higher than hope -1- Наследството на Гората...

... Нощ. Небе. Звезди. И няколко светещи улични лампи, от онези, които всички сме свикнали да виждаме в града, само че намиращи се някъде далеч от цивилизацията; откъснати от техния свят; вън от контекста си. Един светещ прозорец и до него една стая, потънала в мрак. Една станция на края на света, далече от всичко живо, загубена между иглолистните гори… И лек ветрец, подухващ само от време на време... И малко музика... Вероятно за романтика...
... Тя стоеше съвсем сама на тъмния балкон. Някой друг сигурно би казал, че навън бе прекалено студено за подобно оптимистично начинание... Студено наистина беше, но само в нейната душа... Тя гледаше безчувствено природата пред себе си, потънала в мислите си... Студени бяха и мислите й...
... Високи иглоситни дървета, чийто цвят беше почти само по върховете. Тънки, равни и абсолютно прави стволове – сякаш символ на съвършенството на природата, което човек никога не би бил способен да достигне, дори да имитира. А между тях се виеше пътят – достатъчно широк за да мине кола и достатъчно тъмен и усоен, за да бъде като изрязан от някакъв филм на ужасите. Напълно пуст. А от двете страни, точно до високите дървета, осеян с малки камъчета, които сякаш очертаваха границите му. През по – малко от два метра, разположени на зиг – заг, се намираха уличните фенери, чиято светлина обаче беше достатъчна да освети само по един малък участък, намиращ се под съответния фенер. На малкия, имровизиран, паркинг пред станцията “стояха” спокойно паркирани няколко коли – превозили до това отдалечено място другите пожелали спокойствие и уединение посетители на хотела. Тя не беше сама. Но какво значение имаше това, когато самата Тя се чувстваше сама и самотна?...

И въпреки цялата зеленина, макар и доста убита на цвят, гората изглеждаше някак мъртва... Сухи мрачни дървета с тъмно зелени изкуствени на вид иглички по върховете...
... Една догаряща цигара... Наситено оранжева малка светлинка, която буквално блестеше на фона на мъртвата природа... Една тлееща душа, опитваща се да намери звоя собствен покой, далеч от цивилизацията; далеч от всичко, което я депресираше... Де да можеше обаче да бъде далеч и от собствените си объркани мисли...
... Цигарата догаряше. Започна да й става студено... Тръсна пепелта, а заедно с нея надолу полетяха и малки искрици. Тя проследи с поглед полета им, докато ги загуби от очи. Те загаснаха по пътя си. Тя се загледа с надежда пред себе си; гледаше пътя, виещ се между високите безчувствени дървета... Може би очакваше някого... Него... Чувтсваше се толкова самотна... Беше дошла тук да си почине; да се отърси от света. От онзи свят, в който сякаш можеше да се радва повече на живота... Може би на някого би му прозвучало странно, даже парадоксално, но Тя отдавна не се беше сещала за Него. В града, в нормалния свят, Тя винаги бързаше за някъде; нямаше време да се замисля. Тук обаче имаше цялото време на света. И ето, че неговият образ просто се появи отново в съзнанието й. Някак неусетно се намести между разбърканите й мисли...

... На сутринта се събуди с ужасното усещане, че нещо й липсва. Сякаш някакви тъмни сили й бяха отнели нещо, което по право й принадлежеше. Тя се обърна на другата страна и се опита да заспи отново. Не се получи. Ужасното усещане за самота я измъчваше...
Тя стана. Преоблече се набързо и навлече якето си. Взе си едно кафе и стискайки цигарите си излезе навън. Застана на пътя и се огледа. Почувства се толкова малка и нищожна... Импулсивно вдигна глава нагоре. Искаше да види върховете на дърветата, а не можеше. Те бяха толкова високо, толкова далече!...
От едната й страна имаше малка дървена беседка, боядисана в зелено, с олющена боя. Беше зелена вероятно за да покаже принадлежността си към гората... Малко по – напред от нея, точно до самия път, имаше две маслено зелени люлки. Очевидно този, който беше поставил всички тези неща тук, бе имал пристрастия към зеления цвят.
Тя тръгна в другата посока. Вървеше между дърветата. Стигна до една ниска, направо символична ограда, представляваща високи не повече от половин метър дървени колчета, забити в земята хаотично, на различно разстояние едно от друго, и свързани с греди, заковани небрежно по диагонал между всеки две съседни колчета. Тази никаква ограда ясно изразяваше както желанието на всеки да си отдели малко пространство само за себе си, така и завидно доверие между хората...
Тя я прескочи без особени усилия и продължи да върви напред. Гледаше само пред себе си, наслаждавайки се на красотата наоколо. Стъпваше уверено, а падналите шишарки и сухи клони скърцаха и се чупеха под краката й. Гората не предлагаше особено разнообразие на посетителите си. От всички страни я заобикаляха призрачно високи иглолистни дървета, силни, страшни; студени и безчувствени. А високите им корони сякаш закриваха небето. Множество пътечки се пресичаха и преплитаха на всяка крачка и човек трудно би могъл да каже по коя от тях точно върви. И колкото по навътре влизаше Тя, толкова по – голям беше шансът да се загуби... А не я интересуваше. Понякога човек трябва да се изгуби, за да намери себе си отново.
Стигна до една полянка между огромните иглолистни дървета. Малко пространство, осеяно с паднали шишарки. Някой беше опрял два големи паднали клона на съседните дървета и по този начин си беше направил къщичка. Един обикновен заслон с малък отвор, служещ за вратичка. Сигурно е била направена от някои скучаеши деца, отчаяно търсещи с какво да си играят в това отдалечено място.
Тя я заобиколи. Искаше да я огледа от всички страни... Два клона, по – скоро отсечени, отколкото паднали сами, кръстосани леко от тънкия край. Мъртвите им, загубили цвета си, иглички се преплитаха една в друга и падаха свободно надолу, създавайки илюзията, че има някакъв покрив.
На няколко метра зад тази импровизирана къщичка се виждаха истински дървени къщи. Бунгала, боядисани в бяло и зелено. До едно празни, изоставени... Зад тях имаше две люлки, две сини двойни люлки, едната от които беше счупена... Тя седна на здравата и се залюля леко. Запали поредната цигара... Люлката се люлееше сама, постепенно спирайки ... Тя не се залюляваше, само изчакваше люлката да спре от самосебе си. Пушеше спокойно и съзерцаваше гората. Въпреки привидната еднаквост на дърветата, всяко едно от тях всъщност беше различно, по – своему уникално... Гората беше като майка на всички свои гости – приятелски настроена и в същото време строга и държаща ги на някаква дистанция от себе си...
Внезапно нещо я накара да извърне глава към пътя. Тя го погледна втренчено, с очакване. Един далечен шум я беше разсеял – шумът на двигател. Някой се приближаваше към малката изоставена станция... Надеждата се върна в душата й. Тя отново се размечта... Представяше си красиви, големи поляни, цветя... Представяше си Него...
... Това беше наследството на гората – възвърната надежда; мечтите....
... Колата си тръгна почти толкова бързо, колкото и дойде. Не се задържа; дори не достигна съвсем до хотела...
... Цигарата догаряше в ръката й... Тя проследи с поглед заминаващата си кола... Дори нямаше сили да въздъхне... Това не беше Той... Той просто нямаше да дойде... А наследената надежда все още тлееше в душата й... Тя чакаше... Така както високите дървета чакаха слънцето, така Тя чакаше Него... Сама... Самотна... Замръзнала в собствените си объркани мисли; опитваща да се стопли от мечтите си...

* * *

... Убитата на цвят преди зеленина се пробуди. Силния дъжд я беше събудил. Сега тя изглеждаше толкова свежа!... Мъртвата гора се беше съживила...
Пътят, който преди се виждаше ясно, сега беше потънал в мъгла. Толкова гъста мъгла, че човешкото око не виждаше на повече от 2 – 3 метра.
Сухите, даже съсухрени, стволове на дърветата, които преди създаваха онази мъртвешка обстановка, сега бяха мокри и ярки. Мъртвата гора сега беше призрачна...
Вече не валеше, но природата все още създаваше усещането за дъжд. От време на време от някъде падаше някоя друга капка, сякаш закъсняла да падне...
... Тя отново стоеше на тъмния балкон и съзерцаваше природата. Харесваше й да гледа мъглата... Колкото и странно да звучи, цялото съживяване на гората, което мъглата бе успяла да донесе, поддържаше надеждата й. Мъглата, малките символични капчици вода навсякъде, свежият мокър въздух... Всичко това за нея означаваше живот...
... Поредната цигара догаряше в ръката й. А малката оранжева светлинка блестеше във въздуха...
В далечината нещо светеше. Малка кръгла светлина, като от фенер или фар, привлече вниманието й. Тя се вторачи в нея. Изучаваше я. Наблюдаваше я...
... Тя излезе от станцията, обличайки якето си по пътя. Навън беше много студено, даже по – студено от предишните вечери. Но на нея не й правеше впечатление. Единственото, за което мислеше беше светлината... Вървеше през гората, смело настъпваше шишарките и сухите клони, които скърцаха под краката й... А колкото повече вървеше, толкова повече й се струваше, че се отдалечава от целта си... Сякаш светлината се отдръпваше от нея... Тя даже не разбираше, че никога няма да я стигне, просто защото не знаеше къде точно се намираше... Мъглата й пречеше да вижда... Задушаваше я... Дишаше трудно... А светлината беше все така далече...
... Пътят сякаш стоеше неподвижен в мътния въздух... Някъде летящ... Пуст и нереален... Беше загубил очертанията си и дори онези малки камъчета, които го обграждаха преди, не се виждаха... Образът му беше неясен, мътен, като мираж, който бързо се губеше в далечината.
... Въздухът над пътя се раздвижи. Малките прашинки, които преди сякаш бяха замръзнали на едно място, се размърдаха и разместиха... Две не особено ярки светлини започнаха да се виждат все по – ясно и по – ясно.... Светлините на фарове... Слаб, но ритмичен и постоянен шум огласи тишината на гората...
... Тя се спря и огледа. Навсякъде около нея имаше високи, огромни дървета с масивни, силни стволове... Светлите, живи на вид дървета, които Тя можеше да види от прозореца, сега изглеждаха тъмни, злокобни, заобиколени от мрак. Край нея беше само тъмнината...
... Шумът сякаш се усилваше... Двигател... Кола...
... Тя продължаваше да се озърта.... Много добре знаеше от какво беше този шум...
... Колата се приближаваше все повече и повече... Светлините й вече се виждаха от прозорците...
... Тя започна да се лута объркано. Една част от нея искаше да се върне и да види кой беше пристигнал. Друга част обаче настояваше да продължи напред, да върви колкото бе необходимо, но да достигне онази толкова далечна светлина. Двете личности в нея спореха, караха се... Мислено, Тя се опитваше да ги накара да спрат. Хвана се за главата, притискайки я силно от двете страни. Не можеше да издържа тази глъчка повече; тези надвикващи се гласове в главата си... Падна на колене и се наведе напред... Толкова ли беше трудно да реши какво да прави?...
... Колата зави и отведнъж спря. Имаше толкова много място, че никой не се замисляше дали паркира правилно или не... Той слезе от колата и се огледа... Пое си дълбоко въздух и се насочи към входа на станцията... Изглеждаше така като че му предстоеше тежко изпитание.
... Дадоха му нейната стая... Никой не знаеше, че Тя бе там... А Тя не знаеше, че Той бе пристигнал... А толкова го беше чакала!...
... Тя продължаваше да се лута между огромните дървета... В тъмнината... Светлината, която бе тръгнала да преследва, беше толкова далеч!... А не можеше да намери обратния път...
... Тя, една изгубена сянка в мъртвата гора!...

Декември.09.2004, Родопите
( Декември.05.2004 )