... Небето беше ясно. Тъмно, много тъмно синьо, но чисто. Луната се виждаше перфектно, а светлината й беше толкова силна, че осветяваше цялата околия; дори и онези местенца, който познатите фенери не можеха да достигнат. Цялата тази светлина и ясното небе допринасяха за призрачната обстновка. Навсякъде имаше небрежно хвърлени сенки, които Я караха да настърхва. Макар и Тя да не беше нищо повече от една сянка, реална и в същото време невидима, всичко това я плашеше. Тя беше една уплашена, самотна и изгубена сянка, нуждаеща се от него, то своя блян, от мечтата си. Тя му принадлежеше.
Той застана на тъмния балкон, точно там, където преди стоеше Тя. Неговата Сянка. Пушеше спокойно, даже мудно, наблюдавайки издигащият се от цигарата му дим. Тънка сива ивица пушек, кято поемаше уверено нагоре и се губеше пак там; “пръскаше се” и изчезваше.
... Тя стоеше зад едно огромно, високо, вероятно вековно, дърво. Криеше се от луната, чиято светлина, сякаш я изгаряше. Стоеше там, а никой не я виждаше. Не че в тази тъмна нощ някой въобще имаше намерението да я търси. Никой, дори и Той... И все пак Тя беше там, скрита в тъмнината...
Един не много голям облак премина по небето и скри за кратко кръглата луна. Тя излезе по – уверено иззад дървото и тръгна напред. Луташе се между дърветата... Като че вече не се плашеше от луната; надяваше се високите дървета да я скрият. Те бяха толкова огромни – стигаха почти до самата луна, величествени, вдъхващи респект! А Тя беше толкова малка, уязвима! ...
... Цигарата догаряше. Той й хвърли един презрителен поглед и си дръпна за последен път. Хвърли я надолу. Тя полетя и загасна по пътя си. Той се подпря на парапета и се впери предчувстващо в тъмната гора пред себе си. Беше присвил леко очи, като че не му беше особено приятно да се взира в тъмното.
Заслуша се. Вятърът духаше леко, свистеше между дърветатат. Стори му се, че чува гласове; сякаш огромен детски хор пееше. Той премигна няколко пъти – не, не си въобразяваше! Заслуша се отново. Пееха някаква детска песничка, която звучеше повече като плач. Толкова жално и толкова отчаяно!... Чуваше го слабо, по – скоро като ехо. Очевидно бяха много далеч от него ...
... Тя продължаваше да се скита, бездомна и сама; откъсната от него. Непрекъснато се оглеждаше. Страхуваше се от изгрева повече от всичко друго. Слънцето я плашеше – Нея, Сянката...
... Той опипа малко нервно джобовете си. Търсеше цигарите си. Най – накрая ги намери. Взе в уста една цигара, а кутията метна до себе си на циментовия перваз на балкона. Извади запалката си. Спря се за кратко и се ослуша. Все още чуваше онова жално, отчаяно детско пеене.
Запали цигарата си и се отпусна леко. Вглеждаше се в тъмнината. Опитваше се да разбере откъде игваше това пеене. А не можеше да види нищо в тъмното освен мрачните огромни стволове на дърветата. Но дори и те бяха полунеясни силуети в черно. Всичко беше някак зловещо, студено. Отблъскващо. Той усети как настръхна съвсем леко. Побиха го тръпки на страх. Цялата тази тъмнина, неясните мрачни очертания на високите дървета, осветени само тук – там от лунната светлина, лекият вятър, който свистеше край него, отчаяното пеене... Всичко това го ужасяваше. Като че беше обграден от духове...
... Една малка оранжева светлика поблясна пред очите й. Тя тръгна уверено към нея. Може би не се беше загубила. Може би не беше загубила и него...
...Той допуши цигарата си и метна фаса надолу, без дори да си направи труда да го загаси. А фасът полетя и угасна бързо...
Тя спря уплашено. Внезапно бе изгубила светлината пред себе си. Отново тъмнина. Отново неизвестност. Отново страх. Тя се огледа подозрително. Отново сама. Отново бездомна. Отново далече от него.
...
* * *
... Хиляди деца вървяха из гората. Дрипави, мръсни, окаяни. Боси. В неравни редички, като навити роботи – играчки, се движеха по инерция. Бездушни, с празни погледи. Влачеха краката си измъчено. Очите им светеха със слаба бяла светлина. А самите те бяха толкова слаби и бледи – почти прозрачни. Отваряха машинално уста и скимтяха; плачеха жално, отчаяно, тъжно. Това бе тяхната песен.
Стигнаха до края на гората. Едно огромно езеро, чиято повърхност бе толкова гладка и равна! Неестествено гладка и равна. Осветена от луната, тя изглеждаше призрачна. Децата не се спряха. Продължиха напред, нагазвайки без страх във водата. Вървяха спокойно, като по план, и не спираха да пеят. С всяка измината крачка, нагазваха все по – дълбоко и по – дълбоко, докато накрая съвсем се изгубиха под водата – потънаха.
... Песента им заглъхна постепенно. Остана само един жален вой – нейното желание да бъде спасена, да го намери... Да се върне при господаря си, там където принадлежеше. Една сянка не би могла да съществува сама...
Той се наведе леко напред и се заслуша отново.
Влезе в стаята бързо и взе якето си. Излетя като по команда. Трябваше да разбере какво ставаше в гората. Да разбере кой го викаше. Кой пееше. ...
... Тя се измори да се скита. Падна на колене и се свлече на земята. Ставаше все по – бледа и по – бледа. Все по – слаба и по – слаба... Силите я напускаха. Нейната песен – молба заглъхваше, превръщаше се само в ехо, което се луташе между дърветата и се блъскаше в огромните им стволове.
... Нима не му липсваше? Нима не искаше да я намери?... Нима не го интересуваше къде бе Тя сега?... Нима не се замисляше, че Той не беше нищо без нея, така както и Тя без него?... Не можеха да съществуват поотделно... Те бяха свързани, принадлежаха си... Човек и Сянка. Той и Тя...
Март. 15. 2005
.jpg)
No comments:
Post a Comment