си вдигна ръкавите. Очевидно беше забравил за вената си. Георги веднага забеляза точицата.
- Джеси, какво е това на вената ти? – попита Георги, привличайки вниманието на всички ни върху него. Джеси се усмихна свенливо и притеснено. Искаше ми се да му видя очите, но това беше невъзможно. От известно време той носеше слънчеви очила с тъмни огледални стъкла. Пазеше си очите.
- Майка ми се притесни за мен и ме изпрати да ми вземат кръв. Профилактика!... – излъга набързо той.
Георги кимна. Сякаш му повярва. Джеси го каза някак спокойно, въобще без притеснение. После бързо спусна ръкавите си. Отново не се осъмнихме. Звучеше правдоподобно.
- Къде изчезна вчера? – попитах го.
- В смисъл?
- Лиза се притесни за теб и отидохме да те търсим при мотел “Дефилето”, винаги оттам звъниш.
- Ако бяхте казали, че ще дойдете, щях да ви изчакам! – отвърна той.
Не беше в негов стил да пуска плоски шеги.
- Не се безпокой за мен. Зная как да се грижа за себе си. – каза той на Лиза. Джеси наистина вярваше, че може да се грижи за себе си. И по ирония на съдбата, точно след една седмица го убиха...
На купона на Тамара Лизавета преспа с Джеси. Георги й спомена за следите от убождания по гърдите му. Лиза трябваше да знае...
Тя беше много травмирана. Аз също, но по друга причина. Бях се разделил с Ники. Лизавета не знаеше нищо за историята с диабета. Тя не знаеше нито какво да прави, нито какво да мисли. Беше объркана. Струва ми се, че вече вярваше на Георги...
Спомням си когато дойде при мен. Пуших зад училище.
- Алекс, трябва да поговорим. – сериозно започна тя.
- За какво?
- Джеси се друса, нали? Кажи ми истината!
- Откъде ти хрумна? – учудено попитах аз. – Вярно, че Георги говори разни работи, но аз не му вярвам...
- Ами белезите от убождания по гърдите му, сами ли са се появили?
- Това ли било? ... Лиза, не се притеснявай. – реших, че трябва да й обясня. Аз му вярвах, исках и тя да му вярва. ...
Като се замисля, Джеси разчиташе на това, че нямаме лекари в семействата и няма да тръгнем да го проверяваме. А на нас, глупаците, не ни дойде в главите, че инжекциите на диабетиците са мускулни. В началото той беше достатъчно умен да не се боцка два пъти на едно и също място. Така убожданията зарастваха и след време той пак можеше да се боцка там. На края вече не му пукаше. Той изпитваше такава огромна нужда от наркотика, че не го интересуваше нищо. След смъртта му разбрахме, че е стигнал до там да си бие дозите в китките, защото там виждаше вените си идеално. Наистина от известно време той връзваше кърпа на китката на едната си ръка – твърдеше, че е време да си смени стила. Но в действителност това просто прикриваше раните, причинени от убожданията. За наркомана всяка вена, която може да види е добра и върши работа. Без значение къде се намира...
- Джеси има диабет. Бие си инсулина в гърдите, защото не може в ръката или крака. – обясних й.
- Но защо?
- За да играе физическо и да си спести ненужните слухове.
Лизавета помълча малко. После вдигна очи, погледна ме и попита още веднъж за да се увери :
- Значи не се друса?
- Не. Лиза, обаче не му показвай, че знаеш. Нека сам ти каже.
Тя кимна. Още същият ден говорих с Джеси по този въпрос. Отидохме на езерото. Джеси се държеше нормално. Той ходеше в в развлечени блузи с много дълги ръкави, от които се виждаха само пръстите. Онази вечер за пръв път ми направи впечатление колко размъкнато и развлечено се обличаше.
- Джеси, Лиза е видяла следите от инжекциите. – започнах плахо темата.
- Знам.
- Какво смяташ да правиш?
- Нямам особено голям избор.
- Ще й кажеш ли?
- Да... Стига да намери подходящия момент...
- Защо не й кажеш още сега?
Джеси се вторачи в мен.
- Точно сега?
- Да.
- ’Ма веднага ли?
- Да. Защо не?...
Джеси се замисли.
- Да побързаме тогава!
Хукнахме през глава като децата. Състезавахме се кой ще стигне първи до града. От деца го правехме. Смеехме се както едно време. За пръв път от много време имах чувството, че това е Моят Джеси! ...
- Първи! – провикнах се когато стигнах пътя. Изплезих език и се обърнах към него – Май някои са стари за тия работи...
- Сигурно всеки ден тренираш! – подхвърли Джеси.
- Ще тичаме ли още?
- Къде, по главната улица ли?
Засмяхме се.
- Хайде де, Джеси!
- Предизвикваш ли ме?
Започнахме да се боричкаме както когато бяхме деца. Не се наранявахме, нито въобще се удряхме, просто се въргаляхме в тревата край пътя. Накрая винаги лягахме на земята и гледахме залеза. Така направихме и онази вечер. Това беше последният ни залез заедно.
Вече беше тъмно, когато отидохме у Лизавета. Майка й ни покани да влезем, но Джеси отказа, помоли само тя да излезе за малко. Джеси стоеше спокойно на импровизираната тераса, облегнат на една от гредите. Харесваше му тази къща. Гледаше я с някаква носталгия и едва забележима завист. Къщата не беше нещо особено от моя гледна точка, но аз бях синът на шерифа – важна клечка; не живеех в каравана с лекомислена майка и напълно непознат мъж. Джеси сякаш чувстваше, че никога няма да има такава къща...
Лизавета излезе. Той не помръдна. Изчака тя да се приближи и да го целуне и тогава каза :
- Трябва да поговорим.
- За какво?
Джеси се раздвижи. Вдигна блузата си :
- За това.
Лизавета кимна. Джеси ме погледна уплашено, после я хвана за ръцете и започна:
- ... Аз съм диабетик... – беше му трудно да говори и затова аз реших, че болестта му тежи. Това, което наистина му е тежало, е бил фактът, че не може да си признае какво наистина става... – Не си бия инсулина в крака, за да играя физическо, нито в ръката, за да не тръгнат глупави слухове...
Лизавета не го остави да се доизкаже. Прегърна го.
- Обичам те!...
- И аз. – отвърна той и я целуна по косата.
След около десетина минутки се разделихме с Лизавета. Тя се прибра в къщи, а ние продължихме да скитосваме. Обикаляхме улиците с цигара в ръка. Смеехме се и крояхме планове за следващия ден.
- Утре вечер ще ходим на пикник. – започнах аз. – За да не ми е скучно, Лиза ще вземе Анди. Нали се сещаш коя е? ... Нейната приятелка, онази чернокосата...
- Знам коя е. Тя ме мрази.
- Почти всички те мразят.
Джеси се засмя.
- Това е хубаво! Като умра няма да липсвам на много хора!
- Сигурно! Но раната, която ще оставиш, ще е много дълбока и никога няма да зарасне.
- Стига, Алекс! Не съм толкова важен!
- За мен си.
Джеси отново се засмя.
- Ще ми липсваш, Джеси, ако нещо се случи с теб.
Той замълча за малко.
- Искаш ли да не говорим за това?... Не ми се мисли за деня, в който ще съм мъртъв...
Кимнах.
- Нали ще дойдеш?
- Ще се измъкна някакси.
- Какво ще правиш сега? – запитах го и загасих цигарата си.
Джеси сви рамене.
- Сигурно ще разходя кучето. После ще отида да се обадя на Лиза, иска ми се да я чуя... След това ще се прибера...
- Не те ли е страх да вървиш до мотела толкова късно?
- Не. Няма защо!
Джеси беше толкова уверен в собствената си сигурност. У него нямаше никакво съмнение, че нещо може да му се случи. Не зная дали това е било резултат от наркотика, но определено беше грешно виждане за света. Вероятно когато беше надрусан, му се струваше, че е недосегаем... “
VІІ.
“ Същата вечер Джеси ми се обади. Вече беше късно.
- Здрасти. Искам просто да ти кажа, че те обичам!... - това ми рече той още като чу гласа ми.
- И аз те обичам!
- Алекс ми каза за пикника. Ще дойда.
- Наистина ли?
- Да.
- Супер!
Помълчахме известно време.
- Лека нощ! – каза ми той. – Аз отивам при Криси.
- Предай й много поздрави от мен.
- Ще й предам. Целувам те. Ще се видим утре.
- Чао!
Затворихме. Този път той звучеше много добре. Вечерта завърши с очакване. Още не знаех, че това беше последния път когато чух гласа му... “
“ На следващата сутрин докарах Лизавета и Тамара на училище. От два дни имах кола и ми доставяше удоволствие да го правя. Георги ни чакаше пред сградата и пушеше. За нас това щеше да е един напълно обикновен ден, ден като всеки друг. Поне така си мислехме...
Четиримата влязохме в училищния двор. Всичко беше наред. Учениците стояха на групички и си говореха. Тамара искаше да пуши. Затова отидохме на нашето място – зад училище. И там го намерихме...
Джеси лежеше на земята в локва от кръв. Лизавета пребледня. Аз се доближих до него и го обърнах. Беше зловеща картинка. Очите му бяха все още отворени и като стъклени. Устните сини. Около устата му имаше съсирена кръв. Целият беше в кръв. Беше наръган 4 пъти в корема. Очевидно беше починал от загуба на кръв. При вида на тази картинка Тамара и Лизавета се разреваха. Не знаех какво да направя. Просто стоях на колене до него и го гледах.
Някакви дванайсетокласници дойдоха да пушат. Като видяха тялото се вкочаниха.
- Господи! Това е Джеси! От колко време лежи тук? – извика с ужас единият от тях.
- Не знаем. Току – що го намерихме... – отвърна Георги. – Мъртъв е...
Тамара и Лизавета плачеха на гърдите му. Не можеха да го гледат такъв.
- Отивам да се обадя на баща си. – казах аз без всякакво чувство. Нямах сили за чувства.
- Вземи! Звъни от тук! – изкомандва дванайсетокласника и ми подаде мобилния си телефон. Набрах полицейския участък.
- Шериф Купър моля!
- За кого да предам? – попита женски глас от другата страна на линията.
- За Алекс Купър.
- Момент.
След няколко минути чух гласа на баща ми.
- Алекс, какво има?
- Ела в училище.
- Защо? Каква беля си направил?
- Не аз... Става въпрос за Джеси... Мъртъв е... – по бузите ми се стекоха две големи сълзи. Бях загубил най – добрия си приятел. Единствения човек, за който бих дал живота си... Него вече го нямаше, а имаше хиляди неща, които не бях успял да му кажа...
Клекнах до него и затворих очите му. Държах го в ръце докато дойде баща ми. Знаех, че не мога да направя нищо и безсилието ми ме убиваше...
Така завърши живота си той. Не бих казал, че живя стойностно или особено правилно, но поне успя да направи едно добро дело – спаси ме от самият мен. Преди да се запозная с Джеси, аз бях нехранимайко и по всяка вероятност щях да правя компания на Ричи в изправителното. Странното е ,че Джеси беше тръгнал по грешен път, но успя да вкара мен в правия. Сигурно добре е съзнавал, че е наркоман. Защо тогава е продължавал да се друса?...
Няколко дни след трагичната смърт на Джеси майка му ми се обади. Каза четиримата да дойдем незабавно. Отидохме, а тя даже не ни пусна да влезем. Изкара няколко кашона отвън, като през цялото време само ругаеше. “Ако ви е бил толкова скъп, приберете му боклуците!”, това ни каза тя и затръшна вратата на караваната. В кашона бяха всичките му вещи, целият живот на Джеси.
Отидохме на езерото. Там можехме на спокойствие да ги разгледаме. Сигурно сме се надявали да открием нещо, което да ни отведе при убиеца му... Намерихме колекция от стъклени топчета, прашка, куп малки камъчета... Все неща, които ме връщаха в детството. Във времето, когато Джеси беше още жив... Решихме всеки от нас да си вземе по нещо за спомен от него, а останалото да заровим под върбата край езерото, точно там където той обичаше да седи... Тамара взе няколко касетки, които бяха слушали заедно. Георги взе една риза на Джеси, която винаги беше харесвал. “Така и не можах да си намеря същата!... Няма да я нося, но поне ще седи в гардероба ми!...”, каза той. Лизавета взе пръстена, който Джеси носеше и си го закачи на врата. Взе още парфюмът му. А аз взех колекцията му от стъклени топчета. Те ми напомняха миналото. Топчетата бяха твърди и студени, също като него... Останалото заровихме както се бяхме разбрали. Сред вещите му намерихме и едно тефтерче с телефони, което предадохме на баща ми.
Георги все пак успя да убеди татко да му вземат кръвна проба. Все още го вълнуваше дали Джеси се беше боцкал.
Един ден баща ми дойде да ни вземе от училище.
- Качвайте се! – изкомандва той.
- Къде отиваме? – попитах.
- При един приятел. – тъжно отвърна баща ми.
Отидохме в моргата. Преди да влезем татко ни събра в кръг около себе си :
- Не го съдете, моля ви! Със сигурност хиляди пъти е съжалявал за избора, който е направил!...
Влязохме вътре. Тогава баща ми ни съобщи резултатите от изследванията. В кръвта му бяха открити наркотични вещества. Видяхме вените му. Преди вярвахме, че са му взимали кръв. Точиците, следи от убождания, на вената му вече бяха 10 – 12, а може и повече... Сгъвките на колената му бяха в грозни рани, целите надупчени... Китките му бяха превързани. Баща ми съжаляваше, че не може да ни покаже и там вените му.
Върнаха ни вещите му – целите в съсирена кръв. Лизавета взе кърпата му и верижката на Криси, останалото изгорихме. Полицията вече нямаше нужда от тези неща, а на нас ни навяваха само гадни спомени.
Джеси лежеше напълно безпомощен. Не го бях виждал толкова “спокоен” от около 3 години. Беше студен и синкаво – бял. Баща ми го погали по главата и въздъхна:
- Обичах това момче като син!... Ако знаех за порока му, бих се опитал да го спася!...
Наистина щеше да го направи, знаех го. Тамара извади телефонния бележник и го подаде на баща ми. Той го огледа и в подвързията откри пари.
- Ваши ли са? – запита той.
- Сигурно са на Джеси. – сви рамене Лиза. Гледахме учудено. Не ги бяхме открили. Изведнъж се сетих за нещо :
- Джеси искаше да си купи кола на старо. Сигурно са за това!
Баща ми ги преброи и констатира :
- Скоро е щял да успее...
- Какво ще правим, с парите? – попита Тамара.
- Вече не му трябва кола на старо. – прокоментира Георги.
Баща ми се замисли.
- Защо не отворите влог на негово име. Докато завършите сумата ще е двойно по – голяма. Можете да основете благотворително дружество, нещо от рода на “ Борба с наркотиците” , в памет на Джеси. Струва ми се, че идеята би му допаднала.
Не зная за него, но нас ни допадна.
Странно е, че Джеси имаше доста мъдри мисли и виждания за живота. Имам чувството, че той обичаше живота... Макар това да звучи странно, предвид начина, по който почина. “ Животът е хубав! Наслаждавай му се! “ , това ми каза той точно вечерта преди да го убият.
Погребахме го един месец след смъртта му. Полицията не откри убиеца му. Нямаха улики. Хората от телефонното му тефтерче сякаш не съществуваха. Ние предполагахме, че го е убил пласьорът, от който Джеси взимаше тревата – сигурно той му е доставял и другия наркотик. Но никой не знаеше кой е този човек... Никой не го беше виждал... Никой не беше чувал за него...
След случката с Джеси повече никой не се осмели да отиде зад училище. Никой вече не пушеше там. На мястото където го намерихме направихме неговия “ паметник” – боядисахме част от паважа в черно и написахме името му отгоре с бяла боя.
“Ако умра няма да липсвам на много хора!” , това ми каза той вечерта преди смъртта си, а аз отговорих: “Сигурно. Но раната, която ще оставиш , ще е много дълбока и никога няма да зарасне.”. Това се оказа пророчески диалог. На погребението му дойдохме само ние четиримата, моите родители и тези на Криси. За всички той беше заплаха още от денят, в който дойде в града. Те виждаха само лошото в него. Дори не си правеха труда да се вгледат, за да забележат доброто. Преди да заровят ковчега Лизавета помоли да го отворят. Доближи се до него. Погали го по главата и му каза:
- Ще ми липсваш, Джеси!...
Наведе се и го целуна. Извади от джоба си верижката на Криси и му я сложи на врата. След това му върза кърпата на ръката. Беше я изпрала. Целуна го още веднъж и отмина. Затвориха ковчега и го спуснаха надолу. Аз стоях и го гледах втренчено. Сякаш останах сам. Вярно, имах Тамара, Георги и Лизавета, но някак нямаше да е същото без Джеси. Той ми беше нещо като духовен брат. Бяхме прекарали толкова много време заедно, бяхме преживели токова много неща... Не ми се мислеше как щях да я карам занапред.
Погребението вече беше приключило. Стояхме и гледахме мълчаливо гробът. Това остана от Джеси – един студен камък с гравирано името му и един огромен букет от алени рози...
Сякаш усетих нещо. Обърнах се назад и видях в далечината индианеца. От колко ли време наблюдаваше мъката ни ? ... Отначало се стъписах като го видях. Не бях разговарял с това момче от години... Като че някой изпращаше греховете ми отново при мен...
Когато си тръгвахме, минахме покрай него. Аз спрях и се вторачих в него сякаш очаквах нещо.
- Алекс, съжалявам!... – промълви тихо индианецът. Нямаше какво да му кажа. Индианецът ни огледа и каза :
- Моите богове казват, че са видели духът му да напуска тялото. Духът му е черна птица, а този на Криси е бяла птица. Сега те са заедно...
- Стига! – рече му Тамара и го потупа по рамото. – Джеси е мъртъв. Няма го. Нямаме нужда от митове. Все някак ще се справим с болката. И все пак, ... благодаря!... – тя въздъхна и допълни. – Той е просто мъртъв!...
- Не! Докато го пазите в сърцата си, той ще е жив! По – често си припомняйте усмивката му, очите му, делата му и ако чувате смехът му, значи все още е жив! Докато вие го обичате и той ще ви обича и ще ви чака там горе на небето!...
Ние само се усмихнахме. Не вярвахме в историята с птиците, но може би в нея имаше истина... Поне разбрахме, че има още един човек, който обича Джеси...
И знаете ли, най – много ме заболя когато майка му не дойде на погребението. Тя отдавна имаше нов живот и Джеси просто не й трябваше... Тя намина няколко дни преди това и ми остави Рино, немската овчарка на Джеси. “ Вземи пумияря или ще го застрелям!” , това ми каза. За Рино промяната не беше голяма – често беше идвал у нас, обстановката му беше добре позната. Сега вече с Кора и наскоро родените им кутрета бяха едно истинско семейство. По цял ден го гледах как тичаше из двора и си играеше с тях. Усещах как и на него му липсваше Джеси. Вечер като се стъмнеше лягаше на земята и провесваше нос. Гледаше тъжно. Липсваше му езерото и студения вечерен въздух. Джеси винаги го разхождаше по тъмно – обикаляха целия град, ходеха на езерото и се къпеха в студената вода.
Подарихме всички кутрета освен едно. То ми се стори странно и различно. В него имаше нещо необикновено. Затова поисках да го задържим. Кръстих го Джеси... Обичам да си играя с него. Връща ме в детството. Понякога виждам Джеси, Моят Джеси, как се забавлява с кученцата. Те го ближат по лицето, галят се в него. А той затваря очи и сбръчква нос. Смее се... Наистина чувам смехът му... “
VІІІ.
Лизавета седеше до гробът му. Просто седеше и го гледаше. Очите й бяха насълзени. Тамара, Георги и Алекс се приближиха...
- Още не мога да повярвам, че го няма! – смотолеви Тамара.
- Май ще трябва да се научим да живеем без него... – каза Алекс тихо.
- Няма да ни е лесно. – отвърна му Тамара.
Настъпи неколкоминутно мълчание, което Лизавета наруши :
- Знаете ли какво ми каза той, преди да го убият?... Обади ми се вечерта и каза : “Отивам при Криси...”. Сега наистина е при нея... – и Лизавета вдигна глава нагоре сякаш очакваше да види нещо по – особено на небето, като например неговата звезда.
В тишината на нощта се чу грачене и пляскане на криле и на надгробната плоча кацна една огромна черна птица. Спогледаха се. Очите им се насълзиха. Алекс се доближи до нея и я погали. Птицата стоеше кротко – не се плашеше от тях... Един по един всички се осмелиха да я погалят. Алекс се огледа наоколо. На един висок клон точно над тях видя бяла птица. Усмихна се. Отново погледна черната птица и й каза:
- Хайде върви! Чакат те!
Птицата не изчака втора покана и излетя, плътно следвана от другата птица.
- Сбогом, Джеси! – тъжно прошепна Алекс и четиримата тръгнаха през гората към дома...
.............
Послеслов
Иска ми се да можех да ви разкажа историята на своя живот, но не бих бил способен. Разказът ми би бил малко накъсан и много неясен, тъй като ми се губят моменти. Все пак аз вече не съществувам. Подчертавам “съществувам”, защото на тази земя аз не живеех, а съществувах. Лутах се между пороците си, стараейки се да скрия тайната си. И след смъртта ми съзнанието ми е запазило само 1/10 от спомените ми – вероятно само най – важните. Образите, които си спомням, са размазани... Ясно помня само Алекс, Лизавета, Тамара, Георги и Криси... в главата ми се въртят хиляди имена, но нямам ясна идея как са изглеждали тези хора... Зная, че са били част от живота ми, а вероятно и аз – от техния, но какво се е случвало с нас, вече не си спомням...
Помня болката. Помня злите погледи. Помня изправителното. Помня ужасната болка, която изпитвах докато лежах в агония на паважа. Режещата болка парализираше цялото ми тяло. Сякаш имах нужда от цигара. Съзнанието ми създаваше илюзията, че никотинът ще ми помогне. Усещах как кръвта ми изтича и животът ме напуска. Нямах сили да помръдна.
В един момент всичко спря. Болката изчезна. Почувствах се лек и свободен... Вече бях мъртъв...
Може би звучи странно, но смъртта не означава непременно край. Тя е нещо като линия между два свята, която сама по себе си представлява един отделен, завършен и по своему уникален свят, съществуващ единствено в подсъзнанието ни. Линията На Смъртта е отражение на всичките ни страхове, на всички злини, които сме причинили на хората около нас. Това е място, през което всеки минава и където се виждаш такъв какъвто са те виждали другите; имаш възможност да проникнеш в душите на близките си и да изпиташ болката, която си им причинил.
А самата Смърт е като облекчение. Тя не е нещо, което можеш да докоснеш или да видиш; тя е материализиран образ на подсъзнанието ни.
Когато си мъртъв ти не си спомняш нищо и никого, не мечтаеш, не разсъждаваш. Това са действията на Живите и нямат място в света на Мъртвите!...
Моята Линия на Смъртта ми показа колко нищожно съм живял. Видях гора. Беше полумрак. Аз се лутах и всяко дърво, до което се допирах се превръщаше в развалина. Видях лицата на Алекс и Лиза. от очите им се стичаха черни сълзи. Това беше болката, която им причинявах с поведението си – те вечно се притесняваха за мен. Видях Георги. Той ме гонеше. Опитваше се да ме стигне за да ми каже нещо. Той знаеше моята тайна – едва сега го прозрях... Но това прозиране стана някак подсъзнателно...
Аз тичах нанякъде без ясна идея къде отивам. Исках да се спася от Ричи и по – големия брат на Алекс. Знаех, че ще ме наранят ако ме хванат. Бягах, а страха от болката ми даваше сили...
Най – накрая започнах да виждам светлина – някъде в далечината. Колкото повече тичах, толкова повече се приближавах до светлината. Тя ме привличаше. Когато я стигнах, тя сякаш ме погълна. Всичките ми страхове останаха зад гърба ми. Сега вече бях свободен да “изживея живота” си по един по – добър начин!...
Април. 15. 2003.
Заключение
Това, което повечето хора не разбират е , че тази история граничи с фантастичното, движи се на ръба между реалното и нереалното. За мен в по – голямата си част е нереална, но за съжаление на този свят има хора, за които тя е действителност.
Джеси не е реално съществуващо лице, а въплъщение на едно мое съмнение, което за щастие се оказа просто фантазия на не назован болен мозък. А съдбата му е моят страх това съмнение да не се превърне в реалност. Съдбата му е болката, че мога да го загубя, преди да съм осъзнала какво имам...
Джеси е символ на онова, което всички сме и на онова, което не сме. Той е обикновеният тинейджър, способен да се впуска в най – различни авантюри, да живее динамично и забързано, без да знае кога да удари спирачки. Той е различният, способен да се вживее в проблемите си, да се измъчва заради загубата, да преживее всичко, травмирайки до крайност собствената си психика и душевност. Той е Човекът, живеещ в дяволски затворен кръг от пренебрежение, отчуждение, неразбиране и болка. Той е това, което ние не сме. Той е изпълнен с противоречия. Способен е да обича, способен е да страда, способен е на мъдрост, нетипична за поколението му, способен е и да продължи напред... Да се впусне в необятното и неясното, дори и ако това му коства живота...
Май. 22. 2003г.
.jpg)
No comments:
Post a Comment