higher than hope -3- Заровени живи

... Пръстта леко се раздживи. Като че леко се повдигна нагоре. Задуха силен вятър. Клоните се люлееха. Шишарките започнаха да падат. Отвсякъде се подаваха ръце, които сякаш бързаха да излязат. Бледи ръце, изцапани с пръст и кал; мъртвешки синкави. Познатият му “детски” писък оглуши гората. Сякаш хиляди вълци виеха гладно, жално....
Той потрепна едва, едва. Огледа се подозрително, уплашено. За миг се поколеба. Дали нямаше да бъде по – мъдро да се върне назад, да се прибере? Защо всъщност беше излязъл?...Някой го беше призовал навън в мрака, в страшната гора, изпълнена със символите на ужасната престъпна реалност, в която живееше.... Някой го беше повикал.... Но къде беше този някой?.... Дали не му се беше причуло?... Дали не полудяваше?....
Отказа се от колебанията си и продължи напред. Трябваше да Го намери, който и да беше, каквото и да беше....



… Беше тъмно, много тъмно... Планината беше станала черна, еднородна мас, по която не се различаваше нищо. Никакви сенки, никакви силуети и образи – самата тя бе просто силует; една дебела разделителна линия между Нея и света, между тук и там, настояще и бъдеще....
Една ярка светлина светеше и огряваше част от балкона. В една от къщите все още имаше живот. А понадолу по така наречената улица, полусчупен уличен фенер огряваше малкото пространство под себе си, мъждукайки и скърцайки равномерно.
Небето беше ясно. По – скоро сиво, отколкото синьо, без облаци, без звезди... Дори кръглата луна се губеше някъде... Обстановката отново беше призрачна, но по – мъртвешка, по – мрачна от преди ....
... Тя седеше свита под едно криво дърво. Никой никога не би се досетил, че тя беше там, ако не го знаеше. Единствено малката оранжева светлика от запалената й цигара, я издаваше. Духаше лек ветрец, който развяваше слабо краищата на косите й. ... Тя се беше втренчила в планината. Как само искаше да бъде там – на върха, на границата!... А не можеше... Някъде пред нея, Тя не знаеше точно къде, някъде между нея и планината, имаше една друга граница – видима, но най – вероятно непреодолима: телена ограда отделяща Нечията земя от Ничията...
... Нещо шумолеше зад нея. Тя се извърна. Нищо не можеше да види в тъмнината. Отново се загледа пред себе си. ... Той беше някъде там... Пред нея, около нея... Защо не можеше да бъде зад нея?... В миналото й?... В спомените... Но в онези спомени, които няма никога да изплуват в паметта й...
... Може би защото и Тя не можеше да бъде зад него, в миналото му в спомените му. Дори и да искаха, те нямаше да могат никога да се разделят. Животът им би бил невъзможен поотделно... Един човек и неговата сянка...
... Равномерно, но силно и малко дразнещо шумолене, като от трактор или по – скоро като от някоя индустриална машина, се разнасяше из околията. Фабриката зад хълма все още работеше. По това време, запита се Тя. ... Явно да, и по това време... Не беше единствената будна душа в околността... Може би трябваше да се радва, а беше тъжна. Какво значение имаха другите неспящи, когато него го нямаше до нея?...
... Тя загаси цигарата си в един камък и остави фаса на земята. Изправи се. Тръгна към къщата. Заобиколи я и излезе на пътеката покрай нея, след това излезе и навън. Вече стоеше върху Ничията земя... Беше тъмно. Но очите й бяха привикнали с мрака и сега Тя се ориентираше в тъмнината, макар и слабо. Тръгна нагоре. Знаеше пътя. Вървеше внимателно. Пътят и без това не беше нито лек, нито приятен – имаше много камъни, храсталаци и тръни, а нощта го правеше още по – неприятен...

...
Той спря да си поеме дълбоко въздух. Наведе се напред и се опря инстинктивно с ръце на коленете си. Въздъхна и се взря в несвършваща тъмнина пред себе си. Господи, какво правя?, запита се той, с тон, с който се обвиняваше задето бе тръгнал след този глас.
Продължи напред бавно. В движение извади цигарите си и запали. Като че пушенето бе единственото действие което извършвапе напоследък. Раздвижи леко раменете си, като че изпълняваше движение от гимнастика и отново продължи напред. Вървеше и оглеждаше природата. Не че можеше да види кой знае какво, но все пак му се струваше красиво. Тъмнината беше красива, макар и да го побиваха тръпки от нея.
Нещо се шмугна някъде пред него и изчезна в тъмнината. Това привлече вниманието му. Синкава сянка, която като че ли блестеше и грееше на черния фон на нощта. Той спря поразен от видението си. Дръпна си силно от цигарата по инстинкт и зачака мълчаливо. Сянката се появи отново. Този път по ясна отпреди и немислеща да се крие. Стоеше някъде в далечината пред него, на достатъчно голямо разстояние, за да не може да я види ясно. Виждаше ореолът й; визждаше сиянието й.... Само това....

09/02/06